Уилки Колинс
Жената в бяло (35)

X

Двадесети юни. Осем часът. Слънцето блести на безоблачното небе. Не съм се доближавала до леглото си — за миг не съм затваряла морните си, безсънни очи. От същия прозорец, от който се взирах в мрака снощи сега гледам светлия покой на утрото.

Броя изтеклите часове, откакто се подслоних в стаята си, по собствените си усещания и тези часове ми изглеждат като седмици. Колко кратко е времето и колко дълго е то за мен, откакто се строполих тук на пода в тъмнината — мокра, със схванати крайници, вкочанена от студ, едно безполезно, безпомощно, обзето от ужас същество!

Почти не помня кога съм се надигнала. Почти не помня кога съм намерила слепешката пътя си до спалнята и съм запалила свещта, за да потърся сухи дрехи да се стопля. Тези действия са в съзнанието ми, но не помня кога и как съм ги извършила. Дори не мога да си спомня кога ме е напуснало чувството за студ и болка и на негово място е дошла пулсиращата топлина.

Сигурно е било преди изгрев слънце. Да, чух часовника да удря три пъти. Спомням си, че този момент бе придружен с внезапна яснота и просветление, с трескавото напрежение и възбудата, обхванали цялото ми същество. Спомням си категоричната решителност да се владея; да чакам търпеливо час след час, докато ми се удаде случай да махна Лора от това ужасно място, без заплахата да ни открият и да тръгнат незабавно подир нас. Спомням си как у мен узря убеждението, че думите, които двамата мъже си размениха, ще бъдат не само основание да напуснем къщата, но и отбранително оръжие срещу тях. В паметта ми възкръсва пробудилият се импулс да запиша тези думи точно както бяха изречени, докато разполагам с времето си и са живи в паметта ми. Всичко това си спомням ясно: все още мислите ми не са объркани. Идването тук от спалнята с перо, мастило и хартия, още преди изгрев слънце — сядането пред широко отворения прозорец, за да се охладя на свежия въздух, безконечното писане, все по-бързо и по-бързо, все по-разгорещено и по-разгорещено, нарастващото състояние на будност през целия този кошмарен промеждутък, докато къщата отново се оживи — колко ясно си спомням всичко това от запалването на свещта до края на предидущата страница, написана на светлината на новия ден!

Защо все още седя тук? Защо продължавам да пиша и моря зачервените си очи и пламналата си глава? Защо не легна да отдъхна? Защо не опитам да угася със сън треската, която ме гори?

Не смея. Обладана съм от страх, надвиващ всички други страхове. Страхувам се от тази топлина, която прегаря кожата ми. Страхувам се от тръпките и цепещите болки, които усещам в главата си. Ако легна сега, мога ли да бъда сигурна, че ще имам достатъчно сила и енергия да стана отново? О, този дъжд, този дъжд — жестокият дъжд, който ме простуди снощи!

 

Девет часът. — Девет ли удари или осем? Сигурно девет. Треса се отново — от главата до петите — в летния ден. Дали съм заспала, както съм седяла? Не зная какво съм правила. Боже мой! Дали ще се разболея?

 

 

Болна — в момент като този! Главата ми — много се страхувам за главата си. Мога да пиша, но редовете се сливат. Виждам думите. Лора — мога да напиша Лора и виждам, че го пиша. Осем или девет — колко беше?… Студено е, толкова е студено… Ох, този дъжд снощи! И ударите на часовника, ударите, които не мога да изброя, продължават да бият в главата ми…

БЕЛЕЖКА

На това място записките в дневника не могат да се разчетат. Следват два-три реда с откъслечни думи, зацапани с мастилени петна и драскулки от перото. Последните знаци на листа напомнят до известна степен на първите две букви (Л и О) от името на лейди Глайд.

На другата страница на дневника следват нови записки. Това е почеркът на мъж, едър, самоуверен и много равен, и датата е „двадесет и първи юни“. Ето тяхното съдържание:

ПОСЛЕПИС ОТ ЕДИН ИСКРЕН ПРИЯТЕЛ

Болестта на нашата прекрасна мис Халкъм ми предостави възможността да изпитам едно неочаквано интелектуално удоволствие. Имам пред вид прочита (който току-що завърших) на този интересен дневник. Това са няколкостотин страници. Мога да сложа ръка на сърцето си и да заявя, че те не само ме очароваха и освежиха, но ми доставиха и наслада. За човек с моята чувствителност такава констатация е неизразимо удовлетворение. Възхитителна жена! Става дума за мис Халкъм. Изумително постижение! Става дума за дневника.

Да, тези страници са смайващи. Тактичността, която откривам тук, дискретността, необикновената храброст, чудесната сила на паметта, точните наблюдения на характерите, изящната лекота на стила, очарователните изблици на женските чувства — всичко туй увеличава неописуемия ми възторг към това благородно същество — великолепната Мариан. Самият аз съм обрисуван съвършено. Удостоверявам с цялото си сърце верността на портрета. Разбирам колко силно е впечатлението, което съм произвел, за да бъда изобразен с такива силни, богати, плътни бои. Ридая отново над жестоката необходимост, която противопоставя нашите интереси и ни опълчва един срещу друг. Колко достоен щях да бъда за мис Халкъм при по-щастливи обстоятелства; колко достойна щеше да бъде мис Халкъм за МЕН!

Чувствата, разбушували се в сърцето ми, ме уверяват, че редовете, които току-що написах, изразяват БЕЗУСЛОВНАТА ИСТИНА.

Тези чувства ме въздигат над всички чисто лични съображения. Потвърждавам без всякаква корист съвършенството на стратегията, с която тази нямаща равна на себе си жена е успяла да чуе разговора между Пърсивъл и мен, както и възхитителната точност, с която е предаден целият разговор от началото до края.

Тези чувства ме подтикнаха да предложа на невзрачния доктор, който се грижи за нея, огромните си познания в областта на химията и блестящия си опит в по-изкусните средства, предоставени на човечеството от медицинската наука и хипнозата. Засега той отказва да се възползува от моята помощ. Несретник!

И най-накрая — тези чувства диктуват и редовете, пълни с благодарност, симпатия и бащинско отношение, които са написани тук. Затварям дневника. Точното ми чувство за благоприличие го връща обратно (чрез ръцете на съпругата ми) на мястото му върху писалищната маса. Събитията ме карат да бързам. Обстоятелствата ме насочват към сериозни въпроси. Грандиозни перспективи за успех се разгръщат пред очите ми. Определям съдбата си със спокойствие, което ми се вижда ужасно. Нищо не ми принадлежи освен почитта към собственото ми възхищение. Полагам я с уважение и нежност в нозете на мис Халкъм. С цялото си същество й желая да оздравее.

Съчувствувам й за неизбежния провал на всички предприети от нея планове в полза на сестра й. В същото време я умолявам да ми повярва, че сведенията, които извлякох от дневника й, по никакъв начин няма да ми помогнат, за да допринеса за този провал. Той просто потвърждава плана за действие, който предварително бях начертал. Искам да благодаря на тези страници, че пробудиха най-нежните струнки в моята природа — нищо повече. За човек с подобна чувствителност това просто уверение е обяснение и извинение за всичко. Мис Халкъм е човек с подобна чувствителност.

Убеден в това, аз се подписвам.