Винс Флин
Самотният играч (9)

8.

Беше събота по обяд. За хората, родени във Вашингтон, есента е най-подходящото време от годината да са си в столицата. Пролетта беше приятна, но тогава имаше твърде много туристи и влажността в долината на Потомак беше висока. През есента въздухът беше свеж, цветовете — ярки и живи. Колежаните се стягаха за път и се вълнуваха от предстоящата година, в която щяха да са далеч от мама и татко. Докато Питър Камерън вървеше забързано по южния край на Уошингтън Съркъл, той не мислеше за тези неща. Искаше само по-скоро да излезе сред природата и да се наслаждава на прекрасния съботен следобед, но важни и неотложни дела го възпрепятстваха.

Камерън се беше върнал в Щатите само преди няколко часа и през това време беше научил много тревожни новини. Той и Дженсън бяха напуснали Германия малко след полунощ от едно малко летище в покрайнините на Хамбург. После със самолет се прехвърлиха на Мо Есбли, друго малко летище на час път от Париж. На сутринта Камерън взе първия полет до Ню Йорк от летище „Шарл дьо Гол“, а семейство Дженсън излетяха от „Орли“ и щяха да кацнат чак в Мексико Сити. Оттам трябваше да се прекачат на самолет за Лос Анджелис и после да се приберат у дома в Денвър.

Камерън стигна северозападната страна на Уошингтън Съркъл и продължи по Пенсилвания Авеню. Идваше от малкия си офис в университета „Джордж Вашингтон“. Той беше работил за ЦРУ от 1974 до 1998 г. По време на последната му година в Ленгли при него дойде човек, който му направи предложение за работа с петкратно по-голямо възнаграждение. То щеше да му позволи да плете интриги и да се занимава с нещо много приятно за него, без да му се бърка Конгресът. Част от сделката включваше преподавателско място в университета, което изискваше работа около десет часа в седмицата и за което му се плащаше заплата, равна на тази в Ленгли. Лекциите, които водеше, бяха за ЦРУ. Преподаваше три пъти седмично и имаше двама асистенти на щат. Но длъжностният „пакет“ включваше и други консултантски задачи, както и парични премии за по-специални действия. Като тези, които вършеше в момента.

На Двайсет и пета улица Камерън зави надясно и тръгна към следващата пресечка нагоре, но в последния момент се шмугна в сградата на Колумбия Хоспитал. Доближи се до редица телефонни автомати. Три бяха заети, два — свободни. Камерън пусна монета и набра номера. Когато отсреща вдигнаха, той хвана с два пръста мястото около ларинкса си. Гласът му прозвуча дрезгаво и по-писклив:

— Трябва ми такси.

Гласът от другата страна попита:

— До колко време, докъде и за колко пътници?

— До час. Трийсет километра, четирима пътници.

Последва кратка пауза, след което отговориха:

— Четвърто място след шейсет минути. Нещо друго?

На Камерън му отне секунда да се сети, че четвърто място беше Монтгомъри Парк, и на свой ред отвърна:

— Не. — После затвори телефона и напусна болницата. Мразеше да използва телефони. Отблизо познаваше възможностите на АНС и ЦРУ. Но нямаше избор, като се имаше предвид, че му предстои да извърши нещо спешно. По-рано през деня беше минал през една от компютърните зали в университета. Рядко използваше своя компютър в офиса, предимно за да сърфира из Интернет. Когато влизаше в електронната мрежа от място извън университета, винаги се стремеше да ползва различни компютри. Беше се сдобил със списък на студентите, които имаха потребителски сметки за Интернет, и с техните пароли. Интернет беше един странен нов свят, а законите, защитаващи личната неприкосновеност в него, още бяха в зародиш. Буквално всяка правна, военна или разузнавателна служба следеше електронната мрежа, като търсеше из нея дирите на заподозрени шпиони, терористи и престъпници.

Камерън зави на улица М и се запъти на запад към Джорджтаун. Само преди двайсет минути беше използвал потребителското име и паролата на един първокурсник по международен бизнес, за да се рови в Мрежата. Всички германски вестници и телевизионни канали говореха за сензационната новина. Лондонският „Таймс“ дори беше разпратил вестта по електронната поща. Камерън очакваше убийството на Хагенмилер да предизвика подобен отзвук. Това беше част от плана. Но не очакваше да прочете, че германските власти издирват трима души. Не двама, а трима. Когато напусна имението, не се виждаше никакъв огън, да не говорим за пожар, който да унищожи половината от старинната сграда. В статиите пишеше, че сред останките от тлеещия пожар са били открити две силно обгорени тела. Бет Дженсън беше казала три трупа, а не два. Хагенмилер, бодигардът и Рап. Нещо не беше наред и Камерън знаеше какво.

Той се изпоти. Разкопча ципа на синьото си яке, докато пресичаше Рок Крийк, и го разтвори широко. Парковата алея под моста беше пълна с колоездачи и бягащи за здраве. Камерън ускори ход, като изруга, че вместо да се наслаждава на хубавия ден и на свършената работа, както и на значителна парична сума, преведена на една от неговите офшорни банкови сметки, сега трябваше да се оправя с тези некадърници.

На Двайсет и девета улица Камерън откри друг телефонен автомат и набра номера. Каза:

— Хей, ще играя голф след час. Ще успееш ли?

Човекът се поколеба и отвърна:

— Един час може и да не ми стигне. Къде ще играем?

— Монтгомъри Вилидж Голф Клъб.

Последва отново пауза.

— Игрището трудно ли е?

— Може би, но мисля, че ще се справиш.

— Четирима ли ще играем?

— Не. — Камерън погледна настрани. — Можем да използваме двама, ако се убедим, че удрят добре със стика. А и не искам да играя с непознати.

— Дадено. Ще се срещнем там след деветдесет минути.

Камерън затвори и пое нагоре по улицата. Павираният тротоар беше стръмен и неравен. Лицето му се покри с пот и брадата го засърбя. Апартаментът му се намираше на върха, на улица Q. Беше само на шест пресечки оттук, но трябваше да се върви все по стръмното. Четирийсет и осем годишният ветеран от ЦРУ се изруга, задето беше натрупал наднормени килограми. Когато всичко свърши, ще отиде в някой от онези първокласни минерални курорти, в които те изстискват и цялото наднормено тегло се топи пред очите ти. Точно това му трябваше — да се грижат за него и да го глезят. За първи път в живота си имаше достатъчно пари, за да се порадва на изтънчените неща.

Но първо трябваше да се погрижи за усложнението. Когато стигна горе, беше изплезил език. При Дъмбъртън вече беше свалил якето, а разкопчаната риза беше пропита от пот под мишниците. Двете необходими му чанти бяха натоварени и колата го чакаше в един гараж под наем на две пресечки оттам. По нанадолнище, слава Богу. Трябваше да се отбие в един от трезорите и да вземе от сейфа пари за наемниците. Никой в този бранш не продаваше труда си евтино. Би могъл, разбира се, да накара работодателя си да го обезщети по-късно, а дотогава с малко късмет да си върне парите, които е платил на двамата Дженсън. Няколко секунди умува дали да уведоми шефа си. Докато пресичаше кръстовището с улица О, реши да не го известява. Онзи мразеше немарливата работа и обичаше инициативните хора. Ще се погрижи за проблема сам и тогава ще му представи изчерпателен доклад. Двамата Дженсън трябва да се премахнат. Ако Айрини Кенеди ги пипне преди него, шефът му ще побеснее. Тогава Камерън може и да изчезне за известно време. Може би завинаги.

 

 

Бяха пристигнали във Фрайбург в шест без десет сутринта. Градът с малко повече от двеста хиляди жители тъкмо се пробуждаше. По време на нощното пътуване Рап беше изхвърлил люгера със заглушител и кодираната срещу подслушване радиостанция, докато минаваха по един мост край Щутгарт. Беше изгорил удостоверението от БКР и някои други документи. Вече бе идвал веднъж във Фрайбург, преди седем-осем години. Беше го избрал наслуки като място, в което за известно време да забрави за служебните си задължения. Имаше хубави спомени от града. Тогава по план трябваше да остане една седмица, но си тръгна след края на втората. Беше пристигнал, преди да започне годишният фестивал Хокс. Във Фрайбург имаше страшно много велосипедисти и на Рап не му отне много време да се свърже с един от колоездачните клубове. Прекарваше дните си в състезания през горите и речните долини заедно с шепа луди колоездачи, които обичаха болката почти колкото и той. Вечерите му минаваха в пиене на страхотната немска бира и сваляне на красиви момичета. Но при това пътуване нямаше да има нищо подобно.

Рап беше открил едно място близо до Мюнстерплац, градския пазар, и изостави там таксито. Фермерите и занаятчиите вече пристигаха, за да приготвят сергиите си за оживената съботна сутрин. Рап и Георг тръгнаха пеша. Километър и половина по-късно влязоха в малка странноприемница, наречена „Цум Ротен Бар“. Георг точно изпълни инструкциите на Рап. Каза на мъжа на рецепцията, че са дошли с кола от Хамбург, за да си направят екскурзия през уикенда, и че са планирали да пристигнат предната вечер, но е трябвало да работят до късно. Затова са станали рано на следващия ден и са дошли в града.

Възрастният собственик на странноприемницата, изглежда, им повярва. Рап беше казал на Георг да плати в брой предварително за две нощи. Собственикът радостно взе парите и им даде стая, без да им поиска удостоверения за самоличност. Това пък зарадва Рап още повече. Горе в стаята Рап даде на Георг парите, които му беше обещал, сложи му превръзка на очите и го завърза здраво за леглото. Преди да излезе, повтори заедно с таксиметровия шофьор намислената история за последно.

— Само стой в леглото и се опитай да поспиш. Когато собственикът те открие, накарай го да се обади на полицията и им разкажи всичко. Кажи им, че съм заплашил да те убия, ако не ми се подчиниш, точно както го обсъдихме в колата.

Георг кимна и Рап напъха парцала в устата му. После се съблече гол и свали сините си контактни лещи. Очите му почувстваха облекчение, щом чуждите тела бяха махнати от тях. Под душа той изми и изплакна косата си няколко пъти, за да свали кестенявия цвят. Постара се да не засегне раната на главата си, но беше невъзможно. Когато излезе от душа, остави водата да тече и почисти колкото можа кръвта от яката на ризата си.

След като се облече, се върна отново в банята, спря душа и изчисти канализационния отвор от косми. Хвърли всички хавлиени кърпи в бял найлонов чувал за дрехи за пране, оставен от персонала, и провери стаята още веднъж. Когато излезе от нея, сложи на вратата табелката „Моля, не ме безпокойте“ и затвори.

Беше 6.45 часът, когато напусна странноприемницата през странична врата. Вървя пеш през града близо три километра, докато стигна района около университета „Алберт Лудвиг“. По пътя си хвърли найлоновия чувал с кърпите в кофата за отпадъци зад един ресторант и се отби в два магазина и в павилион за сувенири в един хотел. Когато стигна университета, беше 7.30, а температурата — към петнайсет градуса. Рап влезе в сградата и обикаля из нея, докато открие достатъчно уединена тоалетна. Намираше се на третия етаж и беше обща за мъже и жени. Заключи вратата и се залови за работа. Взе машинката за подстригване, която беше купил в един от магазините, сложи трисантиметров накрайник на върха й и я включи в контакта. Наведе се над мивката и започна да стриже гъстата си черна коса. После смени накрайника и подравни косата си отстрани и отзад. Отново изми косата си и си сложи синя тениска с Мюнстерската катедрала. Отгоре облече сива ватирана блуза-суичър. Сложи си бежови шорти, бели чорапи и сини обувки. Дрехите и обувките му от миналата нощ бяха завързани на вързоп и пъхнати в пазарска чанта. Всичко останало отиде в голяма зелена раница, която беше купил от втория магазин. С изключение на пистолета „Глок“, който пъхна в колана на шортите под широкия суичър.

Доста му олекна, когато се освободи от старите дрехи. Възнамеряваше да го направи много по-рано, но не искаше Георг да стане свидетел на преображението. Излезе от университета и на няколко пресечки от него откри една хлебопекарна. Умираше от глад и затова изяде няколко кроасана и изпи бутилка портокалов сок. После влезе в едно кафене и уби още двайсет минути, като отпиваше бавно от чаша горещо кафе. В девет без пет потегли към следващата си цел.

Магазинът за велосипеди се намираше на същото място, на което Рап го помнеше. Ентусиасти и членове на спортни клубове вече се тълпяха отпред, облечени в спортни екипи от ликра в ярки цветове, тясно прилепнали към телата им. Рап си проправи път през тълпата и влезе вътре. От тавана висяха велосипеди, колелета бяха подредени и край стените. Рап се приближи до продавача и помоли на френски за помощ. Мъжът го упъти към млада жена с дълга черна коса. Тя беше французойка. Рап бързо научи, че е от Мец и следва в университета във Фрайбург.

Рап попита момичето дали още се провеждат съботните състезания. Тя каза, че са станали по-популярни отвсякога. Фрайбург беше включен в знаменитата колоездачна обиколка Тур дьо Франс. Маршрутът минаваше на северозапад към древния град Брайзах и после през Рейн отиваше във Франция. Оттам колоездачите се състезаваха откъм френската страна на реката, като пресичаха Мюлхайм, Отмарсхайм или Базел, Швейцария. Всяка събота стотици облечени в ярки цветове швейцарски, френски и германски състезатели се надпреварваха по тази отсечка. Рап го интересуваше дали като преди граничната охрана пропуска групите велосипедисти, без да проверява паспортите им. От Фрайбург Франция беше само на двайсет и пет километра на изток, а Базел — на по-малко от осемдесет километра на югозапад. На граничните пропускателни пунктове режимът беше разхлабен заради множеството хора, които живееха в една страна, а работеха в друга. Но както Рап го беше забелязал в другите държави, без съмнение сигурността щеше да бъде затегната веднага, ако се получеше такова нареждане.

След като разгледа спортните велосипеди, той си избра едно „Бианки“ втора ръка в класически зелен цвят. После си купи специални чанти за колелото, отделна чанта за кръста и колоездачен екип, допълнен от обувки, малка бяла шапка и очила „Оукли“. Раницата, купена по-рано, нямаше да му свърши работа. Щеше да се откроява като бяла врана. Плати за всичко в брой. Искаше да отложи използването на кредитната карта колкото се може повече. Жената го насочи към малка баня в мазето на магазина и Рап се преоблече в новия си екип. В най-вътрешния джоб на чантата за кръста пъхна пистолета, един резервен пълнител към него, заглушител и пачка френски франкове, германски марки и британски лири. Във външния джоб сложи френския си паспорт и неколкостотин франка. Всичко, което трябваше да изхвърли, върна обратно в раницата, като остави новите си дрехи.

Когато се качи горе, състезателите се готвеха да потеглят. Рап нави дрехите си на топка и ги пъхна в багажника на колелото. Каза на услужливата французойка, че ще се върне след минута и че трябва да даде раницата на свой приятел. След това изчезна зад ъгъла. Половин пресечка по-нататък откри кофа за смет и хвърли раницата вътре. Имаше и по-подходящи начини да го направи, но не разполагаше с достатъчно време.

Върна се обратно при магазина. Групата от трийсет и няколко колоездачи потегляше. Рап благодари на младата жена за помощта и подкара своето „Бианки“ по павираната улица. След две пресечки настигна групата и се нареди отзад. Рап не беше просто любител на колоезденето. Вече не се състезаваше професионално, но не чак толкова отдавна беше в ранглистата на най-добрите състезатели по триатлон в света. Беше печелил състезанието „Айрън мен“ на Хавайските острови и финиширал три пъти сред призьорите в смятаното за най-значително годишно събитие в този спорт. После изникна работата му в ЦРУ и той беше принуден да се откаже от състезанията. Но продължаваше да плува, да бяга и да кара велосипед поне пет дни седмично.

Беше 9.36, когато излязоха от града. Рап остана отзад. Краката му бяха във форма, но гърдите малко го наболяваха. Болката го накара да се замисли за снощните събития и той започна да анализира случилото се. Кой може да стои зад номера на двамата Хофман? Вероятността да са действали сами беше близка до нулата. Рап не ги беше познавал изобщо преди. Не виждаше някакъв мотив да искат да го убият. Малцина негови познати знаеха за връзката му с ЦРУ, още по-малко знаеха за последната му мисия. За един от тях със сигурност се сещаше, а за други двама предполагаше, че са замесени. Човекът, който най-лесно би уредил двамата Хофман да го ликвидират, му беше близък и досега мислеше, че може да разчита на него. На Рап този извод не му хареса. Но гадната истина беше, че Айрини Кенеди е най-вероятната заподозряна. Рап не искаше да повярва в това. Беше готов да приеме каквото и да било друго, но за момента ясен отговор нямаше. Трябваше да се върне в Щатите и да открие сам кой го е предал. Щеше да започне от семейство Хофман. Щеше да му е необходима помощ при издирването им, но знаеше към кого да се обърне.

След завоя пред тях се простря Рейн. Старинната келтска крепост Брайзах беше внушителна. Градът беше разположен на високо осемдесет метра скално плато, представляващо естествено военно укритие. От гребена на планината пътят се спускаше в долината. Колоездачите се приведоха и заработиха усилено с краката.

Рап пропусна групата да мине пред него. На пропускателния пункт се беше проточила поне на километър колона от чакащи превозни средства. „Спокойно — каза си Рап. — Нямаш вид на човек, когото издирват, имаш виза и лична карта на страните от Европейския съюз, никой не знае за теб, а и се движиш в група.“ Превключи на по-бърза скорост и ускори темпото. Лесно изпревари деветимата пред себе си и се намести в средата на групата. Три минути по-късно те стигнаха опашката от коли, чакащи да преминат границата. Рап отпи вода от бутилката и продължи да се оглежда за всеки детайл от терена, който би му бил от полза, ако се наложи да се измъкне в обратната посока. Групата започна да забавя скорост, но съвсем леко. Рап се възползва от времето, за да премести чантата на кръста точно пред корема си. Така тя щеше да му е подръка, ако възникнеше необходимост. За да извади паспорта или за пистолета.

Група френски велосипедисти ги подмина, тръгнала по друг маршрут. Повечето от тях помахаха, но някои подметнаха подигравателни реплики. Отпред Рап забеляза служителя от граничната охрана, който махаше на колоездачите да спрат. Водачът на групата започна да му крещи нещо, докато още се намираше на петдесет метра от него. Рап не можа да разбере какво му каза, но видя, че сочи назад към френските велосипедисти, които се отклоняваха в друга посока. Появи се втори офицер и се намеси. Когато стигнаха моста, офицерите им махнаха да продължат напред. Щом Рап ги задмина, вторият извика нещо окуражително. „Благодаря ти, Боже, за националната гордост.“ Когато стигнаха другата страна на моста, Рап въздъхна от облекчение. Трудната част беше отминала. Групата се движи на запад около половин километър. Рап отново остана на опашката и когато завиха на юг, набра скорост и мина отпред. Пътен знак указваше, че Колмар е на дванайсет километра оттук. Знаеше, че по-голямата част от пътя минава по стръмен склон нагоре. Приведе се напред и натисна педалите. Първо трябваше да намери компютър, а после да хване влак.