Уилки Колинс
Жената в бяло (69)

I

Когато затворих последния лист от ръкописа на графа, половината час, през който бях приел да остана на Форист Роуд, бе изтекъл. Мосьо Рубел погледна часовника си и се поклони. Станах веднага и оставих пълномощника сам в празната къща. Повече не го видях, нито чух нещо за него или за жена му. Из тъмните храсталаци на злодейството и измамата те бяха изпълзели на нашия път, тайно пропълзяха отново там и изчезнаха.

Четвърт час след като напуснах Форист Роуд, аз бях вече у дома. Няколко думи бяха достатъчни, за да кажа на Лора и Мариан как е приключило моето отчаяно начинание и какво би могло да бъде следващото събитие в нашия живот. Оставих подробните обяснения за по-късно и забързах обратно към Сейнт Джонс Уд, за да се срещна с човека, комуто граф Фоско бе поръчал каретата, когато е посрещнал Лора на гарата.

Адресът ме отведе в някакви „конюшни“ на четвърт миля от Форист Роуд. Собственикът се оказа възпитан и почтен човек. Когато му обясних, че важно семейно дело ми налага да го помоля да направи справка в книжата си относно установяването на една дата, която бих могъл да получа от счетоводните му документи, той не възрази. Книгата бе доставена и на дата „26-и юли 1850“ поръчката бе записана със следните думи:

„Затворен файтон за граф Фоско, Форист Роуд 5. Два часа. (Джон Оуен.)“

Когато запитах, разбрах, че вписаното в поръчката име „Джон Оуен“ е на кочияша на файтона. По това време той работеше в конюшнята и по моя молба изпратиха да го извикат.

— Спомняте ли си да сте возили през миналия месец юли един джентълмен от Форист Роуд № 5 до гарата при Уотърлу Бридж? — попитах аз.

— Не мога да кажа със сигурност, сър — отвърна човекът.

— Може би си спомняте самия господин? Не се ли сещате за един чужденец, когото сте возили миналото лято — висок и невероятно пълен господин?

Лицето на човека веднага просветна.

— Спомням си, сър. Най-дебелият господин, когото съм виждал, и най-тежкият клиент, когото някога съм возил. Да, да — сещам се, сър! Наистина ходихме на гарата и тръгнахме от Форист Роуд. На прозореца крещеше папагал или нещо таквоз. Господинът ужасно бързаше да вземем багажа на дамата и добре ме възнагради затуй, че си отварях очите и прибрах куфарите.

Прибрал куфарите! Спомних си веднага, че разказвайки за пристигането си в Лондон, Лора бе споменала, че багажът й бил освободен от някакъв човек, когото граф Фоско бил довел със себе си на гарата. Това беше човекът.

— Видяхте ли дамата? — запитах аз. — Как изглеждаше тя? Млада ли беше или стара?

— Вижте какво, сър, толкоз бързахме и блъсканицата беше тъй голяма, че не мога да кажа правичката как изглеждаше дамата. Не мога да си спомня нищо за нея освен името й.

— Помните името й!

— Да, сър. Тя се казваше лейди Глайд.

— Как можете да помните това, след като сте забравили как изглежда?

Човекът се усмихна и запристъпва леко притеснен.

— Ами да ви кажа правичката, сър, по това време бях женен отскоро и името на съпругата ми, преди да вземе моето, бе като на дамата — искам да кажа, Глайд, сър. Дамата сама го съобщи. „Надписани ли са куфарите, госпожо?“ — питам аз. „Да — казва ми тя, — надписани са с името ми — лейди Глайд.“ — „Виж ти — рекох си аз, — мозъкът ми не помни много благороднически имена, но това ми звучи като на стар познайник.“ За времето нищо не мога да кажа, сър. Може да има година, а може и да няма. Но за оня едрия господин и за името на дамата мога да се закълна.

Не беше необходимо да си спомня времето — датата бе надлежно вписана в книгата за поръчки на господаря му. Почувствувах в миг, че вече разполагам с неопровержимото оръжие на фактите и незабавно мога да нанеса унищожителния удар срещу съзаклятието. Без никакво колебание дръпнах настрани собственика на конюшните и му казах какво е истинското значение на доказателството в книгата за поръчките и на думите на коняря. Лесно уредих компенсацията за неговото загубено работно време, сетне самият аз направих копие от вписаните в книгата данни, чиято вярност собственикът удостовери с подписа си. Напуснах конюшните, след като уговорих Джон Оуен да бъде на мое разположение през следващите три дни или за по-дълго време, ако се наложи.

Сега притежавах вече всички документи, от които се нуждаех, като копието от смъртния акт и датираното писмо на сър Пърсивъл до графа се намираха на сигурно място в портфейла ми.

С тези писмени доказателства и с пресния спомен за отговорите на кочияша аз се отправих за първи път от началото на моите разследвания към кантората на мистър Кърл. Една от целите на второто ми посещение при него естествено бе да му кажа какво съм направил. Втората бе да го уведомя за решението си да заведа съпругата си в Лимъридж на следващата сутрин, за да бъде публично приета и призната в дома на чичо си. При тези обстоятелства и в отсъствието на мистър Гилмор предоставих на мистър Кърл сам да реши дали е задължен като адвокат на семейството да присъствува на този случай.

Няма да споменавам нищо за удивлението на мистър Кърл или за думите, с които изрази мнението си за моето поведение от първия до последния етап на разследването. Ще кажа само, че той веднага реши, че ще ни придружи до Къмбърланд.

Тръгнахме на другата сутрин с ранния влак — Лора, Мариан, мистър Кърл и аз се настанихме в едно купе, а Джон Оуен и чиновникът от кантората на мистър Кърл заеха друго. Пристигайки на гарата в Лимъридж, отидохме най-напред във фермата в Тодс Корнър. Твърдо бях решил, че Лора няма да влезе в дома на чичо си, преди да бъде публично призната като неговата племенница. Оставих Мариан да уреди с мисис Тод въпроса за настаняването веднага след като добрата жена се съвземе от изумлението, в което изпадна, чувайки какво ни води в Къмбърланд, и уредих със съпруга й Джон Оуен да бъде предоставен на гостоприемството на работниците във фермата. След тези приготовления мистър Кърл и аз се отправихме към Лимъридж Хаус.

Не мога да пиша изчерпателно за разговора ни с мистър Феърли, защото не съм в състояние да го възстановя, без да изпитам чувства на отвращение и негодувание, които превръщат тази сцена, макар и в спомените ми, в крайно неприятна. Предпочитам просто да заявя, че постигнах своето. Мистър Феърли се опита да се отнесе с нас по обичайному. Ние отминахме, без да забелязваме вежливата му безочливост в началото на разговора. Изслушахме без съчувствие възраженията, с които след това се опита да ни убеди, че разкриването на заговора го е объркало напълно. Накрая той буквално застена и захленчи като капризно дете. Как можел да знае, че племенницата му е жива, когато му било казано, че тя е мъртва? Той би приел скъпата Лора с удоволствие, ако само му дадем време да дойде на себе си. Нима сме мислили, че изглежда на човек, който бърза за гроба? Не. Тогава защо да го караме да бърза? Той повтаряше тези възражения при всяка възможност, докато аз не ги прекратих един път завинаги, изправяйки го категорично между две неизбежни алтернативи. Предложих му да избира: или да прояви справедливост към племенницата си при условията, поставени от мен, или да бъде изправен пред последиците от публичното утвърждаване на съществуването й в съда. Мистър Кърл, към когото той се обърна за помощ, му каза, че трябва незабавно да реши въпроса. Типично за него той избра алтернативата, която му обещаваше по-скорошно освобождение от всички лични притеснения, и с неочакван изблик на енергия заяви, че нямал достатъчно сили, за да бъде тормозен още, и че можем да постъпим както пожелаем.

Мистър Кърл и аз слязохме веднага долу и съставихме текста на писмото, което трябваше да бъде разпратено до арендаторите, присъствували на лъжливото погребение, призовавайки ги от името на мистър Феърли да дойдат на по-следващия ден в Лимъридж Хаус. За същата дата написахме поръчка до едно скулптурно ателие в Карлайл да изпрати човек в църковния двор на Лимъридж, за да бъде изтрит един надпис. Мистър Кърл остана да спи в къщата, поемайки задължението писмата да бъдат прочетени на мистър Феърли и подписани лично от него.

Прекарах следващия ден във фермата, като описах ясно историята на заговора, добавяйки към нея изявление за произлизащото от фактите противоречие, което именно оборваше твърденията за смъртта на Лора. Това писание предоставих на мистър Кърл, преди да го прочета на другия ден пред събраните арендатори. Ние също уточнихме начина, по който доказателството трябваше да бъде представено след завършването на прочита. След като бяха уредени тези въпроси, мистър Кърл направи всичко възможно, за да насочи разговора към делата на Лора. Тъй като не знаех и не желаех да зная нищо за тях и се съмнявах, че той като делови човек ще одобри моята позиция по отношение на доживотното право на съпругата ми върху завещанието на мадам Фоско, помолих мистър Кърл да ме извини, че предпочитам да се въздържа от обсъждането на тази тема. Тя бе свързана с онези мъки и неволи от миналото, за които никога не говорехме помежду си и които инстинктивно избягвахме да обсъждаме с други хора.

С приближаването на вечерта последното нещо, което ми оставаше да направя, бе да се сдобия с „Разказа на надгробния камък“, като си направя копие от фалшивия надпис върху гроба, преди да бъде изтрит.

 

 

Денят дойде — денят, когато Лора отново влезе в познатата стая за закуска в Лимъридж Хаус. Всички, които се бяха събрали, станаха на крака, когато Мариан и аз я въведохме. Изненадата ги потресе и любопитен шепот премина през редиците им при вида на лицето й. Мистър Феърли присъствуваше (по мое изрично настояване) и до него бе мистър Кърл. Зад тях стоеше камериерът му, приготвил шишенце с амонячни соли в едната си ръка и бяла кърпичка, напоена с одеколон — в другата.

Пръв заговорих аз, обръщайки се с молба към мистър Феърли да потвърди дали се появявам с негово знание и по негово изрично нареждане. Той протегна двете си ръце съответно към мистър Кърл и към камериера си; подпомогнат бе от тях да се изправи на крака и тогава изрече следните фрази: „Позволете ми да ви представя мистър Хартрайт. Аз съм по-немощен от всякога и той е така любезен да говори от мое име. Темата е извънредно неудобна. Моля, изслушайте го и не шумете!“ С тези думи той бавно потъна в стола си и намери убежище в парфюмираната си носна кърпа.

Последва разкритието на заговора, като преди това направих известни предварителни обяснения, възможно най-кратки и най-ясни. Дошъл бях (осведомих аз слушателите ми) да заявя, първо, че моята съпруга, седяща до мен, е дъщерята на покойния мистър Филип Феърли; второ, да докажа с категорични факти, че погребението, на което са присъствували в църковния двор на Лимъридж Хаус, е било погребението на друга жена; трето, да им разкажа точно как се е случило всичко това. Без други предисловия — прочетох историята на заговора, като я обрисувах ясно и се спрях на материалните подбуди за него, за да не усложнявам изложението си с ненужни пояснения за тайната на сър Пърсивъл. Приключвайки с това, припомних на аудиторията датата от надписа в църковния двор (25-и) и потвърдих верността му, представяйки смъртния акт. Сетне им прочетох писмото на сър Пърсивъл от 25-и, известяващо за предвиденото пътуване на съпругата му от Хампшър до Лондон на 26-и. След това доказах, чрез личните показания на кочияша на файтона, че тя е предприела това пътуване, и удостоверих, че го е извършила в уречения ден чрез книгата за поръчки на конюшните. След това Мариан направи своето изявление за срещата между Лора и нея в лудницата и за бягството на сестра й. Всичко приключи с това, че осведомих присъствуващите за смъртта на сър Пърсивъл и за моя брак.

Мистър Кърл стана, след като заех мястото си, и заяви като адвокат на семейството, че в живота си не е чувал по-безспорни факти, които да доказват един случай. Докато говореше, аз прегърнах Лора и я накарах да стане, за да я видят всички в стаята. „Всички ли сте на същото мнение?“ — запитах ги, като пристъпих няколко крачки към тях и посочих към жена ми.

Въпросът предизвика бурна реакция. Някъде долу, в отдалечения ъгъл на стаята, един от старите арендатори в имението скочи и в миг поведе останалите със себе си. И сега виждам този човек, с неговото честно обветрено лице и стоманена коса, качен на перваза на прозореца, как размахва тежкия си камшик и насърчава възторжените възгласи. „Ето я, жива и здрава — бог, да я благослови! Кажете нещо, момчета, кажете!“ Виковете, които му отговориха, повторени и потретени, бяха най-нежната музика, която съм чувал. Селяните и момчетата от училището, събрани на ливадата, подхванаха като ехо възгласите. Жените на арендаторите се скупчиха около Лора и започнаха да се боричкат коя първа да се ръкува с нея, молейки я с облени в сълзи лица да бъде храбра и да не плаче. Тя бе тъй развълнувана, че се принудих да я отдръпна от тях и да я поведа към вратата. Там я оставих на грижите на Мариан, която досега не ни бе изоставяла, чието храбро самообладание не ни изостави и сега. Останал сам на вратата, аз поканих всички присъствуващи (след като им благодарих от Лорино и от мое име) да ме последват в църковния двор, за да видят със собствените си очи изчукването на лъжливия надпис от надгробния камък.

Те всички напуснаха къщата и се присъединиха към селяните, събрани около гроба, където ни чакаше човекът от скулптурното ателие. Първият остър удар на желязото върху мрамора прозвуча в пълна тишина. Глас не се чу и никой не помръдна, докато не изчезнаха трите думи „Лора, лейди Глайд“. Тогава сред тълпата премина голяма въздишка на облекчение, сякаш хората почувствуваха, че последните окови на заговора са свалени от самата Лора, и бавно се разотидоха. Когато целият надпис бе заличен, денят вече преваляше. По-късно на негово място бе издълбан само един ред: „Ан Катърик, 25-и юли 1850 година.“

Върнах се в Лимъридж Хаус навреме, за да се сбогувам с мистър Кърл. Той, чиновникът му и кочияшът заминаваха за Лондон с вечерния влак. След тяхното отпътуване получих една безочлива бележка от мистър Феърли, който, напълно разстроен, бе изнесен от стаята, когато прозвучаха първите възторжени изблици на арендаторите. Бележката ни предаваше „най-сърдечните поздрави на мистър Феърли“ и неговото запитване дали „възнамеряваме да останем в къщата“. Изпратих отговор, че единствената цел, заради която сме прекрачили прага му, е постигната, че не възнамерявам да живея в друга къща освен в своята и че мистър Феърли не бива да изпитва и най-малкото опасение, че някога ще ни види или ще получи от нас вест. Прекарахме нощта при нашите приятели във фермата и на следващата сутрин се върнахме в Лондон, изпратени най-сърдечно, възторжено и доброжелателно от цялото село и от всички арендатори в околността.

Когато хълмовете на Къмбърланд се загубиха в далечината, аз си спомних за първите обезсърчителни обстоятелства, при които започна останалата вече в миналото дълга борба. Странно е, но сега, когато се обръщам назад, виждам, че принуждавайки ме да действувам сам, бедността, която ни лиши от всякаква надежда за помощ, се бе превърнала косвено в средство за нашия успех. Ако бяхме достатъчно богати, за да потърсим правно съдействие, какъв ли щеше да бъде резултатът? Сполуката (по твърденията на мистър Кърл) би била повече от съмнителна, загубата, съдейки по протичането на събитията — сигурна. Законът никога нямаше да ми осигури разговора с мисис Катърик. Законът никога нямаше да използува Песка като начин за изтръгване на признание от графа.