Уилки Колинс
Жената в бяло (23)

I

Лимъридж Хаус

8 ноември

. . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Тази сутрин мистър Гилмор си замина. Разговорът му с Лора очевидно го бе натъжил и изненадал повече, отколкото би желал да признае. Видът и поведението му, когато се разделяхме, ме накараха да потръпна, че тя може би, без да иска, е издала пред него истинската тайна за своята депресия и моето безпокойство. Това съмнение нарасна тъй много, след като той си замина, че отказах да отида на езда със сър Пърсивъл и вместо това се качих при Лора в стаята й.

Бях изгубила доверие в самата себе си по повод на този труден и печален проблем, след като открих, че знам твърде малко за силата на злочестото увлечение на Лора. Трябваше да разбера, че деликатността, въздържанието и благородството, които ми се понравиха у бедния Хартрайт и ме накараха съвсем искрено да му се възхищавам и да го уважавам, бяха именно качествата, които най-неудържимо бяха привлекли вродената чувствителност и естественото великодушие, заложени в природата на Лора. И все пак, докато тя по своя воля не ми откри сърцето си, аз ни най-малко не подозирах, че това ново чувство е пуснало толкова дълбоко своите корени. Имаше момент, в който смятах, че времето и грижите могат да го заличат; сега се боя, че то ще остане в нея и ще промени целия й живот. Откритието, че съм направила такава грешка в преценката си, ме кара да се колебая за всичко останало. Изпитвам колебания към сър Пърсивъл въпреки категоричните доказателства. Изпитвам колебание дори да говоря с Лора. Ето, днес сутринта, сложила ръка на вратата, не бях сигурна дали трябва да й задам въпросите, които бях дошла да поставя.

Когато влязох в стаята й, заварих я да крачи нетърпеливо напред-назад. Зачервена и възбудена, тя пристъпи веднага към мен и ме заговори, преди още да съм отворила уста.

— Трябваше ми — рече тя. — Ела и седни до мен на канапето. Мариан! Не мога повече! Трябва да сложа край и ще го направя.

Страните й бяха твърде зачервени, в поведението й се усещаше голяма енергия, а в гласа й — категоричност. Малкият бележник с рисунките на Хартрайт — фаталният бележник, над който ще мечтае винаги когато е сама — беше в ръката й. Започнах с това, че нежно, но настойчиво го взех от нея и го сложих на една странична масичка, където нямаше да се вижда.

— Кажи ми спокойно, скъпа моя, какво желаеш да направиш? — казах аз. — Посъветва ли те мистър Гилмор?

Тя поклати глава:

— Не, не за това, за което мисля сега. Той беше много мил и добър към мен, Мариан, и ме е срам да кажа, че го наскърбих, защото плаках. Ужасно безпомощна съм — не мога да се владея. Заради себе си и заради всички нас трябва да намеря достатъчно смелост да сложа край на всичко това.

— Имаш пред вид достатъчно смелост, за да поискаш свободата си? — запитах аз.

— Не — отвърна простичко тя. — Смелост, скъпа, да кажа истината.

Тя ме обгърна с двете си ръце и сложи кротко глава на гърдите ми. На отсрещната стена висеше миниатюрен портрет на баща й. Наведох се над нея и видях, че го гледаше, докато главата й почиваше върху мен.

— Не ще мога да поискам да се развали годежът — продължи тя. — Както и да приключи това, за мен ще бъде ужасно. Всичко, което мога да сторя, Мариан, е да не направя нещастието си още по-жестоко с мисълта, че съм нарушила обещанието си и съм забравила последните думи на умиращия си баща.

— Тогава какво предлагаш? — попитах аз.

— Да изрека сама истината пред сър Пърсивъл. Глайд — отвърна тя — и да го накарам да ме освободи, ако желае — не защото го моля, а защото знае всичко.

— „Всичко“? Какво искаш да кажеш с това, Лора? За сър Пърсивъл е достатъчно да знае (той самият вече ми го каза), че собствените ти желания се противопоставят на годежа.

— Мога ли да му кажа това, след като баща ми обяви този годеж при моето лично съгласие? Трябваше да устоя на обещанието си. Боя се да призная, че макар и не щастлива, можех да бъда доволна — тя спря, обърна лице към мен и опря бузата си до моята, — трябваше да удържа на думата си за годежа, Мариан, ако в сърцето ми не бе покълнала друга любов, която не съществуваше, когато обещах да стана съпруга на сър Пърсивъл.

— Лора, ти никога няма да се унижиш, като направиш такова признание пред него.

— Напротив, ще се унижа, ако спечеля свободата си, като скрия от него онова, което той има право да знае.

— Той няма никакво право да го знае!

— Не е вярно, Мариан, не е вярно! Аз не трябва да мамя никого — и най-малко от всички мъжа, на когото ме отреди баща ми и комуто аз дадох дума. — Тя приближи устни към моите и ме целуна. — Моя единствена обич — продължи кротко тя, — ти ме обичаш твърде много и толкова се гордееш с мен, че забравяш това, което не би пропуснала, ако беше на мое място. По-добре е сър Пърсивъл да се съмнява в моите цели и да тълкува погрешно поведението ми, ако желае, отколкото да бъда притворна най-напред в мислите си, а после достатъчно подла в услуга на собствените си интереси, като продължавам да крия измамата.

Отдръпнах се от нея в почуда. За първи път си бяхме разменили местата: решимостта беше изцяло в нея, а колебанието — в мен. Погледнах бледото, спокойно, обхванато от примирение младо лице; видях чистотата и невинността на сърцето в нежните очи, които отвръщаха на погледа ми; и дребните земни предупреждения и възражения, които се канех да изрека, се стопиха и изчезнаха в собствената си празнота. Отпуснах глава в мълчание. Ако бях на нейно място, жалката, малка гордост, която кара толкова много жени да се превръщат в измамници, би превърнала в измамница и мен.

— Не ми се сърди, Мариан — обади се тя, приемайки погрешно мълчанието ми.

В отговор я притеглих само по-близо до себе си. Страхувах се, че ще се разплача, ако заговоря. Сълзите ми не текат така лесно, както би трябвало; те идват като мъжките сълзи с ридания, които сякаш ме разкъсват и които плашат всички около мен.

— От много дни мисля за това, скъпа — продължи тя, като въртеше около пръстите си косата ми с онова детско неспокойство, от което горката мисис Веси все още търпеливо и напразно се опитва да я отучи. — Мислих много сериозно и мога да вярвам на храбростта си, когато собствената ми съвест казва, че съм права. Нека да говоря с него утре — в твое присъствие, Мариан. Няма да кажа нищо лошо — нищо, от което ти или аз да се срамуваме. Ох, как ще се облекчи сърцето ми и ще дойде краят на тази презряна потайност. Искам само да зная и усещам, че от моя страна няма да има повече измама, за която да отговарям, а после, когато чуе това, що искам да му кажа, нека постъпи с мен, както желае.

Тя въздъхна и отново сложи глава на гърдите ми. Тъжни и лоши предчувствия за това какъв ще бъде краят тегнеха в мислите ми, но макар и изпълнена все още с недоверие към себе си, й казах, че ще постъпя така, както иска. Лора ми благодари и постепенно заговорихме за други неща.

Присъедини се отново към нас за вечерята, а поведението и държането й към сър Пърсивъл бяха по-непринудени от всеки друг път. По-късно седна на пианото, избирайки нова музика — помпозна, но безжизнена. Откакто бедният Хартрайт си замина, тя нито веднъж не изсвири нежните, стари мелодии на Моцарт, които той така много харесваше. Този нотен албум вече не е на поставката. Тя го прибра, за да не може никой да го намери и да я накара да свири от него.

Нямах никаква възможност да разбера дали намерението, което имаше сутринта, се е променило, или не, докато тя не пожела лека нощ на сър Пърсивъл и после сама ме осведоми, че то е останало все същото. Каза му много спокойно, че желае да говори с него След закуска и че той може да я намери във всекидневната, където ще бъде с мен. При тези думи той промени цвета си и аз усетих, че ръката му леко потреперва, когато дойде мой ред да я стисна. Събитието от следващата сутрин щеше да реши живота му за в бъдеще и той очевидно го знаеше.

Както обикновено влязох през вратата между вашите две спални, за да кажа на Лора лека нощ, преди да си легне. Навеждайки се над нея да я целуна, видях малкия скицник с рисунките на Хартрайт, полускрит под възглавницата й точно там, където обичаше да крие любимите си играчки, когато беше дете. Не намерих сили в душата си да кажа нещо, а само посочих скицника и поклатих глава. Тя протегна ръце към страните ми и притегли лицето ми към нейното, докато устните ни се срещнаха.

— Остави го тук тази нощ — прошепна тя. — Утрешният ден може да бъде жесток и да ме накара да се сбогувам с него завинаги.

 

 

Девети. — Първото събитие от следващата сутрин не повдигна духа ми: получих писмо от бедния Уолтър Хартрайт. То идва в отговор на моето, в което го уведомих как сър Пърсивъл доказа невинността си по отношение на подозренията, изразени в писмото на Ан Катърик. Той пише кратко и с горчивина за обясненията на сър Пърсивъл, отбелязвайки само, че няма правото да изразява мнението си за хора, които стоят над него. Това е тъжно, но случайните споменавания за него самия ме опечаляват още повече. Пише ми, че с всеки изминал ден усилието да се върне към старите си навици и занимания не само че не става по-лесно, но му причинява по-голяма мъка и ме умолява, ако имам някакво влияние, да го упражня, за да му намеря работа, която да налага отсъствието му от Англия и да го отведе по нови места сред нови хора. Готовността ми да изпълня молбата му се увеличи още повече от един пасаж в края на писмото, който доста ме разтревожи.

След като споменава, че не е виждал, нито пък е чувал нещо за Ан Катърик, той изведнъж сменя тона и намеква най-неочаквано и загадъчно, че след завръщането му в Лондон непрекъснато е наблюдаван и следен от странни мъже. Признава, че не може да докаже това необикновено подозрение, като посочи някакви конкретни лица, но твърди, че самото подозрение присъствува в него деня и нощя. Това ме плаши, защото ми се струва, че неговата фикс-идея за Лора започва да тежи твърде много на съзнанието му. Ще пиша незабавно на някои от влиятелните стари приятели на майка ми в Лондон и ще доведа до тяхното внимание искането му. Промяната на обстановката и заниманията може наистина да се окаже спасителна в този кризисен момент от живота му.

За мое голямо облекчение сър Пърсивъл изпрати своите извинения, че няма да закуси с нас. Рано сутринта изпил чаша кафе в стаята си и все още се занимавал с писането на писма. В единадесет часа, ако това време е удобно, той ще има честта да бъде на услугите на мис Феърли и мис Халкъм.

Очите ми наблюдаваха лицето на Лора, докато ни предаваха това съобщение. Още сутринта, когато влязох в стаята й, тя ми се стори необяснимо спокойна и сдържана и през цялото време, докато закусвахме, не се промени. Дори когато седяхме заедно на канапето в нейната стая, очаквайки сър Пърсивъл, тя все още пазеше самообладание.

— Не се страхувай, Мариан — бе всичко, което каза. — Аз мога да загубя контрол пред един стар приятел като мистър Гилмор или пред любимата си сестра, но това няма да се случи пред сър Пърсивъл Глайд.

Гледах я и я слушах в мълчаливо изумление. През всичките години на нашата близост и интимност тази пасивна сила на характера й бе останала скрита от мен, скрита дори и от нея самата, докато любовта я откри и страданието я призова.

Щом часовникът върху полицата на камината удари единадесет, сър Пърсивъл почука на вратата и влезе. Чертите на лицето му до една изразяваха подтиска на тревога и възбуда. Сухата остра кашлица, която го тормози често, сега, изглежда, го безпокоеше повече от всякога. Той седна срещу нас от другата страна на масата, а Лора остана до мен. Изгледах внимателно и двамата — той бе по-бледият.

Сър Пърсивъл изрече няколко банални думи с видимото усилие да запази привичната лекота в държането си. Но от тях гласът му не стана по-твърд, нито пък се скриха неспокойствието и смущението, които се четяха в погледа му. Самият той, изглежда, бе усетил това, защото спря насред изречението и се отказа дори от опита да прикрива повече притеснението си.

Настъпи само миг на мъртва тишина, преди Лора да се обърне към него:

— Искам да говоря с вас, сър Пърсивъл, по въпрос твърде важен и за двама ни. Сестра ми е тук, защото нейното присъствие ми помага и ми вдъхва увереност. Тя не ми е подсказала нито една дума от това, което ще ви кажа. Изразявам собствените си мисли — не нейните. Сигурна съм, че ще бъдете така любезен да разберете това, преди да съм продължила по-нататък.

Сър Пърсивъл се поклони. Дотук тя действуваше със съвършено външно спокойствие и благоприличие. Погледна го и той я погледна. Стори ми се, поне в началото, че бяха решили да бъдат откровени.

— Разбрах от Мариан — продължи тя, — че само ако поискам да се освободя от нашия годеж, вие ще ми дадете това право. Много великодушно е от ваша страна, сър Пърсивъл, да ми предадете подобна вест. Това ви прави чест и трябва да кажа, че съм признателна за предложението. Надявам се, че на мен пък ми прави чест да ви осведомя, че отказвам да го приема.

Напрегнатото му лице се отпусна малко; но аз видях как единият му крак незабележимо, тихо, ала неспирно потупва по килима под масата и усетих, че вътрешно той е все така тревожен.

— Не съм забравила — рече тя, — че вие поискахте разрешението на баща ми, преди да ме удостоите с предложение за брак. Навярно вие също не сте забравили какво казах аз, когато приех нашия годеж? Осмелих се да ви кажа, че преди всичко влиянието на баща ми и съветите му са определили моето решение да ви дам обещанието си. Ръководеше ме баща ми, защото за мен той винаги беше най-искреният от всички съветници, най-добрият и най-скъпият от всички закрилници и приятели. Сега вече го загубих — остава ми да обичам „само спомена за него, но вярата ми в този скъп, мъртъв приятел е непоклатима. Вярвам в този миг тъй силно, както винаги съм вярвала, че той знаеше кое е най-доброто и че неговите въжделения и желания трябва да бъдат и мои.

Гласът й потрепери за първи път. Неспокойните й пръсти се прокраднаха до скута ми и се вкопчиха здраво в ръката ми. Последва отново минута мълчание, преди да заговори сър Пърсивъл.

— Смея ли да попитам — каза той — дали с нещо съм се оказал недостоен за доверието, което досега бе най-голямата чест и щастие за мен?

— В поведението ви не съм открила нищо, което да мога да виня — отвърна тя. — Вие се отнасяте към мен все така внимателно и търпеливо. Вие заслужихте доверието ми и нещо по моему още по-важно — заслужихте доверието на баща ми, на което се основава и моето. Не съществува никакъв повод, дори ако исках да намеря такъв, за да помоля да ме освободите от клетвата ми. Всичко, казано дотук, бе продиктувано от желанието ми да потвърдя цялата си признателност към вас. Уважението ми към тази признателност, моето уважение към паметта на баща ми и към собственото ми обещание не ми позволяват да променя сегашните ни взаимоотношения. Развалянето на нашия годеж трябва да бъде изцяло ваше желание и ваше дело, сър Пърсивъл — не мое.

Притесненото потупване на крака му спря изведнъж и той се облегна нетърпеливо на масата.

— Мое дело? — запита. — Каква причина може да има от моя страна, за да се оттегля?

Чух как дишането й се ускорява. Усетих ръката й да изстива. Въпреки всичко, което ми бе казала, когато бяхме сами, започнах да се страхувам. Напразно.

— Причина, която ми е трудно да ви съобщя — отговори тя. — В мен настъпи промяна, сър Пърсивъл — промяна, достатъчно сериозна, за да ви оправдае пред вас самия и пред мен за развалянето на годежа ни.

Лицето му побледня тъй много, че дори устните му загубиха цвета си. Той вдигна ръката, която лежеше на“ масата, извърна се малко и подпря глава на дланта си, така че го виждахме само в профил.

— Каква промяна? — попита. Тонът, с който зададе въпроса, ме разтресе — в него имаше някаква мъчителна подтиснатост.

Тя въздъхна тежко и се наведе леко към мен, за да опре рамо в моето. Усетих я, че трепери, и се опитах да я пощадя, като сама заговоря. Тя ме спря, стискайки предупредително ръката ми, и после отново се обърна към сър Пърсивъл, но този път без да го гледа.

— Чувала съм — започна тя — и вярвам, че най-нежната и най-искрената привързаност е тази, която една жена трябва да изпитва към съпруга си. Когато обявихме нашия годеж, аз трябваше да ви дам тази привързаност, ако можех, а вие трябваше да я спечелите, ако можехте. Бихте ли ме извинили и пощадили, сър Пърсивъл, ако призная, че вече не е така?

Няколко сълзи се събраха в очите й и започнаха бавно да се стичат по страните й, докато мълчеше и чакаше отговора му. Той не промълви нито дума. В началото на отговора й бе преместил ръката, на която бе подпрял главата си, така че тя закри лицето му. Не виждах нищо друго освен горната част на тялото му над масата. Нито един мускул по него не трепваше. Пръстите на ръката, която поддържаше главата му, бяха забити дълбоко в косата му. Те биха могли да изразяват скрит гняв или скрита тъга; трудно беше да се каже кое — те не трепереха. Нямаше нищо, абсолютно нищо, което да издаде тайната на мислите му в този миг — най-решителния миг в неговия и в нейния живот.

Реших заради Лора да го накарам да заговори.

— Сър Пърсивъл — намесих се рязко, — нямате ли какво да кажете, когато сестра ми каза толкова много, според мен дори повече — добавих аз, усещайки как нещастният ми нрав ме завладява, — отколкото всеки друг мъж във вашето положение би имал правото да чуе.

Последното прибързано изречение му откри път, по който би могъл да се измъкне, ако искаше, и той веднага се възползува от него.

— Извинете, мис Халкъм — каза той, като все още прикриваше лице с ръката си, — извинете ме, ако ви припомня, че аз никога не съм претендирал за такова право.

Няколкото категорични думи, които биха го върнали обратно там, откъдето се бе отклонил, бяха на върха на езика ми, когато Лора ме спря, заговорвайки отново.

— Надявам се, че не съм направила болезненото си признание напразно — продължи тя. — Надявам се, че то ми гарантира пълното ви доверие в това, което все още имам да кажа?

— Моля, бъдете напълно сигурна. — Той изрече този кратък отговор сърдечно и същевременно отпусна ръката си върху масата и се обърна към нас. Вече нямаше и следа от външните промени, които го бяха споходили. Лицето му изразяваше нетърпеливост и очакване; то не издаваше нищо друго, освен прекомерното желание да чуе следващите й думи.

— Бих искала да разберете, че не говоря, подтиквана от някакъв егоистичен мотив — каза тя. — Ако ме оставите след това, което току-що чухте, сър Пърсивъл, то няма да е, за да се омъжа за друг; вие само ми позволявате да остана сама до края на живота си. Моята простъпка към вас започна и приключи в собствените ми мисли. Тя никога няма да има развитие. Нито дума не е разменена… — Тя се поколеба, изпитвайки двоумение за израза, който трябваше да употреби; колебанието й предизвика моментно объркване, което отбелязах с тъга и болка. — Нито дума не е разменена — с търпение и решителност подхвана отново тя — между мен и лицето, което за първи и последен път споменавам пред вас, за чувствата ми към него или пък за чувствата му към мен; нито пък ще бъде разменена; едва ли има вероятност — в този свят — да се срещна отново с него. Настойчиво ви моля да ме пощадите от всякакви други обяснения и нека честната ми дума ви накара да повярвате в това, което току-що ви казах. Това е истината, сър Пърсивъл, истината, която според мен мъжът, комуто съм дала обещание за брак, има правото да чуе, независимо от цената, заплатена от собствените ми чувства. Аз вярвам в неговото благородство, за да ми прости, и в неговата честност, за да запази тайната ми.

— Това доверие е свято за мен — отвърна той, — и в двата случая аз свято ще го пазя.

След като отговори тъй, той я погледна, сякаш очакваше да чуе още нещо.

Казах всичко, което исках — добави тихо тя. — Казах повече, отколкото е необходимо, за да оправдая оттеглянето ви от годежа.

— Казахте повече, отколкото е необходимо — отговори той, — за да превърнете в най-свидната цел на живота ми желанието да удържа обещанието си.

При тези думи той стана от стола си и пристъпи няколко крачки към нея.

Тя подскочи рязко и нададе слаб вик на изненада. Всяка изречена от нея дума най-невинно бе разкрила чистотата и правдивостта й пред един мъж, който напълно разбираше безценната стойност на чистата и вярна жена. През цялото време благородното й държане бе действувало като скрит враг на всички надежди, които му бе поверила. Дори сега, когато злото бе сторено, чаках и гледах сър Пърсивъл да каже нещо, което би ми Дало възможността да го поставя в неудобно положение.

— Мис Феърли, вие ми предоставихте възможността да се откажа от вас — продължи той. — Аз не съм толкова безсърдечен, за да отхвърля жената, която току-що показа, че е най-достойната от своя пол.

Той говореше тъй топло и прочувствено, с такава страстна възхита и същевременно с такава сърдечност, че Лора вдигна глава, изчерви се леко и го погледна ненадейно с оживление и плам.

— Не! — каза тя твърдо. — Най-несретната от своя дол, ако трябва да се омъжи, когато не може да отдаде любовта си.

— Не би ли могла да я отдаде в бъдеще — запита той, — ако единствената цел в живота на съпруга не да я заслужи?

— Никога! — отговори тя. — Ако все още държите да запазим годежа си, аз ще бъда ваша вярна и предана съпруга, сър Пърсивъл, но любеща съпруга, доколкото познавам сърцето си — никога!

Красотата й бе тъй покоряваща, когато изричаше тези храбри думи, че нямаше мъж на тази земя, който би дръзнал да предприеме нещо срещу нея. Много исках да усетя, че виновният е сър Пърсивъл, и да го кажа, но въпреки волята ми жената в мен изпитваше жал към него.

— С признателност приемам вашата вярност и преданост — каза той. — Най-малкото, което вие ми предоставяте, е повече от всичко, на което бих могъл да се надявам от всяка друга жена.

Лявата й ръка все още стискаше моята, но дясната висеше отпусната безжизнено. Той я вдигна нежно към устните си, по-скоро я докосна с тях, отколкото я целуна, поклони се към мен и после с изключителна изтънченост и сдържаност мълчаливо напусна стаята.

Тя не помръдна, нито проговори, след като той си отиде; седеше до мен студена и неподвижна, с очи, вперени в пода. Видях, че е безсмислено и безнадеждно да говоря, и само я обгърнах с ръка и я притеглих мълчаливо към себе си. Времето, което останахме така заедно, бе тъй дълго и изнурително, че аз започнах да се притеснявам и я заговорих нежно с надеждата да породя промяна.

Звукът на гласа ми сякаш я извади от вцепенението. Тя изведнъж се отдръпна от мен и се изправи.

— Трябва да се примиря, Мариан, доколкото ми е възможно — каза тя. — В новия ми живот има трудни задължения и едно от тях започва днес.

Докато говореше, тя отиде до една масичка близо до прозореца, където бяха сложени нещата й за рисуване, събра ги внимателно и ги прибра в едно от чекмеджетата на скрина си. Заключи чекмеджето и ми подаде ключа.

— Трябва да се разделя с всичко, което ми напомня за него — каза ми. — Сложи ключа, където намериш за добре. Никога няма да ми потрябва.

Преди да промълвя и дума, тя вече се бе обърнала към шкафа за книги и бе извадила от него албума с рисунките на Уолтър Хартрайт. Поколеба се за миг, държейки нежно малкия скицник в ръцете си; после го вдигна към устните си и го целуна.

— О, Лора! Лора! — възкликнах аз без гняв и укор, а само с тъга в гласа и мъка в сърцето.

— Това е за последен път, Мариан — помоли тя. — Сбогувам се завинаги.

После положи книжката на масата и свали гребена, който задържаше косата й. Тя се разпиля с цялата си несравнима хубост по гърба и раменете й и я обгърна много под кръста. Лора отдели един дълъг, тънък кичур от останалите, отряза го и като го нави, прикачи го грижливо с карфица към първата празна страница на албума. Щом го прикрепи, затвори бързо скицника и го сложи в ръцете ми.

— Вие с него си пишете — рече тя. — Докато съм жива, ако пита за мен, винаги казвай, че съм добре, и никога не споменавай, че съм нещастна. Не го наскърбявай, Мариан, заради мен, не го наскърбявай. Ако умра първа, обещай ми, че ще му предадеш този малък скицник с неговите рисунки и с моята коса. След като съм си отишла, няма да има нищо лошо в това да му кажеш, че съм я сложила там със собствените си ръце. И кажи — о, Мариан, кажи вместо мен тогава това, което не мога аз самата да кажа — кажи, че го обичах!

Тя обви ръце около шията ми и прошепна последните думи в ухото ми със страстна наслада от това, че ги произнася, при което едва не умрях от мъка. Цялото дълго въздържание, което си бе налагала, се отприщи в този пръв и последен изблик на нежност. Тя се отскубна от мен с истерична решимост и се хвърли на канапето, раздирана от ридания и сълзи, които тресяха тялото й от главата до петите.

Напразно се опитвах да я утеша и да я успокоя; не бе в състояние да се утеши, нито пък успокой. Такъв беше тъжният, неочакван и за двете ни край на този паметен ден. Когато кризата отзвуча, тя бе твърде изтощена, за да говори. Към обяд заспа и аз прибрах скицника, за да не го види, когато се събуди. След като отново отвори очи и ме погледна, лицето ми бе неспокойно, независимо от това, що изпитваше сърцето ми. Повече не си казахме нищо за тежкия сутрешен разговор. Името на сър Пърсивъл не бе споменато. През останалата част от деня нито една от двете ни не намекна за Уолтър Хартрайт.

 

Десети. — Като разбрах тази сутрин, че е на себе си и се владее, аз се върнах към болезнената тема от вчера с единствената цел да я помоля да ми позволи да говоря със сър Пърсивъл и мистър Феърли по-ясно и по-категорично, отколкото тя би могла да говори с всеки един от тях относно този печален брак. Тя ме прекъсна нежно, но твърдо насред моите възражения.

— Оставих вчерашния ден да реши — каза ми — и вчерашният ден взе решението. Твърде късно е да се връщаме назад.

Днес следобед сър Пърсивъл говори с мен за случилото се в стаята на Лора. Той ме увери, че небивалата вяра, гласувана му от нея, е събудила в отговор в съзнанието му убеждението за невинността и чистотата й, защото дори и за миг не бил изпитал недостойна ревност нито в нейно присъствие, нито по-късно, когато останал сам. Въпреки дълбоката си покруса от злощастното чувство, попречило на уважението и отношението, които при други обстоятелства вече би изпитвала спрямо него, той бил твърдо убеден, че това чувство е останало несподелено и ще остане несподелено и в бъдеще, независимо от всички възможни промени в обстановката, за които човек би могъл да помисли. Това било безусловното му убеждение и най-силното доказателство за него било уверението, което той сега представяше, че не изпитвал никакво любопитство да разбере дали чувството е отскоро, или не, нито пък кой е неговият обект. Пълната му вяра в мис Феърли била достатъчна, за да се чувствува удовлетворен от това, което тя е сметнала за необходимо да му каже, и той наистина не можел да бъде обвинен и в най-малкото стремление да чуе повече.

Той остана в очакване, след като изрече тези думи, и ме погледна. Изпитвах твърде силни угризения за необоснованото си предубеждение спрямо него, за недостойното подозрение, че очаква от мен да отговаря импулсивно на същите тези въпроси, които той бе изразил решителността си да не задава, че избягнах с чувство на объркване всичко, свързано с тази тема. Същевременно твърдо възнамерявах да не пропусна и най-малката възможност да пледирам за каузата на Лора и изказах смело съжалението си, че неговото благородство не го е повело още една крачка напред, за да го убеди да се оттегли изцяло от брака.

Тук отново той ме обезоръжи, като не се опита да се защищава. Просто ме помоли да не забравям разликата между това да позволи на мис Феърли да се откаже от него, което било само въпрос на подчинение, и принудата сам да се откаже от нея, което, с други думи, било равносилно да поискам от него самоубийство на най-съкровените му надежди. Държането й предния ден така засилило непроменените през тези две дълги години любов и възхищение към нея, че всякаква пламенна борба срещу тези чувства от негова страна му била изцяло неподвластна. Сигурно го смятам за слаб, себичен, безчувствен към същата тази жена, която боготвори — и той трябва покорно, доколкото му е възможно, да сведе глава пред моето мнение, — като същевременно иска само да ме попита дали бъдещето й като неомъжена жена, линееща по едно неудачно насочено чувство, което не би могла никога да признае, може да й обещае по-светла перспектива от бъдещето й като съпруга на един мъж, боготворящ дори и земята, по която тя стъпва? Във втория случай с течение на времето съществува надежда, колкото и незначителна да е; в първия случай, тъй както тя представяше нещата, нямаше никаква надежда.

Отговорих му — по-скоро защото имам женски език и трябва да отговарям, отколкото защото имах някакви убедителни доводи. Повече от ясно бе, че позицията, възприета от Лора предния ден, му бе дала преимущество, ако той искаше да се възползува от него и че той бе пожелал да се възползува. Почувствувах това тогава и го чувствувам не по-малко силно сега, когато пиша тези редове.

Преди да затворя дневника си за тази вечер, трябва да отбележа, че в услуга на бедния Хартрайт писах днес до двама от старите приятели на майка ми в Лондон — и двамата мъже с влияние и положение. Ако могат да направят нещо за него, сигурна съм, че ще го направят. Като се изключи Лора, за никого не съм била тъй загрижена, както сега за Уолтър. Всичко, случило се, след като ни напусна, само увеличи моето силно уважение и симпатия към него. Надявам се, че постъпвам правилно, опитвайки се да му помогна да си намери работа в чужбина; надявам се с цялата си искреност и безпокойство, че краят ще бъде добър.

 

Единадесети. — Сър Пърсивъл разговаря с мистър Феърли и аз бях повикана да се присъединя към тях.

Видях, че мистър Феърли изпитва голямо облекчение пред перспективата най-сетне да се уреди тази „семейна грижа“ (както той с удоволствие наричаше брака на племенницата си). Дотук не виждах повод да го осведомявам за моето мнение; но когато той продължи с познатия предизвикателен, бездушен маниер и заяви, че следващият въпрос, който трябва да се реши, е определяне датата за сватбата според желанието на сър Пърсивъл, изпитах удоволствието да атакувам нервите на мистър Феърли с възможно най-силното несъгласие срещу всякакво привързване по отношение решението на Лора Сър Пърсивъл веднага ме увери, че е усетил силата на моето възражение, и ме помоли да повярвам, че предложението не е направено в резултат на намеса от негова страна. Мистър Феърли се облегна в стола си, затвори очи, каза, че и двамата правим чест на човешката природа, и после повтори предложението си така невъзмутимо, сякаш нито сър Пърсивъл, нито аз бяхме казали дума срещу, него. Всичко завърши с моя категоричен отказ да спомена темата на разговора пред Лора, освен ако самата първа не ме попиташе. Сър Пърсивъл изглеждаше сериозно смутен и разстроен; мистър Феърли изтегна ленивите си крака върху малкото си кадифено столче и каза: „Скъпа Мариан, как завиждам на здравата ви нервна система. Не блъскайте вратата!“

Отивайки в стаята на Лора, разбрах, че ме е търсила и мисис Веси я осведомила, че съм при мистър Феърли. Тя запита веднага за какво съм била извикана и аз й разказах всичко, което се бе случило, без да се опитвам да скрия раздразнението и огорчението си.

Отговорът й ме изненада и опечали неизразимо; това беше последният възможен отговор, който можел да очаквам от нея.

— Чичо ми е прав — каза тя. — Причиних достатъчно грижи и тревоги на теб и на всички около мен. Позволи ми да не ви причинявам повече грижи, Мариан, Да оставим сър Пърсивъл да реши.

Възразих разпалено, но нищо, което казвах, не я трогваше.

— Обвързана съм с годежа си — твърдеше тя. — Скъсах със стария си живот. Денят на злото няма да дойде по-колебливо, защото го отлагам. Не, Мариан. Чичо ми наистина е прав. Причиних достатъчно грижа и тревоги.

Преди тя беше олицетворение на самата отстъпчивост, а сега бе непреклонно равнодушна в примирението си — бих могла почти да кажа — в отчаянието си. Въпреки голямата си обич към нея, щях да изпитвам по-малка болка, ако се намираше в яростна възбуда; твърде непривично бе за естествения й нрав да бъде невъзмутима и безчувствена й това дълбоко ме потресе.

 

Дванадесети. — По време на закуската сър Пърсивъл ми зададе някои въпроси относно Лора, при което не ми остана нищо друго, освен да му предам думите й.

Докато говорехме, тя самата слезе и се присъедини към нас. В присъствието на сър Пърсивъл бе все така неестествено сдържана, както и пред мен. Когато закуската приключи, той използува възможността да й каже няколко думи насаме в нишата на един от прозорците. Не останаха заедно повече от две-три минути и когато се разделиха, тя излезе от стаята с мисис Веси, а сър Пърсивъл се приближи към мен. Каза, че я помолил да покаже благосклонността си към него, КАТО не се откаже от правото си да определи датата на сватбата според собственото си желание и склонност. В отговор тя просто изразила признателността си и поискала той да съобщи желанията си на мис Халкъм.

Нямам търпение да пиша повече. В този случай, както и във всеки друг, сър Пърсивъл постигна своето, запазвайки честта си непокътната въпреки всичко, което мога да кажа или да направя. Желанията му сега са същите, каквито, разбира се, бяха, когато пристигна; а Лора, след като се примири с неизбежната жертва на брака, не е била никога по-безнадеждно безучастна и смирена. Разделяйки се с малките занимания и скъпи предмети, които й напомняха за Хартрайт, тя, изглежда, се бе разделила с цялата си нежност и впечатлителност. Когато пиша тези редове, часът е само три следобед, но сър Пърсивъл си замина вече, щастливо забързан като младоженец, за да подготви приемането на своята невеста в Хампшър. Освен ако не се случи някакво изключително събитие, за да я предотврати, сватбата ще се състои точно по времето, когато той искаше — преди края на годината. Пръстите ми изгарят, когато пиша това!

 

Тринадесети. — Безсънна нощ поради тревогите за Лора. Призори реших да се опитам да я извадя от това състояние, доколкото мога, като сменя обстановката. Възможно ли е да остане в сегашното си безчувствено вцепенение, ако я отведа от Лимъридж и я заобиколя с милите лица на старите приятели? След известно обмисляне реших да пиша на семейство Арнълд в Йоркшър. Те са естествени, сърдечни, гостоприемни хора и тя ги познава още от детството си. Казах й какво съм направила, след като пуснах писмото в пощенската торба. Бих изпитала облекчение, ако бе проявила желание да се противопостави или да възрази. Но не — тя само каза: „С теб ще отида навсякъде, Мариан. Сигурно си права — сигурно промяната ще ми се отрази добре.“

 

Четиринадесети. — Писах на мистър Гилмор, уведомявайки го, че наистина съществува възможността този нещастен брак да бъде сключен, като споменах също идеята си за промяна на обстановката заради Лора. Сърцето не ми позволи да се впусна в подробностите. Достатъчно време има за тях, когато наближи краят на годината.

 

Петнадесети. — Три писма за мен. Първото от Арнълдови, изпълнено с радост пред перспективата да видят Лора и мен. Второто — От единия от господата, на когото писах за Уолтър Хартрайт, уведомяващ ме, че му е провървяло и е намерил сгоден случай да изпълни молбата ми. Третото — от самия Уолтър, благодарящ ми бедничкият най-горещо, че съм му осигурила възможността да напусне дома си, родината и приятелите си. Както разбрах, частна експедиция за разкопки сред руините на градове от Централна Америка се готвела да отплава от Ливърпул. Чертожникът, определен да я придружи, загубил кураж и се оттеглил в последния момент, а Уолтър ще заеме неговото място. Той ще бъде нает със сигурност за шест месеца от времето на пристигането си в Хондурас, а след това за още една година, ако разкопките се окажат успешни и парите не са свършили. Писмото му завършва с обещание да ми напише няколко прощални думи от борда на кораба, преди да ги напусне лодката на лоцмана. Мога само да се надявам и искрено да се моля той и аз да сме избрали най-доброто разрешение за този въпрос. Струва ми се, че това е твърде сериозна стъпка от негова страна и самата мисъл за нея ме плаши. И все пак при неговото безрадостно положение как мога да очаквам и да желая той да остане в родината си?

 

Шестнадесети. — Каретата е пред вратата. Днес Лора и аз заминаваме на гости на семейство Арнълд.

 

Поулсдийн Лодж, Йоркшър

Двадесет и трети. — Една седмица в нова обстановка сред тези сърдечни хора й се отрази добре, макар и не толкова, колкото се надявах. Реших да удължа престоя ни най-малко с още седмица. Безполезно е да се прибираме в Лимъридж, докато завръщането ни не стане абсолютно наложително.

 

Двадесет и четвърти. — Тъжни новини от тазсутрешната поща. Експедицията за Централна Америка е отплавала на двадесет и първи. Разделихме се с истински човек — загубихме верен приятел. Уолтър Хартрайт напусна Англия.

 

Двадесет и пети. — Тъжни вести вчера — ужасни вести днес. Сър Пърсивъл Глайд е писал на мистър Феърли и мистър Феърли пише на двете ни с Лора, за да ни извика незабавно в Лимъридж.

Какво може да означава това? Дали денят на сватбата не е определен в наше отсъствие?