Уилки Колинс
Жената в бяло (20)

III

Измина седмица от връщането ми в Лондон, без да получа известие от мис Халкъм.

На осмия ден сред другите писма на писалището ми бе поставено и писмо, надписано с нейния почерк. Съобщаваше ми се, че сър Пърсивъл Глайд е окончателно приет и че бракосъчетанието ще се състои, според първоначалните уговорки, преди края на годината. Датата на церемонията се очертавала през втората половина на декември. Двадесет и първият рожден ден на мис Феърли бил в края на месец март. Ето защо, според това споразумение, тя щяла да стане съпруга на сър Пърсивъл три месеца преди да навърши пълнолетие.

Не, трябваше да се изненадвам, не трябваше да съжалявам; но въпреки това бях изненадан и съжалявах. Някакво малко разочарование, породено от лаконичността на писмото на мис Халкъм, се смеси с тези чувства и направи своето, за да разстрои спокойствието ми през този ден. В шест реда тя ме уведомяваше за брачното предложение, в още три ми съобщаваше, че сър Пърсивъл е отпътувал от Къмбърланд за дома си в Хампшър, и в две заключителни изречения отбелязваше — първо, че Лора се нуждаела много от промяна и по-весела компания; второ, че тя незабавно била решила да опита въздействието на една такава промяна, като заведе сестра си на гости при някакви стари приятели в Йоркшър. С това писмото свършваше без нито една дума, която да обясни какви са били обстоятелствата, предизвикали решението на мис Феърли спрямо сър Пърсивъл Глайд само седмица след като я бях видял за последен път.

По-късно причината за това неочаквано решение ми биде напълно обяснена. Не е моя работа да я излагам неточно по свидетелски показания. Обстоятелствата са лично преживени от мис Халкъм и в разказа и, който ще последва моя, тя ще ги опише с всички подробности така, както са се случили. Междувременно мой дълг — преди на свой ред да оставя перото и да се оттегля от историята — е да разкажа за последното събитие, свързано с предвиждания брак на мис Феърли, към което имам отношение — а именно изготвянето на брачния договор.

Не е възможно да се позова разбираемо на този документ, без най-напред да навляза в някой подробности, свързани с паричните дела на младоженката. Ще се опитам да направя моето обяснение кратко и ясно, без да го утежнявам с професионални неясноти и формалности. Въпросът е от изключително значение. Предупреждавам всички читатели на тези редове, че наследството на мис Феърли съставлява много сериозна част от историята на мис Феърли и че компетентността на мистър Гилмор в тази област трябва да стане и тяхна компетентност, ако искат да разберат разказите на лицата, които тепърва предстоят.

Вероятностите, пред които мис Феърли бе изправена тогава, бяха две — те включваха възможността да наследи недвижими имоти или земя, когато чичо й умре, и пълното наследяване на лична собственост или пари, когато навърши пълнолетие.

Да се спрем най-напред на земята. По времето на дядото на мис Феърли по бащина линия (когото ще наричаме мистър Феърли старши) установеният ред за онаследяване на имението Лимъридж е бил следният: мистър Феърли старши умира и оставя трима синове — Филип, Фредерик и Артър. Като първороден син имението наследява Филип. При положение че той умре, без да остави син, собствеността преминава в ръцете на втория брат Фредерик; а ако Фредерик умре също без да остави син, наследник става третият брат Артър.

Събитията се развиват така, че мистър Феърли умира, оставяйки само една дъщеря — Лора, героинята на тази история, и впоследствие по силата на закона имението преминава във владение на втория брат Фредерик, човек несемеен. Третият брат Артър починал много години преди кончината на Филип, оставяйки син и дъщеря. На осемнадесетгодишна възраст синът се удавя в Оксфорд. С неговата смърт Лора, дъщерята на мистър Филип Феърли, остава предполагаема наследница на имението, като при естествения ход на нещата при смъртта на чичо й Фредерик всички шансове са на нейна страна, ако споменатият Фредерик почине, без да остави поколение от мъжки пол.

Освен, разбира се, ако мистър Феърли не се оженеше и не оставеше наследник (последните две неща на света, които биха могли да се очакват от него), племенницата му Лора наследяваше собствеността, но само с пожизнени права. Ако тя умреше неомъжена или бездетна, имението се предаваше на братовчедка й Магдалън, дъщерята на мистър Артър Феърли. Ако тя се омъжеше с надлежно изготвен договор или, с други думи, с договора, който възнамерявах да изготвя за нея — доходът от имението (възлизащ на приличната сума от три хиляди лири годишно) преминаваше на нейно разположение като пожизнена рента. Ако тя умреше преди съпруга си, той естествено щеше да получи права върху дохода, докато бе жив. Ако тя имаше син, той щеше да бъде наследникът, изключвайки братовчедка й Магдалън. По този начин, взимайки за съпруга мис Феърли, сър Пърсивъл (доколкото се отнасяше до вероятността тя да наследи недвижимите имоти) бе изправен пред перспективата за две преимущества при смъртта на мистър Фредерик Феърли: първото — да има на разположение три хиляди годишно (с позволението на съпругата си, докато е жива, и с пълни пълномощия, ако тя почине, а той я надживее); и второто — да получи Лимъридж като наследство за сина си, ако има такъв.

Толкоз за поземлената собственост и за разпределението на дохода от нея в случай, че мис Феърли се омъжеше. Дотук едва ли можеше да се очаква възникването на някакво затруднение или несъгласие между адвоката на сър Пърсивъл и мен във връзка с договора на дамата.

Личното имущество или, с други думи, парите, върху които мис Феърли щеше да получи права при навършване на двадесет и първата си годишнина, бе следващият въпрос, който трябваше да се разгледа.

Тази част от наследството й бе сама по себе си едно солидно състояние. То бе определено в завещанието на баща й и възлизаше на двадесет хиляди лири. Освен това тя получаваше пожизнени права още върху десет хиляди лири, която сума при евентуалната й смърт оставаше на леля й. Еленор, единствена сестра на баща й. За разясняване на семейните дела по най-ясен начин пред читателя ще бъде от голяма помощ тук да спра за малко и да обясня защо лелята е оставена да чака за своя дял от наследството до смъртта на племенницата.

Мистър Филип Феърли поддържал прекрасни отношения със сестра си, Еленор, докато тя не била омъжена. Но когато това станало в по-зрелите й години и бракът я свързал с един италиански джентълмен на име Фоско, или по-точно италиански благородник — имайки пред вид, че той самият се наричал граф, — мистър Феърли така остро реагирал срещу постъпката й, че прекъснал всякакви връзки с нея и стигнал дори дотам, че задраскал името й от своето завещание. За останалите членове от семейството тази сериозна проява на негодувание срещу брака на сестрата била по-малко или повече необоснована. Макар и не богат, граф Фоско не бил авантюрист без всякакви средства. Той имал малък, но задоволителен личен доход. Живял бил много години в Англия и се радвал на отлично положение в обществото. Тези качества обаче не повлияли ни най-малко на мистър Феърли. В много от своите становища той беше англичанин от старата школа и мразеше всеки чужденец просто и само защото беше чужденец. През последвалите, години той в края на краищата се оставил да го убедят — предимно чрез застъпничеството на мис Феърли — да впише отново името на сестра си в своето завещание, като я оставил да чака дела си от наследството, посочвайки, че дъщеря му ще получава пожизнено лихвите от парите, а самите пари, в случай че леля й умре преди нея, получаваше братовчедката Магдалън. Имайки пред вид възрастта на двете дами, при естествения ход на нещата шансът на лелята да получи десетте хиляди ставаше крайно съмнителен; и както е обичайно за подобни случаи, мадам Фоско изразяваше негодуванието си срещу братовата несправедливост, като не желаеше да вижда племенницата си и отказваше да повярва въобще, че мис Феърли се е намесила, за да намери името й отново място в завещанието на мистър Феърли.

Такава беше историята на десетте хиляди лири. Тук отново никаква пречка не би могла да възникне от страна на правния съветник на сър Пърсивъл. Доходът оставаше на разположение на съпругата, а след нейната смърт основния капитал получаваше леля й или братовчедка й.

След като пътят е разчистен, с тези предварителни обяснения най-сетне пристъпвам към основния проблем в този случай — двадесетте хиляди лири. Тази сума принадлежеше изцяло на мис Феърли при навършване на двадесет и първата й годишнина и бъдещият контрол върху нея зависеше преди всичко от условията, които можех да постигна в нейна полза в брачния й договор. Другите клаузи, съдържащи се в този документ, бяха от редови характер и не е необходимо да ги излагам тук. Но клаузата, свързана с парите, е твърде важна, за да бъде отмината. Няколко реда ще бъдат достатъчни, за да дам нужните извадки от нея.

Моето условие по отношение на двадесетте хиляди лири бе следното: въпросът с цялата сума да се реши така, че тя да осигури дохода на дамата пожизнено — след това дохода на сър Пърсивъл пожизнено, а основната част, която остане, да премине върху децата, родени от този брак. При липса на наследници основната част от сумата да бъде използувана по начин, който дамата би посочила в своето завещание, за която цел аз й запазих правото да направи завещание. Резултатът от тези условия може да бъде обобщен както следва. Ако лейди Глайд почине, без да остави деца, нейната доведена сестра мис Халкъм и някои други родственици или приятели, които тя би желала да облагодетелствува, при смъртта на съпруга й щяха да си разделят такива дялове от парите й, които по волята й са им отредени. Ако, от друга страна, тя почине, оставяйки деца, техният интерес, напълно естествено, отменяше интересите на всички останали. Такава беше клаузата и според мен всеки, който я прочетеше, не би могъл да не се съгласи, че тя бе еднакво справедлива за всички страни.

Да видим как бяха приети моите предложения от страна на съпруга.

По времето, когато ме завари писмото на мис Халкъм, аз бях затънал в работа дори повече от обичайното. Но съумях да се освободя за договора. Приготвих го и го изпратих за одобрение на адвоката на сър Пърсивъл, преди да мине и седмица, след като мис Халкъм ме уведоми за предстоящата женитба.

След два дий документът ми бе върнат със забележки и уточнения от адвоката на баронета. Неговите възражения се оказаха до голяма степен от най-незначително и техническо естество, преди да се стигне до клаузата, засягаща двадесетте хиляди лири. Срещу нея имаше двойни линии с червено мастило и към тях бе прибавена следната бележка: „Неприемливо. Основната част да премине във владение на сър Пърсивъл в случай, че той надживее лейди Глайд и няма наследници.“

С други думи, ни едно петаче от двадесетте хиляди лири да не бъде дадено на мис Халкъм или на друг родственик или приятел на лейди Глайд. Цялата сума, ако тя не оставеше деца, щеше да се шмугне в джобовете на съпруга й.

Отговорът, който написах на това безочливо предложение, бе колкото се може по-кратък и по-остър. „Уважаеми сър. Относно договора на мис Феърли. Поддържам клаузата, срещу която възразявате, така както е формулирана. Искрено ваш.“ Ответът се получи след четвърт час. „Уважаеми сър. Относно договора на мис Феърли. Поддържам забележката с червеното мастило, срещу която възразявате, точно както е формулирана. Искрено ваш.“ Както гласеше противният съвременен жаргон, бяхме стигнали „до мъртва точка“ и не оставаше нищо друго, освен да се допитаме до клиентите си.

Моята клиентка мис Феърли не бе навършила още двадесет и една години и при това положение неин настойник бе мистър Фредерик Феърли. Изпратих писмо още същия ден и изложих пред него случая такъв, какъвто беше, като не само наблегнах на всички възможни аргументи, които ми дойдоха наум, за да го склоня да поддържа клаузата, както я бях съставил, но и изразих ясно пред него користния мотив, залегнал в дъното на съпротивата срещу моето решение относно двадесетте хиляди лири. Сведенията за паричните дела на сър Пърсивъл, които според установения ред получих, когато ми предоставиха условията за договора от негова страна, съвсем недвусмислено показваха, че дълговете на имението му са огромни и че за човек с неговото положение доходът му, макар и на хартия голям, фактически беше нищожен. Нуждата от налични пари бе жизнена необходимост за съществуването на сър Пърсивъл и забележката на адвоката му относно въпросната клауза в договора не бе нищо друго освен нейното откровено и егоистично отражение.

Отговорът на мистър Феърли, получен със следващата поща, се оказа крайно неясен и неподходящ. Преведен на обикновен английски език, той гласеше следното: „Ще бъде ли така любезен скъпият Гилмор да не тревожи своя приятел и клиент за такава дреболия като една отдалечена във времето вероятност? Може ли да се смята, че една млада жена на двадесет и една години ще умре преди един четиридесет и пет годишен мъж и при това без да остави деца? От друга страна, възможно ли е в този окаян свят да се надценява стойността на мира и покоя? Ако тези две небесни благословии се предлагаха в замяна на една такава земна дреболия, като отдалеченият шанс да се получат двадесет хиляди лири, нима сделката не беше честна. Разбира се, че да. Тогава защо да не се направи?“

Захвърлих писмото с отвращение. То тъкмо бе прелетяло и паднало на пода, когато на вратата ми се почука и мистър Мериман, адвокатът на сър Пърсивъл, бе въведен. В този свят съществуват много разновидности на хитрия професионалист, но най-трудно човек се справя с онези, които искат да го измамят под прикритието на вроденото добродушие. От всички възможности, с които може да ти се случи да имаш работа, дебелият, охранен, усмихнат, приятелски настроен делови мъж подсказва най-голяма безнадеждност. Мистър Мериман беше от тази категория.

— Е, как се чувствува добрият мистър Гилмор? — започна той, целият огрян от топлината на собствената си приветливост. — Радвам се да ви видя, сър, в такова отлично здраве. Минавах покрай вашата врата и си помислих, че няма да е зле да надникна в случай, че имате да ми съобщите нещо. Нека, моля ви, нека да разрешим това малко различие помежду си устно, ако можем! Имате ли вече вест от вашия клиент?

— Да, а вие от вашия?

— Мой скъпи, добри ми сър, как бих искал моят клиент да ми предостави каквото и да е решение — от цялото си сърце желая да смъкна отговорността от раменете си; но той е твърдоглав или, по-точно казано — категоричен и не иска да ме освободи от нея. „Мериман, оставям подробностите на вас. Правете тъй, както смятате, че е добре за моите интереси, и считайте, че лично аз съм се оттеглил от цялата работа, докато тя не приключи.“ Това бяха думите на сър Пърсивъл преди две седмици и единственото, което можех да го накарам да направи, бе да ги повтори. Мистър Гилмор, както знаете, аз не съм корав човек. Уверявам ви, между нас да си остане, че лично аз бих искал да залича собствената си забележка начаса. Но след като сър Пърсивъл не желае да се заеме с въпроса и сляпо предава всичките си интереси на моята грижа, каква позиция мога да заема, освен позицията да ги отстоявам? Ръцете ми са вързани — не виждате ли, уважаеми сър, — ръцете ми са вързани.

— В такъв случай вие поддържате забележката си към клаузата безусловно? — попитах аз.

— Да, по дяволите! Нямам друг избор. — Той отиде, до камината и започна да се грее, тананикайки си весело с богат басов глас края на една мелодия. — Какво е становището на вашата страна? — продължи той. — Хайде, моля ви, кажете ми какво е становището на вашата страна.

Срамувах се да му кажа. Опитах се да спечеля време — не, направих нещо по-лошо. Моите адвокатски инстинкти надделяха и аз дори се опитах да се пазаря.

— Двадесет хиляди лири е доста голяма сума, за да очакваме от приятелите на дамата да я пожертвуват в двудневен срок — заявих аз.

— Напълно вярно — отвърна мистър Мериман, отправяйки замислен поглед към ботушите си. — Правилно го казахте, сър — наистина съвсем правилно!

— Един компромис, отчитащ както интересите на семейството на дамата, така и интересите на съпруга, може би не би изплашил тъй много моя клиент — продължих аз. — Хайде, хайде, тази вероятност се свежда в края на краищата до спазаряване. Кое е най-малкото, което бихте приели?

— Най-малкото, което ще приемем — изрече мистър Мериман, — е деветнадесет хиляди деветстотин деветдесет и девет лири, деветнадесет шилинга и единадесет пенса. Ха! Ха! Ха! Извинете ме, мистър Гилмор. И аз имам право на малка шегичка.

— Наистина малка — отбелязах. — Шегата ви струва точно колкото няколкото пенита, заради които бе направена.

Мистър Мериман бе възхитен. Стаята започна да кънти от смеха, с който прие язвителния ми отговор. Колкото до мен, не показах добродушие дори и наполовина; заговорих отново делово и сложих край на разговора.

— Днес е петък — казах му, — изчакайте ни до вторник за окончателния отговор.

— На всяка цена — отвърна мистър Мериман. — Дори и по-дълго, ако желаете, скъпи ми господине. — Той си взе шапката, за да си върви, но после отново ме заговори. — Между другото — каза ми — вашите клиенти в Къмбърланд не са получавали други известия ОТ жената, която написа анонимното писмо, нали?

— Нищо повече. Вие открихте ли някаква следа от нея?

— Все още не — отговори моят юридически приятел. — Но не се отчайваме. Сър Пърсивъл има подозрения, че някой й помага да се крие и ние наблюдаваме този някой.

— Имате пред вид възрастната жена, която беше с нея в Къмбърланд ли? — попитах аз.

— Съвсем друг човек, сър — отговори мистър Мериман. — Все още не сме успели да открием старата жена. Нашият някой е мъж. Ние го държим под око тук в Лондон и храним дълбокото подозрение, че той е помогнал по някакъв начин първия път при бягството й от приюта за душевноболни. Сър Пърсивъл искаше да го разпита незабавно, но аз казах: „Не, това само ще го накара да бъде по-предпазлив. Наблюдавайте го и чакайте.“ Ще видим какво ще стане. Една опасна жена на свобода, мистър Гилмор; никой не знае какво още може да извърши. Довиждане, сър. Надявам се, че във вторник ще имам удоволствието да получа вест от вас.

Той Се усмихна дружелюбно и излезе.

През втората част на разговора с моя юридически приятел бях доста разсеян. Бях толкова загрижен около проблема с договора, че не обръщах внимание на никакви други въпроси и в мига, в който останах сам, започнах да мисля какъв да бъде следващият ми ход.

При всеки друг случай бих действувал според дадените ми нареждания, независимо от личната си съпротива, и бих се отказал от спора за двадесетте хиляди лири на място. Но не можех да се отнеса с такова безразличие към мис Феърли. Към нея изпитвах искрено чувство на привързаност и възхищение; помнех, че за мен баща й беше най-сърдечният приятел и клиент, който човек би могъл да има; докато изготвях договора, изпитвах към нея онова, което бих изпитвал, ако не бях ерген, към собствената си дъщеря; и затова бях твърдо решен да не пестя силите си в нейна услуга и там, където ставаше въпрос за нейните интереси. Да пиша повторно на мистър Феърли, беше немислимо; това би му дало само още една възможност да се изплъзне между пръстите ми. Може би щеше да бъде по-полезно да се срещна с него и лично да изразя възраженията си. Следващият ден бе събота. Реших да си взема билет за отиване и връщане и да раздрусам старите си кости до Къмбърланд с надеждата, че ще го убедя да възприеме позицията, която бе справедлива, независима и благородна. Несъмнено шансът беше незначителен, но фактът, че не съм го пропуснал, щеше да успокои съвестта ми. Тогава щях да съм сторил всичко, което човек в моето положение би могъл да направи в интерес на единственото, дете на своя стар приятел.

Времето в събота беше прекрасно — западен вятър и ярко слънце. И тъй като напоследък отново усещах в главата си онази напрегнатост, срещу която моят лекар ме бе предупредил сериозно още преди две години, реших да се възползувам от възможността за малко допълнително движение и след като изпратих предварително багажа си, тръгнах пеша към гарата на Юстън Скуеър. Когато стигнах до Холбърн, един господин, който мина бързо покрай мен, спря и ме заговори. Това беше мистър Уолтър Хартрайт.

Ако той не ме бе поздравил пръв, сигурно щях да го отмина. Бе така променен, че едва можах да го позная. Лицето му бе бледо и изпито, държането му — припряно и неуверено, а облеклото му, което бях запомнил като спретнато и подобаващо за джентълмен, когато се запознахме в Лимъридж, бе така занемарено, че бих се засрамил, ако някой от моите чиновници се появеше в този вид.

— Отдавна ли се върнахте от Къмбърланд? — запита той. — Преди известно време мис Халкъм ми писа. Разбрах, че обяснението на сър Пърсивъл Глайд е било прието като задоволително. Скоро ли ще се състои сватбата? Може би случайно знаете, мистър Гилмор?

Той говореше тъй бързо и струпваше въпросите си така странно и объркано, че аз с мъка следях мисълта му. Независимо от близките отношения, в които би могъл да бъде със семейството от Лимъридж поради стечението на неприятните обстоятелства, според мен той нямаше право да очаква сведения относно личните им въпроси и затова реших колкото се може по-безболезнено да прекратя темата за брака на мис Феърли.

— Времето ще покаже, мистър Хартрайт — рекох му, — времето ще покаже. Осмелявам се да предположа, че няма да бъдем далеч от истината, ако следим вестниците за съобщението за сватбата. Простете ми, че отбелязвам, но за съжаление не изглеждате така добре, както при последната ни среща.

Нервна тръпка премина за миг през устните и очите му и ме накара донякъде да се упрекна, че му отговорих по такъв многозначително предпазлив начин.

— Нямах никакво право да питам за нейната сватба — каза той с горчивина. — Трябва да чакам, докато прочета във вестниците като другите хора. Да — продължи той, преди да мога да поднеса някакви извинения. — Напоследък не съм добре. Заминавам за чужбина, ще се опитам да променя обстановката и заниманията си. Мис Халкъм прояви любезността да ми помогне с нейните връзки и моите препоръки се приеха добре. Далече е, но за мен е без значение къде отивам, какъв е климатът или колко дълго ще отсъствувам.

Докато говореше, той се оглеждаше наоколо в тълпата от непознати, които минаваха от двете ни страни, като че ли мислеше, че някой би могъл да ни наблюдава.

— Желая ви успех и да се върнете здрав и читав! — казах аз и после добавих, за да не го държа напълно изолиран по въпроса за семейство Феърли: — Днес заминавам по работа в Лимъридж. В момента мис Халкъм и мис Феърли отсъствуват. На посещение са при някакви приятели в Йоркшър.

Погледът му просветна и той се канеше да каже нещо в отговор, но същият мигновен нервен спазъм премина отново през лицето му. Взе ръката ми, стисна я силно и изчезна сред тълпата без нито дума повече. Макар че почти не го познавах, изчаках минута, гледайки след него почти с чувство на съжаление. В професията си съм натрупал достатъчно опит, що се отнася до младите мъже, за да зная какви са външните признаци и белези на техния старт в погрешна посока и колкото и да ми е мъчно да го кажа, когато тръгнах отново към гарата, аз изпитвах сериозни съмнения за бъдещето на мистър Хартрайт.