Уилки Колинс
Жената в бяло (14)

XIII

— Откритото разположение на църковния двор ме накара предпазливо да избера мястото, което щях да заема.

Главният вход към църквата се намираше отстрани до гробището. Пред вратата имаше навес, подпрян на две каменни стени. След известно колебание, плод на естественото ми нежелание да се крия, колкото и належащо да бе това прикритие с оглед на целта ми, реших да застана под арката. От двете й страни в каменния градеж бе оставена по една малка дупка като прозорче. През едното от тях се виждаше гробът на мис Феърли. Другото гледаше към каменоломната, където бе построена къщичката на клисаря. Пред мен откъм входа на арката се простираше незаета още гробищна земя, ниска каменна стена и част от кафеникаво възвишение, над което в този час на залеза плаваха облаците, тласкани от силен, постоянен вятър. Жива душа не се виждаше, нито чуваше — ни птица прехвръкваше, ни куче излапваше откъм дома на клисаря. Когато замлъкваха глухите удари на прибоя, тишината се изпълваше с мрачното шумолене на ниските дръвчета близо до гроба и хладното, едва чуто бълбукане на поточето в каменистото му корито. Мрачна картина в мрачен час. Усещах се все по-подтиснат, докато, скрит под арката, броях минутите в тази вечер.

Все още не бе напълно тъмно и залязващото слънце светлееше по небесните простори. Бе изтекъл малко повече от половин час от моята самотна стража, когато чух стъпки и нечий глас. Стъпките приближаваха от другата страна на църковния двор, а гласът бе женски.

— Недей да се тормозиш за писмото, скъпа — каза гласът. — Дадох го на момчето, без нищо да се случи, и то го прие, без да рече ни дума. Тръгна си по пътя и аз по моя и никой не ме проследи после — уверявам те.

Тези думи така изопнаха в очакване цялото ми същество, че почти изпитах болка. Последва мълчание, но стъпките все така приближаваха. След миг през отвора на арката видях да минават две фигури, и двете женски. Вървяха право към гроба и затуй бяха с гръб към мен.

Едната беше с шапка и шал. Другата носеше дълго, тъмносиньо пътническо наметало и качулка покриваше главата й. Изпод наметалото се виждаха няколко сантиметра от роклята. Сърцебиенето ми се ускори, щом забелязах цвета — беше бял.

След като изминаха половината път между църквата и гроба, жената с наметалото обърна глава към спътницата си. Но профилът й, който бих видял, ако беше с шапка, бе скрит от тежко падащия и изтеглен край на качулката.

— Моля те, недей да сваляш това топло наметало — прозвуча гласът, който вече бях чул, гласът на жената с шала. — Мисис Тод е права, като казва, че вчера правеше много впечатление, цялата в бяло. Ще се поразходя наоколо, докато си тук, тъй като за разлика от тебе нямам особено влечение към църковните дворове. Свършвай каквото искаш да правиш, докато се върна, и нека да се приберем у дома, преди да е паднала нощта.

При тези думи тя се обърна и тръгна по обратния път с лице към мен. Това бе лицето на възрастна жена, кафеникаво, набръчкано и здраво на вид, в което нямаше нищо непочтено или подозрително. Недалеч от църквата тя спря, за да се загърне по-добре в шала си.

— Да — заговори си сама, — винаги, откакто я помня, е била особена с тия нейни хрумвания и прищевки. Но колко е безобидна, клетата душа — като малко дете.

Тя въздъхна, огледа неспокойно гробището и поклати глава, сякаш да покаже, че мрачната гледка съвсем не беше по вкуса й, и се скри зад ъгъла.

За момент се поколебах дали да Я последвам и да я заговоря, или да не го правя. Огромното ми нетърпение да се изправя лице в лице с нейната спътница ми помогна да реша въпроса отрицателно. Можех със сигурност да видя жената с шала, като я изчакам да се върне обратно към църковния двор — макар че бе повече от съмнително дали тя щеше да ми даде сведенията, които дирех. Лицето, предало писмото, не беше от особено значение. Интересуваше ме само лицето, написало писмото. То беше и единственият източник на сведения и това лице, вече бях убеден, стоеше пред мен в църковния двор.

Докато тези мисли минаваха през главата ми, видях жената с наметалото да се приближава към гроба, където застана за малко да го погледа. После се озърна наоколо и изваждайки бяло парче плат или носна кърпичка, се обърна настрани към поточето. То се вливаше в църковния двор през малка арка в подножието на стената и след като лъкатушеше в продължение на няколко ярда, излизаше от него през подобно отвърстие. Тя натопи парчето плат във водата и се върна при гроба. Видях как целуна белия кръст, а после клекна пред надписа и започна да го чисти с мократа кърпа.

След като помислих как да се явя, избягвайки и най-малката вероятност да я изплаша, реших да тръгна напред, да заобиколя стената отвън и да вляза отново в църковния двор по каменните стъпала недалеч от гроба, за да ме види, като приближавам. Тя бе така погълната от туй, що вършеше, че ме чу да идвам едва когато бях на стъпалата. Тогава вдигна очи, изправи се на крака със слаб вик и застана пред мен, вкаменена и онемяла от ужас.

— Не се плашете — започнах аз. — Вие сигурно си спомняте за мен?

Докато говорех, спрях, сетне направих спокойно още няколко крачки, пак се спрях и така лека-полека се доближих до нея. Ако все още бе съществувало някакво съмнение у мен, то би трябвало вече да се разсее. Там, изправено над гроба на мис Феърли, обзето от ужас, срещу мен стоеше същото лице, което за първи път се бе взряло в моето онази нощ на пътя.

— Помните ли ме? — запитах аз. — Срещнахме се много късно и аз ви помогнах да намерите пътя към Лондон. Вярвам, че не сте забравили?

Чертите й се отпуснаха и тя въздъхна тежко. Видях как под мъртвешкото вцепенение, което страхът бе наложил върху лицето й, у нея бавно се пробужда споменът за познанството.

— Недейте да ми отговаряте веднага — продължих аз. — Успокойте се най-напред — дайте си време, за да се уверите, че съм приятел.

— Много сте мил към мен — прошепна тя. — Тъй мил, както бяхте и тогава.

Тя замълча и аз мълчах. Необходимо бе време не само за да се успокои тя: печелех време и за себе си. В неспокойния сумрак на вечерта ние се срещахме отново — помежду ни имаше гроб, мъртвите ни заобикаляха, самотните хълмове ни заграждаха отвсякъде. Времето, часът, обстоятелствата, при които заставахме един срещу друг във вечерната неподвижност на тази мрачна долина — дълготрайните последици, които можеше да предизвика всяка следваща случайно разменена между нас дума, — чувството, което ме караше да мисля, че целият бъдещ живот на Лора Феърли би могъл да бъде предопределен за добро или зло от това дали ще спечеля, или загубя доверието на окаяното създание, треперещо край гроба на майка й — всичко туй застрашаваше решителността и самообладанието, от които сега зависеше всяка моя малка крачка напред. Усещайки това, положих неимоверно усилие да извикам на помощ всичките си сили и се опитах да оползотворя, доколкото можех, тези няколко мига на размисъл.

— По-спокойна ли сте сега? — попитах веднага щом сметнах, че е време да заговоря отново. — Можем ли да беседваме, без да се страхувате и без да забравяте, че съм приятел?

— Как дойдохте тук? — зададе въпроса тя, без да чува какво й говоря.

— Не си ли спомняте, че при последното ни виждане ви казах, че заминавам за Къмбърланд? Оттогава съм в Къмбърланд и през цялото това време живея в Лимъридж Хаус.

— В Лимъридж Хаус! — Бледото и лице просветна, когато повтори тези думи, а блуждаещите й очи се заковаха върху мен с неочакван интерес. — Ах, сигурно се чувствувате много щастлив! — погледна ме жадно тя, а в изражението й не остана и следа от предишното подозрение.

Възползувах се от пробуденото наново доверие към мен, за да разгледам лицето й с внимание и любопитство, които поради предпазливост досега се въздържах да покажа. Погледнах я, а съзнанието ми бе изпълнено с мисли за онова друго мило лице, което на лунната тераса така тъжно извика у мен спомена за нея. Видял бях приликата между Ан Катърик и мис Феърли. Сега виждах приликата на мис Феърли с Ан Катърик — виждах я още по-ясно, защото пред мен изпъкваха и различията между двете, а не само сходството им. В общите очертания на лицето и в общите съотношения на чертите — в цвета на косата и малкото, издаващо несигурност потрепване около устните, — във височината и силуета на фигурата й, в стойката на главата и тялото приликата ме порази повече от всякога. Но с това тя свършваше и в подробностите започваше несходството. Изтънчената красота на мис Феърли, прозрачната чистота на очите, гладката кожа, нежната свежест на цвета на устните й — всичко това отсъствуваше от похабеното и изтощено лице, обърнато сега към мен. Макар че се мразех за това, че го мисля, все пак, докато гледах жената пред себе си, у мен се налагаше предчувствието, че една тъжна промяна в бъдеще време бе достатъчна, за да направи приликата, в чиито подробности сега откривах толкова несъвършенства, пълна. Ако някога мъката и страданието оставеха своите скверни следи върху младостта и красотата на мис Феърли, тогава и само тогава случайната прилика с Ан Катърик щеше да ги превърне в близначки, в живо отражение една на друга.

Потреперах при тази мисъл. Имаше нещо ужасно в сляпото, безпричинно недоверие към бъдещето, подсказано само от преминаването й през ума ми. И затова с радост усетих ръката на Ан Катърик, поставена върху рамото ми, която ме извади от това състояние. Докосването й бе боязливо и тъй неочаквано, както онова друго докосване, което ме бе вкаменило от главата до петите през нощта на първата ни среща.

— Гледате ме и мислите за нещо — каза тя с нейната странна, бездиханна бързина на изговора. — Какво е то?

— Нищо особено — отвърнах. — Чудех се само кай сте се озовали тук.

— Дойдох с една приятелка, която е много добра към мен. Тук съм само от два дни.

— И сте били на това място вчера?

— Откъде знаете?

— Само предположих.

Тя се отдръпна от мен и клекна отново пред надписа.

— Къде да отида, ако не тук? — каза ми. — Приятелката, която ми беше повече от майка, е единствената, която мога да посетя в Лимъридж. Оо, сърцето ме боли, като виждам замърсена надгробната й плоча. Вчера се изкуших и започнах да я чистя и сега не можех да не се върна, за да продължа. Има ли нещо лошо в това? Не, надявам се. Уверена съм, че нищо, което правя заради мисис Феърли, не може да бъде лошо.

Старото чувство на благодарност към добротата на нейната благодетелка бе очевидно все още ръководната мисъл в съзнанието на това клето същество — ограниченото съзнание, което не бе поело никакво друго трайно впечатление освен първото, останало от по-щастливите дни на ранната й младост. Разбрах, че имах най-големи шансове да спечеля доверието й, насърчавайки я да продължи простичкото дело, заради което бе дошла на гробището. Когато й казах, че в това няма нищо лошо, тя се захвана веднага за работата си, като докосваше мрамора, сякаш бе одушевен, и шепнеше безспир думите от надписа, като че ли се бяха върнали загубените дни на нейното детство и тя търпеливо учеше урока си, седнала на коленете на мисис Феърли.

— Бихте ли се учудили много — казах, подготвяйки колкото се може по-предпазливо почвата за въпросите, които щяха да последват, — ако призная, че за мен е удоволствие, както и изненада да ви видя тук? Тревожех се много за вас, след като тръгнахте с каретата.

Тя ме погледна бързо и подозрително.

— Тревожили сте се — повтори. — Защо?

— Странно нещо се случи, след като се разделихме онази нощ. Двама мъже ме настигнаха с един файтон. Не ме видяха, но спряха близо до мен и говориха с един полицай, който беше на отсрещната страна на улицата.

Тя мигновено прекъсна заниманието си. Ръката, която държеше мокрото парче плат, за да чисти надписа, се отпусна; другата ръка сграбчи мраморния кръст, издигащ се над гроба. Лицето й се извърна бавно към мен, сковано отново от стъписания поглед на ужаса. Реших да продължа, каквото и да става; вече бе твърде късно да се връщам назад.

— Мъжете заговориха полицая — рекох аз — и го попитаха дали не ви е виждал. Той не ви бе видял; и после един от мъжете заговори отново и каза, че сте избягали от неговия приют.

Тя скочи, като че ли последните ми думи бяха насочили преследвачите по следите й.

— Спрете и чуйте края — извиках аз, — спрете и ще разберете как ви помогнах. Една дума от мен и мъжете щяха да узнаят накъде сте отишли. Подпомогнах бягството ви — направих го безопасно и сигурно. Помислете, опитайте се да помислите; опитайте се да разберете какво ви казвам.

Държането ми, изглежда, й оказа по-силно влияние от думите ми. Тя положи усилие да възприеме новата мисъл. Запрехвърля колебливо мокрото парче плат от едната ръка в другата, точно както бе прехвърляла малката пътническа чанта през нощта, когато я срещнах, за първи път. Смисълът на моите думи бавно започна да си пробива път през тревогата и възбудата, обхванали ума й. Чертите й постепенно се отпуснаха и очите й ме погледнаха с изражение, в което любопитството все повече изместваше уплахата.

— Вие не смятате, че трябва да се върна обратно в приюта, нали? — запита тя.

— Разбира се, че не. Радвам се, че сте избягали оттам. Радвам се, че ви помогнах.

— Да, да, наистина ми помогнахте; помогнахте ми, когато ми беше най-трудно — продължи тя малко разсеяно. — Не беше трудно да избягам — инак как бих могла да се измъкна? Те не ме подозираха така, както подозираха останалите. Бях тъй тиха, тъй покорна, тъй лесно се плашех. Трудното беше да намеря Лондон и в това вие ми помогнахте. Благодарих ли ви тогава? Благодаря ви сега най-сърдечно.

— Далече ли беше приютът от мястото, където ме срещнахте? Хайде, покажете, че вярвате в моето приятелство и ми кажете къде беше?

Тя каза името — частен приют, както разбрах от местонахождението му, частен приют, който не бе твърде далеч оттам, където я срещнах — и сетне с явно подозрение към начина, по който можех да се възползувам от отговора й, разтревожено попита отново:

— Вие не смятате, че трябва да ме върнат обратно там, нали?

— Повтарям отново — радвам се, че сте избягали, радвам се, че всичко се е наредило така добре, след като се разделихме. Казахте, че в Лондон имате приятелка, при която можете да отидете. Намерихте ли я?

— Да. Беше много късно, но едно момиче в къщата бе будно и шиеше и то ми помогна да събудя мисис Клемънтс. Мисис Клемънтс е моята приятелка — добра, мила жена, но не като мисис Феърли. Не, никой не е като мисис Феърли.

— Мисис Клемънтс ваша стара приятелка ли е? Отдавна ли я познавате?

— Да, на времето тя беше наша съседка, у дома, в Хампшър, обичаше ме и се грижеше за мен, когато бях малка. Преди години, когато ни напусна, тя записа в молитвеника ми адреса, на който щеше да живее в Лондон, и каза; „Ако някога изпаднеш в беда, Ан, ела при мен. Съпругът ми не е жив, за да каже не, нямам деца и ще се грижа за теб.“ Мили думи, нали? Предполагам, че ги помня, защото бяха мили. Малко са другите неща, които помня — твърде, твърде малко.

— Нямахте ли баща или майка, които да се грижат за вас?

— Баща? Никога не съм го виждала, никога не съм чувала майка ми да говори за него. Баща? Оо, боже! Предполагам, че е мъртъв.

— А майка ви?

— Не се разбирам добре с нея. Боим се една от друга и си създаваме неприятности.

Изпитват взаимен страх и си създават неприятности! При тези думи за първи път през ума ми мина подозрението, че може би майка й е лицето, изпратило я в приюта за душевноболни.

— Не ме разпитвайте за майка ми — продължи тя. — Предпочитам да говоря за мисис Клемънтс. Мисис Клемънтс е като вас: тя не смята, че трябва да се върна в приюта, и се радва, както и вие, че избягах оттам. Тя плака над моето злочестие и каза, че трябва да го пазим в тайна от всички.

Нейното „злочестие“? В какъв смисъл използуваше тази дума? В смисъл, който би могъл да обясни подбудата за написване на анонимното писмо? Или в смисъла, който можеше да се окаже онази твърде позната и твърде обичайна подбуда, накарала една жена да попречи анонимно на брака на мъжа, който я е съсипал? Реших да се опитам да разясня това съмнение, преди да сме говорили за каквото и да е друго.

— Какво злочестие?

— Злочестието да бъда затворена — отвърна тя и по всичко личеше, че въпросът ми я изненадва. — Какво друго злочестие може да има?

Твърдо реших да проявя настойчивост колкото се може по-деликатно и по-въздържано. От огромно значение бе да бъда напълно сигурен във всяка стъпка от разследването, в което сега напредвах.

— Има и друго злочестие — започнах, — което може да сполети жената и от което тя може цял живот да страда и да бъде опозорена.

— Какво е то? — попита нетърпеливо тя.

— Злочестието да повярва съвсем невинно в собствените си добродетели и в привързаността и честта на мъжа, когото обича — отговорих аз.

Тя ме погледна с непресторената обърканост на дете. Ни най-малко смущение или промяна на цвета, ни най-слабата следа от съзнанието за някакъв таен позор, който би могъл да излезе наяве, не се появиха на лицето й — по лицето, което издаваше всяко друго чувство с такава прозрачна яснота. Каквито и думи да изречеше, нямаше да ме убедят така, както изразът и държането й ме убедиха, че предположението ми за подбудата да напише писмото и да го изпрати на мис Феърли бе изцяло погрешно. Това съмнение във всеки случай сега бе отхвърлено, но с премахването му се откриваше нова посока за подозрение. Писмото, както ми бе потвърдено с положителност, сочеше сър Пърсивъл Глайд, макар и да не се споменаваше името му. Тя трябва да е имала някаква много сериозна причина, произхождаща от някакво дълбоко чувство за оскърбление, за да го разобличи тайно пред мис Феърли по използувания от нея способ, и тази причина, няма съмнение, не бе свързана със загубата на невинността й или с характера й. Каквато и злина да й беше причинил, тя не бе от такова естество. От какво естество можеше да бъде?

— Не ви разбирам — каза тя, след като очевидно се мъчеше, и то напразно, да открие значението на последните ми думи.

— Нищо, нищо — отвърнах аз. — Да продължим с това, за което говорехме. Кажете, колко време останахте при мисис Клемънтс в Лондон и как дойдохте тук?

— Колко време? — повтори тя. — Бях при мисис Клемънтс до преди два дни, когато заедно дойдохме тук.

— Живеете в селото, така ли? — казах аз. — Странно, че не съм чул за вас, макар и да сте тук само от два дни.

— Не, не в селото — на около две мили от него — в една ферма. Знаете ли фермата? Наричат я Тодс Корнър.

Помнех мястото отлично; при нашите излети често бяхме минавали покрай него. Това бе една от най-старите ферми в околността, разположена на самотно, закътано пространство в подножието на два хълма.

— Мисис Клемънтс има роднини в Тодс Корнър — продължи тя — и те често са я канили да ги посети. Тя каза, че ще замине и ще ме вземе със себе си заради тишината и свежия въздух. Постъпи много мило, нали? Бих отишла където и да е, за да се чувствувам спокойна, сигурна и настрани от всичко. Но когато чух, че Тодс Корнър е близо до Лимъридж, оо! Бях така щастлива, че бих извървяла целия път боса, за да стигна дотам и да видя отново училището, селото и Лимъридж Хаус. Хората в Тодс Корнър са много добри. Надявам се, че ще остана дълго време. Има само едно нещо, което не ми харесва в тях и което не ми харесва и в мисис Клемънтс…

— Какво е то?

— Все ме закачат, че се обличам цялата в бяло; казват, че изглеждало много особено. Откъде знаят те? Мисис Феърли знаеше най-добре; Мисис Феърли никога не би ме накарала да нося тази грозна синя пелерина. Ах! Тя обичаше белия цвят; ето тук на гроба й има бял камък и заради нея искам да го направя още по-бял. Самата тя често носеше бяло и винаги обличаше малката си дъщеря в бяло. Добре ли е мис Феърли, щастлива ли е? Носи ли бели дрехи, както някога като дете?

Гласът й заглъхна, когато зададе въпроса за мис Феърли, и тя извърна главата си от мен. Стори ми се, че в промяната на поведението й улових някакво безпокойство за риска, който бе поела, изпращайки анонимното писмо, и мигом реших така да построя отговора си, че да я изненадам с осведомеността си за него.

— Мис Феърли не бе нито много добре, нито много щастлива тази сутрин — казах й.

Тя прошепна няколко думи, но те бяха изречени така, объркано и тихо, че дори не можех да гадая за смисъла им.

— Стори ми се, че попитахте защо мие Феърли не се е чувствувала добре и не е била щастлива тази сутрин? — продължих аз.

— Не — отвърна бързо и неспокойно тя, — не, не съм ви питала това.

— Ще ви кажа, без да ме питате. Мис Феърли получи вашето писмо.

Докато разговаряхме, тя бе отново клекнала на колене и внимателно почистваше последните, наслоени от времето замърсявания около надписа. Първото изречение, с което се обърнах към нея, я накара да прекъсне заниманието си и да се обърне бавно, без да става, за да ме погледне. Второто изречение буквално я вкамени. Кърпата, която държеше, падна от ръцете й, устните й останаха отворени и последната капка кръв напусна лицето й.

— Откъде знаете? — запита прималяла. — Кой ви го показа? — Кръвта отново нахлу в лицето й, и то с голяма сила, когато осъзна, че собствените й думи са я издали. Тя плесна с ръце в отчаяние.

— Не съм го писала! — извика, задъхана от ужас. — Не зная нищо за него!

— Да — потвърдих аз, — вие сте го писали и знаехте това. Не трябваше да пращате такова писмо, не трябваше да плашите мис Феърли. Ако имахте да й кажете нещо, което е било необходимо да чуе, трябваше да отидете сама в Лимъридж Хаус; трябваше вие сама да разговаряте с младата дама.

Тя се сви над плоския надгробен камък, докато лицето й се скри съвсем, и не отговори.

— Мис Феърли ще бъде добра и мила към вас, както е била и майка й, ако й мислите доброто — продължих аз. — Мис Феърли ще запази вашата тайна и няма да позволи да ви се случи нищо лошо. Искате ли да се видите С нея утре на фермата? Искате ли да се срещнете в градината на Лимъридж Хаус?

— О, ако можех да умра, да се скрия и да намеря като вас покой в гроба! — Устните и шепнеха думите близо до надгробния паметник, шепнеха ги с най-гальовен глас към останките на покойната под него. — Вие знаете как обичам детето ви, заради вас самата! О, мисис Феърли! Мисис Феърли! Кажете ми, как да я спася? Бъдете още веднъж най-скъпото същество за мен, бъдете ми майка и ми кажете как най-добре да постъпя.

Чух как устните й целуват камъка, видях ръцете й, които страстно удряха по него. Тази гледка ми подействува силно. Наведох се, взех бедните, безпомощни ръце в моите и се опитах да я утеша.

Безполезно беше. Тя изтръгна ръцете си от мен и не отмести лице от камъка. Виждайки необходимостта неотложно да я успокоя на всяка цена и с всякакви средства, аз се позовах на единственото притеснение, което сега, изглежда, изпитваше по отношение на мен и мнението ми за нея — и това бе стремежът да ме убеди в способността си да бъде господарка на действията си.

— Хайде, хайде — казах нежно. — Опитайте да се успокоите, иначе ще променя мнението си за вас. Не ме карайте да помисля, че лицето, което ви е пратило в приюта, е имало може би някакво основание…

Следващите думи замряха на устните ми. В мига, в който се реших да спомена лицето, изпратило я в приюта, тя се изправи на колене. Промяната, настъпила в нея, бе най-невероятна и смайваща. Лицето й, което в нормално състояние бе трогателно със своята нервна чувствителност, слабост и несигурност, се помрачи изведнъж от маниакални в силата си омраза и страх, които придаваха дива, неестествена мощ на всяка нейна черта. На слабата вечерна светлина очите й се разшириха като на диво животно. Тя хвана кърпата, паднала отстрани, сякаш бе живо същество, което можеше да убие, и я смачка с двете си ръце с такава конвулсивна сила, не няколкото капки влага, останали в нея, се процедиха по камъка.

— Говорете за нещо друго — каза, шепнейки през зъби. — Ще си загубя ума, ако говорите за това.

Всяка следа от по-спокойните мисли, които запълваха съзнанието й преди по-малко от минута, изглежда, сега бе заличена. Ясно ставаше, че впечатлението, оставено от добротата на мисис Феърли, не бе, както предполагах, единственото силно впечатление в паметта й. Редом с благодарния спомен за училищните дни, прекарани в Лимъридж, съществуваше изпълненият с желание за мъст спомен за злината, сторена чрез изпращането й в приюта за душевноболни. Кой бе извършил тази злина? Можеше ли наистина да бъде майка й?

Беше трудно да се откажа от разследването в този заключителен момент, но си наложих да го изоставя. Би било жестоко да мисля за нещо друго, виждайки я в това състояние, освен за необходимостта да проявя човечност, за да възвърна спокойствието й.

— Няма да говоря нищо, което да ви натъжава — утеших я аз.

— Вие искате нещо — отвърна тя остро и мнително. — Не ме гледайте така. Говорете, кажете ми, какво искате?

— Искам от вас само да се успокоите и когато това стане, да помислите върху думите ми.

— Думите ви? — Тя замълча, започна да върти кърпата в ръцете си и после си зашепна: — Какво каза той? — Тя се обърна към мене и заклати нетърпеливо глава. — Защо не ми помогнете? — запита ме с неочакван гняв.

— Да, да, ще ви помогна и вие скоро ще си припомните. Помолих ви да се срещнете утре с мис Феърли и да й кажете истината за писмото.

— Ах! Мис Феърли — Феърли — Феърли…

Само като произнасяше любимото познато име, тя като че ли се успокояваше. Лицето й се омекоти и възвърна нормалния си израз.

— Не бива да се страхувате от мис Феърли — подхванах аз — и не бива да се страхувате, че ще си навлечете беди заради писмото. Тя вече знае толкова много, че няма да ви бъде трудно да й кажете всичко. Едва ли има нужда от криене там, където не е останало почти нищо скрито. Вие не споменавате никакви имена в писмото, но мис Феърли знае, че лицето, за което пишете, е сър Пърсивъл Глайд…

В мига, в който произнесох това име, тя скочи на крака, а писъкът, изтръгнал се от гърдите й, прокънтя в църковния двор и от ужаса, съдържащ се в него, сърцето ми заби лудо. Дивото, разкривено изражение, което малко преди това бе напуснало лицето й, се изписа върху него отново с двойна и тройна сила. Писъкът при чуването на името, възвърналият се мигновено израз на омраза и страх казваха всичко. И последното съмнение се разсея. Майка й нямаше вина за затварянето й в приюта. Мъж я бе изпратил там и този мъж беше сър Пърсивъл Глайд.

Писъкът бе стигнал и до други уши. От едната страна чух да се отваря вратата на клисарката къща; от другата чух гласа на нейната спътничка, жената с шала, която тя бе нарекла мисис Клемънтс.

— Идвам! Идвам! — извика гласът иззад малките дървета.

Миг по-късно се зададе забързана мисис Клемънтс.

— Кой сте вие? — провикна се тя, поглеждайки ме решително в момента, когато бе сложила вече крак на каменната стълбица. — Как смеете да плашите една нещастна, беззащитна жена като тази?

Преди да мога да отговоря, тя стоеше вече до Ан Катърик и я прегърна:

— Какво има, скъпа моя? Какво ти направи той?

— Нищо — отвърна бедното създание. — Нищо. Само съм изплашена.

Без всякакъв страх мисис Клемънтс се извърна към мен с негодувание, което предизвика уважението ми.

— Би трябвало дълбоко да се засрамя от себе си, ако заслужавах този гневен поглед — казах аз. — Но не го заслужавам. За съжаление я уплаших, без да съм имал това намерение. Тя не ме вижда за първи път. Попитайте я сама и ще ви каже, че не съм способен да навредя съзнателно на нея или на която и да е друга жена.

Говорех отчетливо, за да може Ан Катърик да ме чуе и разбере, и видях, че думите и техният смисъл стигнаха до нея.

— Да, да — каза тя, — веднъж той се отнесе добре с мен, помогна ми… — Тя прошепна останалото на ухото на своята приятелка.

— Странно, наистина! — възкликна в недоумение мише Клемънтс. — Това вече е друго нещо и аз съжалявам, че се обърнах тъй грубо към вас, сър; но трябва да признаете, че отстрани сцената изглеждаше подозрителна. Макар че грешката е повече моя, отколкото ваша, защото угодих на прищевките й и й позволих да остане сама на място като това. Хайде, скъпа моя, да вървим сега у дома.

Стори ми се, че добрата жена се безпокоеше малко от мисълта за връщането, и предложих да ги придружа. Мисис Клемънтс благодари учтиво и ме отклоня. Каза, че щом излязат на открито в степта, сигурно ще срещнат някой от ратаите във фермата.

— Опитайте се да ми простите — обадих се аз, когато Ан Катърик хвана ръката на приятелката си, за да вървят. Колкото и да не бях искал да я плаша или тревожа, сърцето ме заболя, когато погледнах нещастното й бледо, ужасено лице.

Мисис Клемънтс извърна очи към мен и поклати състрадателно глава.

— Лека нощ, сър — рече тя. — Нямате вина, зная, но защо не изплашихте мен вместо нея.

Те се отдалечиха на няколко крачки. Мислех, че вече сме се разделили, но Ан спря изведнъж и се отдръпна от приятелката си.

— Почакайте малко — каза тя. — Трябва да се сбогувам.

После се върна при гроба, положи нежно двете си ръце на мраморния кръст и го целуна.

— Сега се чувствувам по-добре — въздъхна тя, като ме погледна смирено. — Прощавам ви.

Тя се присъедини отново към спътницата си и двете излязоха от гробището. Видях ги, че спряха близо до църквата и поговориха с жената на клисаря, която бе излязла от къщата си и стоеше, наблюдавайки ни отдалече. После тръгнаха отново нагоре по пътеката, която водеше към степта. Гледах след Ан Катърик, докато изчезна, докато и последната следа от нея се загуби в дрезгавината — гледах с такава тревога и печал, като че ли за последен път виждах жената в бяло в този изтощителен свят.