Уилки Колинс
Жената в бяло (16)

XV

Когато заобикаляхме, за да излезем пред къщата, по алеята се зададе един кабриолет, идещ от гарата. Мис Халкъм изчака на стъпалата, докато спре кабриолетът, и после пристъпи, за да се здрависа с възрастния джентълмен, който слезе пъргаво, щом спуснаха стълбицата. Мистър Гилмор бе пристигнал.

Когато ни представяха един на друг, аз го погледнах е интерес и любопитство, които трудно можех да прикрия. Този възрастен човек щеше да чуе обяснението на сър Пърсивъл Глайд и с опитността си щеше да помогне на мис Халкъм да определи своето становище; и неговата ръка, ако този въпрос получеше положително разрешение, щеше да изготви договора, който безвъзвратно обвързваше мис Феърли. Дори тогава, когато не знаех нищо в сравнение с това, което зная сега, аз наблюдавах семейния адвокат с интерес, какъвто никога не съм изпитвал в присъствието на друг напълно непознат за мен човек.

Външният вид на мистър Гилмор бе в пълна противоположност с общоприетата представа за стар адвокат. Той бе червендалест; бялата му коса бе доста дълга и грижливо сресана; тъмното палто, жилетката и панталоните му прилягаха безупречно; бялата му широка вратовръзка бе грижливо вързана; а светлолюляковите му ръкавици от шевро биха могли, без страх и упрек, да красят ръцете на някой модерен духовник. Обноските му бяха приятно белязани от официалната елегантност и изящество на старата школа за учтиво държане, но и оживени от въодушевлението, енергичността и отзивчивостта на човек, чието житейско занимание го задължава да поддържа способностите си в добра работна форма. Жизнерадостен организъм и добри перспективи като начало; похвално и достатъчно благосъстояние в резултат на последвалата продължителна кариера; бодри, изпълнени с работа и голяма почит старини — такива бяха основните впечатления, които извлякох от запознанството си с мистър Гилмор; за да бъда справедлив към него, ще добавя, че по-нататъшните ми и по-задълбочени контакти само потвърдиха казаното.

Оставих възрастния господин и мис Халкъм да влязат в къщата и да разговарят по семейните въпроси, необезпокоявани от чуждо присъствие. Те пресякоха преддверието и се отправиха към салона, а аз се върнах обратно по стълбите, за да се поразходя сам из градината.

Часовете ми в Лимъридж Хаус бяха броени — отпътуването ми на следващата утрин бе вече неотменимо; участието ми в разследването, което се наложи от анонимното писмо, приключваше. Нямаше да навредя никому освен на себе си, ако за малкото оставащо ми време освободях сърцето си от хладната жестокост на въздържанието, което необходимостта ме бе принудила да му наложа, и кажех последно сбогом на местата, свързани с кратките, изпълнени с блян мигове на моето щастие и моята любов.

Свих инстинктивно по алеята под прозореца на моето ателие, където я бях видял предната вечер с малкото й кученце, и тръгнах по пътеката, по която тъй често бяха минавали нейните скъпи нозе, докато стигнах до портичката, водеща към градината й с рози. Зимната голота я обгръщаше сега с печал. Цветята, които ме бе учила да различавам по имената им, цветята, конто я бях учил да рисува, бяха изчезнали вече и мъничките бели пътечки между лехите бяха влажни и позеленели. Продължих нататък към широката алея с дърветата, където бяхме вдишвали заедно топлия аромат на августовските вечери, където заедно се бяхме възхищавали на безкрайните игри на светлосенките, изпъстрили земята. Около мен от стенещите клони падаха листа и мирисът на гнилота във въздуха ме пронизваше до костите. Не след дълго излязох от парка и тръгнах по тесния път, виещ се незабележимо нагоре към най-близките хълмове. Старото повалено дърво, на което бяхме присядали за отмора, бе подгизнало от дъжда и туфата от папрат и тревици, която й бях нарисувал, сгушена край грубата каменна стена пред нас, се бе превърнала в локва със застояла вода околовръст малко островче от оплетени бурени. Изкачих се до върха на хълма и отправих взор към гледката, която в по-щастливите дни тъй често бе предизвиквала възхищението ни. Наоколо ми бе студено и пусто; това вече не беше гледката, която помнех. Слънчевата светлина на нейното присъствие бе далеч от мен; очарованието на гласа й вече не шепнеше в ухото ми. На мястото, от което сега гледах, тя ми бе говорила за баща си, починал след майка й, бе ми разказвала колко силно са били привързани един към друг и с каква тъга усеща все още неговото отсъствие, когато влиза в някои стаи или се отдава на забравени занимания и забавления, с които той бил свързан. Нима гледката, която бях съзерцавал, слушайки тези думи, бе гледката, която виждах сега, застанал сам на върха на хълма? Обърнах се и я оставих зад себе си; започнах да слизам по виещия се път обратно през степта, покрай дюните, докато стигнах до брега. И видях бялата ярост на прибоя и гордите скокове на безбройните вълни; видях и онова място, на което тя веднъж чертаеше по пясъка безцелни фигури с чадърчето си за слънце — мястото, където бяхме седели заедно, докато тя ме разпитваше за мен самия и за дома ми, задаваше ми с женска наблюдателност подробни въпроси за майка ми и сестра ми и невинно ме питаше дали някога ще напусна самотната си квартира и ще имам съпруга и свой собствен дом. Вятърът и морето отдавна бяха заличили дирята, която беше оставила с онези знаци по пясъка. Погледът ми се ширна над еднообразния морски пейзаж и мястото, където ние двамата бяхме пропилявали слънчевите часове, бе загубено за мен, сякаш никога не съм знаел къде е било, бе напълно непознато, сякаш стоях вече на чужд бряг. Празната тишина на брега прокънтя глухо в сърцето ми. Тръгнах обратно към къщата и градината, където на всяка крачка имаше следи, които ми говореха за нея.

По алеята на западната тераса срещнах мистър Гилмор. Той очевидно ме търсеше, защото ускори крачка, щом взаимно се съзряхме. Настроението ми едва ли бе подходящо за компанията на непознат човек, но срещата бе неизбежна и аз се примирих с мисълта за нея.

— Търсех тъкмо вас — започна възрастният джентълмен. — Исках да ви кажа две думи, скъпи ми господине, и ако не възразявате, ще се възползувам от настоящата възможност. Откровено казано, мис Халкъм й аз обсъждахме семейни дела — дела, които са причината за моето присъствие тук — и в хода на разговора ни тя естествено стигна до този неприятен въпрос, свързан с анонимното писмо, и участието, което вие тъй похвално сте взели в предприетите досега действия. Разбирам добре, че това участие събужда у вас интерес, който в противен случай не бихте проявили, и затова искам да ви съобщя, че по-нататъшното водене на започнатото от вас разследване ще бъде предоставено на сигурни ръце. Скъпи ми господине, бъдете напълно спокоен: разследването ще бъде предоставено на мен.

— Мистър Гилмор, вие във всяко отношение сте по-подходящ от мен със съветите и действията си по този въпрос. Недискретно ли ще бъде от моя страна, ако попитам дали сте взели решение за начина, по който ще процедирате?

— Доколкото е възможно да се вземе решение, мистър Хартрайт, аз съм го взел. Възнамерявам да изпратя копие от писмото, придружено с изложение на обстоятелствата, до адвоката на сър Пърсивъл Глайд, с когото ме свързва известно познанство. Самото писмо ще задържа тук, за да го покажа на сър Пърсивъл, щом пристигне. Разпоредих се вече относно проследяването на двете жени, като изпратих един от прислужниците на мистър Феърли — доверено лице — да разпита на гарата. Човекът получи пари и напътствия, и в случай че открие нещо, ще тръгне подир жените. Това е всичко, което може да се направи до идването на сър Пърсивъл в понеделник. Самият аз не се съмнявам ни най-малко, че той с готовност ще даде всяко обяснение, което може да се очаква от един джентълмен и мъж на честта. Сър Пърсивъл, сър, стои много, високо — издигнато обществено положение, репутация извън всякакво подозрение; аз съм доста спокоен за резултатите — доста спокоен, мога с радост да ви уверя. Неща от подобен род се срещат непрекъснато в моята практика. Анонимни писма — злочеста жена — окаяно социално положение. Не отричам, че в конкретния случай има особени усложнения; но сам по себе си случаят, за жалост, е доста обичаен.

— Боя се, мистър Гилмор, че съм на различно становище от вашето.

— Точно тъй, скъпи ми господине, точно тъй. Аз съм стар човек и гледам практично. Вие сте млад човек и гледате романтично. Да не водим спор за възгледите си. Професионалният ми живот протича в атмосфера на спорове, мистър Хартрайт, и аз винаги се радвам, когато мога да избягам от нея, както съм избягал тук. Ще изчакаме събитията — да, да, да, — ще изчакаме събитията. Очарователно място. Добро ли е, за лов? Сигурно не; мисля, че земята на мистър Феърли не се охранява. И все пак очарователно място и възхитителни хора. Чувам, че вие рисувате, мистър Хартрайт? Завидно умение! Какъв е стилът ви?

Ние се впуснахме в неутрален разговор или по-точно мистър Гилмор говореше, а аз слушах. Вниманието ми, бе далеч от него и от темите, по които той говореше с такава лекота. Самотната разходка през последните два часа бе упражнила своето влияние върху мен: тя ми бе втълпила мисълта да ускоря заминаването си от Лимъридж Хаус. Защо дори и с една ненужна минута да продължавам тежкото изпитание да кажа сбогом? Кой повече се нуждаеше от моите услуги тук? Пребиваването ми в Къмбърланд не служеше вече на никаква полезна цел, позволението, получено от работодателя ми, не поставяше никакви ограничения за часа на заминаването. Защо да не сложа точката на мига?

Взех решение да го прекратя. Все още оставаха няколко часа, преди да се стъмни; нямаше никаква причина да не поема по обратния път за Лондон още същия следобед. Извиних се учтиво на мистър Гилмор с първия претекст, който Ми хрумна, за да го напусна, и се върнах веднага в къщата.

По стълбата към моята стая срещнах мис Халкъм, От бързината, с която вървях, и промяната в поведението ми тя разбра, че съм си наумил нещо ново, и попита какво се е случило. Изложих й причините, които са ме подбудили да ускоря заминаването си, точно както ги изложих тук.

— Не, не — отвърна тя искрено и мило, — напуснете ни като приятел: споделете още веднъж хляба с нас. Останете тук и вечеряйте, останете тук и ни помогнете да прекараме тъй щастливо нашата последна вечер с вас, както и първата. Аз ви каня, мисис Веси ви кани… — Тя се поколеба за миг и после добави: — Лора също ви кани.

Обещах да остана. Господ ми е свидетел, че нямах желание да оставя и сянка от тъжно впечатление върху която и да е от тях. Собствената ми стая бе най-доброто място за мен, докато удари звънецът за вечеря. Изчаках там, докато стане време да сляза долу.

През целия този ден не бях говорил с мис Феърли, нито дори я бях виждал. Първата среща с нея, когато влязох в салона, бе тежко изпитание за нейното и моето самообладание. Тя също бе направила всичко възможно, за да може тази вечер да ни върне към златното, отминало време — времето, което никога вече нямаше да се върне. Облякла бе роклята, която често бе предизвиквала най-голямото ми възхищение — тъмносиня копринена рокля с красива гарнитура от старинна дантела; с предишната си готовност тя пристъпи напред, за да ме поздрави; подаде ми ръката си с искреното, невинно доброжелателство на някогашните по-щастливи дни. Студените пръсти, които потрепереха, обгръщайки моите, бледите страни с яркочервеното петно, което ги изгаряше по средата, слабата усмивка, която се опита да заиграе по устните й и замря, когато ги погледнах — всичко ми подсказваше колко много й струва да поддържа външното си спокойствие. Сърцето ми не можеше да я доближи още повече до себе си, инак щях да я заобичам тъй, както никога дотогава не бях обичал.

Мистър Гилмор ни беше от голяма помощ. Той беше в много добро настроение и водеше разговора с неуморим дух. Мис Халкъм го подкрепяше решително и аз правех всичко възможно да следвам примера й. Милите сини очи, в които така добре се бях научил да тълкувам и най-малката промяна, ме погледнаха умолително, когато седнахме на масата. Помогнете на сестра ми — казваше ми сякаш нежното, разтревожено лице, — помогнете на сестра ми и ще помогнете и на мен.

Вечерята премина, видимо поне, достатъчно добре. Когато дамите станаха от масата и мистър Гилмор и аз останахме сами, в столовата се появи нещо, което възбуди вниманието ни и ми даде възможност да се успокоя за няколко минути в необходима и желана тишина. Прислужникът, изпратен да проследи Ан Катърик и мисис Клемънтс, се завърна и бе веднага въведен в столовата, за да докладва за извършеното.

— Е — каза мистър Гилмор, — какво открихте?

— Открих, сър — отговори прислужникът, — че двете жени са взели билети от нашата гара за Карлайл.

— Естествено, като сте разбрали това, сте заминали за Карлайл?

— Да, сър, но за съжаление не можах да открия никаква по-нататъшна следа.

— Разпитахте ли на гарата?

— Да, сър.

— И по различните странноприемници?

— Да, сър.

— И оставихте бележката, която ви връчих, в полицията?

— Тъй сторих, сър.

— Е, приятелю, направили сте всичко, каквото сте могли, и аз направих всичко, каквото можах, и с това въпросът приключва до второ разпореждане. Изиграхме си козовете, мистър Хартрайт — продължи старият джентълмен, след като прислужникът излезе. — Засега поне жените ни надхитриха и единственият ни изход е да чакаме пристигането на сър Пърсивъл Глайд в понеделник. Няма ли да си напълните отново чашата? Тази бутилка портвайн се оказа добра — яко, солидно старо вино. Макар че в собствената си изба имам и по-добро.

Върнахме се в салона — стаята, в която бяха преминали най-щастливите вечери от живота ми, стаята, която след тази последна вечер нямаше никога вече да видя. Тя бе променена, откакто дните намаляха и времето застудя. Остъклените врати към терасата бяха затворени и скрити зад дебели завеси. Вместо мекия привечерен здрач, на който бяхме свикнали да седим, очите ми сега заслепяваше ярката, сияеща светлина от лампите. Всичко бе променено — вътре и навън всичко бе променено.

Мис Халкъм и мистър Гилмор седнаха край масата за карти; мисис Веси зае обичайното си кресло. Нищо не им пречеше да прекарат добре вечерта и забелязвайки това, аз още по-болезнено усетих туй, що пречеше на мен. Видях, че мис Феърли обикаля бавно около нотната стойка. Имаше време, когато можех да се присъединя към нея. Зачаках нерешително; не знаех нито накъде да тръгна, нито какво да предприема. Тя хвърли бърз поглед към мен, взе неочаквано някакви ноти от стойката и сама се приближи.

— Да изсвиря ли някои от малките Моцартови мелодии, които така много харесвахте? — запита ме, отгръщайки нервно нотите, без да вдига поглед, докато говореше.

Преди да мога да й благодаря, тя забърза към пианото. Столът до него, на който имах навика да сядам, стоеше празен. Тя удари няколко акорда, после погледна към мен и отново се съсредоточи в музиката.

— Няма ли да седнете на старото си място? — попита много рязко и съвсем тихо.

— Бих могъл да си го позволя тази последна вечер — отговорих аз.

Тя замълча; прикова вниманието си върху музиката — върху нотите, които знаеше наизуст, защото ги бе свирила толкова пъти, без да гледа. Но аз разбрах, че ме е чула, знаех, че усеща близкото ми присъствие, защото видях как червеното петънце на едната й страна — тази, която виждах — изчезна и цялото й лице пребледня.

— Много ми е мъчно, че заминавате — каза тя, при което гласът й се снижи до шепот, очите й се втренчиха още повече в нотите, а пръстите й полетяха по клавишите със странна, трескава енергия, която забелязвах за първи път.

— Ще запомня тези мили думи, мис Феърли, дълго след като дойде и си отиде утрешният ден.

Лицето й побеля още повече и тя го извърна още по-надалеч от мен.

— Не говорете за утре — каза. — Да оставим тази вечер музиката да ни говори с по-щастлив език от нашия.

Устните й трепереха; слаба въздишка се изтръгна от тях, която тя напразно се опита да подтисне. Пръстите й загубиха сигурността си; тя удари фалшив тон, обърка се, опитвайки се да го поправи, и отпусна ядосано ръце на скута си. Мис Халкъм и мистър Гилмор вдигнаха изненадани погледи от масата за карти. Дори мисис Веси, която дремеше в креслото си, се събуди при внезапното прекъсване на музиката и попита какво се е случило.

— Играете ли вист, мистър Хартрайт? — запита мис Халкъм с поглед, отправен многозначително към мястото, където стоях.

Знаех какво искаше да каже; знаех, че е права, и станах веднага, за да отида при масата за карти. Когато се отдалечих от пианото, мис Феърли отгърна един нотен лист и докосна отново клавишите с по-сигурна ръка.

— Ще го изсвиря — каза тя, изтръгвайки звуците почти страстно. — Ще го изсвиря тази последна вечер.

— Елате, мисис Веси — обади се мис Халкъм. — С мистър Гилмор се отегчихме да играем екарте — елате, за да партнирате на мистър Хартрайт във виста.

Старият адвокат се усмихна иронично, тъй като печелеше и току-що беше извадил поп. Той очевидно свърза рязката промяна, наложена от мис Халкъм, с неспособността на една дама да губи в играта.

Останалата част от вечерта премина без дума или поглед от нейна страна. Тя не стана от пианото и аз не станах от масата за карти. Свиреше без прекъсване — свиреше, сякаш музиката бе единственото й убежище. Понякога пръстите й извличаха звуците бавно, отдавайки им нежността си — мека, постепенно замираща гальовност, неизразимо красива и тъжна за слуха; или пък й изневеряваха и бъркаха, и препускаха механично по инструмента, като че ли задачата им бе бреме за тях. И все пак, колкото и да се променяха и да трепереха, което се отразяваше на музиката, те нито за миг не се поколебаха в решението си да свирят. Тя стана от пианото едва когато станахме всички, за да си кажем лека нощ.

Мисис Веси бе най-близо до вратата и първа се ръкува с мен.

— Повече няма да ви видя, мистър Хартрайт — каза старата дама. — Истински съжалявам, че заминавате. Вие бяхте много мил и любезен, а една стара жена като мен усеща любезността и вниманието. Bon voyage^[1], скъпи ми господине — bon voyage, както казват французите.

Следващата бе мис Халкъм.

— Утре сутринта в седем и половина — каза тя и добави шепнешком: — Чух и видях повече, отколкото мислите. Поведението ви тази вечер ме направи ваша приятелка за цял живот.

Мис Феърли бе последна. Не смеех да я погледна, когато взех ръката й и помислих за следващата сутрин.

— Трябва да отпътувам много рано — казах й. — Ще съм заминал, мис Феърли, преди вие…

— Не, не — побърза да ме прекъсне тя, — не преди да изляза от стаята си. Аз ще бъда долу за закуската с Мариан. Не съм толкова неблагодарна, не мога така лесно да забравя последните три месеца…

Гласът й изневери; ръката й обгърна нежно моята, после изведнъж я пусна. Преди да съм казал лека нощ, тя вече бе излязла.

 

 

Краят бързо вървеше към мен — приближи неизбежно със светлината на последната сутрин в Лимъридж Хаус.

Още нямаше седем и половина, когато бях долу, но те ме чакаха на масата за закуска. Въздухът беше хладен и на бледата светлина сред мрачната утринна тишина на къщата, ние тримата седяхме и се опитвахме да се храним, опитвахме се да говорим. Усилието да запазим приличие бе безнадеждно и безполезно и аз станах, за да го прекратя. Когато протегнах ръка, когато мис Халкъм, която бе по-близо до мен, я пое, мис Феърли се обърна неочаквано и изтича навън.

— По-добре така — каза мис Халкъм, когато вратата се затвори. — Така е по-добре и за двама ви.

Измина миг, преди да мога да отговоря; тежко бе да я загубя без прощална дума или прощален поглед. Овладях се и се опитах да се разделя с мис Халкъм както подобаваше; но всички думи за сбогом, които на драго сърце бих казал, се сведоха до едно изречение.

— Заслужил ли съм да ми пишете? — бе всичко, което можах да изрека.

— Вие заслужихте всичко, което мога да направя за вас, докато и двамата сме на този свят. Какъвто и да е краят, ще го узнаете.

— А ако аз мога някога, в бъдеще, отново да ви бъда в помощ, много след като се заличи споменът за моята самонадеяност и безумие…

Не можах да кажа нищо повече. Гласът ми пресекна, очите ми се навлажниха въпреки волята ми.

Тя хвана и двете ми ръце и ги стисна твърдо и силно като мъж — тъмните й очи заблестяха — червенина обхвана матовата й кожа — лицето й засия със своята твърдост и енергия и стана красиво от чистата вътрешна светлина на нейната щедрост и състрадание.

— Ще ви вярвам; ако някога дойде такъв момент, ще ви вярвам като на мой и неин приятел, като на мой и неин брат. — Тя замълча, привлече ме към себе си — какво храбро и благородно създание, — като сестра докосна челото ми с устни и ме нарече по име: — Бог да ви благослови, Уолтър! Приседнете тук сам и се успокойте. Заради двама ни ще е по-добре да не остана. По-добре ще бъде да ви изпратя с поглед от балкона.

Тя излезе от стаята. Обърнах се към прозореца, където пред мен се простираше единствено самотният есенен пейзаж. Обърнах му гръб, за да се овладея, преди и аз на свой ред да напусна завинаги стаята.

Изтече минута — едва ли е било повече, когато чух, че вратата отново леко се отваря и по килима прошумя женска рокля. Сърцето ми заби лудо, когато се обърнах. От другия край на стаята към мен приближаваше мис Феърли.

Тя се спря колебливо, щом очите ни се срещнаха и видя, че сме сами. После с Онзи кураж, който жените тъй често губят при по-незначителни ситуации от критично естество и почти никога при големите, пристъпи по-близо към мен, странно пребледняла и смълчана, отпуснала едната си ръка върху масата, покрай която вървеше, като криеше другата в гънките на роклята си.

— Отидох в салона само за да потърся това — каза тя. — То може би ще ви напомня за престоя ви тук и за приятелите, които сте оставили. Когато го направих, ми казахте, че съм напреднала много, и затова си помислих, че бихте искали…

Тя извърна глава настрани и ми подаде малка рисунка, излязла изцяло изпод нейния молив, на беседката, в която се срещнахме за първи път. Листът трепереше в ръката й, когато ми го подаде — трепереше и в моята, когато го взех.

Страхувах се да кажа това, което чувствувах. Отговорих само:

— Тя ще бъде винаги с мен. През целия ми живот това ще бъде най-скъпото за мен съкровище. Много съм благодарен; много съм ви благодарен, че не ме оставихте да си отида, без да си кажем довиждане.

— Оо — отвърна тя невинно, — как бих могла да го сторя, след като прекарахме толкова много щастливи дни заедно!

— Тези дни може никога да не се върнат, мис Феърли; моят начин на живот и вашият се различават твърде много. Но ако дойде време, когато предаността, на цялото ми сърце, душа и същество биха ви донесли миг на щастие или биха могли да ви спестят миг на мъка, ще се опитате ли да си спомните за бедния ви учител по рисуване? Мис Халкъм обеща, че ще ми вярва; а вие обещавате ли?

През напиращите сълзи в милите сини очи просветна неясно тъгата от раздялата.

— Обещавам — отговори тя сподавено. — Оо, не ме гледайте така! Обещавам ви от все сърце.

Осмелих се да пристъпя малко към нея и протегнах ръка.

— Вие имате много приятели, които ви обичат, мис Феърли. Вашето щастливо бъдеще е съкровена цел на много надежди. Ще ми позволите ли при раздялата да ви кажа, че то е съкровена цел и на моите надежди?

Сълзите се стичаха бързо по страните й. Тя се подпря с разтреперана ръка на масата, за да се задържи, и ми подаде другата. Взех я в своята — задържах я крепко. Ръката ми клюмна над нея, сълзите ми падаха по нея, устните ми се притиснаха о нея — не, не в знак на любов, о, не в знак на любов в този последен миг, а в израз на болката и обладалото ме отчаяние.

— За бога, оставете ме! — прошепна тя едвам.

В тези изпълнени с молба думи прозвуча със страшна сила признанието на нейната сърдечна тайна. Нямах право да ги чуя, нямах право да им отговоря; това бяха думите, които ме пропъждаха от стаята в името на нейната свята слабост. Всичко бе свършено. Пуснах ръката й; не казах нищо повече. Заслепяващи сълзи я скриваха от погледа ми и аз ги прокудих, за да я видя за последен път. Един прощален поглед — в мига, когато тя се отпусна на стола, ръцете й се подпряха на масата и главата й изтощено клюмна върху тях, — един прощален поглед и вратата вече бе затворена; помежду ни се откри голямата бездна на раздялата; образът на Лора Феърли бе вече спомен от миналото.

 

(Край на разказа на Хартрайт)