Уилки Колинс
Жената в бяло (64)

V

Когато Песка и аз пристигнахме в театъра, в залата звучаха последните акорди на увертюрата и всички места в нашия сектор бяха заети, но човек можеше спокойно да се движи по пътеката, която минаваше през него. Тъкмо това положение отговаряше много добре на целта, с която посещавах представлението. Отидох най-напред до парапета, който ни разделяше от редовните места, и потърсих графа в тази част на салона. Не беше там. Връщайки се обратно по пътеката откъм лявата страна на сцената, огледах се внимателно и го открих в нашия сектор. Той се бе настанил много добре на дванадесет или четиринадесет места от края на пейката, три реда след редовните партерни места. Застанах точно на една линия с него, а Песка стоеше до мен. Професорът все още не знаеше с каква цел съм го довел в театъра и бе доста учуден, че не отиваме по-близо до сцената.

Завесата се вдигна и операта започна. По време на първото действие останахме на същото място — графът бе погълнат от музиката и спектакъла и нито веднъж не хвърли дори и случаен поглед към нас. Той не пропусна ни тон от възхитителната музика на Доницети. Седеше, издигнал ръст над тези, които го заобикаляха, усмихваше, се и от време на време поклащаше от удоволствие глава. Когато съседите му аплодираха края на една ария (нещо, което при такива обстоятелства англичаните винаги биха направили), без ни най-малко да се съобразяват с оркестровото изпълнение, следващо непосредствено след нея, той ги изгледа едновременно със съчувствие и възмущение и вдигна едната си ръка в знак на учтива молба. При по-изисканите певчески пасажи, при по-деликатните музикални фрази, които отминаваха без овации от страна на останалите, дебелите му ръце, с черни, съвършено прилепнали ръкавици от шевро, попляскваха лекичко, показвайки високата оценка на музикално образования човек. В такива моменти ласкателният му одобрителен шепот: „Браво! Брааво!“ отекваше в тишината като мъркането на голям котарак. Онези, които седяха от двете му страни — яки, червендалести провинциалисти, явно опиянени от блясъците на модния Лондон, — виждайки и чувайки го какво прави, последваха примера му. Тази вечер много от възторжените изблици на зрителите в задната част на партера започваха от нежното, спокойно ръкопляскане на ръцете в черните ръкавици. Ненаситната суета на този човек видимо поглъщаше с върховна наслада изразявания по този начин възторг към него като ценител, превъзхождащ околните. Усмивки като малки вълнички се разливаха непрекъснато по пълното му лице. По време на музикалните паузи той се оглеждаше наоколо с израз на благо доволство от самия себе си и от тези, сред които се намираше. „Да! Да! Тези диви англичани, научават нещичко от МЕН. Навсякъде аз, Фоско, човекът, който стои над тях, им влияя!“ Ако някога нечие лице е говорело, неговото лице говореше тогава и това бяха думите му.

Завесата се спусна след първото действие и зрителите станаха да се поразтъпчат. Това беше моментът, който чаках — моментът, когато щях да разбера дали Песка го познава.

Той стана на крака заедно с останалите и започна тържествено да оглежда с бинокъла си публиката в ложите. Отначало беше с гръб към нас, но после се обърна към тази част на салона, където се намирахме, и погледна към ложите над нас най-напред с бинокъла, а после без него. Точно когато лицето му бе изцяло обърнато към нас, насочих вниманието на Песка.

— Познавате ли този човек? — попитах го.

— Кой човек, приятелю?

— Високия, пълен мъж, който стои там с лице към нас.

Песка се надигна на пръсти и погледна към графа.

— Не — каза професорът. — Този едър, пълен мъж ми е напълно непознат. Известен ли е? Защо ми го показвате?

— Защото имам определени причини да искам да науча нещо за него. Той е ваш сънародник — казва се граф Фоско. Чували ли сте това име?

— Не, Уолтър. Нито името, нито човекът са ми познати.

— Напълно ли сте сигурен? Погледнете отново — погледнете внимателно. Ще ви кажа защо проявявам такова нетърпение, когато излезем от театъра. Чакайте! Ще ви помогна да се качите тук, за да го видите по-добре.

Помогнах на дребния си приятел да се закрепи на ръба на подиума, където се намираха всички столове от задната част на партера. Тук малкият му ръст вече не представляваше никаква пречка и той можеше да вижда над главите на дамите, седящи в края на пейката.

Някакъв слаб, светлокос мъж с белег на лявата буза, стоящ до нас, когото не бях забелязал дотогава, погледна внимателно Песка, докато му помагах да се качи на подиума, и после още по-внимателно проследи погледа, който Песка отправи към графа. Помислих си, че може би разговорът ни бе достигнал до ушите му и е събудил любопитството му.

В това време Песка се вторачи добросъвестно в широкото, пълно, засмяно лице, обърнато малко нагоре точно срещу него.

— Не — каза ми. — За първи път в живота си виждам този огромен, дебел мъж.

Докато той говореше, графът снижи поглед към ложите, които започваха от нашия сектор нататък.

Очите на двамата италианци се срещнаха.

Миг преди това бях убеден от Песка, че не познава графа. В следващия момент бях не по-малко сигурен, че графът познава Песка!

Познаваше го и още по-изненадващо е, че се боеше от него! В това нямаше никаква грешка — потвърди го промяната, която премина по лицето на злодея. Жълтият му цвят се смени с оловен оттенък, чертите му изведнъж се стегнаха, студените сиви очи започнаха да гледат крадешком, тялото му се вцепени от главата до петите — всичко това бе достатъчно многозначително. Смъртен страх бе сковал тялото и душата му и причината за това бе фактът, че той позна Песка!

Слабият мъж с белега на бузата бе все още близо до нас. Очевидно подобно на мен и той си бе направил заключение от въздействието, което произведе присъствието на Песка върху графа. Той бе тих, добре възпитан мъж, приличащ на чужденец, и интересът, с който ни наблюдаваше, не преминаваше границите на благоприличието поведение.

Колкото до мен, аз бях така втрещен от промяната в лицето на графа, така изумен от напълно неочаквания обрат на събитията, че не знаех нито какво да кажа, нито какво да правя оттук нататък. Дойдох на себе си, когато Песка зае мястото си до мен и ме заговори.

— Как втренчено гледа дебелият мъж! — възкликна той. — Мен ли гледа? Нима съм известен? Как е възможно да ме познава, когато аз не го познавам?

Все още не свалях очи от графа. Видях го за първи път да се раздвижва, когато Песка се премести, за да не изгуби от погледа си дребния ми приятел, след като той слезна от подиума. Любопитно ми беше да видя какво ще стане, ако Песка при тези обстоятелства отвлече вниманието си от него, и съответно попитах професора не забелязва ли някои от своите ученици сред дамите в ложите. Песка веднага вдигна големия бинокъл към очите си и започна бавно да оглежда горната част на салона, търсейки най-съзнателно и настойчиво своите ученици.

В мига, когато той се отдаде на това занимание, графът се обърна, мина покрай зрителите от другата страна на реда, където стояхме ние, и изчезна по средната пътека. Хванах Песка за ръката и за негова неизразима почуда го поведох бързо назад, за да пресрещнем графа, преди да е стигнал до вратата. За моя изненада слабият мъж избърза пред нас, избягвайки струпването на зрителите, напускащи местата си, което забави Песка и мен. Когато излязохме във фоайето, графът бе изчезнал, а чужденеца с белега също го нямаше.

— Да вървим — казах аз. — Хайде, Песка, да отидем в квартирата ви. Трябва да говоря с вас насаме, и то веднага.

— О, мой боже, боже! — извика професорът, напълно объркан. — Какво, по дяволите, става?

Продължих бързия си ход, без да отговарям. Обстоятелствата, при които графът бе напуснал театъра, ме караха да предполагам, че трескавото желание да избяга от Песка би могло да го доведе до нови крайности. Той можеше да избяга и от мен, напускайки Лондон. Бъдещето изглеждаше съмнително, ако му позволях дори и един ден да действува по своя воля. Съмнителен бе също и непознатият чужденец, който ни изпревари и когото подозирах, че съвсем съзнателно проследи графа.

Тези две подозрения ме накараха без много бавене да обясня на Песка какво искам. Щом се оказахме сами в стаята, аз увеличих объркването и изумлението му стократно, излагайки пред него ясно и без всякакви задръжки целта си, тъй както направих това тук.

— Приятелю мой, какво мога да направя аз? — извика професорът, молейки ме жалостиво с двете си ръце. — По дяволите дявола! Как мога да ви помогна, Уолтър, след като не познавам този човек?

— Той ви познава — страхува се от вас, напусна театъра, за да избяга от вас. Песка! Трябва да има някаква причина за това. Поразровете се в собствения си живот, преди да дойдете в Англия. Напуснали сте Италия, както ми казахте, по политически причини. Никога не сте ми казвали какви са и аз не ви питам сега за тях. Само ви моля да се обърнете към спомените си и да видите дали в тях няма нещо, което би могло да обясни ужаса, обхванал този човек, когато ви съзря.

За моя неизразима почуда тези думи, колкото и безобидни да ми се бяха сторили, произведоха същото изумително въздействие върху Песка, каквото той самият бе произвел върху графа. Розовото лице на моя дребен приятел побеля мигновено и той се отдръпна бавно от мен, разтреперан от главата до петите.

— Уолтър! — каза той. — Вие не знаете какво искате. Прошепвайки тези думи, Песка ме погледна, сякаш изведнъж му бях посочил някаква скрита опасност и за двама ни. За по-малко от минута той така се промени, че нямаше вече нищо общо с непринуденото, жизнено, чудновато човече, което познавах, и ако сега го срещнех на улицата, сигурно нямаше да го позная.

— Простете ми, ако, без да искам, съм ви причинил болка и съм ви притеснил — отвърнах аз. — Спомнете си жестоката злина, която Фоско причини на съпругата ми. Не забравяйте, че злото никога няма да бъде наказано, ако нямам във властта си средства, с които да го принудя към признание в името на справедливостта. Нейните интереси ме подтикнаха към това, което казах, Песка, моля ви отново да ми простите — останалото не мога да споделя с вас.

Станах, за да си вървя. Той ме спря, преди да стигна до вратата.

— Чакайте — каза ми. — Накарахте ме да се разтреперя целият. Вие не знаете как напуснах родината си и защо. Дайте ми възможност да се успокоя, да помисля, ако мога.

Върнах се обратно на мястото си. Той закрачи напред-назад из стаята, мълвейки неразбрано на собствения си език. Това продължи известно време, после изведнъж се приближи към мен и с необикновена нежност и тържественост сложи малките си ръце върху гърдите ми.

— Сложете ръка на сърцето си, Уолтър, и кажете, няма ли друг начин да се доберете до този човек освен чрез мен?

— Няма друг начин — отговорих аз.

Той се отдръпна отново, отвори вратата на стаята, огледа предпазливо коридора, затвори я и пак се доближи към мен.

— Вие спечелихте това право, Уолтър, в деня, когато ми спасихте живота. От този момент нататък можехте да се възползувате от него, когато пожелаете. Възползувайте се сега. Да! Говоря ви сериозно. Следващите ми думи, тъй истинни, както и добрият бог над нас, ще поставят живота ми във вашите ръце.

Той бе така развълнуван и искрен, изричайки това необикновено предупреждение, че аз се убедих в правотата на думите му.

— Помнете! — продължи той, размахвайки енергично ръце към мен в обхваналата го възбуда. — Никаква нишка в съзнанието ми не свързва този Фоско с миналото, към което ще се върна сега заради вас. Ако откриете такава нишка, запазете я за себе си — не ми казвайте нищо. На колене ви моля най-сърдечно — нека остана в неведение, нека бъда невинен и сляп за това, което предстои, тъй както съм сега!

Той каза още няколко колебливи и несвързани думи и после отново замълча. Видях как усилието да се изразява на английски, когато случаят бе твърде сериозен, за да използува чудатите възклицания и фрази от обичайния си речник, увеличаваше още повече мъчителното затруднение, което изпитваше от самото начало да говори по тази тема пред мен. Тъй като по време на нашата близка дружба се бях научил да чета и да разбирам родния му език (без обаче да го говоря), предложих му сега да се изразява на италиански, докато аз щях да задавам на английски въпросите, които може би бяха необходими, за да разбера нещата по-добре. Той прие предложението. Думите му потекоха гладко, изричани в силно възбуждение, което проличаваше в непрестанната промяна на чертите му, в енергията и бързината на присъщите за него ръкомахания, но той ни веднъж не повиши глас. И ето сега аз чух думите, Дали ми сили да посрещна последната битка, за която тази история трябва да разкаже.^[1]

— Вие не знаете нищо за съображенията ми да напусна Италия — започна той, — освен че са от политическо естество. Ако се бях установил във вашата страна поради преследване от страна на моето правителство, не бих пазил в тайна причините от вас или от когото и да е друг. Аз ги крия, защото присъдата за моето изгнание не е произнесена от официалните власти. Вие сте чували, Уолтър, за политическите общества, действуващи тайно във всеки голям европейски град? Аз принадлежах в Италия към такова общество, принадлежа и тук — в Англия. Дойдох в тази страна по нареждане на моя ръководител. На младини бях много разпален и изложих на опасност себе си и други хора. Поради това ми бе заповядано да емигрирам в Англия и да чакам. Емигрирах и все още чакам. Възможно е още утре да ме извикат, а може да бъде и след десет години. За мен е все едно — тук съм, издържам се, като преподавам уроци, и чакам. Не нарушавам никаква клетва (предстои ви да чуете защо), като ви се доверявам изцяло и ви съобщавам името на обществото, към което принадлежа. Това, което правя, е, че поставям живота си във вашите ръце. Ако други разберат, че от устата ми са излезли думите, които споделям сега, с мен е свършено — факт тъй сигурен, както присъствието ни в тази стая.

Той прошепна следващите думи на ухото ми. Запазвам тайната, която ми съобщи. Обществото, към което принадлежеше, ще бъде достатъчно ясно определено, ако в тези страници го нарека „Братството“ в няколкото случая, при които ще се наложи да бъде споменато.

— Целта на „Братството“ — продължи Песка — е, с две думи казано, цел и на други подобни политически общества — унищожение на тиранията и утвърждаване правата на народа. Принципите на „Братството“ са два. След като животът на един човек е полезен, дори и ако е само безвреден, той има право да му се радва. Но ако животът му вреди на добруването на себеподобните му, от този момент нататък той губи това право и е не само престъпление, но заслуга да го лишиш от — него. Не аз съм този, който трябва да каже при какви ужасяващи обстоятелства на подтисничество и страдание се създаде това общество. Нито пък вие като англичанин, като представител на един народ, извоювал свободата си тъй отдавна, можете да кажете, че от удобство сте забравили кръвопролитията и жертвите в нейно име; нито пък трябва да казвате докъде могат или не могат да стигнат в бездната на своето отчаяние влудените мъже на един поробен народ. Оковите, стегнали душите ни, са твърде на дълбоко, за да ги откриете. Оставете изгнаника на мира! Присмивайте му се, не му вярвайте, отворете очи в почуда пред това тайно „аз“, което тлее в него понякога под почтеността и спокойствието на човек като мен или под смазващата бедност и жестокото омерзение на мъже с по-малко късмет, с не тъй голяма гъвкавост и търпение като мен — но не ни съдете! По времето на вашия Чарлз I може би щяхте да ни разберете — предългото удоволствие от собствената свобода ви е лишило от способността да ни разберете сега.

С тези думи на повърхността, изглежда, бликнаха най-дълбоките чувства на неговото същество — за първи път той изливаше цялото си сърце пред мен, но въпреки това гласът му не се повиши, защото страхът от ужасното разкритие, което правеше пред мен, не го напускаше нито за миг.

— Дотук — подхвана пак той — за вас „Братството“ не е по-различно от други подобни. Неговата цел (според англичаните) е анархията и революцията. То отнема живота на лошия крал или лошия министър, сякаш те са опасни диви животни, които трябва да бъдат застреляни при първа възможност. Позволявам ви да мислите така. Но на тази земя нито едно политическо общество няма закони като тези на „Братството“. Членовете не се познават помежду си. Има президент в Италия, има президенти и в чужбина. Всеки от тях има секретар. Президентите и секретарите познават всички членове, но самите членове са непознати помежду си, докато техният ръководител не сметне за целесъобразно поради наложилите се в даден момент политически обстоятелства или нужди на самото общество да ги представи едни на други. Поради тези предохранителни мерки ние не полагаме клетва, когато ни приемат. Принадлежността ни към „Братството“ се установява от таен белег, който всички носим и който остава за цял живот. Наредено е на всеки да си върши работата и четири пъти в годината да се явява пред президента или секретаря, в случай че се нуждаят от услугите ни. Предупредени сме, че ако изменим на „Братството“ или ако му навредим, служейки на чужди интереси, ще умрем според неговите принципи — ще умрем от ръката на непознат, който може да бъде изпратен от другия край на света, за да нанесе удара, или от ръката на най-близък приятел, конто през дългите години на нашата дружба, без да знаем, е бил член на обществото. Понякога смъртта идва по-късно, понякога тя следва непосредствено след предателството. Нашето първо задължение е да знаем как да чакаме, нашето второ задължение е да знаем как да се подчиним, когато ни наредят да действуваме. Някои от нас могат да бъдат в очакване през целия си живот и въобще да не ги потърсят. Други могат да бъдат призовани за някое дело или за подготовката му в деня, когато са встъпили в организацията. Аз самият — дребният, жизнен, бодър човек, когото познавате и който по собствена воля едва ли би вдигнал и кърпичка, за да убие мухата, бръмчаща около лицето му, на младини преживях едно тъй ужасно предизвикателство, че не искам да говоря за него. То ме подтикна да вляза в „Братството“, така както би могло да ме подтикне към самоубийство. И трябва да остана — принадлежа му независимо от това, което мога да мисля за него сега, когато съм в по-добро положение и хладнокръвието ми носи белезите на зрелостта, — докато съм жив. Когато бях в Италия, ме избраха за секретар и тогава всички членове, които трябваше да застанат пред очите на моя президент, заставаха и пред мен самия.

Започвах да го разбирам — виждах накъде клони неговото необичайно разкритие. Той изчака за миг, наблюдавайки ме сериозно, докато очевидно отгатна какви мисли минават през ума ми, и пак заговори.

— Вие вече стигнахте до своето заключение — каза ми Песка. — Разбирам го по лицето ви. Не говорете нищо — дръжте ме настрана от тайната намислите ви. Нека да направя своята последна жертва заради вас и нека с това да сложим край на тази тема и никога вече да не се връщаме към нея.

Той ми даде знак да не отговарям, стана, свали сакото си и нави нагоре левия ръкав на ризата си.

— Обещах, че ще ви се доверя изцяло — прошепна на ухото ми, с очи, обърнати зорко към вратата. — Каквото и да се случи, вие няма да ме упреквате, че съм скрил нещо, което интересите ви са изисквали да знае те. Казах, че „Братството“ разпознава членовете си по знак, който остава за цял живот. Ето, вижте мястото и белега.

Той вдигна оголената си ръка й високо горе от вътрешната страна ми показа дълбок белег от изгаряне в плътта с ярък кървавочервен цвят. Няма да го описвам точно. Достатъчно е да кажа, че бе кръгъл и би могъл изцяло да се покрие от съвсем малка монета.

— Мъж, който носи този белег на това място — каза Песка, смъквайки ръкава си, — е член на „Братството“. Мъж, изменил на „Братството“, бива открит рано или късно от ръководителите — било от президентите или от секретарите. А този, когото ръководителите открият, е мъртъв. Никакъв човешки закон не може да го защити. Помнете това, което чухте и видяхте, направете си заключенията, действувайте както смятате за добре. Но, в името на бога, не ми казвайте нито какво сте открили, нито как сте постъпили. Нека бъда свободен от отговорността, която — щом помисля за нея — всява ужас в мен. В съзнанието си сега зная, че тя не е моя отговорност. За последен път ви казвам — кълна се в честта си на джентълмен и във вярата си на християнин, че ако мъжът, когото ми посочихте в операта, ме познава, той е така променен или предрешен, че аз не го познах. Не зная нищо за заниманията или намеренията му в Англия. Никога не съм го виждал, до тази вечер не бях чувал името, с което се представя. Друго няма. Оставете ме малко, Уолтър. Съкрушен съм от случилото се — потресен съм от това, което казах. Дано да приличам на себе си при следващата ни среща.

Той се отпусна на един стол и извръщайки се от мен, скри лице в ръцете си. Аз отворих лекичко вратата, за да не го безпокоя, и изрекох тихо няколко думи за сбогуване, които според желанието си той би могъл да чуе или не.

— Ще запазя спомена за тази вечер в най-съкровеното кътче на сърцето си — казах му. — Вие никога няма да се разкайвате за оказаното ми доверие. Мога ли да ви посетя утре? Мога ли да дойда още в девет часа?

— Да, Уолтър — отвърна той, като ме погледна мило и заговори отново на английски, сякаш единственото му желание сега бе да се върнем към обичайните си взаимоотношения. — Елате да споделите скромната ми закуска, преди да поема към моите ученици.

— Лека нощ, Песка.

— Лека нощ, приятелю.