Уилки Колинс
Жената в бяло (11)

X

Бе един четвъртък и почти краят на третия месец от пребиваването ми в Къмбърланд.

Сутринта, когато както обикновено слязох в стаята за закуска, мис Халкъм за първи път, откакто я познавах, отсъствуваше от установеното си място на масата.

Мис Феърли бе навън на моравата. Тя ми се поклони, но не влезна. Ни дума не бе проронена ни от моите, ни от нейните устни, която би могла да ни разстрои, и въпреки това същото непризнато чувство на неудобство караше и двама ни да отбягваме срещите насаме. Тя чакаше на моравата, аз чаках в стаята, докато се появят мисис Веси или мис Халкъм. Как мигновено бих се присъединил към нея, с каква готовност бихме се ръкували и подхванали нашите обичайни разговори само преди две седмици! След няколко минути дойде мис Халкъм. Тя изглеждаше угрижена и поднесе извиненията за закъснението си доста разсеяно.

— Задържа ме — рече тя — една консултация с мистър Феърли относно семеен въпрос, който той желаеше да обсъди с мен.

Мис Феърли се върна от градината и ние си разменихме обичайните утринни поздрави. Ръката й, допряна в моята, бе по-хладна от всякога. Тя не ме погледна и бе много бледа. Дори и мисис Веси забеляза това, когато миг по-късно влезе в стаята.

— Сигурно е от промяната във вятъра — каза старата дама. — Зимата иде, ах, скъпа моя, зимата ще дойде много скоро!

В нейното и в моето сърце тя вече бе дошла!

Закуската ни — някога тъй приятна и изпълнена с шеговити реплики за плановете ни през деня — приключи бързо и в мълчание. Мис Феърли, изглежда, се притесняваше от дългите паузи в разговора и гледаше умолително към сестра си да ги запълни. След като по най-несвойствен за нея начин един или два пъти се поколеба и се въздържа, мис Халкъм най-сетне проговори.

— Разговарях с чичо ти тази сутрин, Лора — каза тя. — Той смята, че трябва да бъде приготвена лилавата стая, и потвърждава това, което ти казах. Става въпрос за понеделник, не за вторник.

При тези думи мис Феърли сведе поглед надолу. Пръстите й заиграха нервно с трошиците, разпилени по покривката. Бледият цвят на страните й пропълзя и по устните й и те започнаха видимо да треперят. Аз не бях единственият от присъствуващите, забелязал това. Мис Халкъм го видя също и веднага ни даде пример, като стана от масата.

Мисис Веси и мис Феърли напуснаха стаята заедно. Милите, тъжни сини очи ме погледнаха за миг с осъзнатата печал за предстояща и дълга раздяла. В ответ усетих силна болка в сърцето си — болка, която ми казваше, че скоро ще я изгубя и заради тази загуба ще я обичам с все същата сила. Когато вече я нямаше, аз се обърнах към градината. Край голямата стъклена врата, която извеждаше на моравата, с шапка в ръка и шал, преметнат през другата, стоеше мис Халкъм и внимателно ме наблюдаваше.

— Имате ли възможност да ми отделите малко време — каза тя, — преди да започнете работа в стаята си?

— Разбира се, мис Халкъм. Винаги съм на ваше разположение.

— Искам да ви кажа няколко думи насаме, мистър Хартрайт. Вземете си шапката и елате в градината. Едва ли някой ще ни обезпокои в този утринен час.

Когато излизахме на моравата, един от помощник-градинарите — почти дете — мина покрай нае, отправяйки се към къщата с писмо в ръка. Мис Халкъм го спря.

— Писмото за мен ли е? — попита тя.

— Не, мис, за мис Феърли — отвърна момчето, подавайки писмото, докато говореше.

Мис Халкъм го взе от него и погледна адреса.

— Странен почерк — промълви тя на себе си. — Кой може да пише на Лора? Кой ти го даде? — продължи тя, обръщайки се към градинаря.

— Ами, мис — рече момчето, — даде ми го една жена.

— Каква жена?

— Жена на възраст.

— Значи, стара жена. Познаваш ли я?

— Не, изобщо не съм я виждал.

— Накъде тръгна тя?

— През таз порта — каза помощник-градинарят, като се завъртя бавно на юг и с един широк замах на ръката обгърна цялата тази част на Англия.

— Странно — каза мис Халкъм, — предполагам, че е някакво прошение. Ето — допълни тя, връщайки писмото на момчето, — занеси го в къщата и го дай на някого от слугите. А сега, мистър Хартрайт, ако не възразявате, да тръгнем нататък.

Тя ме поведе през моравата по същата пътека, по която я бях последвал в деня след пристигането ми в Лимъридж. Спря пред малката беседка, в която Лора Феърли и аз се срещнахме за първи път, и наруши мълчанието, което бе поддържала, докато вървяхме заедно.

— Тук мога да кажа онова, което имам да ви казвам.

С тези думи тя влезе в беседката, седна на един от столовете край кръглата масичка и ми направи знак да седна на другия. Подозирах какво щеше да последва, когато ме заговори в стаята за закуска; сега бях сигурен.

— Мистър Хартрайт — подхвана тя, — ще започна, като ви направя едно откровено признание. Ще кажа — без красиви фрази, които ненавиждам, и без да ви правя комплименти, които презирам, — че по време на вашето присъствие сред нас у мен се разви силно приятелско чувство. Усетих предразположение към вас още когато ми разказахте за държането ви спрямо онази несретна жена, която сте срещнали при такива необикновени обстоятелства. Начинът, по който сте се справили със случая, може и да не е бил благоразумен, но той ми показа самообладанието, деликатността и състраданието на един мъж, който е джентълмен по природа. Той ме накара да очаквам добри неща от вас и вие не разочаровахте надеждите ми.

Тя млъкна, като същевременно вдигна ръка, давайки ми знак, че не очаква да й отговоря, преди да продължи. Когато влязох в беседката, мислите ми бяха далеч от жената в бяло. Ала сега думите на мис Халкъм върнаха обратно в съзнанието ми спомена за онуй, що се бе случило. Той остана там по време на разговора ни — остана, и то не без резултат.

— Като ваша приятелка — поде тя — ще ви кажа тутакси и направо с моя прост и прям език, че открих тайната ви — без помощ или намек, забележете, от някого другиго. Мистър Хартрайт, вие безразсъдно си позволихте да се привържете — боя се, сериозно и предано — към сестра ми Лора. Няма да ви измъчвам да правите словесни признания, защото виждам и зная, че сте твърде честен, за да го отречете. Аз дори не ви виня; окайвам ви, че открихте сърцето си за безнадеждна любов. Вие не направихте непочтен опит да се възползувате от това, не сте говорили тайно със сестра ми. Можете да бъдете обвинен в слабост и незачитане на собствените ви интереси, но в нищо по-лошо. Ако бяхте действували в каквото и да е отношение без деликатност или скромност, щях да ви кажа незабавно да напуснете къщата без всякакво предупреждение или без да се посъветвам с когото и да било. Но в случая аз порицавам само злощастието на възрастта и положението ви; вас не обвинявам. Простете — причинявам ви болка; ще ви причиня още, но няма как… Ала най-напред стиснете ръката на вашата приятелка Мариан Халкъм.

Ненадейната любезност — горещото, великодушно, доблестно съчувствие, поставящо ме тъй милосърдно на равна нога и призовало с такава деликатна и щедра прямота честта и храбростта ми право от дълбините на сърцето ми — ме заплени на мига. Опитах се да я погледна, когато взе ръката ми, но очите ми бяха замъглени. Опитах, се да й благодаря, но гласът ми изневери.

— Чуйте ме — каза тя, тактично избягвайки да забележи, че напълно бях загубил самообладание, — чуйте ме и нека да привършваме веднага. За мен е истинско облекчение, че с това, което ще кажа сега, не съм задължена да навлизам във въпроса — трудния и жесток по моему въпрос — за социалното неравенство. Обстоятелства, които ще ви засегнат дълбоко, ми спестяват неприятната необходимост да нараня чрез каквито и да е унизителни намеци, отнасящи се до ранг и положение, човека, живял в приятелска близост под един и същи покрив с мен. Вие трябва да напуснете Лимъридж Хаус, мистър Хартрайт, преди злото да е станало по-голямо. Мой дълг е да ви кажа това; и би било мой дълг да ви го кажа със същата сериозна настойчивост, дори и да бяхте представител на най-старото и най-богатото семейство на Англия. Вие трябва да ни напуснете не защото сте учител по рисуване…

Тя изчака за миг, обърна лице към мен и пресягайки се през масата, сложи крепко ръка върху моята.

— Не защото сте учител по рисуване — повтори тя, — а защото Лора Феърли е сгодена и ще се омъжва.

Последната дума се заби като куршум в сърцето ми. Ръката ми загуби всякакво усещане за ръката, която здраво я бе стиснала. Не помръднах, нито проговорих. Острият есенен вятър, който пилееше мъртвите листа в краката ни, ненадейно ме прониза тъй силно, сякаш собствените ми безумни надежди бяха също мъртви листа, понесени надалеч от вихрушката. Надежди! Сгодена или не, тя бе все тъй далече от мен. Други мъже на мое място биха ли си спомнили за това? Не, ако я бяха обичали, тъй както я обичах аз.

Спазмата премина и от нея остана само тъпата, вцепеняваща болка. Почувствувах отново ръката на мис Халкъм, стиснала здраво моята; вдигнах глава и я погледнах. Големите й тъмни очи бяха приковани върху мен, наблюдавайки покрилата лицето ми бледност, която аз усетих и която тя видя.

— Унищожете я! — каза тя. — Тук, където я видяхте за първи път, унищожете обичта! Не й се поддавайте като жена. Отскубнете я, смачкайте я като мъж!

Приглушеният плам, с който говореше, силата на волята й — съсредоточена в погледа, впит в мен, и ръката, която все още не бе отпуснала моята — се предадоха и на мен, усмириха ме. И двамата изчакахме минута в мълчание. За това време аз оправдах благородната й вяра в моята мъжественост; успях, поне външно, да възвърна самообладанието си.

— Дойдохте ли отново на себе си?

— Достатъчно, мис Халкъм, за да поискам вашето и нейното извинение; достатъчно, за да последвам съвета ви и да докажа благодарността си по този начин, след като не мога да я докажа по никакъв друг.

— Вие вече я доказахте — отвърна тя, — с тези думи. Мистър Хартрайт, криеницата между нас свърши. Не мога да скрия от вас онова, което сестра ми несъзнателно ми показа. Вие трябва да ни напуснете заради нейно добро, както и заради себе си. Присъствието ви тук, неизбежната ви близост с нас, колкото и безобидна да бе във всяко отношение, я извади от равновесие и я направи нещастна. Аз, която я обичам повече от собствения си живот, аз, която се научих да вярвам в това чисто, благородно, невинно същество, както вярвам в религията си, зная много добре тайната мъка на самопорицанието, която тя изпитва, откакто първата сянка на едно предателско чувство към годежа й се промъкна въпреки самата нея в сърцето й. Не казвам — би било безполезно да твърдя подобно нещо след случилото се, — че годежът й е имал някакво силно влияние върху чувствата й въобще. Това е годеж в името на честта, а не на любовта; пожела го баща й на смъртното си легло преди две години; тя нито го приветствува, нито се отдръпна от него — просто го прие. Преди да дойдете тук, тя бе като стотици други жени, встъпващи в бракове с мъже, които нито силно ги привличат, нито много ги отблъскват; жени, които се научават да обичат съпрузите си (ако не се научат да ги мразят) след брака, вместо преди него. Надявам се повече, отколкото думите могат да го изразят — и вие би трябвало да имате саможертвената доблест също да се надявате, — че новите мисли и чувства, нарушили стария покой и старото доволство, не са вкоренени тъй дълбоко, че да не могат да бъдат изтръгнати. Вашето отсъствие (ако се доверявах по-малко на честта, решителността и разума ви, не трябваше да им вярвам тъй, както им вярвам сега) — вашето отсъствие ще помогне на моите усилия, а времето ще помогне и на трима ни. За мен е важно да зная, че първоначалното ми доверие към вас не е било напълно неоправдано. Да зная, че почтеността, мъжествеността и тактичността ви към ученичката, чиято зависимост от вас имахте нещастието да забравите, няма да бъдат по-малки, отколкото към непознатата и отхвърлена от всички несретница, обърнала се ненапразно за помощ към вас.

Отново случайно споменаване на жената в бяло! Не бе ли възможно да говорим за мис Феърли и за мен, без да се докосваме до спомена за Ан Катърик и да я поставяме помежду си като неизбежна съдба?

— Кажете ми, какво извинение мога да дам на мистър Феърли за прекъсването на задълженията ми? — попитах аз. — И ми кажете кога да тръгна, след като извинението ми бъде прието. Обещавам безрезервно да се подчиня на вас и на съвета ви.

— Времето е от най-голямо значение — отвърна тя. — Чухте ме да споменавам тази сутрин следващия понеделник и необходимостта да се подготви лилавата стая. Гостът, който очакваме в понеделник…

Нямах търпение да чуя повече подробности от нея, знаейки онова, което вече знаех; а споменът за изражението на мис Феърли и поведението й по време на закуската ми подсказа, че очакваният посетител в Лимъридж Хаус е нейният бъдещ съпруг. Опитах се да прогоня нетърпението си; нещо се надигна тоз миг у мен, по-силно от волята ми, и аз прекъснах мис Халкъм.

— Позволете ми да замина още днес — изрекох горчиво. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Не, не днес — отвърна тя. — Единственото обяснение, което можете да дадете на мистър Феърли за заминаването си преди края на уговорения срок, е, че нещо непредвидено ви е наложило необходимостта да помолите за неговото разрешение да се завърнете незабавно в Лондон. Трябва да изчакате до утре, за да му го кажете, след като се получи пощата. Така той ще прояви разбиране към неочакваната промяна в плановете ви, тъй като ще я свърже с получаването на писмо от Лондон. Жалко и недостойно е да се прибягва до измама, дори и от най-безобиден характер, но аз познавам мистър Феърли. Ако възбудите подозрението му, че си играете с него, той ще откаже да ви освободи. Говорете с него в петък сутринта; постарайте се след това (заради собствените ви интереси към вашия работодател) да оставите в колкото се може по-добър ред недовършената работа и заминете оттук в събота. При това положение времето ще бъде достатъчно, мистър Хартрайт, за вас и за всички нас.

Преди да я уверя, че може да разчита на мен и че ще действувам в най-точно съответствие с желанията й, приближаващи се стъпки откъм храсталака стреснаха и двама ни. Някой от къщата идваше да ни търси! Кръвта нахлу в главата ми и после се отдръпна. Можеше ли това трето лице, което приближаваше тъй бързо към нас по това време и при тези обстоятелства, да бъде мис Феърли?

Облекчение бе — тъй печално и безнадеждно се бе променило вече моето отношение към нея, — за мен беше истинско облекчение, когато на прага на беседката се появи обезпокоилото ни лице и се оказа, че е само прислужницата на мис Феърли.

— Мога ли да говоря с вас за миг, мис? — запита момичето доста припряно и неспокойно.

Мис Халкъм слезе по стълбичките и направи няколко крачки с прислужницата към храстите.

Останал сам, обзет от чувство на безнадеждно окаяние, което никакви думи не биха могли да обрисуват, аз насочих мислите си към предстоящото завръщане в самотата и отчаянието на пустия ми лондонски дом. Мисли за добрата ми стара майка и за сестра ми, която заедно с нея тъй искрено се радваше на перспективите ми в Къмбърланд — мисли, които така отдавна бях прогонил от сърцето си и сега за първи път осъзнавах със срам и укор, — се върнаха отново в мен с любещата тъга за стари, пренебрегнати приятели. Майка ми и сестра ми — как ще се почувствуват, когато се завърна при тях, прекъснал ангажимента си, и им призная моята нещастна тайна — те, които се разделиха с мен изпълнени с надежда в онази последна щастлива нощ в къщата в Хампстед?

Отново Ан Катърик! Дори споменът от прощалната вечер с майка ми и сестра ми не идеше в съзнанието ми, без да го свържа с онзи, другия спомен от среднощното ми връщане в Лондон. Какво значеше това? Щях ли отново да се срещна с тази жена? Макар и малка, такава възможност съществуваше. Знаеше ли тя, че живея в Лондон? Да; бях й казал преди или след странния въпрос, който така недоверчиво ми зададе — дали познавам много мъже с баронетска титла? Или преди, или след: умът ми не бе достатъчно спокоен тогава, за да си спомня кога точно.

Изтекоха няколко минути, преди мис Халкъм да освободи прислужницата и да се върне при мен. Тя също изглеждаше смутена и неспокойна.

— Уредихме всичко необходимо, мистър Хартрайт — рече тя. — Разбрахме се както подобава на приятели и можем да се връщаме веднага в къщата. Откровено казано, тревожа се за Лора. Тя е изпратила да ми съобщят, че иска незабавно да ме види, и прислужницата казва, че господарката й е очевидно много развълнувана от някакво писмо, получено тази сутрин — несъмнено същото писмо, което наредих да отнесат в къщата, преди да дойдем тук.

Тръгнахме забързано обратно по пътеката между храстите. Макар че мис Халкъм бе казала всичко, което смяташе за необходимо да каже от своя страна, аз не бях приключил с онова, което исках Да кажа от моя страна. От мига, когато разбрах, че очакваният посетител в Лимъридж е бъдещият съпруг на мис Феърли, изпитвах горчиво любопитство, изгарящо ме от завист желание да узная кой е той. Съществуваше вероятност занапред да не ми се удаде лесна възможност да задам въпроса и затуй поех риска да го поставя, докато се връщахме.

— След като бяхте достатъчно любезна, за да ми кажете, че сме се разбрали, мис Халкъм — започнах аз, — след като сте уверена в благодарността ми за проявеното от вас търпение и моето покорство спрямо желанията ви, смея ли да попитам кой… — аз се поколебах; насилил се бях да мисля за него, но далеч по-трудно бе да говоря за него като за предречения й съпруг — кой е джентълменът, сгоден за мис Феърли?

Съзнанието й бе очевидно заето от вестта, получена от сестра й. Тя отговори някак си бързо, разсеяно:

— Един джентълмен, който притежава големи имоти в Хампшър.

— Хампшър! Родното място на Ан Катърик, Отново и отново жената в бяло! В това, имаше някаква предрешеност.

— А името му? — попитах колкото се може по-спокойно и безразлично.

— Сър^[1] Пърсивъл Глайд.

Сър — сър Пърсивъл! Въпросът на Ан Катърик този изпълнен с подозрения въпрос за мъже с баронетска титла, които бих могъл случайно да познавам — още не бе пропъден от съзнанието ми, когато мис Халкъм се върна в беседката, и ето че изплава отново от собствения й отговор. Спрях рязко и я погледнах.

— Сър Пърсивъл Глайд — повтори тя, смятайки, че не съм чул предишния й отговор.

— Рицар^[2] или баронет? — запитах с вълнение, което повече не можех да крия.

Тя замълча за момент и после отговори доста хладно:

— Баронет разбира се.