Винс Флин
Самотният играч (6)

5.

Човекът стоеше в края на гората — на не повече от стотина метра от мястото, където предната нощ беше стоял Рап. Оттук той ясно виждаше предната част на имението. С лявата си ръка придържаше слушалката в ухото си, а в дясната държеше бинокъл. От слушалката към яката на тъмнокафявото яке се спускаше навитата жица на закодираната радиостанция „Моторола Сейбър“. Той с голям интерес слушаше ставащото в къщата. Екшънът вече беше започнал. Чу изненадания глас на Рап при неочаквания за него обрат. Сега чакаше жената да излезе от имението. Ако не се измъкнеше, добре, но да я изпуска да избяга ранена, беше неприемливо. Никой не трябваше да остава жив. Заповедта беше ясна.

Трябваше всичко да изглежда така, сякаш Рап е бил убит от бодигарда. Първо умира Хагенмилер, после — Рап. Ако Дженсън успеят да нагласят нещата да изглеждат убедително, ще останат живи. Ако са объркали и най-малкото нещо, ще бъдат премахнати. Затова беше тук — да следи и да коригира, ако се наложи, ситуацията.

Брадатият мъж сред дърветата беше бивш служител на ЦРУ. Малцината негови близки приятели го наричаха Професора. Истинското му име беше Питър Камерън. На пръв поглед никой не би казал, че се занимава с подобни неща. В края на четирийсетте си години и с тегло петнайсетина килограма над нормата той не би издържал физическа схватка с противник. Но физическите сблъсъци не бяха в стила му. Камерън ръководеше нещата от дискретно разстояние и ако се налагаше, той се намесваше винаги с десния показалец на спусъка, а не с юмруци. Беше професионален стрелец и смяташе, че най-лесно човек може да бъде убит с куршум. По-често обаче наблюдаваше в сянка и действаше зад сцената. Камерън определяше убийците и всеки път се наслаждаваше на тръпката да отиде на мястото и да гледа как всичко става пред очите му. Беше много по-интересно, отколкото да седи зад бюро в Ленгли и да получава инструкции по телефона. Камерън искаше да проследява отблизо всеки детайл, което не можеше да направи от другата страна на Атлантика. Тази мисия беше много важна.

Камерън беше чувал слухове за мъжа с прякор Железния. Ако разказваното за него беше само наполовина истина, Мич Рап беше удивителна личност. Камерън се възхищаваше на неговите умения и воля. По свой егоистичен начин той се вълнуваше, че отговаря за ликвидирането на някой толкова силен като Рап. Изпитваше и известна вина, че ще убие толкова предан на Управлението служител, но като много други, и Рап беше само пионка, второстепенен пехотинец, който в крайна сметка беше заменим. Историята изобилстваше с такива като него и в интерес на истината поради тази причина Камерън беше напуснал Ленгли. Попадна на верния път благодарение на човек, който истински ценеше таланта му, който искаше да го възнагради за годините упорита работа.

Камерън се напрегна, когато вратата на имението се отвори. Вдигна бинокъла пред очите си и го настрои. Въздъхна от облекчение, когато видя как Бет Дженсън излезе от сградата, изтича по стълбите надолу и влезе в колата. Когато аудито потегли с пълна газ, Камерън огледа вратата да не би някой да я е проследил. Колата се насочи към изхода. Щом наближи портата, шофьорът натисна клаксона и пусна фаровете. Преди колата да спре напълно, портата се отвори. Аудито излезе на пътя. Камерън кимна одобрително и отново насочи поглед към сградата. Наблюдава я няколко минути, като търсеше признаци, че убийците са били чути или видени. Такива нямаше.

Доволен от резултатите, Камерън пъхна бинокъла в джоба си и си запроправя път между клоните и храстите. Няколко секунди по-късно излезе на една от пътеките и тръгна към черния път. За разлика от предната нощ, сега той беше единственият в гората.

На косъм беше. Замалко да се провали. Егоизмът и самоувереността надвиха и той реши да издебне Рап. Уменията му в гората бяха аматьорски в сравнение с рутината, която Рап притежаваше. Дори не можа да се доближи до него. Беше го следвал с очила за нощно виждане, но тъкмо когато започна да скъсява дистанцията, Железния спря и изчезна сред дърветата. Камерън стоя замръзнал на място повече от двайсет минути от страх, че Рап ще го нападне в гръб. За първи път от години насам усети паниката да го сграбчва за гърлото.

На Камерън му се искаше да застане срещу Рап в градска среда. Беше убеден, че щеше да има предимство пред противника по оживените улици на Вашингтон, по които се беше упражнявал в шпионския занаят. Щеше да е истинско удоволствие да дебне и преследва Рап във Вашингтон. Камерън се усмихна и поклати глава — доволен, че мисията завърши с успех, и малко разочарован, че никога повече няма да усети тръпката от хайката за Железния.

Щом стигна до черния път, Камерън сви от пътеката и отиде при превозното си средство. Под камуфлажна мрежа беше скрит мотоциклет БМВ К 1200 ЛТ. Камерън сгъна мрежата и я прибра в багажника на мотоциклета. После изкара машината на пътеката, сложи си каска и стартира двигателя. Мощният фар освети пътеката пред него. Мотоциклетът ревна, той се метна на него и включи на скорост. Подкара към черния път и се насочи към хижата — в противоположна посока на тази, в която в момента се движеха семейство Дженсън. Ако всичко минеше по план, щеше да ги види на самолетната писта след двайсет минути. Мисията беше успешна.

 

 

Клепачите му потрепериха и се отвориха. Опита да фокусира замъгленото си зрение. Сетивата му бавно се пробуждаха. Едно по едно. Първо се върна обонянието му. Мирисът на изгорял барут изпълни ноздрите му. После дойде шум, подобен на тупкане. Не можеше да определи откъде. Стонът, който издаде, премина в ръмжене. Рап опита да помръдне, но болката беше нетърпима — и в главата, и в гърдите.

Легнал по гръб, той се загледа в тавана и пробва да установи къде се намира и какво се е случило с него. Остротата на зрението му се върна и тогава си спомни. Първата му реакция беше да се опита да седне. Успя да повдигне главата си от пода, но остра болка прониза гърдите му и той се отказа. Погледна отново към тавана и опипа с ръка гърдите си под тежкото кожено палто. Извади ръката в ръкавица и я огледа. Кожата беше суха — нямаше кръв. Насили се да превъзмогне болката и се обърна на лявата си страна. После се подпря на коляно и огледа стаята.

„Проклета кучка“, промърмори. Главата му тежеше, но спомените му започнаха да се прожектират в съзнанието му. Прокара пръсти по палтото и напипа двата сплескани куршума, от които го беше предпазил кевларът. Припомни си как го попитаха дали носи защитна жилетка. Тогава му се стори необичаен начинът, по който зададоха въпроса. Сега вече знаеше защо. „Слава Богу, поне не стреля в главата ми“, каза си тъжно.

Беше пуснал хронометъра на часовника си, когато влязоха в имението. Сега го погледна, за да види колко време е минало оттогава. Не му се вярваше, че е бил в безсъзнание почти четири минути. Обзе го нова тревога, когато видя другите тела. Понечи да стане. Трябваше да се подпре с ръка на бюрото, за да не падне. Когато се изправи и запази равновесие, опипа с ръка тила си. Кожената ръкавица се обагри с кръв. На пода, където беше лежал, също имаше петно от кръв с размер на поднос. Рап изруга и се огледа. Ако ситуацията не се влошеше повече, трябваше да почисти кръвта. Да я остави по пода, беше по-лошо от хиляди отпечатъци от пръсти. Разбираше, че трябва да изчезне, и то веднага. Имаше много въпроси без отговори, но те щяха да почакат. Сега на преден план беше оцеляването.

Той пренебрегна пронизващата гърдите болка и неприятното пулсиране на тила, коленичи и прибра люгера си. Тогава забеляза, че бодигардът е застрелян. Огледа кабинета за други доказателства, които биха могли да го уличат в съпричастие към смъртта на Хагенмилер. Провери адвоката и портиера и с облекчение установи, че дишат. Приближи се до вратата, заключи я и отиде при прозореца, за да провери пътя отвън. Както очакваше, аудито го нямаше. Опрял гърба си в стената, Рап започна да обмисля план. Трябваше да се отърве от кръвта. Ако само я забършеше, нямаше да си помогне много. Погледът му се спря върху запалената камина. Обходи с очи ценните произведения на изкуството, които изпълваха помещението. Не искаше да постъпва така, но нямаше избор. Припомни си плана на етажа и погледна към другата врата на кабинета. Тя водеше до игралната зала и през още една врата — до солариума. Оттам можеше да се измъкне до мястото, близо до което бяха паркирани колите. Решението беше взето за част от секундата.

Рап прекоси стаята и се доближи до колекция кристални бутилки, поставени на поднос от чисто сребро. Отвори една и помириса съдържанието. Удари го силната миризма на коняк. Отпи голяма глътка и отиде при петното от кръв, образувало се около телата на Хагенмилер и на бодигарда. Разля течността от бутилките по килима, по пердетата и по всички леснозапалими материи. Изтича при камината, взе една подпалка и я пъхна в пламъците. Секунди по-късно брезовата клонка се запали. Рап мина с факлата по стаята, като запали всичко, което беше напоено с алкохол. После хвърли клечката в ъгъла.

Сграбчи портиера за яката на ризата и го помъкна към вратата за игралната зала. Сетне извлече и адвоката, който започваше да идва на себе си. Пламъците плъзнаха по стените, температурата в помещението растеше. Рап бързо изтегли двете тела в игралната зала. Спря само за малко, за да си поеме дъх. Тревожеше се, че има счупено ребро. Каза си, че в момента не може да направи нищо, и заключи вратата на кабинета. Преди това хвърли последен поглед — пожарът бързо се разрастваше. Затича се из дългата игрална зала, мина покрай билярдни маси, препарирани глави на екзотични животни, рицарски доспехи и накрая покрай един дървен бар.

Спря пред следващата врата, ослуша се, сетне я отвори и провери коридора. Отдясно чу гласове, идващи от кухнята и главния коридор. Пристъпи в коридора, затвори след себе си и се вмъкна в солариума през отворените стъклени врати.

Солариумът беше пристройка, залепена към основната сграда преди трийсет години. Трите външни стени бяха украсени със стъклена мозайка, която стигаше на височина около четири и половина метра от пода до тавана. Различни растения и лека мебел бяха подредени така, че да създават у посетителите впечатление за градинска атмосфера. Помещението беше обляно от ярка светлина.

Рап бързо изгаси лампите и отново провери коридора, водещ към кухнята. Все още нямаше признаци, че са открили пожара. Прекоси солариума, като се привеждаше зад растенията. Когато стигна до външната врата, надникна към редиците лимузини. Шофьорите стояха наоколо, като пушеха и играеха карти. Трябваше да мине незабелязано покрай тях, за да стигне до другите коли. Надяваше се прислужникът да е оставил ключовете на стартера.

Виковете дойдоха първо откъм кухнята, след това почти едновременно шофьорите на лимузините разбраха, че е станало нещо. Те се насочиха към главния вход, за да разберат какво. Рап изскочи от солариума и се затича из вътрешния двор. При всяко вдишване го пронизваше непоносима болка в гърдите. Слезе по стълбите и изскочи на алеята, стрелна се надясно и префуча покрай лимузините. Първата кола, която подмина, беше „Ягуар“. Не я провери за ключове. Трябваше му нещо, с което по-лесно да се слее с местната среда, може би нещо, произведено в Германия. Следващата беше червен „Мерцедес Бенц“, но също я подмина. Спря се на третата — черен „Мерцедес“ купе. Въздъхна от облекчение, щом отвори вратата и видя ключовете да висят на стартера.

Колата запали. Резервоарът беше почти пълен. Имаше късмет. Превключи на първа скорост, но вместо да излезе на пътя, се насочи към тревата. Премина по страничната алея към задната част на къщата. Погледна надясно, за да провери дали някой не го е забелязал. Изглежда, вниманието на всички беше привлечено от пожара. Мощните фарове осветяваха пътя на спортната кола и тя стремително се носеше по алеята. Рап боравеше малко нервно със съединителя и гумите от време на време буксуваха по мократа от росата трева.

Рап не тръгваше в акция без план за оттегляне, включително и в този случай. В мига, в който пристигна тук, започна да запаметява маршрутите за бягство. Знаеше накъде водят отбивките, къде се намират най-близките гари и летища — всичко, което можеше да му помогне да се измъкне възможно най-бързо, ако нещата се объркат. А тази вечер нещо се беше объркало страшно много. Не искаше дори да си помисля как е влязъл в капана. Удари с юмрук по кормилото и се прокле, че не е забелязал признаците за тревога, които сега бяха очевидни.

Зави по една от пътеките, които прекосяваха голямата градина в задния двор. Знаеше, че охранителните камери на покрива записват движенията му, но прогони страха. Всички щяха да бъдат заети с пожара доста дълго. Стигна до края на градината и колата набра скорост по твърдата настилка на една алея за яздене. Превключи на трета, после на четвърта скорост. Докато летеше със сто километра в час, провери километража и разстоянието, което му оставаше до първия завой.

Насочи се към малък мост над една тясна река, която отделяше поддържаната трева на имението от гората. След секунди колата прелетя по дървеното мостче, страничните огледала минаха на сантиметри от парапетите. Рап намали скоростта и се огледа за завоя, който според спътниковите фотографии трябваше да се пада отдясно. Едва зърна разклона и вече се изкачваше по малък хълм към гората.

До първия път с настилка оставаха към два километра. Рап намали газта, като си каза, че двайсет или трийсет секунди преднина ще се стопят бързо, ако се удари в някое дърво. Докато колата стремително се движеше по виещия се неравен път, Рап започна да обмисля вариантите. Дания беше на сто и шейсет километра на север, а Холандия — на същото разстояние на запад. Не гореше от желание да ходи в друга държава. Езикът и културата на северните народи не му бяха достатъчно познати, както на южните. Другият вариант беше Италия. В Милано имаше човек, който някога му беше скъп. Кенеди знаеше за нея. Знаеше за нея само, че е бивша, а може би и настояща агентка на МОСАД. Хората от този бранш никога не скъсваха напълно с професията си. Разузнавателните служби имаха начини да те принудят да работиш за тях, независимо дали го искаш, или не. Но Рап можеше да й се довери. Имаха връзка, по-силна от всякакви клетви към страни и организации. Те бяха еднакви по характер. Не можеше обаче да отиде при нея. Не и сега, когато Анна бе влязла в живота му. Ако отидеше в Милано, щеше накрая да се озове в леглото й. Милано ставаше само в краен случай.

Най-добре беше да ида във Франция. Имаше депозити в сейфове в Париж, Марсилия и Лион. Сейфове, за които никой от Управлението не знаеше. Във Франция имаше приятели, с които се беше запознал чрез консултантския си бизнес и докато участваше в състезанията по триатлон. Хора, на които можеше да се довери в един живот, който беше пазил в тайна от господарите си. Дори Кенеди не знаеше за предпазните мерки, които беше взел.

Превключи на втора и взе остър завой. Пътят продължаваше наляво и се виеше навътре в гората. Докато планираше бъдещите си действия, се замисли за Айрини Кенеди. Какво имаше в гласа й, когато говориха за последно? Дали не беше вина, че го изпраща на сигурна смърт? Поклати глава. Това беше невъзможно. Бяха като едно семейство. Кенеди нямаше да го предаде никога. Беше някой друг, но кой? Много малко хора знаеха за Екип „Орион“, а още по-малко — за неговата мисия.

Колата стигна черната асфалтова настилка. Рап се поколеба само секунда и се насочи към Хановер, далеч от Хамбург. Автомагистрала Е 4 се намираше само на около пет километра оттук. Веднъж да стъпеше на нея, щеше да стигне до града за по-малко от четирийсет минути. Оттам още час го делеше от Франкфурт. Бушуващият в имението пожар щеше да създава на хората грижи още поне час, преди да открият, че една от колите липсва. Дори тогава може би нямаше да се сетят да го търсят. Едно беше сигурно — когато германската полиция открие, че убийците са влезли в имението, като са се представили за агенти на БКР, ще пусне такава мрежа, каквато страната не е виждала от времето, преди да падне Стената. Радиокомуникациите бяха много по-бързи от колите, което означаваше, че трябва да се раздели с превозното средство, преди да стигне Франкфурт.

Колата летеше с над сто и трийсет километра в час. Рап превъзмогна болката в гърдите и пулсиращото главоболие, за да се съсредоточи върху проблема. Трябваше да изчезне. Да се махне от Германия и да открие кой, по дяволите, го е предал. Обзе го мисъл, която заплашваше да прерасне в паника. Той изруга и натисна газта до ламарината. Имаше проблем, с който трябваше да се оправя веднага. Претегли какви са рисковете, ако се обади от мобилния си телефон. Не, не ставаше, твърде опасно беше. Макар че мразеше забавянето, обаждането трябваше да почака.