Уилки Колинс
Жената в бяло (49)

III

Това бе историята на миналото — историята, доколкото ни бе известна тогава.

След като я чух, стигнах до две очевидни заключения. Първо, видях в цялата й мрачност същината на заговора; как са били проследени всички възможности и как са били насочвани обстоятелствата, за да се извърши безнаказано едно дръзко и заплетено престъпление. Макар и подробностите да бяха все още загадка за мен, низостта, с която е била използувана приликата между жената в бяло и лейди Глайд, бе напълно ясна. Безспорно бе, че Ан Катърик е била представена в къщата на граф Фоско като лейди Глайд, безспорно бе, че лейди Глайд е била заведена вместо покойната в приюта, при което размяната е извършена така, че невинни хора (лекарят и двете служителки — със сигурност, и собственикът на лудницата — по всяка вероятност) са били направени съучастници в престъплението.

Второто заключение бе неизбежно следствие от първото. Ние тримата не можехме да очакваме милост от граф Фоско и сър Пърсивъл Глайд. Успехът от заговора бе донесъл чиста печалба на тези мъже в размер на тридесет хиляди лири — двадесет хиляди за единия и десет хиляди за другия чрез съпругата му. Поради това, както и поради други причини те бяха заинтересовани да останат неразкрити и щяха да преобърнат света, да извършат всичко, да прибягнат до всякаква подлост, за да открият мястото, където е скрита жертвата им, и да я разделят от единствените приятели, които имаше на този свят — Мариан Халкъм и мен.

Мисълта за тази сериозна заплаха, която с всеки ден и всеки час би могла да се приближава към нас, бе единственото нещо, определило избора ми на нашето убежище. Предпочетох източните покрайнини на Лондон, където малцина се разхождаха и обикаляха безцелно улиците. Избрах го в един беден и пренаселен квартал, защото колкото по-тежка бе борбата за съществуване сред хората, които ни заобикаляха, толкова по-малка бе вероятността те да си губят времето и да си правят труда да се занимават с някакви непознати, появили се между тях. Това бяха предимствата, на които най-много държах, но местонахождението ни имаше още една положителна страна и тя в никакъв случай не бе по-маловажна. Можехме да преживяваме евтино от всекидневния ми труд и да пестим всяко пени, което притежавахме, за целта, справедливата цел — която сега ни за миг не забравях — да възстановим правдата, погубена от една позорна злина.

След седмица Мариан Халкъм и аз определихме пътя, по който щеше да се развива новият ни живот.

Други наематели в къщата нямаше и ние имахме възможността да влизаме и излизаме, без да минаваме през магазините. Поне в началото нито Мариан, нито Лора не трябваше да прекрачват прага, без да съм е тях, а когато отсъствувах от къщи, те под никакъв предлог не биваше да допускат никого в жилището. След като установихме това правило, отидох при един мой отдавнашен приятел — гравьор, с голяма практика, — за да потърся работа. При това му обясних, че имам основания, поради които желая да остана в неизвестност.

Той веднага заключи, че съм потънал в дългове, изказа с обичайните изрази съжалението си и сетне обеща да направи каквото може, за да ми помогне. Оставих го с погрешното му впечатление и приех работата, която можеше да ми даде. Той знаеше, че може да се довери на опита и трудолюбието ми. Притежавах усърдието и способностите, от които той се нуждаеше, а припечеленото, макар и малко, задоволяваше потребностите ни. Щом като имахме вече тази сигурност, Мариан Халкъм и аз събрахме вкупом притежанията си. Тя имаше между двеста и триста лири, а и на мен ми бе останала почти същата сума от ликвидацията на учителската ми практика, преди да напусна Англия. Така събрахме повече от четиристотин лири. Депозирах това малко състояние в банката, за да го използувам за тайните проверки и разследвания, които бях решил да организирам или да извърша сам, в случай че не намеря помощ от никого. Изчислихме седмичните си разходи до последното пени и държахме непокътнат малкия си капитал, освен ако не се налагаше да направим нещо в интерес на Лора или заради нея.

Домашната работа, която щеше да се върши от прислужница, ако се бяхме осмелили да допуснем непознат човек до себе си, бе поета от първия ден, като нейна лична привилегия, от Мариан Халкъм. „Това, за което са гойни ръцете на жената — каза тя, — рано или късно ще бъде годно и за моите ръце.“ Изтощените й ръце потрепераха при тези думи. Те сами разказаха своята тъжна история, когато тя нави ръкавите на бедната си проста дреха, която носеше от предпазливост; но неугасимият дух на тази жена въпреки преживяното гореше ярко в нея. Видях как сълзите изпълват очите й и бавно се стичат по страните й, когато ме погледна. Тя ги изтри рязко с жест, който ми напомни някогашната й енергичност, а в усмивката й проблесна нещичко от някогашното й добро настроение. „Не се съмнявайте в храбростта ми, Уолтър — помоли ме, — плача не аз, а слабостта ми.“ И тя удържа на думата си — победата бе спечелена, когато се видяхме вечерта и тя седна да си почине. Големите й тъмни очи ме погледнаха непоклатимо, искрейки с решителността си от отминалите дни. „Все още не съм напълно сломена — каза тя. — Може да се доверите на моето участие в делото.“ Преди да й отговоря, тя прошепна: „И можете спокойно да ми доверите риска и опасностите също. Спомнете си за това, когато му дойде времето!“

Спомних си го, когато дойде времето.

 

 

В края на октомври нашето всекидневие следваше вече своята определена посока и тримата бяхме така изолирани в своето убежище, като че ли къщата, която обитавахме, бе пустинен остров, а многобройната плетеница от улици и хилядите човешки същества около нас — водите на едно безкрайно море. Вече разполагах с малко свободно време, за да обмисля бъдещия си план за действие и как по-добре бих могъл да се въоръжа от самото начало за предстоящата битка със сър Пърсивъл и графа.

Напълно безнадеждно бе да се използува като доказателство за самоличността на Лора фактът, че аз и Мариан сме я познали. Ако не я обичахме тъй силно, ако инстинктът, породен от тази обич, не бе много по-сигурен от доводите на разума, много по-силен от всякаква наблюдателност, дори и ние бихме се поколебали, виждайки я за първи път.

Външните промени, наслоени от страданието и ужаса, заплашително, почти безнадеждно бяха засилили фаталната й прилика с Ан Катърик. В разказа ми за събитията от времето на моето пребиваване в Лимъридж Хаус съм записал от собствените ми наблюдения върху двете, как в изумителното им при пръв поглед сходство съществуват важни различия при вглеждане в подробностите. Тогава, ако застанеха една до друга, никой нито за миг не би ги объркал — както често се случва при близнаци. Сега не бих твърдял това. Мъката и страданието, с които някога се бях обвинил, че свързвам, макар и с мимолетна мисъл, бъдещето на Лора Феърли, бяха оставили скверните си следи върху младостта и красотата на лицето й; а фаталната прилика, която на времето ме бе накарала да изтръпна, сега бе пред очите ми, неподправена и истинска. Близки и приятели дори биха се усъмнили дали тя е онази Лора Феърли, която са познавали някога, ако им я бяхме представили в първите дни след избавлението й от приюта. И не бихме могли да ги виним за съмнението, защото те не я гледаха с нашите очи.

Последният шанс, на който в началото разчитах — шансът да я накараме да си припомни лица и събития, които никаква натрапничка не би могла да знае, — се оказа безнадежден от направения по-късно печален опит. Всяка предпазлива стъпка, с която Мариан и аз подхождахме към нея, всяко деликатно средство, с което се опитвахме да заздравим и постепенно да укрепим отслабналите й способности, ни караха отново да си спомняме колко е рисковано да насочваме съзнанието й към тревожното и ужасно минало.

Единствените събития от дните, останали зад нас, за които дръзвахме да разбудим спомените й, бяха дребните, всекидневни случки от онова щастливо време в Лимъридж, когато отидох за първи път там и я учех да рисува. Денят, когато я подтикнах към тези спомени, като й показах рисунката й, дадена ми от нея сутринта на нашата раздяла, която оттогава винаги носех със себе си, бе денят на първата ни надежда. Постепенно и нежно пред погледа й изплуваха познатите пътеки и бедните, измъчени, тъгуващи очи се обърнаха към Мариан и към мен с нов интерес, с плаха мисъл, която от този момент нататък грижовно поддържахме неугасваща. Купих й малка кутия е бои й скицник, като стария, който видях в ръцете й сутринта на запознанството ни. Отново, о, боже мой, отново — в свободните часове от работа на бледата лондонска светлина, в бедната лондонска стая — седнах до нея, за да насочвам плахите й щрихи, да помагам на слабата ръка. Ден след ден подхранвах упорито новия интерес, докато най-сетне той утвърди мястото си в празнотата на съществуването в, докато започна да мисли за рисуването, да говори за него и търпеливо да се занимава сама, припомняйки си нерешително невинното удоволствие от моите насърчения, растящата радост от собствения й напредък, които принадлежаха на изгубения живот и изгубеното щастие на някогашните дни. Тъй простичко и бавно помагахме на разсъдъка й; в хубави дни я водехме на разходки, заставайки от двете й страни, до тихия, стар градски площад, който беше наблизо и където нямаше нищо, което да я смути или разтревожи. Отделихме няколко лири от капитала си, за да й купуваме вино и добра, питателна храна, от която се нуждаеше. Вечер я забавлявахме с детски игри на карти и албуми, пълни с изрезки, които взимах назаем от моя работодател гравьора. С тези и други подобни малки знаци на внимание успяхме да я успокоим и укрепим, и макар заети и угрижени, питаехме големи надежди, дарявайки я с непрестанната си обич, без нито веднъж да изпаднем в отчаяние. Но да я изтръгнем безмилостно от уединението и покоя, да я изправим лице в лице с непознати или познати, което беше все пак малко по-добре, да разбудим болезнените впечатления от миналото, които тъй грижовно бяхме сподавяли — това, дори в собствените й интереси, не смеехме да направим. Каквито и жертви да струваше, колкото дълго, изтощително и сърцераздирателно да бе всяко забавяне, ако имаше земно средство, което можеше да се пребори със стореното и зло, то трябваше да бъде победено без нейно знание и без нейната помощ.

Взимайки това решение, вече ни предстоеше да помислям какъв да бъде първият риск, към който да се насочим, и как първоначално да действуваме.

След като се посъветвах с Мариан, реших да започна със събирането на всички възможни факти, а после да се консултирам с мистър Кърл (комуто знаехме, че можем да се доверим) и преди всичко да го попитам дали можем да прибегнем до правни процедури. Длъжен бях в интерес на Лора Да не оставям цялото й бъдеще на собствените ми, неподпомогнати от никого усилия, в случай че съществуваше и най-малката перспектива да заздравим позицията си при наличието на някаква благонадеждна помощ.

Първият ми източник на информация бе дневникът, който Мариан бе водила в Блакуотър Парк. В него имаше страници, отнасящи се до мен, която тя сметна, че е най-добре да не виждам. Ето защо ми четеше от ръкописа, а аз си взимах бележките, от които се нуждаех. Време за това занимание намирахме само късно вечер. Посветихме му три нощи и те бяха достатъчни, за да узная всичко, което Мариан можеше да каже.

Следващата ми крачка бе да събера колкото се може повече сведения от други хора, без да предизвиквам подозрение. Посетих сам мисис Веси, за да разбера дали впечатлението на Лора за прекараната там нощ е вярно, или не. Съобразявайки се с възрастта и немощта на старата дама, както и във всички останали случаи, воден от подобни доводи и предпазливост, запазих истинското ни положение в тайна и много внимателно говорех за Лора като за „покойната лейди Глайд“.

Отговорът на мисис Веси само потвърди предварителните ми опасения. Лора наистина била писала, че ще прекара нощта под покрива на своята стара приятелка, но не се появила в къщата й.

Разсъдъкът й в този случай, а както се боях и в други, объркваше нещата, които е възнамерявала да направи, и ги представяше в погрешната светлина на неща, конто наистина й се бяха случили. По този начин лесно се обясняваше несъзнателното противоречие, в което изпадаше със самата себе си, но то можеше да доведе до сериозни последици. И така се препънахме още преди да сме прекрачили прага — това бе слабото място на доказателствата, което фатално ни пречеше.

Когато след това поисках писмото, което Лора бе написала на мисис Веси от Блакуотър Парк, то ми бе дадено без плика, който бил хвърлен в кошчето за ненужна хартия и отдавна унищожен. Самото писмо беше без дата, не бе отбелязан дори и денят от седмицата. То съдържаше само тези редове: „Моя скъпа мисис Веси, силно съм разстроена и разтревожена и може да ми се наложи да дойда утре вечер у вас и да потърся подслон. В това писмо не мога да ви обясня причината — пиша го под страха, че мога да бъда открита, и затова не съм в състояние да се съсредоточа. Умолявам ви, бъдете у дома си, за да ме посрещнете. Ще ви разцелувам и ще ви разкажа всичко. С обич, ваша Лора“ С какво можеха да помогнат тези редове? С нищо.

Завръщайки се от посещението при мисис Веси, наредих на Мариан да пише (съблюдавайки моята предпазливост) на мисис Мичелсън. Тя трябваше да изрази, ако сметне за уместно, някакво общо подозрение спрямо поведението на граф Фоско и да помоли икономката, в интерес на истината, да опише ясно събитията. Докато очаквахме отговора, който получихме след седмица, отидох при лекаря в Сейнт Джонс Уд, заявявайки, че съм изпратен от мис Халкъм, за да събера, ако е възможно, повече подробности за последното боледуване на сестра й, за които мистър Кърл не е имал необходимото време. Със съдействието на мистър Гудрик получих копие от смъртния акт и успях да разговарям с жената (Джейн Гулд), наета да подготви тялото за погребението. Чрез тази особа открих също как мога да се свържа с прислужничката Хестър Пинхорн. Тя неотдавна била напуснала поради разногласия с господарката си и живеела сега при някакви хора в квартала, който мисис Гулд познаваше. По този начин се сдобих с разказите на икономката, лекаря, Джейн Гулд и Хестър Пинхорн — такива, каквито са представени в тези страници.

С допълнителните данни, които документите предоставяха, сметнах, че съм достатъчно подготвен за консултацията с мистър Кърл. Мариан съответно му писа, за да му съобщи името ми и да уточни часа и деня, когато исках да го видя по частен въпрос.

Сутринта имах достатъчно време, за да изведа както обикновено Лора на разходка и да я видя след това, че се захваща спокойно с рисунките си. Когато станах, за да изляза от стаята, тя ме погледна с ново изражение и пръстите й по старому започнаха да си играят колебливо с четките и моливите върху масата.

— Все още не съм ви омръзнала, нали? — запита тя. — Не излизате, защото съм ви омръзнала? Ще направя усилия, ще се опитам да бъда по-добре. Все така, както някога ли ме обичате, Уолтър, макар че сега съм толкова бледа и слаба и тъй бавно се уча да рисувам?

Тя говореше като дете; разкриваше ми мислите си, както би могло да ги разкрие едно дете. Останах още няколко минути, останах, за да й кажа, че сега ми е по-скъпа от всякога.

— Опитайте се да бъдете по-добре — казах й, насърчавайки бъдещата мисъл, която сега зрееше в съзнанието й. — Опитайте да се поправите — заради Мариан и заради мен.

— Да — каза си тя, връщайки се отново към рисунката. — Трябва да се опитам, защото те и двамата ме обичат. — Изведнъж вдигна отново поглед. — Не закъснявайте! Не мога да рисувам, Уолтър, когато ви няма, за да ми помагате.

— Скоро ще се върна, скъпа моя, ще се върна скоро, за да видя как се чувствувате.

Гласът ми потрепна пряко волята ми. Насила излязох от стаята. Не беше време да се разделям със самообладанието си, което може би щеше да ми послужи още същия ден.

Отваряйки вратата, дадох знак на Мариан да ме последва на стълбите. Необходимо беше да я подготвя за това, което усещах, че рано или късно ще последва от откритото ми появяване по улиците.

Ще се върна по всяка вероятност след няколко часа — казах й. — А вие както винаги не пускайте в мое отсъствие никого вътре. Но ако нещо се случи…

— Какво може да се случи? — прекъсна ме тя бързо. — Кажете ми ясно, Уолтър, ако съществува някаква опасност и аз ще зная как да я посрещна.

— Единствената опасност — отговорих аз — е, че сър Пърсивъл Глайд може да се е върнал в Лондон след новината за бягството на Лора. Известно ви е, че той беше наел хора да ме следят, преди да напусна Англия, и че вероятно знае как изглеждам, макар аз да не го познавам.

Тя сложи ръка на рамото ми и ме погледна с тревожно мълчание. Видях, че разбира сериозната опасност, която ни заплашва.

— Малко вероятно е — продължих аз — сър Пърсивъл или някой от неговите хора да ме, срещнат толкова скоро в Лондон. Но подобна случайност е напълно възможна. В такъв случай не се безпокойте, ако не се върна тази вечер и ако Лора ви пита, намерете най-доброто обяснение. Ако имам и най-малкото основание да заподозра, че ме следят, ще направя всичко възможно, за да не бъда проследен дотук. Колкото и да се забавя, не се съмнявайте, че ще се върна, Мариан, и не се бойте от нищо.

— Няма! — каза тя твърдо. — Няма да съжалявате, Уолтър, че единственият ви помощник е жена. — Тя замълча и ме задържа още един миг. — Пазете се! — каза ми, като стисна силно ръката ми. — Пазете се!

Оставих я и тръгнах да проправям пътя към разкритието — тъмния и съмнителен път, който започваше от вратата на адвоката.