Уилки Колинс
Жената в бяло (65)

VI

Първото ми убеждение, след като се намерих навън, бе, че не ми остава нищо друго, освен да действувам незабавно въз основа на сведенията, които бях получил. Трябваше да се добера до графа още тази нощ. Ако се забавех до сутринта, рискувах да загубя и последния шанс, който Лора имаше. Погледнах часовника си — беше десет часът.

Ни сянка на съмнение не бе останала у мен относно причината, поради която графът бе напуснал театъра. Бягството му от нас безспорно бе прелюдия към бягството му от Лондон. Знакът на „Братството“ бе върху ръката му — бях тъй сигурен в това, сякаш ми бе показал дамгата; а предателството към „Братството“ тежеше на съвестта му — разбрах го, когато той позна Песка.

Съвсем понятно бе защо не се познаха взаимно. Човек като графа никога не би се изложил на ужасните последици, които носи шпионството, без да се погрижи за личната си сигурност, тъй както е обърнал внимание и на възнаграждението си в злато. Може би в миналото обръснатото лице, което бях посочил в операта, е било покрито с брада, тъмнокафявата му коса би могла да бъде перука, а името очевидно бе сменено. Случайностите на времето може би също са му помогнали — огромната му дебелина вероятно бе дошла с напредването на възрастта. Налице бяха всички основания, които обясняваха защо Песка не го позна и защо той можа да познае Песка, чийто необичаен външен вид го отличаваше навсякъде.

Казах, че бях сигурен какво е имал наум графът, избягвайки от театъра. Как можех да се съмнявам, когато видях със собствените си очи, че въпреки външната си промяна той бе убеден, че Песка го е познал и следователно животът му е в опасност? Ако можех да го накарам да проговори тази нощ, ако можех да му покажа, че аз също зная за смъртната гибел, надвиснала над него, какъв щеше да бъде резултатът? С две думи, следният: единият от нас трябваше да стане господар на положението, а другият — в такъв случай — попадаше в неизбежна и пълна зависимост от него.

Длъжен бях пред себе си да обмисля опасността, която поемах, преди да застана лице в лице срещу нея. Длъжен бях пред съпругата си да направя всичко във властта ми, за да намаля премеждията.

Не бе нужно да пресмятам рисковете, пред които бях изправен — те всичките с сливаха в един. Ако графът откриеше чрез собственото ми признание, че пътят към неговата сигурност минава през моя живот, той вероятно щеше да бъде последният човек, който би се поколебал да тръгне в тази посока, когато попадна в обсега му. Единствените начини за отбрана срещу него, на които въобще можех да разчитам, за да се намали рискът, се откроиха достатъчно ясно, след като поразмислих внимателно. Преди Да му разкрия това, което знаех, трябваше да поставя откритието си там, където би могло да бъде използувано незабавно срещу него, и то на място, където домогванията му за натиск не биха успели. Ако поставех мината под нозете му, преди да го доближа, и дадях нареждания на трето лице да я взриви след изтичането на определен срок, освен ако преди това то не получеше писмена или устна разпоредба от мен в обратен смисъл — в такъв случай сигурността на графа бе в пълна зависимост от моята и аз можех да бъда уверен в надмощието си над него дори и в собствения му дом.

Идеята ми хрумна, когато се намирах недалеч от новата ни квартира, която наехме след завръщането си от крайбрежието. Прибрах се, без да обезпокоявам никого, с помощта на собствения си ключ. В преддверието гореше лампа, която взех със себе си в кабинета, за да извърша нужните приготовления и да превърна срещата ми с графа в нещо неизбежно, преди и най-малкото подозрение за моите намерения да възникне у Лора или Мариан.

Едно писмо, адресирано до Песка, представляваше сега най-сигурната предпазна мярка, която можех да взема. Написах следното:

„Човекът, който ви посочих в операта, е член на «Братството», изменил на дадената клетва. Проверете незабавно тези две твърдения. Знаете името, под което е известен в Англия. Неговият адрес е Форист Роуд 5, Сейнт Джонс Уд. В името на обичта, която някога питаехте към мен, използувайте поверената ви власт срещу този човек без милост и незабавно. Рискувах всичко и загубих всичко и залогът за моя провал бе заплатен с живота ми.“

Подписах тези редове, сложих датата, поставих листа в плик и го запечатах. Отгоре написах: „Не отваряйте плика до девет часа утре сутринта. Ако не получите известие от мен или не ме видите преди този час, счупете печата, когато чуете ударите на часовника, и прочетете съдържанието.“ Добавих инициалите си и поставих плика в друг, който също подпечатах и надписах до Песка на домашния му адрес.

Нищо друго не ми оставаше вече, освен да намеря начин да изпратя веднага писмото до предназначението му. Тогава щях да съм направил всичко, което беше по силите ми. Ако нещо се случеше с мен в дома на графа, погрижил се бях той да отговаря за това е живота си.

Нито за миг не се съмнявах, че независимо от обстоятелствата Песка е в състояние да предотврати бягството му, ако реши да използува средствата, с които разполагаше. Изключителната настойчивост, с която се противопостави на опита ми да му дам разяснения за самоличността на графа или — с други думи, желанието да остане в неведение относно фактите, което би оправдало бездействието му пред собствената му съвест, разкриваше недвусмислено, че той е в състояние да изпълни ужасната присъда на „Братството“ незабавно, макар че с вродената си човечност Песка естествено се бе въздържал да заяви това открито пред мен. Място за съмнение нямаше, защото дори и при моя незначителен опит знаех не малко примери за безпощадността, с която чуждестранните политически общества преследват и наказват всеки предател на делото, където и да се е скрил той. Размишлявайки по въпроса само като читател на вестници, аз си спомних случаи, станали в Лондон и Париж, където на улиците намираха намушкани чужденци, чиито убийци оставаха винаги неизвестни, за тела или части от тела, хвърлени в Темза или Сена от ръце, които оставаха неоткрити, за мъртъвци, станали жертва на непонятно насилие, което можеше да се обясни само по един начин. В тези страници не прикривам нищо, свързано с мен, както и убеждението си, че бях подписал смъртната присъда на графа, ако се стигнеше до фаталната неизбежност, даваща право на Песка да отвори плика.

Излязох от стаята, за да отида на долния етаж при хазаина и да го помоля да намери пратеник. Точно в този момент той се качваше нагоре и ние се срещнахме на площадката на стълбището. Синът му, един пъргав младеж, бе пратеникът, който той ми предложи, когато чу какво искам. Извикахме момчето и аз му дадох нарежданията си. То трябваше да отнесе писмото с файтон, да го предаде собственоръчно на Песка, да ми донесе обратно от него няколко думи, потвърждаващи получаването, да се върне с файтона и да го задържи на входа, за да го ползувам аз. Вече наближаваше десет и половина. Пресметнах, че момчето можеше да се върне след двадесет минути и че след още двадесет минути можех да бъда в Сейнт Джонс Уд.

Когато момъкът тръгна, аз се върнах за малко в стаята си да подредя някои документи, за да ги намерят лесно в случай на най-лошото. Ключа от старомодното бюро, в което държах документите, запечатах и малкото пакетче с името на Мариан отгоре поставих върху масата. След като свърших, слязох долу във всекидневната, където Лора и Мариан сигурно очакваха завръщането ми от операта.

В стаята беше само Мариан. Тя четеше и погледна изненадано часовника си, когато ме видя.

— Колко рано се връщате! — възкликна тя. — Преди края ли излязохте?

— Да — отвърнах й. — Двамата с Песка не го дочакахме. Къде е Лора?

— Получи едно от нейните лоши главоболия и я посъветвах да си легне, след като се навечеряхме.

Излязох от стаята под предлог, че искам да видя дали Лора е заспала. Проницателните очи на Мариан започваха да ме гледат изпитателно — нейният бърз инстинкт започваше да усеща, че нещо ми тежи.

Когато влязох в спалнята и приближих внимателно към леглото, където мъждукаше нощната лампа, жена ми спеше. Все още не бе изминал и месец от сватбата ни. Ако нещо е натежало в сърцето ми, ако решимостта ми се е разколебала за миг, когато видях как в съня си е обърнала предано лице към моята възглавница, когато видях ръката й, отпусната на завивката, сякаш несъзнателно чакайки моята — сигурно съм имал някакво оправдание. Позволих си само за няколко минути да коленича до леглото и да я погледам отблизо — тъй близо, че усетих дъха й върху лицето си. На тръгване само докоснах с устни ръката и бузата й. Тя се раздвижи в съня си и промълви името ми, без да се събуди. Останах за миг на вратата, за да я погледна още веднъж. „Бог да те благослови и да те пази, скъпа моя!“ — прошепнах аз и излязох.

Мариан ме чакаше на стълбите. В ръката си държеше сгънат лист хартия.

— Синът на хазаина донесе това за вас — рече тя. — Пред вратата чака закрит файтон — той каза, че сте му наредили да го държи там на ваше разположение.

— Точно така, Мариан. Файтонът, ми трябва — излизам отново.

Отговорих й, слизайки по стълбите, и надникнах във всекидневната, за да прочета бележката на светлината на лампата върху масата. В нея с почерка на Песка бяха написани тези две изречения:

„Получих писмото ви. Ако не ви видя преди споменатото от вас време, ще разпечатам плика при първите удари на часовника.“

Поставих листа в портфейла си и се отправих към вратата. Мариан ме пресрещна на прага и ме бутна обратно в стаята, където пламъкът на свещта освети изцяло лицето ми. Тя ме хвана с двете си ръце и очите й се втренчиха изпитателно в моите.

— Разбирам! — прошепна тя възбудено. — Тази вечер опитвате последната възможност.

— Да, последната и най-добрата — прошепнах в отговор аз.

— Но не сам! О, Уолтър, за бога, не отивайте сам. Нека да дойда с вас. Не ми отказвайте само защото съм жена. Аз трябва да дойда! Ще дойда! Ще чакам навън във файтона.

Сега бе мой ред да я задържа. Тя се опита да се отскубне от мен и да стигне първа до вратата.

— Ако искате да ми помогнете — заявих аз, — останете тук и спете тази вечер в стаята на жена ми. Нека бъда спокоен за Лора, а за всичко останало отговарям аз. Хайде, Мариан, целунете ме и покажете, че имате достатъчно храброст, за да изчакате завръщането ми.

Не биваше да й давам време да каже дори и дума. Тя се опита да ме задържи отново. Освободих се от ръцете й и на мига вече бях вън от стаята. Долу момчето ме чу и отвори входната врата. Скочих във файтона, преди още кочияшът да слезе от капрата. „Форист Роуд, Сейнт Джонс Уд — извиках му аз през предното прозорче. — Плащам двойно, ако стигнем за четвърт час.“ — „Разбрано, сър.“ Погледнах часовника си. Единадесет часът. Нямаше ни минута за губене.

Бързото движение на файтона, чувството, че с всяка секунда се приближавам все повече към графа, убеждението, че съм се впуснал най-сетне без пречка или препятствие в моето опасно начинание, ме докараха до такова трескаво и възбудено състояние, че извиках на човека да кара още по-бързо. Когато напуснахме улиците и пресякохме пътя към Сейнт Джонс Уд, нетърпението така изцяло ме завладя, че станах прав и подадох глава от прозореца, за да видя края на пътуването, преди да сме стигнали до него. Точно когато в далечината някакъв църковен часовник удари единадесет и петнадесет, ние свърнахме във Форист Роуд. Спрях кочияша малко преди къщата на графа, платих му, освободих го и се отправих към вратата.

Когато приближавах градинската порта, видях, че от обратната посока към нея се е запътил още един човек. Срещнахме се пред газовата лампа на улицата и се погледнахме. Тутакси познах светлокосия чужденец с белега на бузата, а, изглежда, и той ме позна. Не каза нищо и вместо да спре пред къщата, бавно продължи пътя си. Случайно ли се беше озовал на Форист Роуд? Или бе проследил графа от операта?

Не продължих да разсъждавам по тези въпроси. След като изчаках чужденеца да се изгуби от погледа ми, дръпнах звънеца. Вече беше единадесет и двадесет — достатъчно късно, за да може графът да се отърве лесно от мен с извинението, че си е легнал.

Единственият начин да преодолея това непредвидено обстоятелство бе да съобщя името си, без да задавам преди това други въпроси, и същевременно да го уведомя, че желанието ми да го видя в този късен час е продиктувано от сериозна причина. И тъй, докато чаках, извадих визитната си картичка и под името си написах: „По важна работа“. Прислужницата отвори вратата, докато пишех последната дума с молив, и ме попита недоверчиво какво „благоволявам да искам“.

— Бъдете така добра да предадете това на господаря си — отвърнах аз, давайки й визитката си.

Разбрах по колебанието на момичето, че ако бях попитал най-напред за графа, тя щеше само да изпълни дадените й нареждания и да ми каже, че той не е в къщи. Тя се смути от увереността, с която й връчих картичката. След като ме изгледа втренчено, влезе смутено обратно в къщата с моята визитка и затвори вратата, като ме остави да чакам в градината.

След около минута се появи отново. Господарят ме поздравявал и ме молел най-учтиво да кажа по каква работа идвам.

— Поздравете господаря си — отвърнах аз — и му предайте, че работата, по която идвам, може да бъде съобщена само на него.

Тя пак се върна и този път ме покани да вляза. Последвах я незабавно. Миг — и се намирах вече в къщата на графа.