Уилки Колинс
Жената в бяло (24)

II

Лимъридж Хаус

Двадесет и седми ноември. — Предчувствията ми се оправдаха. Сватбата е определена за двадесет и втори декември.

Изглежда, че на другия ден след заминаването ни за Поулсдийн Лодж сър Пърсивъл е писал на мистър Феърли, за да съобщи, че необходимият ремонт в дома му в Хампшър ще отнеме много повече време, отколкото първоначално предвиждал. Точните изчисления щели да му бъдат представени във възможно най-кратък срок и за него щяло да бъде голямо улеснение да се договори окончателно с работниците, ако бъдел осведомен за приблизителната дата на сватбената церемония. Тогава той можел да разпредели времето, като освен това трябвало да изпрати необходимите извинения до приятелите си, предвиждащи да го посетят тази зима и които, разбира се, не можели, да бъдат приети, докато къщата се намира в ръцете на работниците.

Мистър Феърли отговорил на това писмо, умолявайки сър Пърсивъл сам да предложи датата за сватбата, подлежаща на одобрението на мис Феърли, за чието получаване нейният настойник с охота щял да направи всичко възможно. Сър Пърсивъл отговорил със следващата поща и предложил (в съответствие с първоначалните си виждания и желания) втората половина на декември — по всяка вероятност двадесет и втори или двадесет и четвърти, или някоя друга дата, която дамата или настойникът й биха предпочели. И тъй като дамата я нямало, настойникът й посочил — в нейно отсъствие — първата от споменатите дати — двадесет и втори декември, и в резултат ни писа да се върнем в Лимъридж.

След като вечерта в разговор насаме ми обясни тези подробности, мистър Феърли най-дружелюбно предложи да започна днес необходимите преговори. Усещайки, че всяка съпротива е безполезна, освен ако Лора не ме упълномощи по-напред да я окажа, аз се съгласих да говоря с нея, като същевременно заявих, че в никакъв случай няма да предприема нищо, за да получа съгласието й относно исканията на сър Пърсивъл. Мистър Феърли ме поздрави за „превъзходната ми съвест“, точно както би ме поздравил за „превъзходното ми здравословно състояние“, ако бяхме на разходка, с което просто прехвърли още една семейна отговорност от своите рамене на моите.

Тази сутрин говорих с Лора, както бях обещала. Самообладанието — бих могла също да кажа апатията, на които тъй необяснимо и решително се е оставила, откакто сър Пърсивъл си замина, не се оказаха достатъчно устойчиви срещу удара, предизвикан от новините, които имах да й съобщя. Тя пребледня и започна силно да трепери.

— Не толкова скоро! — помоли. — О, Мариан, не толкова скоро!

И най-малкият намек от нейна страна бе достатъчен за мен. Станах, за да изляза от стаята и да започна веднага заради нея битката с мистър Феърли.

Точно когато ръката ми беше на вратата, тя ме сграбчи изведнъж за роклята и ме спря.

— Пусни ме! — казах й. — Езикът ми изгаря да кажа на чичо ти и на сър Пърсивъл, че всичко няма да бъде тъй, както те го искат.

Тя въздъхна горчиво, като все още не пускаше роклята ми.

— Не! — промълви едва. — Твърде късно е, Мариан, твърде късно!

— И минута дори да остава, не е твърде късно — възразих аз. — Въпросът за времето е наш въпрос. Лора, довери ми се, за да се възползувам от него докрай, така както може да се възползува една жена.

Докато говорех, отскубнах дланта й от роклята си, но в същия миг тя обгърна талията ми с двете си ръце и ме прегърна по-силно от всякога.

— Това само ще ни донесе повече тревоги и смут — каза ми. — Ще доведе до разногласия между теб и чичо ми и сър Пърсивъл пак ще пристигне с нови основания за оплакване…

— Още по-добре! — извиках аз разгорещено. — Кой обръща внимание на неговите основания за оплакване? Нима искаш да умреш от мъка, за да бъде спокоен той? Няма мъж на тази земя, който да заслужава такива жертви от нас жените. Мъже! Те са враговете на нашата невинност и покой — те ни отвличат от родителската любов и сестринското приятелство, те ни превземат телом и духом и завързват безпомощния ни живот към техния така, както се завързва с верига куче към колибата му. И какво получаваме в замяна от най-добрите сред тях? Пусни ме да вървя, Лора — полудявам, когато мисля за това!

Сълзи — жалките, слаби, женски сълзи на огорчение и гняв — се появиха в очите ми. Тя се усмихна тъжно и постави кърпичката си върху лицето ми, за да скрие предателството на собствената ми слабост — слабост та, която знаеше, че ненавиждах най-много.

— О, Мариан! — каза тя. — Ти плачеш! Помисли какво би ми казала, ако местата ни бяха разменени и тези сълзи бяха мои. Цялата ти любов, храброст и преданост не могат да променят това, което трябва рано или късно да се случи. Да оставим чичо ми да постъпи както желае. Да сложим край на тревогите и чувствата на ревност, които моята жертва може да предотврати. Кажи, че ще живееш с мен, Мариан, когато се омъжа и нито дума повече.

Но аз не замълчах. Преглътнах презрените сълзи, които не ми носеха никакво облекчение, а само я разстройваха, и започнах да я увещавам и моля колкото се може по-спокойно. Беше безполезно. Тя ме накара още два пъти да повторя обещанието, че ще живея с нея, когато се омъжи, и после ми зададе въпрос, който ненадейно насочи тъгата и симпатиите ми към нея в нова посока.

— Докато бяхме в Поулсдийн — каза ми тя, — ти получи писмо, Мариан…

Промененият й тон, резкият начин, по който отвърна очи от мен и скри лице в рамото ми, колебанието, накарало я да замълчи, преди да е доизказала въпроса си — всичко това съвсем ясно ми подсказа за кого се отнасят нейните полуизречени думи.

— Мислех, Лора, че вече никога няма да говорим за него — отговорих й нежно.

— Ти получи писмо от него? — настоя тя.

— Да — отговорих, — щом като искаш да знаеш.

— Възнамеряваш ли да му пишеш пак? Поколебах се. Боях се да й съобщя за отсъствието му от Англия или за начина, по който моите усилия да помогна на новите му надежди и планове ме бе свързал със заминаването му. Как да отговоря? Той бе далеч — там, където никакви писма не можеха да стигнат до него през следващите месеци или може би години.

— Да предположим, че имам намерение да му пиша пак — проговорих най-сетне. — Какво тогава, Лора?

Бузата й започна да Гори, както бе прилепена до шията ми, а ръцете й се разтрепераха и се вкопчиха още по-здраво около мен.

— Не му казвай за двадесет и втори — прошепна тя. — Обещай, Мариан, моля те, обещай, че дори няма да споменаваш името ми, когато му пишеш следващия път.

Обещах. Няма думи, които да изразят с каква тъга го направих. Тя мигновено освободи ръката си от кръста ми, отиде до прозореца и се загледа навън с гръб към мен. Минута по-късно заговори отново, но без да се обръща, без да ми позволи да зърна въобще лицето й.

— При чичо ми ли отиваш? — запита. — Би ли му казала, че приемам уговорката, която смята за най-добра. Не се безпокой, че ме оставяш, Мариан. За малко ще ми бъде по-добре да съм сама.

Излязох. Ако можех по някакъв вълшебен начин да пратя мистър Феърли и сър Пърсивъл Глайд в най-далечните краища на земята, щях да го сторя без всякакво колебание. За първи път нещастният ми нрав се оказа мой приятел. Щях да грохна напълно и да се отдам на безутешен плач, ако сълзите ми не бяха се пресушили в жаравата на моя гняв. И така, аз връхлетях в стаята на мистър Феърли, изкрещях му колкото се може по-грубо: „Лора е съгласна за двадесет и втори“ — и изхвърчах обратно, без да чакам нито дума в отговор. Затръшнах вратата след себе си и се надявам, че разбих нервната система на мистър Феърли за останалата част от деня.

 

Двадесет и осми. — Тази сутрин препрочетох прощалното писмо на бедния Хартрайт, изпитвайки още от вчера съмнение дали постъпвам разумно, като крия от Лора неговото заминаване.

Размисляйки, все още смятам, че съм права. Загатванията в писмото му във връзка с подготовката на експедицията в Централна Америка показват, че нейните ръководители знаят колко е опасна. Ако това разкритие ме тревожи, как би подействувало на нея? Стига ни злото да чувствуваме, че заминаването му ни лиши от приятеля, на чиято преданост бихме могли да разчитаме в часа на нуждата, ако той някога дойде и ни свари безпомощни; но още по-лошо е да знаем, че той ни напуска, за да се изправи срещу гибелните влияния на лошия климат в една дива страна с граждански безредици. Несъмнено прямотата да кажа това на Лора, без да съществува настойчивост или видима необходимост, би била крайно жестока.

Почти се съмнявам дали не трябва да направя още една крачка и да нагоря веднага писмото, тъй като ме е страх някой ден да не попадне в неподходящи ръце. В него не само става дума за Лора по начин, който трябва да бъде запазен в тайна завинаги между автора му и мен, но то повтаря отново подозрението му — толкова упорито, необяснимо и обезпокоително, — че го следят тайно, откакто е напуснал Лимъридж. Той заявява, че е видял лицата на двамата непознати мъже, вървели по дирите му в Лондон, да го наблюдават сред тълпата, събрана в Ливърпул да гледа товаренето и тръгването на експедицията, и категорично твърди, че когато се качвал на кораба, чул името на Ан Катърик да се произнася зад гърба му. Той пише: „Тези случки означават нещо и ще доведат до някакъв резултат. Тайната на Ан Катърик все още не е разбудена. Може би никога вече няма да я срещна в живота си, но ако вие я срещнете, моля ви, мис Халкъм, възползувайте се по-добре от случая. Говоря с дълбоко убеждение — умолявам ви да запомните думите ми.“ Това са неговите собствени изрази. Няма опасност да ги забравя — паметта ми е готова винаги да разсъждава върху думите на Хартрайт, които се отнасят до Ан Катърик. Но съществува опасност, ако запазя писмото. И най-простата неприятна случайност може да го постави в ръцете на непознати. Мога да се разболея, мога да умра. По-добре да го изгоря незабавно и да имам една тревога, по-малко.

Изгорих го. Черната пепел от прощалното му писмо — може би последното, което би могъл да ми напише — е все още в камината. Това ли е тъжният край на тази тъжна история? О, не е краят — сигурно, сигурно все още не е дошъл краят!

 

Двадесет и девети. — Приготовленията за сватбата започнаха. Шивачката дойде да получи нареждания. Лора е съвършено безпристрастна и равнодушна по този въпрос, който повече от всеки друг засяга личните интереси на една жена. Тя оставя всичко на шивачка — та и на мен. Ако бедният Хартрайт можеше да бъде баронетът и съпругът, избран от баща й, колко различно би се държала! Колко неспокойна и капризна щеше да бъде и колко трудна щеше да бъде задачата на най-Добрите шивачки, за да й угодят!

 

Тридесети. — Всеки ден имаме новини от сър Пърсивъл. Последната вест е, че окончателното преустройство в дома му ще продължи между четири и шест месеца. Ако бояджиите, работниците, поставящи тапети, и тапицерите можеха освен разкош да създават и щастие, щях да проявя интерес към дейността им в бъдещия дом на Лора. Но както стоят нещата, единствената част от последното писмо на сър Пърсивъл, която не ме остави такава, каквато ме свари, а именно напълно безразлична към плановете и проектите му, е частта, отнасяща се до сватбеното пътешествие. Тъй като Лора е с крехко здраве и зимата заплашва да бъде необичайно сурова, той предлага да я заведе в Рим и да останат в Италия до началото на идното лято. Ако този план не бъде одобрен, със същата готовност, макар и да няма собствена квартира в града, би прекарал сезона в Лондон в най-подходящата мебелирана къща, която може да се намери за целта.

Колкото до мен, изключвайки изцяло от въпроса се бе си и собствените си чувства (което съм длъжна да направя и го направих), въобще не се съмнявам, че е правилно да се приеме първото предложение. И в двата случая раздялата ни с Лора е неизбежна. Тя ще бъде по-дълга при положение, че заминат в чужбина, отколкото ако останат в Лондон; но, от друга страна, срещу тази пречка трябва да имаме пред вид изгодата Лора да прекара зимата при мек климат и още повече огромното ползотворно влияние, което изненадата и възбудата от самия факт, че пътува за първи път в живота си в най-интересната страна на света, ще окажат, за да се повдигне духът й и да свикне с новото си съществуване. При сегашното й състояние тя не би прекарвала добре времето си сред познатите веселби и трепети на Лондон. Те само биха я накарали да усети още по-тежко първите гнетящи чувства от този окаян брак. Плаши ме началото на новия й живот повече, отколкото може да се изрази с думи, но аз виждам известна надежда, ако тя пътува, и никаква, ако остане у дома.

Колко странно! Изчитайки отново тези редове от дневника си, откривам, че пиша за сватбата и за раздялата с Лора, тъй както хората пишат за нещо установено. Изглежда ми твърде равнодушно и безсърдечно да се очаква вече бъдещето по такъв жестоко сдържан начин. Но кой е другият възможен начин, сега, когато денят наближава? Преди да преживеем и месец, тя ще бъде неговата Лора вместо моята! Неговата Лора! Не съм способна да схвана мисълта, която тези две думи съдържат — разсъдъкът ми е така притъпен и потресен, сякаш, пишейки за сватбата й, пиша все едно за смъртта й.

 

1-ви декември. — Тъжен, тъжен ден — ден, който нямам сили да описвам подробно. Бях задължена тази сутрин да говоря с нея за предложението на сър Пърсивъл по отношение на сватбеното пътешествие, след като снощи поради слабост го отложих.

С пълното убеждение, че трябва да бъда с нея, където и да иде, бедното дете — защото в много неща тя все още е дете — почти се зарадва на перспективата да види чудесата на Флоренция, Рим и Неапол. Едва не умрях от мъка, че трябва да разсея заблуждението й и да я изправя лице в лице с тежката истина. Трябваше да й обясня, че нито един мъж не търпи съперник — дори съперничка — в чувствата на съпругата си, когато се жени, независимо от това как ще постъпва по-късно. Бях длъжна да я предупредя, че шансът да живея постоянно с нея под собствения й покрив зависи изцяло от това да не възбудя ревността и недоверието на сър Пърсивъл, като застана помежду им в началото на техния брак в качеството си на довереница на най-съкровените тайни на жена му. Капка по капка вливах горчилката на житейската мъдрост в чистото сърце и невинното съзнание, като всяко по-възвишено и по-добро чувство в мен се отвращаваше от жалката ми задача. Вече свърши. Тя научи своя суров, неизбежен урок. Няма ги простите илюзии на моминството — моята ръка й ги отне. По-добре моята, отколкото неговата — това е цялата ми утеха, — по-добре моята, отколкото неговата.

И така предложението, което се приема, е първото. Те ще заминат за Италия, а аз — с разрешението на сър Пърсивъл — трябва да се подготвя да ги посрещна и да заживея при тях, когато се върнат в Англия. С други думи, ще моля за лично благоволение за първи път в живота си, и то човека, към когото най-малко от всички други бих желала по някакъв начин да имам сериозно задължение. Е! Мисля, че заради Лора мога да направя дори повече от това.

 

Втори. — Обръщайки се назад, откривам, че винаги споменавам сър Пърсивъл с пренебрежение. При обрата, който нещата получиха сега, трябва и ще изкореня предубежденията си срещу него. Не мога да си обясня как ми дойде наум това за първи път. Сигурна съм, че не е съществувало преди.

Дали нежеланието на Лора да му стане съпруга ме е настроило срещу него? Нима напълно разбираемите предубеждения на Хартрайт са ме заразили, без да подозирам влиянието им? Дали заради онова писмо на Ан Катърик в съзнанието ми все още се прокрадва недоверие въпреки обяснението на сър Пърсивъл и доказателството, което притежавам за неговата истинност? Нямам обяснение за състоянието на собствените ми чувства; единственото, в което съм сигурна, е, че е мой, дълг — и дважди мой дълг сега — да не съдя погрешно за сър Пърсивъл чрез несправедливи подозрения. Ако ми е станало навик да пиша за него винаги по същия неблагоприятен начин, трябва и ще сложа край на тази недостойна склонност, дори ако усилието ме принуди да затворя страниците на дневника си, докато не се състои сватбата. Изпитвам сериозно недоволство от себе си — няма да пиша повече днес.

 

16-и декември. — Цели две седмици изминаха и нито веднъж не разгърнах тези страници. Достатъчно дълго бях отделена от дневника си, за да седна отново пред него с по-избистрена и по-добра мисъл, надявам се, що се отнася до сър Пърсивъл.

Няма какво толкова да се отбелязва за изтеклите две седмици. Почти всички рокли са готови и новите пътнически сандъци пристигнаха от Лондон. Бедната скъпа Лора почти не ме напуска и за миг през целия ден; а снощи, когато и двете не можехме, да заспим, тя дойде и се вмъкна в леглото ми, за да си говорим там. „Ще те изгубя скоро, Мариан — каза ми тя. — Трябва да те използувам колкото се може сега.“

Ще се венчаят в църквата на Лимъридж и, слава богу, нито един от съседите не е поканен на церемонията. Единственият гост ще бъде старият ни приятел мистър Арнълд, който ще дойде от Поулсдийн, за да предаде Лора на младоженеца, тъй като чичо й е твърде изнежен, за да си покаже носа извън вратата в такова студено време като сегашното. Ако не бях твърдо решила от днес нататък да виждам само светлата страна на нашите перспективи, тъжното отсъствие на какъвто и да е Лорин родственик от мъжки пол в най-важния момент на живота й щеше да ме накара много мрачно и недоверчиво да гледам в бъдещето. Но аз сложих край на тъгата и недоверието — с други думи, не пиша нито за едното, нито за другото в този дневник.

Сър Пърсивъл пристига утре. Той предложи, в случай че пожелаем да приложим към него условията на строгия етикет, да пише на пастора и да го помоли да му окаже гостоприемството на своя дом по време на краткия му престой в Лимъридж преди сватбата. При съществуващите обстоятелства нито мистър Феърли, нито аз сметнахме за необходимо да отдаваме значение и да спазваме маловажните формалности и церемонии. В тази дива степна земя и в този голям самотен дом спокойно можем да си позволим да останем извън обсега на тривиалните привички, които затрудняват хората другаде. Писах на сър Пърсивъл да му благодаря за любезното предложение и да го помоля да заеме както обикновено старите си стаи в Лимъридж Хаус.

 

Седемнадесети. — Той пристигна днес и ми се видя малко изтощен и напрегнат, но въпреки това говори и се смее като човек в най-добро разположение на духа. Донесе със себе си като подарък няколко наистина красиви накита, които Лора прие с изключително изящество и външно поне със съвършено самообладание. Единственият знак, доловен от мен, за усилието, което й струва подобно държане в това време на изпитание, се изразява в неочакваното нежелание от нейна страна да остава и за миг сама. Вместо както обикновено да търси убежище в стаята си, тя, изглежда, се бои да бъде там. Когато днес след обяда се качих, за да си сложа шапката и да отида на разходка, тя поиска да дойде с мен; и отново преди вечерята разтвори вратата между нашите две стаи, за да можем да си говорим, докато се обличаме. „Намирай ми винаги занимание — каза тя, — оставяй ме винаги с някого. Не ми позволявай да мисля — това е всичко, за което моля сега, Мариан, — не ми позволявай да мисля.“

Тази тъжна промяна в нея само увеличава привлекателността й за сър Пърсивъл. Той я тълкува, както виждам, в своя собствена полза. Страните й са покрити с трескава руменина, очите й блестят възбудено и той с радост приема това, като възвръщане на хубостта и настроението й. По време на вечерята тя приказваше с фалшива веселост и безгрижие, тъй потресаващо неприлягащи на характера й, че тайно копнеех да я накарам да замълчи, и да я отведа. Радостта и изненадата на сър Пърсивъл изглеждаха неописуеми. Безпокойството, което забелязах по лицето му, когато пристигна, изчезна напълно и той изглеждаше, дори в моите очи, с десет години по-млад, отколкото е в същност.

Няма съмнение — макар че някакво необяснимо своенравие не ми позволява аз самата да го видя, — няма съмнение, че бъдещият съпруг на Лора е много хубав мъж. Да започнем с това, че правилните черти са преимущество за личността, а той ги има. Светлокафявите очи, били те на мъж или жена, са много привлекателни; а той ги има. Дори плешивостта, когато е само над челото (както е в неговия случай), подхожда на мъжа, защото удължава главата и допринася за интелигентността на лицето. Изяществото и лекотата на движенията, неизтощимата енергия на поведението, готовността и склонността да води разговор — всички тези черти са неоспорими достойнства; а тях той несъмнено притежава. Вероятно мистър Гилмор, който не знае тайната на Лора, не може да бъде обвиняван заради учудването си, че тя съжалява за предстоящия си брак? Всеки на негово място би споделил мнението на нашия добър стар приятел. Ако в този момент бяха поискали от мен да кажа ясно какви недостатъци откривам в сър Пърсивъл, щях да посоча само два. Единият — непрекъснатото напрежение в поведението му и възбудимостта, които може би са породени съвсем естествено от необикновената енергия на характера му. Другият — резкият, остър, раздразнителен начин на обръщение към слугите, който в края на краищата може да бъде само лош навик. Не, не мога да го оспорвам и няма да го оспорвам; сър Пърсивъл е много хубав и много приятен мъж. Ето! Най-сетне го написах и се радвам, че се свърши.

 

Осемнадесети. — Чувствувайки се отегчена и подтисната тази сутрин, оставих Лора с мисис Веси и излязох сама на една от предобедните си разходки с бърз ход, които напоследък правя твърде рядко. Поех по сухия, ветровит път през степта, който води до Тодс Корнър. След като бях вървяла около половин час, останах изключително изненадана, когато видях сър Пърсивъл да се приближава към мен от посока на фермата. Движеше се пъргаво, люлеейки бастуна си, с глава, изправена както винаги, а разкопчаното му сако за лов се развяваше от вятъра. Когато се срещнахме, той не изчака да му задавам въпроси, каза ми тутакси, че е бил във фермата, за да пита дали мистър или мисис Тод не са получавали някакви известия за Ан Катърик след последното му посещение в Лимъридж.

— Вие естествено открихте, че не са чували нищо? — казах аз.

— Абсолютно нищо — отговори той. — Започвам сериозно да се опасявам, че я загубихме. Не знаете ли случайно — продължи той, гледайки ме много внимателно в лицето — дали художникът — мистър Хартрайт — не е в състояние да ни даде някакви допълнителни сведения?

— Той не е чувал нищо за нея, нито пък я виждал, откакто си замина от Къмбърланд — отговорих, аз.

— Колко тъжно — заяви сър Пърсивъл, говорейки като разочарован човек и същевременно, колкото и да е странно, като човек, който изпитва облекчение. — Невъзможно е да се предположи какви нещастия биха могли да сполетят бедното създание. Изпитвам неизразимо раздразнение, че всичките ми усилия да я върна отново към грижите и защитата, от които тя тъй спешно се нуждае, се провалиха.

Този път той наистина изглеждаше ядосан. Казах няколко съчувствени думи и после по обратния път към къщата заговорихме на други теми. Дали случайната ми среща с него в степта не разкри още една благоприятна черта от характера му? Несъмнена проява на внимание и всеотдайност от негова страна е да мисли за Ан Катърик в навечерието на сватбата си и да извърви целия път до Тодс Корнър, за да разпитва за нея, когато би могъл да прекара времето много по-приятно в обществото на Лора? Като се има пред вид, че той може да е подтикван само от искрено милосърдие, поведението му при дадените обстоятелства показва необикновено добро чувство и заслужава изключителна похвала. Е, добре — аз изразявам възхищението си и толкова.

 

Деветнадесети. — Нови открития от неизтощимата мина на добродетелите на сър Пърсивъл.

Днес отворих дума за пребиваването ми под покрива на съпругата му, когато я върне обратно в Англия. Едва бях направила първия намек в тази посока, когато той ме хвана сърдечно за ръката и каза, че съм му предложила онова, което сам с най-голямо желание искал да предложи. Аз съм била приятелката, която най-искрено копнеел да осигури за съпругата си, и той ме помоли да му повярвам, че съм му направила трайна услуга, предлагайки да живея с Лора след сватбата й, точно както съм живяла с нея и преди това.

Когато благодарих от нейно и от свое име за любезната му добрина и към двете ни, ние преминахме към темата за сватбеното пътешествие и заговорихме за английското общество в Рим, в което Лора щеше да бъде въведена. Той изреди имената на неколцина приятели, с които очакваше да се срещне в чужбина тази зима. Всичките бяха англичани, доколкото си спомням, освен един. Изключението беше граф Фоско.

Споменаването на името на графа и откритието, че той и съпругата му по всяка вероятност ще се срещнат с младоженците на континента, поставя за първи път брака на Лора в недвусмислено благоприятна светлина. Възможно е това да бъде начин да се излекува семейната вражда. Досега мадам Фоско предпочита да пренебрегва задълженията си като леля на Лора заради ненавистта си към покойния мистър Феърли, породена от становището му за завещанието. Но тя не би могла вече да следва тази линия на поведение. Сър Пърсивъл и граф Фоско са свързани със старо и здраво приятелство и за съпругите им не остава нищо друго, освен да бъдат вежливи една към друга. В моминството си мадам Фоско бе една от най-нахалните жени, които съм срещала — капризна, придирчива и празноглава до последната степен на невъзможното. Ако съпругът й е успял да вкара ум в главата й, той заслужава благодарността на всички членове на семейството и първата, която ще получи, може би е моята.

Изпитвам нетърпение да опозная графа. Той е най-близкият приятел на Лориния съпруг и като такъв възбужда най-голямото ми любопитство. Нито Лора, нито аз някога сме го виждали. Всичко, което зная за него, е, че случайното му присъствие преди години на сгъналата на Тринита дел Монте в Рим е помогнало на сър Пърсивъл да се спаси от грабеж и убийство в критичния момент, когато бил ранен в ръката и би могъл в следващия миг да бъде ранен и в сърцето. Спомням си също, че по времето на необяснимата съпротива на покойния мистър Феърли срещу брака на сестра му, графът му написа много въздържано и умно писмо по въпроса, което, срамувам се, да кажа, остана без отговор. Това е всичко, което зная за приятеля на сър Пърсивъл. Чудя се дали някога ще дойде в Англия? Чудя се дали ще го харесам?

Перото ми се отвлича по какви ли не предположения. Нека се върна към трезвите факти. Сигурно е, че сър Пърсивъл прие дръзкото ми предложение да живея със съпругата му не само любезно, а почти с радост. Сигурна съм, че съпругът на Лора няма да има причини да се оплаква от мен, ако мога да продължа така, както започнах. Вече заявих, че той е красив, симпатичен, изпълнен с добро чувство към нещастните и със сърдечна привързаност към мен. Наистина, трудно ми е да се позная в новата си роля на най-близката приятелка на сър Пърсивъл.

 

Двадесети. — Мразя сър Пърсивъл; категорично отричам приятната му външност. Смятам, че е крайно лош и несимпатичен и че ни най-малко не е любезен и доброжелателен. Снощи се получиха визитните картички на брачната двойка. Лора отвори пакета и видя за първи път напечатано бъдещето си име. Сър Пърсивъл погледна фамилиарно през рамото й към новата визитка, усмихна се и с най-неприятно самодоволство й прошепна нещо на ухото. Не зная какво е било — Лора не желае да ми каже, — но лицето й придоби такава мъртвешка бледност, та помислих, че ще припадне. Той въобще не забеляза промяната; изглежда, по най-жесток начин не осъзнаваше, че е казал нещо, което й е причинило болка. Старите ми чувства на враждебност към него се възкресиха на мига и изминалите оттогава часове не направиха нищо, за да ги разсеят. Никога не съм била по-безразсъдна и несправедлива. С три думи — с каква лекота ги изписва перото ми — с три думи — аз го мразя.

 

Двадесет и първи. — Разтърсиха ли ме най-сетне тревогите на това тревожно време? През последните дни пиша с такъв лекомислен тон, който, бог знае защо, е твърде далеч от сърцето ми и който открих с немалко потресение, връщайки се към писанията си в дневника.

Може би съм се заразила от трескавата възбуда в настроението на Лора през последната седмица. Ако е така, кризата вече премина и ме остави в много странно душевно състояние. От снощи вниманието ми е завладяно от настойчивата мисъл, че предстои да се случи нещо, което ще предотврати сватбата. Кое породи това необяснимо хрумване? Дали е косвен резултат от опасенията ми за Лориното бъдеще? Или ми е несъзнателно подсказано от все по-голямата възбуда и раздразнителност, които несъмнено забелязвам в държането на сър Пърсивъл с приближаването на сватбения ден? Невъзможно е да се каже. Зная само, че тази мисъл е в мен — безспорно най-безумната мисъл, която при тези обстоятелства би могла да се всели в една женска глава, но колкото и да се опитвам, не мога да я проследя обратно до източника й.

Този последен ден бе целият тъй объркан и окаян. Как да пиша за това? И все пак трябва. Всичко е за предпочитане пред вглъбяването в собствените ми мрачни мисли.

Добрата мисис Веси, която напоследък много пренебрегнахме и забравихме, без да иска ни натъжи още отзарана. Месеци наред тя тайно плетеше топъл шотландски шал за — скъпата си възпитаничка — много красиво и изключително трудно творение за жена на нейната възраст и с нейните навици. Подаръкът бе връчен тази сутрин и клетата, добросърдечна Лора напълно се разстрои, когато шалът бе поставен гордо на раменете й от обичаната стара приятелка и настойничка от детството й, преминало без майка. Едва имах време да ги успокоя и двете и да пресуша собствените си сълзи, когато бях повикана от мистър Феърли, който ми отдаваше благоволението да изслушам продължителната му тирада относно приготовленията за запазване на собственото му спокойствие в деня на сватбата.

„Скъпата Лора“ щеше да получи неговия подарък — жалък пръстен, украсен вместо със скъпоценен камък с къдрица от любещия я чичо и от чиято вътрешна страна бяха изписани на френски безсърдечни думи за взаимни чувства и вечно приятелство. „Скъпата Лора“ трябваше да получи тази драгоценна лепта от моите ръце още сега, за да има достатъчно време да дойде на себе си след вълнението, Предизвикано от подаръка, преди да се представи на мистър Феърли. „Скъпата Лора“ трябваше тази вечер да го посети за малко и да бъде така любезна да не прави сцени. „Скъпата Лора“ трябваше отново да го посети за мъничко на следващата утрин, облечена в сватбената си рокля, и да бъде така любезна, отново, да не прави сцени. „Скъпата Лора“ трябваше да мине за малко още веднъж, за трети път, преди да тръгне, но без да терзае чувствата му, като му съобщава кога тръгва, и без сълзи. „В името на състраданието, в името на всичко, скъпа Мариан, което е най-искрено и родно, най-възхитително и очарователно в самообладанието си — без сълзи!“ Бях така възмутена от това жалко, егоистично нищожество, че сигурно щях да шокирам мистър Феърли с някои от най-жестоките и груби истини, които някога е чувал в живота си, ако не бях принудена поради пристигането на мистър Арнълд от Поулсдийн да поема новите си задължения на долния етаж.

Останалата част от деня не подлежи на описание. Мисля, че никой в къщата в същност не знаеше как премина тя. Бъркотията от дребни случки, струпани една върху друга, зашемети всички ни. Пристигаха забравени дрехи; пътнически куфари се опаковаха, разопаковаха и после пак опаковаха; имаше подаръци от приятели, близки и далечни, приятели, знатни и обикновени. Всички бяхме ненужно притеснени, всички бяхме в нервно очакване на утрешния ден. Сър Пърсивъл особено бе твърде неспокоен, за да остане и пет минути на едно и също място. Късата му, остра кашлица повече от всякога не му даваше мира. Целият ден той влизаше и излизаше от къщи и внезапно ставаше толкова любопитен, че разпитваше дори напълно непознати хора, дошли за разни дребни поръчки у дома. И към всичко това трябва да се прибави непрестанната мисъл у Лора и у мен, че ще се разделим на следващия ден, и гнетящият страх, който, без да изразяваме, присъствуваше и в двете ни, че този окаян брак може да се окаже фаталната грешка на живота й и моята най-безнадеждна мъка. За първи път през всичките години на нашето близко и щастливо общуване ние почти избягвахме да се гледаме в очите и по взаимно съгласие през цялата вечер избягвахме да говорим насаме. Не мога да се спирам повече на това. Каквито и да са скърбите, отредени ми за в бъдеще, за мен този двадесет и първи декември ще остане най-безутешният и нещастен ден в живота ми.

Пиша тези редове в самотата на собствената си стая, много след полунощ, след като току-що се прокраднах, за да погледна Лора в хубавото й бяло малко легло — леглото, в което спи от дните на моминството си.

Тя лежеше там, без да съзнава, че я гледам — спокойна, по-спокойна, отколкото бих могла да се надявам, но не спеше. В мъжделеещата нощна светлина видях, че очите й са полузатворени; следи от сълзи проблясваха между клепачите й. Малкият спомен от мен — една брошка — лежеше на нощната масичка заедно с молитвеника й и миниатюрния портрет на баща й, който тя носи навсякъде със себе си. Останах за миг, загледана в нея иззад възглавницата й, как лежи, с ръка, отпусната на бялата завивка, тъй неподвижна, тъй тихо дишаща, че дори воланът на нощницата й не потрепваше — гледах я, както съм я виждала хиляди пъти и както няма да я видя никога вече, а после се върнах крадешком в стаята си. Моя единствена обич! Колко си самотна, с цялото ти богатство, с цялата ти хубост! Единственият мъж, който би ти отдал живота си, е далеч, люшкан в тази бурна нощ сред ужасното море. Кой друг ти остава? Ни баща, ни брат, никакво живо същество освен безпомощната, безполезна жена, пишеща тези тъжни редове. Тя ще бди над теб до сутринта, изпълнена с мъка, която не може да успокои, и съмнение, което не може да надвие. Ох, как ще се уповаваме от утре на този човек! Ако той някога забрави това — ако някога заради него падне дори и косъм от главата й…

 

ДВАДЕСЕТ И ВТОРИ ДЕКЕМВРИ. — Седем часът. Бурна, неспокойна утрин. Тя току-що стана — и сега, когато часът настъпва, се чувствува по-добре и по-спокойна, отколкото вчера.

Десет часът. — Тя е облечена. Целунахме се; обещахме си взаимно да не губим кураж. За миг съм в моята стая. Във вихъра и хаоса на мислите си все още откривам, че в ума ми витае тази странна илюзия, че нещо може да попречи на сватбата. Дали витае и в неговото съзнание? Виждам го от прозореца как върви неспокойно напред-назад между каретите и вратата. Как мога да пиша такава щуротия? Сватбата е неминуема. След по-малко от половин час тръгваме за църквата.

Единадесет часът. — Всичко свърши. Те са женени.

Три часът. — Заминаха! Ослепях от плач; не мога да пиша повече.

 

(Първата част на историята свършва тук.)