Уилки Колинс
Жената в бяло (31)

VI

Осемнадесети юни. — Мъката на самопорицанието, която изпитах снощи, чувайки разказа на Лора в навеса, ме обзе отново в самотата на нощта и часове наред ме държа будна и нещастна.

Най-сетне запалих свещта си и се зачетох в старите си дневници, за да видя какъв в същност е бил моят дял във фаталната грешка с брака й и какво съм можела да направя тогава, за да я спася от него. Резултатът ми донесе известно успокоение, защото показваше, че независимо от заслепението и невежеството си съм действувала възможно най-разумно. По принцип плачът ми вреди, но снощи не беше така — мисля, че от него ми олекна. Тази сутрин станах с ясно решение и спокойно съзнание. Нищо, което сър Пърсивъл може да Каже или да направи, няма вече да ме накара да се раздразня или да забравя, че се намирам тук, въпреки всички огорчения, обиди или закани, за да служа на Лора и само на Лора.

Тази сутрин въобще не стигнахме до предположенията, на които бихме могли да дадем воля, относно фигурата край езерото и стъпките в горичката поради една дребна случка, която много натъжи Лора. Тя бе изгубила малката брошка, която й подарих за спомен в деня преди сватбата й. Тъй като беше с нея, когато излязохме снощи, можехме единствено да допуснем, че е паднала от роклята й или в навеса за лодки, или когато сме се връщали. Изпратихме слугите да търсят и те се върнаха без резултат. А сега и Лора отиде да я дири. Независимо дали ще я намери, или не, загубата ще послужи като извинение за отсъствието й от дома, ако сър Пърсивъл се върне, преди да ми бъде връчено писмото от съдружника на мистър Гилмор.

Току-що удари един часът. Обмислям дали е по-добре да остана тук в очакване на пратеника от Лондон, или да се измъкна тихичко и да вардя за него пред портата на къщичката на пазача.

Поради подозрителността ми към всеки и всичко в тази къща съм склонна да мисля, че вторият план е може би най-добрият. Графът е на безопасно място — в стаята за закуска. Когато преди десет минути изтичах нагоре, чух го през вратата как обучава канарчетата си на техните номера: „Елате тук на пръстите ми, мои кра-кра-красавци! Елате и подскокнете по стълбичките! Едно, две, три и горе! Три, две, едно и долу! Едно, две, три — чурулик-чурулик, чурулик!“ Птичките се отприщиха в обичайния си певчески възторг, а графът цвърчеше и свиреше с уста в отговор, като че ли и той самият бе птичка. Вратата на стаята ми е отворена и аз чувам пронизителното пеене и свиркане. Ако наистина ще се измъквам, без да ме забележат, сега е моментът.

Четири часът. — Трите часа, изтекли, откакто написах последните редове в дневника си, обърнаха целия ход на събитията в Блакуотър Парк в нова посока. Дали за добро или за лошо, не мога и не смея да се произнеса.

Нека най-напред се върна там, където бях спряла, иначе ще се загубя в бъркотията на собствените си мисли.

Излязох, както възнамерявах, да пресрещна пратеника с писмото от Лондон при портата на къщичката на пазача. По стълбите не видях никого. В преддверието чух, че графът все още се занимава със своите птички. Прекосявайки четириъгълния двор отвън, минах покрай мадам Фоско, която обикаляше сама в любимия си кръг около рибното езерце. Веднага забавих крачка, за да не се издам, че бързам, и дори стигнах дотам, че от предпазливост я запитах дали смята да се разхожда преди обяда. Тя се усмихна най-приятелски, заяви, че предпочитала да не се отдалечава от къщата, кимна мило и се прибра. Обърнах се и видях, че бе затворила вратата, преди още да бях отворила портичката, която се намираше отстрани на изхода за каретите.

За по-малко от петнадесет минути стигнах до къщичката на пазача.

Пътеката, която минаваше пред нея, извиваше рязко наляво, после около стотина ярда вървеше направо и след това правеше друг остър завой надясно, за да се включи в главния път. Между тези два завоя, скрита, от една страна, от къщичката и, от друга, от пътя, водещ към гарата, аз зачаках, крачейки напред-назад. Обграждаха ме високи живи плетове и цели двадесет минути, както показваше часовникът ми, нито виждах, нито чувах нещо. После до слуха ми достигна шум от карета и когато вървях към втория завой, насреща ми се появи кабриолет, идващ откъм гарата. Направих знак на кочияша да спре. Когато той изпълни молбата ми, един господин с почтен вид подаде глава от прозорчето да види какво става.

— Моля да ме извините — казах аз, — но мисля, че не греша, като предполагам, че отивате в Блакуотър Парк?

— Да, госпожо.

— Носите ли писмо за някого?

— Писмо за мис Халкъм, госпожо.

— Можете да ми дадете писмото. Аз съм мис Халкъм.

Мъжът докосна шапката си, слезе веднага от кабриолета и ми даде писмото.

Отворих го незабавно и прочетох следните редове. Преписвам ги тук, защото смятам, че е най-благоразумно да унищожа оригинала.

„Уважаема госпожо,

Полученото от Вас писмо тази сутрин ме разтревожи силно. Ще Ви отговоря колкото се може по-кратко и по-ясно.

Обмисляйки съсредоточено изложеното от Вас и бидейки запознат с положението на лейди Глайд, определено в договора, стигам за съжаление до заключението, че се замисля вземането назаем на парите, поставени под попечителството на сър Пърсивъл (или, с други думи, заем върху известна част от двадесетте хиляди лири от състоянието на лейди Глайд), и че се предвижда тя да подпише документа, за да се осигури одобрението й спрямо едно очевидно нарушение на задълженията и да се използува подписът й срещу самата нея, ако впоследствие изрази възражение. Пред вид финансовото й положение не е възможно никакво друго предположение, което да мотивира искането за участието й в сделката.

Ако лейди Глайд подпише подобен документ, както съм принуден да допусна, че се поставя въпросът в случая, финансовите й опекуни ще могат свободно да авансират сър Пърсивъл със суми от нейните двадесет хиляди лири. Ако изплатените по този начин средства не бъдат възвърнати и ако лейди Глайд има деца, тяхното състояние ще се намали с взетата взаем сума, била тя голяма или малка. Още по-ясно казано, сделката, доколкото нещата са известни на лейди Глайд, може да се окаже мошеничество спрямо неродените й деца.

При тези сериозни обстоятелства бих препоръчал лейди Глайд да изтъкне като причина за отказа си да подпише желанието документът да се предостави най-напред на мен като неин семеен адвокат (в отсъствието на моя съдружник мистър Гилмор). Никакво приемливо възражение не може да бъде направено при поддържането на такава позиция, защото, ако сделката е почтена, от моя страна не би могла да се очаква никаква пречка при одобряването й.

Като ви уверявам най-искрено в готовността си да окажа всякаква допълнителна помощ или съвет, които биха могли да бъдат поискани, оставам, госпожо, Ваш верен слуга.

УИЛЯМ КЪРЛ“

Прочетох това любезно и разумно писмо с голяма благодарност. То предоставяше на Лора предлог да откаже да подпише, на който не можеше да се възрази и който и двете можехме да разберем. Пратеникът чакаше близо до мен, докато четях, за да получи нареждания, когато свърша.

— Ще бъдете ли така добър да предадете, че разбирам писмото и че съм много задължена? — казах аз. — Засега друг отговор не се налага.

В мига, когато изричах тези думи, държейки писмото отворено в ръката си, граф Фоско се зададе откъм завоя на пътеката, идеща от главния път, и застана пред мен, сякаш бе изникнал от земята.

Внезапната му поява на последното място под слънцето, където очаквах да го видя, ме порази напълно. Пратеникът си взе довиждане и отново се качи в кабриолета. Не можах да му кажа ни дума — дори не бях в състояние да отвърна на поклона му. Убеждението, че съм разкрита, и то тъкмо от този човек, ме беше вкаменило.

— Към къщата ли се връщате, мис Халкъм? — запита ме, без да показва ни най-малко удивление от своя страна и без дори да погледне след кабриолета, който потегли, докато ми говореше.

Овладях се достатъчно, за да кимна утвърдително.

— И аз се връщам — каза той. — Моля ви, доставете ми удоволствието да ви придружа. Ще ме хванете ли под ръка? Изглеждахте изненадана, че ме срещате!

Хванах го под ръка. Първата мисъл, дошла ми наум, когато се съвзех, бе предупредителната мисъл, че е по-добре да жертвувам всичко, отколкото да го направя свой враг.

— Мисля, графе, че ви чух да се занимавате с птичките си в стаята за закуска — отговорих колкото се може по-спокойно и по-твърдо аз.

— Съвсем вярно. Но моите малки пернати дечица, скъпа лейди, приличат твърде много на другите деца. Те имат своите опърничави дни и днес бе един от тях. Съпругата ми дойде, когато ги връщах в клетката им, и съобщи, че ви е оставила да отидете на разходка сама. Така сте й казали, нали?

— Точно така.

— И ето, мис Халкъм удоволствието да ви придружа бе за мен твърде голямо изкушение, за да му устоя. На моята възраст такива признания не могат да причинят голямо зло, нали? Грабнах шапката си и тръгнах да ви предложа своето кавалерство. Дори и един дебел старик като Фоско е все пак нещо по-добро от липсата на всякакъв кавалер? Сгреших, пътеката, върнах се отчаян и ето ме тук, постигнал (смея ли да се изразя така) своите въжделения.

Той продължи в същия дух да сипе комплименти с красноречие, което не изискваше от мен друго, освен да запазя самообладание. Нито веднъж не направи и най-далечен намек за това, което бе видял на пътя, или за писмото, намиращо се все още в ръката ми. Тази зловеща сдържаност потвърди убеждението ми, че вероятно с най-непочтени средства се бе добрал до тайната на молбата, която бях отправила до адвоката; че ставайки лично свидетел на начина, по който бях получила писмото, сега знаеше достатъчно, за да преследва целите си, и желаеше да успокои подозренията, които бе сигурен, че е предизвикал у мен. Бях достатъчно разумна, при дадените обстоятелства, да не се опитвам да го мамя с правдоподобни обяснения и достатъчно жена, въпреки страха ми от него, да почувствувам ръката си като че ли опетнена от това, че почиваше върху неговата.

На пътя за екипажите пред къщата видяхме как откарват двуколката отзад в конюшните. Сър Пърсивъл току-що се бе завърнал. Той излезе да ни посрещне на вратата. Не зная какви бяха последиците от пътуването му, но то не бе усмирило свирепото му настроение.

— О, ето двама, които се връщат — каза той навъсено. — Какво значи тази празна къща? Къде е лейди Глайд?

Съобщих му за загубената брошка и заявих, че Лора е отишла в горичката да я търси.

— Брошка или не — изръмжа той начумерено, — препоръчвам й да не забравя за уговорката, която има днес следобед в библиотеката. Очаквам да я видя след половин час.

Пуснах ръката на графа и бавно се качих по стълбите. Той ме почете с един от великодушните си поклони, а после се обърна весело към свъсения господар на дома.

— Кажете ми, Пърсивъл, приятно ли беше пътуването ви? Сигурно красивата и лъскава Кафява Моли въобще не е успяла да се умори?

— По дяволите и Кафявата Моли, и пътуването! Искам да обядвам.

— А аз искам преди това да поговоря с вас за пет минути, Пърсивъл — отвърна графът. — Пет минути, приятелю мой, тук на тревата.

— За какво?

— За дело, което много ви засяга.

Проточих влизането си достатъчно дълго, за да чуя въпроса и отговора и да видя, че сър Пърсивъл мушна ръце в джобовете си в мрачно колебание.

— Ако искате пак да ме тормозите с проклетите си скрупули — заяви той, — нямам намерение да ги слушам. Искам да обядвам.

— Елате да поговорим — повтори графът, оставайки напълно незасегнат от грубите думи, с които приятелят му се обърна към него.

Сър Пърсивъл слезе по стълбите. Графът го хвана под ръка и нежно го поведе. Сигурна бях, че „делото“ се отнасяше до подписа. Извън всяко съмнение бе, че говореха за Лора и за мен. Сърцето ме заболя и ми премаля от притеснение. Може би в момента си говореха нещо от първостепенно значение и за двете ни, но до ушите ми не достигаше ни дума от разговора.

Закрачих из къщата от стая в стая, скрила писмото на адвоката в пазвата си (вече се боях да го оставя дори и под ключ), побъркана от гнетящата ме неизвестност. Нямаше никакви признаци за завръщането на Лора и ми мина мисълта да изляза да я търся. Но бях така изтощена от сутрешните изпитания и тревоги, че жегата ме надви и се принудих да се върна в гостната, където легнах на най-близкото канапе, за да дойда на себе си.

Тъкмо се съвземах, когато вратата се открехна и графът надникна в стаята.

— Хиляди извинения, мис Халкъм — каза той. — Позволявам си да ви обезпокоя, защото съм вестител на добри новини. Пърсивъл, който, както знаете, е капризен във всичко — сметна за нужно да промени намеренията си в последния момент и засега историята с подписа се отлага — голямо облекчение за всички ни, мис Халкъм, което забелязвам с удоволствие и по вашето лице. Моля, предайте моите най-любезни почитания и поздравления на лейди Глайд, когато й съобщавате за тази приятна промяна на обстоятелствата.

Той ме остави сама, преди още да съм преодоляла удивлението си. Несъмнено бе, че тази странна промяна на намеренията относно подписа се дължеше на неговото влияние — след като бе научил за отправената от мен молба до Лондон и получения отговор, той е имал достатъчно доводи, за да се намеси с определен успех.

Тези мисли преминаха през ума ми, но той, изглежда, споделяше изтощението на тялото ми и аз не бях в състояние да разсъждавам върху тях в каквато и да е полезна връзка със съмнителното настояще или изпълненото със заплахи бъдеще. Опитах повторно да изтичам навън и да намеря Лора, но главата ми беше замаяна и коленете ми трепереха. Не ми оставаше нищо друго, освен да се откажа отново и да се върна на канапето пряко волята си.

Тишината на къщата и тихото жужене на летните насекоми навън ме успокоиха. Очите ми се затвориха и постепенно изпаднах в едно странно състояние, което не бе будност, защото не знаех какво става около мен, но не бе и сън, защото съзнавах, че си почивам. В това положение трескавият ми ум заброди сам, докато изтощеното ми тяло отдъхваше, и в транс или мечтание моето въображение — не зная как да го нарека — видя Уолтър Хартрайт. Не бях мислила за него, откакто станах тази сутрин — Лора не бе споменала и дума за него, — и все пак го видях така ясно, като че ли времето се бе върнало назад и отново бяхме заедно в Лимъридж Хаус.

Той се появи пред мен сред много други мъже, чиито лица не можех ясно да различа. Те всичките лежаха по стъпалата на огромен разрушен храм. Исполински тропически дървета с безкрайна плетеница от буйни пълзящи растения около стволовете и грозни каменни идоли, които проблясваха ухилени между листата, стъблата и клоните, ограждаха храма, като закриваха небето и хвърляха печална сянка върху самотната група мъже на стъпалата. Бели изпарения се издигаха на талази от земята, носеха се като валма от дим към мъжете, докосваха ги и ги поваляха мъртви един след друг там, където лежаха. В мъчителна смесица от жал и страх за Уолтър успях да проговоря и го замолих да бяга. „Върнете се, върнете се! — казах аз. — Помнете какво ни обещахте! Върнете се при нас, преди чумата да ви е достигнала и повалила мъртъв като останалите.“

Той ме погледна с лице, обзето от неземно спокойствие. „Чакайте — каза ми, — ще се върна. Нощта, когато срещнах загубената Жена на пътя, бе нощта, разделила живота ми на две, за да го превърне в инструмент на един Замисъл, който все още не е изплавал наяве. Тук, залутан в пустошта, или там, посрещнат сърдечно в родната страна, аз все още вървя по тъмния друм, отвеждащ мен, вас и сестра ви, към която е отправена вашата и моята обич, към едно неизвестно Възмездие и един неизбежен Край. Почакайте и вижте. Чумата, докоснала останалите, ще ме отмине.“

Видях го отново. Той все още беше в гората, а неговите залутани спътници бяха останали съвсем малко на брой. Нямаше ги храма и идолите; на тяхно място сред дърветата се бяха притаили тъмни мъже с ръст на джуджета и вид на убийци, които опъваха лъкове. Отново се изплаших за живота му и извиках да го предупредя. Той отново се извърна към мен и на лицето му бе изписано непоклатимо спокойствие. „Още една крачка — каза ми — по неизвестния път. Чакайте и вижте. Стрелите, които убиват другите, ще ме пощадят.“

Видях го за трети път в разбит кораб, заседнал в див, песъчлив бряг. Препълнени с хора лодки се отдалечаваха и само той бе останал на кораба, за да потъне с него. Извиках да даде знак на най-близката лодка и да направи последен опит да спаси живота си. Спокойното лице се извърна да ме погледне и равнодушният му глас прозвуча с неизменния отговор: „Още една крачка напред в пътуването. Чакайте и вижте. Морето, което удавя останалите, ще ме пощади.“

Видях го за последен път. Той коленичеше край гроб от бял мрамор, а сянката на жена, покрита с воал, се надигна от гроба и застана в очакване до него. Неземното спокойствие на лицето му се смени с неземна тъга. Но страшната увереност на словата му остана същата. „Все по-тъмно и по-тъмно — каза той, — все по-далеч и по-далеч. Смъртта покосява добрите, красивите и младите, а пощадява мен. Чумата, която унищожава, Стрелата, която се забива, Морето, което дави. Гробът, който се затваря над Любовта и Надеждата, са крачки от моето пътуване и ме приближават все повече към Края.“

Сърцето ми се сви от ужас и тъга, пред които думите и сълзите са безсилни. Мрак обгърна пътника край мраморния гроб и жената с воала, обгърна и бълнуващата, която ги гледаше. Не видях и не чух нищо повече.

Събудих се от нечия ръка, сложена на рамото ми. Беше Лора.

Бе се отпуснала на колене до канапето. Лицето й бе зачервено и възбудено, а очите й срещнаха моите с обезумял, объркан поглед.

— Какво се е случило? — запитах. — От какво си изплашена?

— Мариан! Фигурата край езерото — стъпките снощи… Току-що я видях! Току-що говорих с нея!

— С кого, за бога?

— Ан Катърик.

Бях така стъписана от смущението по лицето и в поведението на Лора, така поразена от първите впечатления след пробуждането ми, че не бях в състояние да реагирам на разкритието, стоварило се върху мен, когато устните й изрекоха това име. Останах само прикована към пода, гледайки я онемяла.

Тя бе твърде погълната от случилото се, за да забележи въздействието, което отговорът й произведе върху мен.

— Видях Ан Катърик! Говорих с Ан Катърик! — повтаряше тя, сякаш, не я бях чула. — О, Мариан, имам да ти разказвам толкова неща! Да вървим — тук могат да ни попречат, — ела веднага в моята стая.

С тези нетърпеливи думи тя ме хвана за ръката и ме поведе през библиотеката към крайната стая на партерния етаж, обзаведена специално за нея. Никой, с изключение на камериерката й, не би имал предлог да ни изненада тук. Тя ме бутна пред себе си, заключи вратата и дръпна пъстрите завеси, които висяха от вътрешната й страна.

Странното чувство на зашеметеност, което ме бе овладяло, все още не ме напускаше. Но растящото убеждение, че отдавна надвисналата над двете ни заплаха от усложнения ненадейно ни бе притиснала, започваше вече да прониква в съзнанието ми. Не можех да го изразя с думи — само смътно го схващах в мислите си.

— Ан Катърик! — прошепнах на себе си и пак го повторих безсмислено и безпомощно: — Ан Катърик!

Лора ме притегли към най-близкото място за сядане — един диван по средата на стаята.

— Виж — каза тя, — виж тук!

И посочи към деколтето на роклята си.

Едва сега видях, че брошката отново бе забодена на мястото й. Имаше нещо истинско в това, че я виждах, нещо истинско, когато после я докоснах, което сякаш успокои бъркотията и безредието в мислите ми и ми помогна да се съвзема.

— Къде намери брошката си?

Първите думи, които можах да изрека в този тъй важен момент, изразиха този незначителен въпрос.

— Тя я намерила, Мариан.

— Къде?

— На земята в навеса за лодки. Ох, как да започна — как да разкажа всичко? Тя разговаряше с мен така странно, изглеждаше ужасно болна, тръгна си някак ненадейно…

Гласът й започна да се повишава ведно с възбудата от спомените, които напираха в съзнанието й. Недоверието, тежащо нощ и ден на душата ми в тази къща, тутакси се надигна в мен, за да я предупреди — точно както видът на брошката бе предизвикал миг преди това въпроса ми.

— Говори тихо — казах аз. — Прозорецът е отворен и под него минава градинската пътека. Започни от началото, Лора. Кажи ми, дума по дума, какво се случи между вас двете?

— Да затворя ли прозореца?

— Не, само говори тихо и помни, че Ан Катърик е опасна тема за разговор под покрива на съпруга тя. Къде я срещна?

— В навеса за лодки, Мариан. Излязох, както знаеш, да търся брошката и минах по пътеката през горичката, като на всяка крачка оглеждах внимателно земята. Така след доста време стигнах до навеса за лодки и щом влязох вътре, коленичих, за да огледам пода. Все още търсех, обърната с гръб към входа, когато чух зад себе си непознат нежен глас да казва: „Мис Феърли.“

— Мис Феърли!

— Да, моето старо име — скъпото семейно име, с което мислех, че съм се разделила завинаги. Трепнах, без да се изплаша — гласът бе твърде мил и нежен, за да изплаши когото и да било, — но бях много изненадана. Там, на вратата, загледана в мен стоеше жена, чието лице не помнех някога да съм виждала…

— Как беше облечена?

— Беше със спретната, хубава бяла рокля, наметната с протрит, тънък, тъмен шал. Кафявата и сламена шапчица бе също така бедняшка и стара като шала. Поразих се от разликата между роклята и останалата част от облеклото й и тя видя, че я бях забелязала. „Не гледайте шапчицата и шала ми — каза, заговаряйки някак си бързо, задъхано и неочаквано, — ако не е бяло, не обръщам внимание какво нося. Гледайте роклята ми колкото ви е угодно — не изпитвам срам от нея.“ Много странно, нали? Преди да успея да кажа нещо, за да я успокоя, тя протегна ръка и аз видях брошката си. Бях толкова радостна и признателна, че се приближих до нея, за да изразя чувствата, които изпитвах. „Достатъчно ли сте благодарна, за да извършите една малка добрина за мен?“ — пепита тя. „Да, разбира се — отвърнах аз, — ще засвидетелствувам с радост всяка добрина, която е по силите ми.“ — „Тогава позволете ми да ви закопчея брошката, след като вече я намерих.“ Молбата й бе тъй неочаквана, Мариан, и тя я отправи с такава настойчивост, че аз се отдръпнах една-две храчки назад, като не знаех какво да сторя. „Ах! — въздъхна тя. — Вашата майка би ми позволила да закопчея брошката.“ Имаше нещо в гласа и изражението й, както и в укора, прозвучал при споменаването на майка ми, което ме накара да се засрамя от недоверието си. Взех ръката й с брошката в нея и я положих нежно върху гърдите си. „Познавали сте майка ми? — запитах аз. — Отдавна ли беше това? Срещала ли съм ви друг път?“ Ръцете й бяха заети със закопчаването на брошката: тя спря и ги притисна към гърдите ми. „Не помните ли един хубав пролетен ден в Лимъридж — каза тя, — когато майка ви вървеше надолу по пътеката към училището с по едно малко момиченце от двете си страни? Оттогава нямам друго, за което да мисля, и много добре го помня. Вие бяхте едното момиченце, а аз — другото. Красивата, умна мис Феърли и бедната, замаяна Ан Катърик бяха по-близко една до друга тогава, отколкото са сега…“

— Спомни ли си за нея, Лора, когато тя ти каза името си?

— Да, спомних си, че в Лимъридж ти ме бе питала — за Ан Катърик и ми бе казала, че прилича на мен.

— Кое ти напомни за това, Лора?

— Тя самата. Докато я гледах, докато бе съвсем близо до мен, изведнъж ми мина през ума, че много си приличаме! Лицето й бе бледо, слабо и измъчено, но видът му ме стресна, сякаш това бе отражението на собственото ми лице в огледалото след дълго боледуване. Откритието — не зная защо — ме порази тъй силно, че за миг бях напълно неспособна да говоря.

— Стори ли ти се наскърбена от твоето мълчание?

— Боя се, че да. „Вие нямате лицето на майка си — каза тя, — нито сърцето на майка си. Лицето на вашата майка бе мургаво, а сърцето й, мис Феърли, бе сърце на ангел.“ — „Уверявам ви, че ви съчувствувам — отвърнах аз, — макар че може би не съм способна да изразя това както трябва. Защо ме наричате мис Феърли?“ — „Защото обичам името Феърли и мразя името Глайд“ — избухна тя. До този момент не бях забелязала нищо налудничаво в нея, но сега ми се стори, че го виждам в очите й. „Само помислих, че може би не знаете, че съм омъжена“ — казах аз, спомняйки си безумното писмо, което ми бе написала в Лимъридж, и опитвайки се да я успокоя. „Да не зная, че сте омъжена? — повтори тя. — Аз съм тук, защото вие сте омъжена. Тук съм, за да изкупя вината си към вас, преди да срещна майка ви в отвъдния свят.“

Тя се отдръпваше вее повече от мен, докато излезе извън навеса и известно време се оглеждаше и ослушваше. Когато се обърна да ме заговори отново, спря, където беше, и ме загледа, опряла двете си ръце на входа. „Видяхте ли ме снощи при езерото? — запита тя. — Чухте ли ме, когато ви последвах в гората? Дни наред чакам, за да говоря с вас насаме — оставих единствената приятелка на света, която имам, разтревожена и уплашена за мен, — рискувах да ме затворят отново в приюта — и всичко заради вас, мис Феърли, всичко заради вас.“ Думите й ме обезпокоиха, Мариан, и все пак имаше нещо в начина, по който говореше, и то именно ме караше да я съжалявам с цялото си сърце. Сигурна съм, че съчувствието ми е било искрено, защото то ми вдъхна достатъчно смелост да помоля нещастното създание да влезе под навеса и да седне до мен.

— Тя направи ли го?

— Не. Поклати глава и ми каза, че трябва да остане, където беше, за да наблюдава и да се ослушва да не ни изненада някое трето лице. И отначало докрай тя дебна до вратата, опряла ръцете си на двете й страни, като понякога се накланяше неочаквано навътре да ми говори, друг път се отдръпваше неочаквано да погледне наоколо си. „Бях тук вчера — каза тя, — преди да се стъмни, и ви чух, когато разговаряхте с дамата, която беше с вас. Чух ви да й разказвате за съпруга си. Чух ви да казвате, че нямате никакво влияние върху него, за да го накарате да ви повярва, нито пък да го накарате да запази мълчание; Ах, аз разбрах какво значат тези думи съвестта ми го подсказа, докато слушах. Защо ви оставих да се омъжите за него? Ох, моят страх — моят луд, окаян, проклет страх…“ Тя покри лице с бедняшкия си протрит шал и застена, като си шепнеше нещо под него. Започнах да се боя, че може да изпадне в някакво ужасно отчаяние, което нито тя, нито аз бихме могли да овладеем. „Опитайте се да се успокоите — помолих я, — опитайте се да ми кажете как бихте могли да предотвратите брака ми.“ Тя свали шала от лицето си и ме погледна с блуждаещи очи. „Трябваше да имам храбростта да остана в Лимъридж — отвърна тя. — Не биваше да позволя на вестта за неговото пристигане там да ме подплаши и да избягам. Защо смелостта ми стигна само за да ви напиша онова писмо? Защо само навредих, когато мислех и исках да сторя добро? Ох, моят страх — моят луд, окаян, проклет страх!“ Тя повторя тези думи отново и пак скри лице в края на бедняшкия си протрит шал. Беше страшно да я гледам и слушам.

— Лора, ти нали я попита какъв е този страх, за който тъй сериозно ти е говорила?

— Да, попитах я.

— Какво каза тя?

— На свой ред ме запита дали аз не бих се страхувала от човека, който ме е затворил в приют за душевноболни и който би ме затворил отново, ако можеше. Казах й: „Все още ли се боите? Вие несъмнено нямаше да бъдете тук сега, ако се бояхте?“ — „Не, отговори тя. — Сега не се боя.“ Не попитах защо. Тя неочаквано се наклони навътре и рече: „Не се ли досещате защо?“ Поклатих глава. „Погледнете ме“ — продължи тя. Казах й, че се изпълвам с порест, като виждам колко печална и болна изглежда Тогава се усмихна за първи път. „Болна? — повтори тя. — Аз умирам. Сега вече знаете защо не се боя от него. Мислите ли, че ще срещна майка ви на небето? Дали ще ми прости, ако я срещна?“ Бях така стресната и поразена, че не можах да отвърна нищо. „Мисля за това — рече тя — през цялото време, откакто се крия от съпруга ви, през цялото време, докато лежах болна. Моите мисли ме доведоха тук — искам да изкупя вината си — искам да поправя всички злини, които някога сторих.“ Помолих я най-горещо да ми обясни какво има пред вид. Тя все още ме гледаше с втренчени, празни очи. „Да поправя ли злината? — запита се с колебание. — Имате приятели, които ще застанат на ваша страна. Ако знаете Тайната му, той ще се бои от вас, няма да посмее да ви използува, както използуваше мен. Ще се отнася благосклонно, ако се страхува от вас и приятелите ви. А ако се отнася благосклонно и аз мога да кажа, че това е мое дело…“ Слушах е нетърпение, но при тези думи тя млъкна.

— Ти опита ли се да я накараш да продължи?

— Опитах се, но тя отново се отдръпна от мен и облегна лицето и ръцете си на стената. „Ох! — чух я отново да въздиша със страшна, безумна нежност в гласа. — «Оо, ако можеше само да ме погребат с майка ви! Ако можех само да се пробудя редом с нея, когато прозвучи ангелският тромпет и гробовете отдадат своите мъртви на възкресението!» Мариан! Аз се разтреперах от главата до петите — беше толкова ужасно да я слушам. «Но за това няма никаква надежда — продължи тя, приближавайки се малко, за да ме погледне отново, — няма надежда за един несретен чужд човек като мен. Няма да почивам под мраморния кръст, който измих със собствените си ръце, за да бъде бял и чист. О, не! О, не! Божията милост, не човешката, ще ме отведе при нея, където злините на лошите хора не стигат, а измъчените намират покой.» Изрече тези думи спокойно и тъжно, с тежка, безнадеждна въздишка, а Подир туй изчака малко. Изражението й бе объркано и тревожно, изглежда, мислеше или се опитваше да мисли. «Какво казах току-що? — запита ме след малко. — Когато майка ви е в съзнанието ми, всичко друго се изпарява. Какво казах? Какво казах?» Припомних на нещастното създание колкото можех помило и деликатно. «А, да, да — каза тя, все тъй объркана и блуждаеща. — Вие сте безпомощна Пред вашия зъл съпруг. Да. И аз трябва да направя това, което дойдох да направя — трябва да изкупя вината си пред вас, заради страха си да проговоря в едни по-добри времена.» — «Какво е това, което имате да ми кажете?» — запитах аз. «Веднъж го заплаших с Тайната и той изпита страх. Вие ще го заплашите с нея и той отново ще изпита страх.» Лицето й се помрачи и очите й придобиха твърд, гневен израз. Започна да маха с ръка към мен. «Майка ми знае Тайната — каза тя. — Майка ми пропиля заради тази Тайна половината си живот. Един ден, когато бях вече пораснала, тя ми каза нещо. И на другия ден съпругът ви…» — «Да, да! Продължавайте. Какво ви каза тя за моя съпруг?» На това място, Мариан, тя отново млъкна…

— И не каза нищо повече?

— Заслуша се напрегнато. «Шшт! — прошепна после, като все още махаше с ръка към мен. — Шшт!» Сетне се промъкна навън покрай входа и тръгна бавно и крадешком, крачка по крачка, докато се скри от погледа ми зад ъгъла на навеса.

— Ти я последва, нали?

— Да, бях толкова развълнувана, че събрах смелост да стана и да я последвам. Точно когато стигнах до входа, тя най-Неочаквано се появи отново, след като беше заобиколила навеса. «Тайната — прошепнах аз, — почакайте и ми кажете тайната!» Тя ме сграбчи за ръката и ме погледна обезумяла от страх. «Не сега — каза ми, — не сме сами — наблюдават ни. Елате тук утре по същото време — сама! Не забравяйте — сама.» Бутна ме грубо обратно в навеса за лодки и повече не я видях.

— О, Лора, Лора, още един пропуснат шанс! Ако само бях някъде близо до теб, тя нямаше да ни убегне. Къде я изгуби от погледа си?

— Откъм лявата страна, където земята се снижава и гората е най-гъста.

— Изтича ли отново навън? Извика ли след нея? — Как бих могла? Бях толкова уплашена, че не можех нито да помръдна, нито да проговоря.

— Но когато стана, когато излезе навън…

— Дотичах тук да ти разкажа какво се е случило.

— Видя ли някого, чу ли някого в горичката?

— Не, когато минах през нея, всичко ми се видя спокойно и тихо.

Помълчах малко, за да помисля. Дали това предполагаемо трето лице, присъствувало тайно на разговора, бе факт или плод на възбуденото въображение на Ан Катърик? Невъзможно беше да се каже. Сигурно беше само, че отново бяхме претърпели неуспех на прага на откритието — изцяло и непоправимо, освен ако Ан Катърик спазеше уговорката си за следващия ден.

— Съвсем сигурна ли си, че ми разказа всичко? Всяка изречена дума? — запитах аз.

— Така мисля — отговори тя. — Моята памет не е като твоята, Мариан. Но бях тъй силно впечатлена, тъй дълбоко заинтригувана, че едва ли пропускам нещо значително.

— Скъпа Лора, и най-малките дреболии са от значение, когато са свързани с Ан Катърик. Помисли пак. Тя не загатна ли случайно къде живее сега?

— Не си спомням такова нещо.

— Не спомена ли за някой свой близък или приятел — за една жена на име мисис Клемънтс?

— О, да, да! Забравих за това. Каза ми, че мисис Клемънтс настоявала да я придружи до езерото и да се грижи за нея, молила я горещо да не рискува и да не се появява наоколо сама.

— Това ли бе всичко, което каза за мисис Клемънтс?

— Да, всичко.

— Не ти ли каза нищо за мястото, където се е подслонила след напускането на Тодс Корнър?

— Нищо — сигурна съм.

— Нито къде живее оттогава? Нито каква е болестта й?

— Не, Мариан, нито дума. Кажи, моля те, кажи какво мислиш за това? Не зная какво да мисля и да правя по-нататък.

— Ето какво трябва да направиш, скъпа моя: трябва много предпазливо да спазиш утрешната уговорка при навеса за лодки. Този път няма да си сама. Аз ще те последвам на безопасно разстояние. Никой няма да ме види, но ще бъда достатъчно близо, за да чувам гласа ти в случай на нещо непредвидено. Ан Катърик избяга от Уолтър Хартрайт, избяга и от теб. Каквото и да се случи, от мен тя няма да убегне.

Очите на Лора гледаха внимателно моите.

— Ти вярваш ли — запита тя — в тази тайна, от която съпругът ми се страхува? Ами ако тя съществува, Мариан, само във въображението на Ан Катърик? Ако е искала да ме види и да говори с мен само в името на старите възпоминания? Поведението й беше толкова странно — аз почти се усъмних в нея. Би ли й се доверила за нещо?

— Доверявам се, Лора, само на личните си наблюдения върху поведението на съпруга ти. Преценявам думите на Ан Катърик според неговите действия и съм убедена, че тайна има.

Не казах нищо повече и станах, за да изляза от стаята. Измъчваха ме мисли, които може би щях да споделя, ако разговаряхме още, а те можеха да се окажат опасни за нея, ако ги знаеше. Въздействието на ужасния сън, от който бе ме пробудила, тегнеше мрачно над всяко свежо впечатление, породено от нейния разказ. Усещах приближаването на нещо застрашително, което ме караше да тръпна вледенена от неизразим страх, внушаващ убеждението за чудовищен умисъл чрез цялата плетеница от усложнения, затегнала се около нас. Спомних си за Хартрайт — тъй, както го видях от плът, когато се сбогувахме, и както го видях като дух в съня си — и също започнах да изпитвам съмнения дали не приближавахме със завързани очи към един предопределен и неизбежен край.

Оставих Лора, за да се кача горе, но преди това излязох навън да огледам пътечките около къщата. Обстоятелствата, при които Ан Катърик се бе разделила с нея, породиха в мен тайното желание да разбера как граф Фоско прекарваше следобеда и ме накараха да изпитвам подозрение към резултатите от това самотно пътуване, от което сър Пърсивъл се бе завърнал преди няколко часа.

След като ги търсих навсякъде и не открих нищо, върнах се в къщата и проверих стаите на партерния етаж. Всичките бяха празни. Излязох отново в преддверието и се качих горе, за да се върна при Лора. Мадам Фоско отвори вратата на стаята си, когато минавах покрай нея, и аз спрях, за да разбера дали не би могла да ме осведоми за местонахождението на съпруга си и на сър Пърсивъл. Да, видяла ги през прозореца си преди повече от час. Графът погледнал към нея с обичайната си вежливост и с неизменното си внимание и към най-дребните неща споменал, че двамата с приятеля си отивали на дълга разходка.

Дълга разходка! Доколкото ги познавах, те никога не бяха предприемали заедно такова нещо. Сър Пърсивъл обичаше само ездата, а графът (освен когато прояви достатъчна любезност, за да ме придружи) въобще избягваше да се разхожда.

Когато отново отидох при Лора, открих, че в мое отсъствие тя си бе спомнила за предстоящото подписване на документа — въпрос, който бяхме пренебрегнали заради разговора й с Ан Катърик. Първите й думи, щом я видях, изразиха почудата й, че противно на очакванията си не е била повикана от сър Пърсивъл в библиотеката.

— Можеш да не се безпокоиш за това — казах аз. — Поне засега нито твоето категорично решение, нито моето ще бъдат подложени на изпитание. Сър Пърсивъл промени плановете си — въпросът с подписа се отлага.

— Отлага ли се? — повтори Лора изненадана. — Кой ти каза?

— Източникът на моята информация е граф Фоско. Мисля, че дължим на неговата намеса неочакваната промяна в намеренията на съпруга ти.

— Струва ми се невъзможно, Мариан. Ако с моя подпис, както предполагаме, сър Пърсивъл е целял да получи пари, от които спешно се нуждае, как може тогава да се отлага работата?

— Струва ми се, Лора, че разполагаме със сведения, които да уталожат съмненията ни. Забрави ли разговора, който чух, между сър Пърсивъл и адвоката, когато прекосяваха преддверието?

— Не, но не помня…

— Аз помня. Бяха изразени две възможности. Едната — да се получи твоят подпис върху документа. Другата — да се спечели време, като се дават полици на три месеца. Последният ход очевидно е възприет сега и ние можем да се надяваме, че за известно време сме освободени от участието си в затрудненията на сър Пърсивъл.

— О, Мариан, това звучи твърде добре, за да е истина!

— Така ли, скъпа моя? Неотдавна ти ме поздрави за услужливата ми памет, но сега, изглежда, се съмняваш в нея. Ще взема дневника си и ще видиш права ли съм, или греша.

Излязох и веднага взех тетрадката.

Препрочитайки записките ми относно посещението на адвоката, ние открихме, че съвсем точно съм запомнила предложените две възможности. Фактът, че моята памет отново ми бе послужила вярно, ме накара да изпитам облекчение не по-малко от Лориното. При сегашното ни опасно и несигурно положение е трудно да се предположи кои бъдещи събития ще се окажат зависими от редовното водене на моя дневник и от благонадеждността на паметта ми.

Лицето и държането на Лора ми подсказаха, че и на нея й бе минало през ум това последно съображение. Както и да е, това е дреболия и аз почти се срамувам, че я вписвам тук — тя като че ли само осветлява още по-ярко окаяното ни положение. Трябва да ни е останало наистина много малко, на което да разчитаме, след като приветствуваме откритието, че все още можем да се доверим на паметта ми, както бихме приветствували появата на нов приятел!

Първият звънец за вечеря ни раздели. Точно когато спря да звъни, сър Пърсивъл и граф Фоско се върнаха от разходката си. Чухме как господарят на дома ругае слугите, че са закъснели с пет минути, и гостът се намесва, както обикновено, в името на благоприличието й спокойствието.

 

 

Вечерта дойде и премина. Нищо изключително не се случи. Но аз забелязах известни особености в поведението на сър Пърсивъл и на графа, които ме накараха да си легна много неспокойна и разтревожена относно Ан Катърик и последиците, до които утрешният ден би могъл да доведе.

Вече зная достатъчно, за да съм сигурна, че най-фалшивата страна в поведението на сър Пърсивъл, която следователно вещае и най-лошото, е неговата учтивост. Дългата разходка с неговия приятел бе довела до подобряване на обноските му, особено към съпругата му. Лора бе тайно изненадана, а аз тайно разтревожена от това, че той се обръщаше към нея на малко име, попита я дали не е имала напоследък известия от чичо си, заинтересува се кога мисис Веси ще получи покана да посети Блакуотър и като и засвидетелствува още малки прояви на внимание, почти ни върна към дните на ненавистното ухажване в Лимъридж Хаус. А още по-застрашителен ми се стори фактът, че след вечеря се престори на заспал в гостната, а очите му лукаво следяха Лора и мен, когато мислеше, че не го гледаме. Никога не съм се съмнявала, че неочакваното пътуване, което предприе сам, го е отвело в Уелмингам, за да разпита мисис Катърик — но наблюденията ми от тази вечер ме карат да се опасявам, че то не е било напразно и че той е получил сведенията, за които несъмнено бе отишъл. Ако знаех къде мога да открия Ан Катърик, бих станала утре при изгрев слънце и бих я предупредила.

Докато светлината, в която се представи тази вечер сър Пърсивъл, е за съжаление твърде позната, светлината, в която се изяви графът, от друга страна, е напълно нова за мен. Той ми позволи за първи път тази вечер да го опозная като човек на чувството — на истинското чувство, както повярвах, а не престорено специално за случая.

Например той бе тих и унил — очите и гласът му изразяваха сдържана чувствителност. Облечен бе (сякаш имаше някаква скрита връзка между най-бляскавата му изтънченост и най-съкровените му чувства) с най-великолепната жилетка, с която досега се е появявал — беше от коприна в блед морскозелен цвят, елегантно гарнирана със сребърен ширит. Гласът му се снижаваше до най-нежните интонации, усмивката му, когато разговаряше с Лора или с мен, изразяваше грижовно, бащинско благоговение. Той притискаше ръката на жена си под масата, когато тя му благодареше за дребните малки прояви на внимание, оказвани й по време на вечерята. Вдигна и наздравица за нея. «За вашето здраве и щастие, ангел мой!» — каза й с любещ и бляскав поглед. Яде едва-едва, въздъхна и каза“: „Добрият Пърсивъл!“ — когато неговият приятел му се присмя. След вечерята хвана Лора под ръка и я попита дали ще бъде „тъй мила да му посвири“. От изумление тя се съгласи. Той седна до пианото, а веригата на часовника му се нагъна като златна змия по морскозелената издутина на жилетката му. Огромната му глава бе отпусната на една страна и той лекичко отмерваше такта с два от жълтеникавите си пръсти. Даде висока оценка на музиката и деликатно изрази възхищението си от изпълнението на Лора — не както клетият Хартрайт имаше навика да го възхвалява, изразявайки непресторено възторга си от нежните звуци, ас ясно, разработено познание преди всичко за достойнствата на произведението и за достойнствата на изпълнителския стил на второ място. С приближаването на вечерта той помоли да не палят все още лампите, за да не се осквернява красотата на умиращия ден. Приближи се с ужасяващо тихата си походка към най-отдалечения прозорец, където стоях, за да не бъда близо до него и да не го виждам въобще — дойде да ме помоли да подкрепя протеста му срещу лампите. Ако някоя от тя; би могла да го изгори, бих слезнала начаса в кухнята да я донеса сама.

— Несъмнено обичате този тих, трептящ английски здрач? — заяви нежно той. — Ах! Аз го обожавам. Във вечер като тази усещам вродения си възторг към всичко благородно, велико и прочистено от небесния дъх. За мен природата носи вечно обаяние, неутолима нежност! Аз съм един дебел старик, мис Халкъм, и думите, които биха прилягали на вашите устни, звучат като насмешка и подигравка от моите. Тежко е да ти се присмеят, когато си обхванат от някакво чувство — душата ми прилича на мен самия — стара и надебеляла. Обърнете внимание, скъпа лейди, на светлината, която умира по дърветата! Вълнува ли душата ви тъй, както вълнува моята?

Той млъкна, погледна ме и изрецитира знаменитите строфи на Данте за вечерта с мелодичност и нежност, които добавяха свое очарование към ненадминатата красота на самата поезия.

— Уф! — извика той неочаквано, когато последните тонове на тези благородни италиански думи замряха на устните му. — Правя се на стар глупак и само ви дотягам! Нека затворим светлината в гърдите си и да се върнем обратно в реалния свят. Пърсивъл! Аз се противопоставям на внасянето на лампите! Лейди Глайд, мис Халкъм, Еленор — моя добра съпруго, коя от вас ще ми направи удоволствието с една игра на домино?

Той се обърна към всички ни, но спря специално погледа си на Лора.

И тя като мен се бе научила да изпитва страх да не го обиди и прие предложението му. Това бе повече, отколкото можех да направя в този момент. Никакво съображение не би ме принудило да седна на една и съща маса с него. Очите му, изглежда, проникнаха до най-съкровените кътчета на душата ми през сгъстяващия се здрач. Гласът му вибрираше с всеки нерв в тялото ми и ме караше ту да се обливам от горещина, ту да мръзна. Загадъчността и ужасът на моя сън, които ме бяха преследвали на промеждутъци през цялата вечер, сега подтискаха ума ми с някакво непоносимо предчувствие и неизразим гнет. Видях отново белия гроб и жената с воала, която се надига от него и застава до Хартрайт. Мисълта за Лора бликаше от дълбините на сърцето ми и го изпълваше с горчивина, която то никога, никога преди това не бе познавало. Хванах я за ръката, когато минаваше покрай мен, отивайки към масата, и я целунах, сякаш тази нощ щеше да ни раздели завинаги. Докато те ме гледаха, втрещени от почуда, избягах навън през отворената врата — избягах, за да се скрия от тях в мрака, за да се скрия дори от себе си.

 

 

Тази вечер се разделихме по-късно от обикновеното. Към полунощ лятната тишина бе нарушена от слаб, меланхоличен вятър, разлюлял дърветата. Всички усетихме неочакван хлад във въздуха, но графът бе първият, който обърна внимание на незабелязаното усилване на вятъра. Той спря, докато запалваше свещта ми, и вдигна предупредително ръка:

— Чуйте! — каза той. — Утре ще има промяна.