Винс Флин
Самотният играч (42)

41.

Донатела Ран седеше на пода на своята хотелска стая в поза лотос. Дишането й беше ритмично и леко, като нежни вълни, носещи се към тихия бряг. Беше спала добре. Години наред сънищата й бяха изпълнени с кошмари. Все едни и същи. Сънуваше или как убива демони, или как се гърчи по време на наркоманските си периоди, или и двете едновременно. Лицата на нейните жертви не й даваха мира през дългите часове от полунощ до изгрев. Първо опита да се отърве от кошмарите с помощта на наркотици. Резултатът беше предсказуем — пристрасти се към дрогата, нервите й се опънаха до скъсване. След месеци на лечение в една частна клиника в планината северно от Милано тя спря да използва приспивателни хапчета.

После й помогнаха мъжете. Но не какви да е мъже. С красота като нейната Донатела можеше да си позволи да е придирчива. Това й довлече нови проблеми и тя накрая изостави този вид бягство от реалността. От мъжете последователно мина на хипнозата, физиотерапията и масажите, акупунктурата, ароматерапията, билките — захващаше се с почти всичко, което й предложеха. Никое от тези средства не помагаше за период, по-дълъг от месец-два. След години борба накрая откри системата йога. Това се случи преди шест години и оттогава сънят престана да е проблем за нея. Така за първи път в живота си тя постигна вътрешен мир. Йога й помогна да опознае такива степени на релаксацията, каквито изобщо не си беше представяла. Спокойствието й позволи да спре да бяга от миналото си и да започне да мисли за бъдещето.

Ран седеше върху хавлия. Беше гола, с кръстосани крака и спокойно почиващи върху коленете й длани, отворени и сочещи нагоре. Позата й беше изпъната, но не и стегната. Брадичката й беше леко вдигната. Очите й бяха затворени, дишането — равномерно, а сърцето й биеше бавно и спокойно. Донатела си представи, че е седнала на терасата на красива вила с изглед към пленяващите вълни на езерото Комо. Често ходеше там, както мислено, така и в действителност. За нея, а и за повечето й сънародници това беше едно от най-красивите места в света. Място, където можеш напълно да се успокоиш, отпуснеш и отпочинеш, където никой не бърза и където никой не си гледа часовника. Там времето сякаш е спряло. Ран имаше малък имот там, петнайсетина метра от бреговата ивица. Засега й беше достатъчно, но се надяваше на някое по-спокойно и уединено кътче. Затова спестяваше пари, за да може да си купи къщата на мечтите си. Една от старите вили със стотина метра от брега и поне четирийсет декара гориста местност, където да прекарва спокойни, лениви следобеди. Тази мечта щеше да се сбъдне някой ден.

Слънцето обливаше с приятна топлина нейното гладко голо тяло, когато зазвъня телефонът й. Красотата на езерото Комо се изпари. Ран отвори очи. Изправи се бавно. Мобилният й телефон лежеше на бюрото. Донатела отвори капачето и прочете съобщението, дошло по електронната поща.

 

„Твоят обект ще си бъде в кабинета във Фънгър Хол на университета «Джордж Вашингтон» приблизително от 8.15 до 8.30 часа. После ще напусне страната за известно време. За предпочитане е да се срещнеш с него във или около кабинета му. Местоназначението му е Карибско море. Ако не се срещнете тази сутрин, ще трябва да го търсиш на Бахамските острови. За предпочитане е да се погрижиш за него още тази сутрин. Клиентът ни предлага още 25 К, ако завършиш сделката, преди да е напуснал страната.“

 

Ран погледна към часовника до леглото. Щяха да й трябват петнайсет минути, за да се приготви, и още около девет, за да излезе от хотела и стигне до кабинета на Камерън. Миналата вечер беше изчислила времето, докато разузнаваше квартала. Трябваха й само няколко секунди, за да вземе решението. Можеше да пристигне там достатъчно рано, за да има време да реши дали да продължи, или да отмени операцията. Влетя в банята и прибра с шноли красивата си кестенява коса. Нанесе фон дьо тен на лицето и ръцете си, като промени цвета на кожата си от маслинен на по-светъл. После си сложи бельо, черен клин до под коленете и памучна фланелка с дълъг ръкав. Отгоре облече дълга бежова рокля от лен. За да завърши маскировката, внимателно си сложи пясъчноруса перука, дълга до раменете.

Прибра козметиката и тоалетните си принадлежности в една от найлоновите хотелски торби, която мушна в куфарчето си. Обу чифт бели маратонки и застана пред голямото огледало. Облеклото не можеше да скрие хубавата й фигура, но това беше целта. Донатела го наричаше „камуфлаж на съпруга-домакиня от предградията“. Можеше да отиде облечена в него във всеки град из Америка и щеше да се слее с хората перфектно.

Затвори куфарчето си, заключи го и го остави до вратата. На път за университета щеше да се обади на рецепцията и да помоли пиколото да го свали долу. Излезе от стаята с голяма чанта на рамо и се качи в асансьора.

 

 

Рап стигна до „Сейфуей“ няколко минути по-рано от другите. Изучаваше черно-бялата фотография и краткото досие, които му бяха пратили по факса в дома на директора. Беше деветдесет и девет на сто сигурен, че никога не е виждал Питър Камерън. Това изключваше враждата на лична основа. Камерън явно работеше за някой друг. Маклийн шофираше внимателно. Това даде на Рап възможност да помисли по-мащабно върху ситуацията. Досега беше съсредоточен върху себе си и върху начина, по който събитията от миналата седмица го засегнаха лично. Сега започваше да различава голямата картина.

Никога преди не беше виждал Стансфийлд или Кенеди толкова притеснени. Колкото повече мислеше, толкова по-добре ги разбираше. Ако Камерън работи за чуждестранно разузнаване, големият въпрос е: от колко време и каква информация е предал досега? И за да се влошат нещата още повече, този човек беше консултант на Комисията по разузнаването, което означаваше, че все още има достъп до секретна информация. В сравнение с вредата от него скандалът с Олдрич Еймс щеше да изглежда като детска игра.

Преди Рап да си тръгне, Стансфийлд му беше представил цялата сериозност на положението. Камерън трябваше да бъде заловен жив и това трябваше да стане възможно най-тихо. Никакви зрелищни сцени, никакви действия, които биха могли да предизвикат вниманието на полицията и медиите. Дори от Управлението не трябваше да разбере никой. Стансфийлд беше непреклонен — ЦРУ не трябваше да знае за случая. Той стовари целия проблем върху раменете на Рап. Рап можеше да прибегне до известна поддръжка от страна на Айрини и Центъра за борба с тероризма, но само толкова. Случаят „Камерън“ трябваше да бъде запазен в тайна.

Когато пристигна микробусът, Рап излезе от колата си и се качи в него. Отзад го чакаха Дюмонд и Коулман. Хакет и Стробъл седяха в паркирания „Форд Експлорър“ на Уисконсин Авеню. Микробусът излезе от паркинга, зави наляво и се насочи на юг по Уисконсин. Апартаментът на Камерън се намираше на по-малко от километър оттук. На върха на хълма завиха надясно по улица R и значително намалиха скоростта. Библиотеката „Дъмбъртън Оукс Рисърч Лайбръри“ се падаше вляво. Старата сграда във федерален стил беше разположено върху един от най-скъпите имоти в Джорджтаун.

Рап взе осигурената срещу подслушване радиостанция „Моторола“ и заговори:

— Момчета, искам да отидете на улица Q и да паркирате там. Ние първо ще влезем и ще проверим.

Дюмонд се обърна към Рап:

— Ще минем бавно покрай сградата. Ще я сканирам с микрофоните с пряко насочване и ще се опитам да разбера има ли някой в апартамента.

— Добре. — Рап погледна към Коулман. — Трябва ни жив.

— Не мога да обещая нищо.

— Знам, но трябва да опитаме.

— Ще опитаме.

— Отиваме само ти и аз. — Рап се обърна към Дюмонд: — Маркъс, какво друго откри за него?

— Преподава в университета „Джордж Вашингтон“.

— Кога се срещат?

— Опитвам се да разбера. Вече проверих митниците. Няма данни за влизането или излизането му от страната през последните шест месеца.

— Ами колите?

Дюмонд поклати глава.

— Проверих, но не открих нищо.

— Финанси?

— Не съм стигнал още дотам.

— Добре. Дай ми тогава разписанието на лекциите му.

Дюмонд му направи знак за тишина и приближи микрофона до устата си.

— Спри на следващия ъгъл и ми дай една секунда да подготвя апаратурата. — Обърна се към Рап: — На една пресечка разстояние сме. Готови ли сте?

— Да.

Минаха много бавно покрай сградата, после се върнаха за още една обиколка. В квартала нямаше никакви алеи и по тази причина не можеха да огледат сградата отзад. И двата пъти Дюмонд насочваше малките микрофони върху покрива на микробуса към сградата. Опитваше се да хване някакъв шум в триетажната постройка. При второто минаване каза на шофьора да спре за малко пред сградата. С помощта на джойстика на контролния панел фокусира камерата върху пощенските кутии вдясно от входа. Когато получи искания образ, каза на шофьора да отиде в края на пресечката и да паркира. Сетне показа на Рап и Коулман кадъра с пощенските кутии. От него личеше, че има четири жилища — по едно на всеки етаж и едно на партера.

— Май че Камерън е на третия етаж.

— Да. — Рап погледна часовника си. Още нямаше осем. — Какво хвана с микрофона?

— Нищо на третия етаж, но хванах телевизор на втория и течаща вода на първия.

— А на партера?

— Нищо.

Рап извърна глава към Коулман.

— Какво мислиш?

— Според мен не е тук. Ако беше на негово място, щеше ли да стоиш в апартамента си?

— Сигурно не. Хайде да идем да хвърлим един поглед. — Рап вдигна радиостанцията. — Момчета, влизаме. Закарайте колата на Двайсет и девета и стойте тихо.

— Какво ни е прикритието? — попита Коулман.

И двамата бяха крайно неподготвени за това. Бяха облечени в дънки, якета и бейзболни шапки. И двамата бяха брадясали. Ако съседите ги видеха да се прокрадват наоколо, със сигурност щяха да извикат полиция. Рап се огледа из микробуса.

— Маркъс, подай ми бележника. И друго — можеш ли да разбереш кой е собственик на сградата?

— Да. Трябва само да вляза в данъчното на града.

— Направи го.

— Какво си намислил? — попита Коулман.

— Работим за „Метрополитън Рууфинг“. Собственикът ни е накарал да свършим малко работа по покрива на сградата.

— Ами ако собственикът живее тук?

— Затова накарах Маркъс да провери.

Дюмонд съобщи:

— Името на човека, посочен като собственик, го няма на нито една от пощенските кутии.

— Хубаво. Благодаря, Маркъс. Носиш ли си инструментите, Скот?

Коулман кимна и потупа предния джоб на якето си.

— Маркъс, дай ни трийсет секунди да влезем, след което приближи още микробуса и ни осигурявай информация от подслушването. Докато сме вътре, продължавай да се ровиш. Трябва да знаем колкото може повече за този човек, и то колкото може по-бързо.

Рап и Коулман слязоха от микробуса и поеха по павирания тротоар. Имаше врата-решетка от ковано желязо между тротоара и малкия двор пред входа. Рап се спря при вратата, сякаш не беше сигурен дали е намерил точния адрес. Погледна бележника, а после и табелката с адреса. Продължиха напред и стъпиха на площадката пред входа. Рап застана между прозореца на първия етаж и вратата, докато Коулман се занимаваше с бравата. Радиостанцията на Рап беше закачена за бележника.

Той я доближи до устата си и каза:

— Маркъс, докарай микробуса и ми кажи дали долавяш нещо от третия етаж.

Коулман завъртя шперца и тежката врата се отвори. Те пристъпиха в малкото фоайе и огледаха стълбите. Оставиха оръжията си в кобурите, но бяха готови да ги извадят при първия признак за опасност. Стигнаха до втория етаж без произшествия и продължиха към третия. Щом приближиха вратата на апартамента, извадиха слушалките с микрофоните от якетата си и ги включиха към радиостанциите. Вратата на апартамента на Камерън имаше три различни брави. Коулман се зае с тях, а Рап остави на земята бележника и извади пистолета си.

— Маркъс — прошепна. — Долавяш ли нещо?

— Нищо, само бръмченето на хладилника.

— Кажи ми веднага щом чуеш нещо. Момчета, как изглежда улицата?

Отвърна Стробъл:

— Всичко е тихо.

Коулман работеше по третата, последна брава. Тя му създаваше най-много ядове. Най-сетне, след няколко отчайващи минути, успя да я отключи. Изправи се, прибра шперцовете и извади пистолета си. Посочи първо към себе си и после към Рап. Рап поклати упорито глава. Това беше повече негов проблем, а не на Коулман. Щеше да влезе пръв.

— Маркъс, влизаме.

Рап леко разкрачи крака и насочи напред беретата със заглушител. Кимна на Коулман. Той завъртя бравата, отвори вратата и направи място на Рап. Рап се стрелна вътре. Пулсът му се беше ускорил, но не много. Чу пиукането на алармата, но не обърна внимание. Щеше да почака. Движеше се бързо, като местеше оръжието от ляво на дясно. Постоянно си напомняше, че трябва да залови Камерън жив, че трябва да се цели в рамото му, а не в главата, както е обучен.

Коулман влезе в апартамента веднага след Рап и затвори вратата. Той също чу алармата, но не й обърна внимание. Холът и кухнята бяха проверени за секунди. Продължиха по коридора натам, където предполагаха, че са спалнята, дрешникът и банята. Движеха се безшумно, като котки. Коулман следваше Рап. Вратата на спалнята беше отворена. Рап спря за секунда, за да го настигне партньорът му, после и двамата влязоха вътре, ниско приведени. Отдясно доловиха движение и Рап светкавично се извъртя натам с насочено оръжие. Пръстът му докосна спусъка, но нещо го спря. Едра котка беше скочила от шкафа на пода. Бързо огледаха тази стая. Леглото беше оправено, върху него имаше няколко купчинки сгънати дрехи. На пода лежеше куфар. Продължиха нататък.

Кабинетът също беше празен. Можеше да се очаква, че Камерън няма да е тук, но въпреки това беше голямо разочарование.

Оглеждаше бюрото, когато Дюмонд се обади:

— Това пиукане от аларма ли идва?

— Да — отвърна Рап.

— По-добре бързо ми кажете коя охранителна фирма е, или ще си имаме нежелана компания.

Рап се върна в хола и се доближи до таблото на алармата, монтирано до вратата. Отвори капака на панела и прочете ситните букви:

— „Омега Секюрити“. Можеш ли да я спреш?

— Няма проблем. Само ми дайте две минути.

Рап извади телефона си. Коулман, винаги много педантичен, проверяваше гардеробите. Секунда по-късно Рап се свърза с Кенеди.

— Няма го тук. Задействахме охранителната му аларма, но Маркъс ще влезе в системата на фирмата, за да я изключи.

— Искаш ли да изпратя екип?

— Да, но внимавай кого подбираш.

— Добре. Нещо друго?

Рап се сети за куфара в спалнята.

— Добре е да уведомим по летищата да си отварят очите. Мисля, че се готви да бяга.

— Това може да е трудно.

— Знам, но е по-добре, отколкото да го оставим да се измъкне.