Винс Флин
Самотният играч (41)

40.

Беше много рано. Дебели сиви облаци затискаха небето над Вашингтон като мръсен брезент. Рап беше уморен, но не много. При мисълта, че Анна е в безопасност, отново бе обладан от чувството си за решителност, от увереността, че тилът и фланговете му са в пълна сигурност. Току-що я беше оставил с няколко души, на които можеше да има доверие — служители от Тайните служби на Съединените щати. Те бяха изключително задължени на Рап и охотно се съгласиха да му помогнат. Тя беше на сигурно място в Блеър Хаус, при президента, първата дама и няколко десетки агенти. Днес щеше да отиде на работа като всеки ден, а после Рап щеше да реши какво да прави. Най-ужасните му страхове бяха оживели в нощта, когато разбра, че са я отвлекли, и каквото и да му струваше, нямаше да позволи това да се случи отново.

На Рап му мина през ума да поиска охрана от Управлението с помощта на Кенеди, но докато не разберат с кого си имат работа, реши, че най-добре е да я държи близо до президента. За жена, събудена посред нощ, Райли прие доста спокойно новината, че довелите я не са агенти на ФБР. Когато го попита кои са, той не знаеше какво да й отговори. След като разбра, че някои от тях са били убити на първия етаж, докато е спяла, и в кухнята на дома, който смяташе и за свой, тя не изпадна във възторг. И когато попита кой ги е убил, а Мич отказа да отговори, тя много се разстрои. Все пак трябваше да й каже. Обикновено така ставаше. Анна Райли бе предизвикателна комбинация от буен нрав и упоритост.

Райли го беше виждала да убива и преди. Беше убивал, за да спаси нейния и на други хора живот. Успокояваше се, че — най-общо казано — приятелят й беше добър, а убитите от него хора — лоши. Както и с това, че беше израснала в семейство на полицаи. Но като лед върху ударено място, въпреки че тези мисли уталожваха болката, те не решаваха проблема радикално. Работата, с която Рап си изкарваше хляба, я тревожеше. Не й даваше мира. Рап знаеше, че ако не се оттегли, ще я загуби, рано или късно. А тя му беше твърде скъпа, за да позволи това да се случи. Беше време да скъса с ЦРУ, да излезе от играта.

След като отби от Джорджтаун Пайк, той погледна часовника на таблото пред себе си. Наближаваше седем сутринта. Малко по-късно пое по пътя за вилата на директора Стансфийлд. Служители от охраната с автомати и забулени в черно като нинджи го пуснаха, без да проверят документите му. Рап се беше обадил предварително и беше предупредил Кенеди, че ще дойде. Паркира и влезе в къщата. Обикновено не обръщаше много внимание на външния си вид. Имаше обаче хора, които според него заслужаваха уважение и пред които се появяваше гладко избръснат и прилично облечен, за предпочитане в костюм. Директорът Стансфийлд беше един от тях. Сега Рап се чувстваше малко виновен, че идва с еднодневна черна четина на лицето, облечен в дънки и с бейзболна шапка на главата.

Почука на вратата и секунда по-късно му отвори мъж с голям белег на брадичката. Човекът от охраната на ЦРУ не беше много ентусиазиран да види своя нощен нападател.

— Как е челюстта? — попита Рап.

— Подута.

— Хубаво. — Рап мина покрай него. — Поне ще те научи да си по-бдителен следващия път.

Продължи по коридора към кабинета. Не го интересуваше дали бодигардът от ЦРУ го харесва. В тоя занаят няма място за харесване. Само се надяваше младокът да се поучи от грешката си.

Кенеди стоеше до шефа си и му четеше нещо от лист хартия. Когато видя Рап, тя му показа листовете от факса.

— Имаме информация за един от мъжете от миналата нощ.

— От Хорниг ли? — Беше пратил двама пленници при доктор Хорниг за разпит.

— Не. Идентифицирахме един от застреляните от теб. Казва се Джеф Дюзър. Бивш морски пехотинец, трийсет и пет годишен, осъден от военен съд и изхвърлен от Морската пехота за дълъг списък провинения.

— За кого работи?

— Още не знаем, но накарах някои хора да поработят по въпроса.

Рап погледна към Стансфийлд.

— Извинете ме за външния ми вид, сър. Нямах време да се преоблека и приготвя за срещата.

— Не е необходимо да се извиняваш. — Стансфийлд фъфлеше леко и беше замаян. — Къде е командир Коулман?

Кенеди отвърна вместо Рап:

— В Ленгли е, с Маркъс и неговите хора преглеждат досиета.

— На Държавния департамент ли?

— Не — отвърна Рап. — В Държавния департамент не откриха нищо и им казах да прегледат досиетата на Ленгли.

— Как е госпожица Райли?

Рап беше леко изненадан от въпроса на Стансфийлд. Никога не бяха говорили за връзката му с Анна.

— Добре е.

— Искаш ли да накарам президента да поговори с нея?

— Не… по-добре не. — Рап стоеше до камината, между Кенеди и Стансфийлд, и нервно пристъпваше от крак на крак. Искаше да приключи веднъж завинаги. Това беше и причината за идването му сега тук. Започна смутено: — Така и така сте само двамата, искам да обсъдя с вас нещо. — Стансфийлд и Кенеди отвърнаха с безизразни погледи. — Когато това свърши… щом открием кой е този Професор… Аз се оттеглям. — Никакво поклащане на глави, кимане, свиване на рамене, повдигане на вежди — нищо. Просто го наблюдаваха с онези техни всезнаещи погледи. — Сериозно говоря. И не можете да направите нищо, за да ме разубедите. Ще се погрижа за Професора и после излизам от играта.

Накрая се обади Стансфийлд:

— Неприятно ми е да го чуя, Мичъл. Твоите способности са незаменими.

— И преди мен е имало способни, ще има и след мен.

— Тези преди теб не можеха да се сравняват, съмнявам се, че и тези след теб ще ти бъдат в категорията.

— Ленгли ще си е същият.

— Не. Истината е, че Ленгли няма да е същият. Ако президентът успее да се наложи, Айрини ще ме наследи и ако наистина имаме късмет, тя ще се нуждае от теб.

— Е, боя се, че няма да съм на разположение. — Рап скръсти упорито ръце на гърдите си. — Достатъчно дадох.

— Да, така е, но бих искал да дадеш и още.

— Не. — Рап не можеше повече да ги гледа. Просто искаше да приемат желанието му.

— Мичъл, мога да разбера защо искаш да се оттеглиш. Айрини ми каза, че възнамеряваш да поискаш ръката на госпожица Райли и да се ожените. Аз не бих могъл да остана на бойното поле и в същото време да бъда добър съпруг и баща. Двете не вървят заедно. Но можем да ти намерим място вътре в Ленгли. Има толкова много работа за човек с твоя талант…

„О, Господи — простена мислено Рап. — Само това не!“

— Сър, вие притежавате много умения, които аз нямам.

— Не съм убеден.

— Истина е. Никога не бих могъл да издържа дълго в ръководството. Нямам търпението да се примирявам с цялата бумащина.

— Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Освен това ще се приспособиш. Ти винаги се адаптираш към условията.

— Не искам да се уча. Аз съм човек на действието, сър.

Стансфийлд вдигна ръце в жест, че се предава.

— Няма нужда да обсъждаме това сега. Искам само да те помоля, преди да вземеш окончателно решение, да поговорим за някои неща.

На Рап му се щеше да е твърд. Щеше му се да откаже. Отчаяно му се щеше да им каже, че никога няма да отиде да работи в Ленгли. Но гледайки стареца, мъжа, когото беше боготворил десетилетие, не намери сили да се противопостави. Не можа да откаже на стария разузнавач.

— Ще ми обещаеш ли да ме посетиш още веднъж за последно? Има неща, които трябва да обсъдим, преди да вземеш окончателно решение.

Рап въздъхна. Стансфийлд реагира с усмивка. Тогава телефонът на Рап иззвъня. Той провери кой го търси и веднага вдигна.

— Какво има? — изрече в слушалката.

— Мисля, че го открихме. — Беше Скот Коулман.

— Казвай.

— Името му е Питър Камерън. Не съм напълно сигурен, но мисля, че е той. Когато го видяхме в Колорадо, имаше брада, но на всичките снимки, които прегледахме, е без брада.

— Кой е той?

— Работил е за Управлението от седемдесет и четвърта до деветдесет и осма в Службата за охрана. Занимавал се е с много неща. Отговарял е за детекторите на лъжата, за личната охрана, проверката на помещения за „бръмбари“. През последните няколко години на служба е ръководил цялото шоу.

— Следял е следящите.

— Ъхъ.

Рап го побиха тръпки, като си помисли с колко информация разполага човек на този пост.

— Къде можем да го открием?

— Има апартамент в Джорджтаун.

— Къде? — Коулман продиктува адреса. — След колко време могат да пристигнат там момчетата ти?

— След двайсет минути.

— Добре. Прати ми фотографията по факса. Ще се срещнем в „Сейфуей“ на Уискънсин. Вземи микробуса и Маркъс. Кажи на Маркъс да си трае. Не искам никой в Ленгли да разбере какво ще правим.

— До след двайсет минути.

Рап остави телефона и погледна към Кенеди и Стансфийлд.

— Скот смята, че са открили Професора. Няма да ви хареса с какво се е занимавал през последните двайсет и няколко години.

— С какво? — попита Кенеди.

— Работил е в Службата за охрана на Ленгли.

— Как се казва? — попита Стансфийлд.

— Питър Камерън.

Стансфийлд поклати глава. Новината наистина не беше никак добра. Директорът знаеше точно кой е Питър Камерън. Този човек беше оглавявал Службата за охрана на ЦРУ от 1996 до 1998 г. Докато е бил шеф на гестапото на Ленгли, достъпът му към секретна информация вероятно е бил почти неограничен.

 

 

Сенатор Кларк стана от леглото в седем сутринта. За него нямаше значение дали се намира във Вашингтон, или в Аризона. Кларк си беше „нощна птица“ и обикновено стоеше до един през нощта. Беше четвъртък сутринта. Той седеше в слънчевата стая до кухнята в своето вашингтонско имение по халат и по чехли. Беше сам. Третата му съпруга вече беше тръгнала за сутрешния си час по аеробика или на каквото там ходеше. Не степинг, не спининг, а нещо подобно. Беше се хванала с поредното модно увлечение и се кълнеше, че е най-доброто. На Кларк не му пукаше как се казва, а дали е ефективно.

Ядеше препечена филия и преглеждаше първата страница на „Уолстрийт Джърнъл“. Прислугата дойде чак в осем часа. Кларк винаги правеше сам закуската си, което не беше кой знае какво постижение, тъй като тя се състоеше от кафе и две препечени филийки, намазани с масло и конфитюр. Обичаше да се наслаждава на това време от деня. Беше сам в замъка си и никой не го притесняваше. Обикновено това беше единственото време, което посвещаваше на инвестициите си. Преглеждаше „Уолстрийт Джърнъл“, след което даваше нареждания на многото си брокери, съветници и финансови мениджъри. С това приключваше с финансите за целия ден. Не искаше да се превръща в роб на постоянно актуализираната борсова информация.

От кухнята се чу звукът на звънеца и Кларк се облегна в стола, за да погледне към монтирания над микровълновата фурна монитор. Картината от охранителните камери можеше да се гледа от всеки телевизор в къщата. На екрана се появи гладко избръснатият Питър Камерън, седнал зад волана на колата си, в очакване да се отвори портата. Кларк натисна бутона на интеркома.

— Добро утро, Питър.

— Добро утро, сър.

— Сега ще ти отворя. В кухнята има кафе. Ако искаш, си сипи и ела в кабинета ми. Ще сляза до няколко минути.

Кларк пооправи колана на халата си и тръгна надолу по стълбите. Имаше някакво приятно чувство за посещението без покана на Камерън. Ако новината наистина е добра, може и да отмени убийството на Професора. Камерън беше ценен инструмент. Твърде ценен, за да го губи. Освен ако не е крайно наложително.

Питър Камерън паркира и се насочи направо към кабинета. Не му трябваше никакво кафе. Вече беше достатъчно настръхнал и без него. Мисълта за предстоящия разговор със сенатор Кларк му предизвикваше стомашни киселини. Но Камерън усещаше, че сенаторът е искрен човек. Той се грижеше за лоялните към него, а Камерън се беше държал изключително лоялно.

Професора приближи камината и огледа красивата пушка „Уинчестър“ от 1886 г., калибър 45–70. Беше съвършена. Оръжие, превъзмогнало времето. Великолепно произведение на оръжейното изкуство. Тайно се бе надявал сенаторът да бъде толкова доволен от работата му, че да му подари пушката. Това вече не беше възможно.

Бяха минали почти двайсет минути, когато се появи сенатор Кларк. Беше облечен в скъп костюм и носеше чаша кафе. Прекоси стаята и сложи чашата на бюрото си. Остана прав.

— Питър — започна любезно, — обръснал си брадата си. Така изглеждаш много по-добре.

— Благодаря ви, сър.

— И ми се виждаш отслабнал с пет килограма.

— Благодаря. — Професора неохотно прекоси кабинета и застана срещу Кларк.

Кларк се канеше да седне, но забеляза неувереното изражение на лицето на събеседника си.

— Заповядай, седни. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. — Камерън се отпусна вдървено на един от двата стола.

Сенаторът бавно се намести в разкошния си кожен стол зад бюрото. Можеше да познае по увисналите рамене на Камерън — събитията не бяха минали, както ги планираха.

— Да смятам ли, че с Рап и приятелката му е свършено?

— Аа… — Камерън търсеше начин да го каже най-деликатно. — Нещата не минаха много гладко.

— Така ли?

— Да. Всъщност, боя се, че Рап може да е взел предимство сега.

На Кларк това не му хареса. Остави чашата и подкани събеседника си:

— Кажи ми какво стана.

— Тръгнах си от къщата на Рап след полунощ и се върнах в града. Трябваше да взема някои неща, за да се подготвя за планираната на сутринта среща. Когато си тръгвах, всичко беше наред. — Камерън отчаяно искаше да наблегне на този момент. — Райли беше убедена, че сме служители на закона. Преди да изляза от моя апартамент и да се върна в къщата, се обадих на Дюзър, за да го питам как върви при него… и… Оттам насетне всичко се оплеска.

— Как така?

— Не съм сигурен. Докато говорех с Дюзър, долових някакво движение и после връзката прекъсна. — На лицето му се появи гримаса, сякаш от нетърпима болка. — И няколко минути по-късно получих повикване от телефона на Дюзър.

— И?

— Не беше Дюзър. Повикването беше от неговия телефон, но не беше той.

— Кой беше?

— Беше… ъъ… Рап.

Кларк свали чашата. Съзнанието му бързо започна да проиграва варианти на това, което се беше случило.

— И какво ти каза?

— Същото като миналия път. Че ще ме убие.

Кларк не повярва на Камерън. Рап беше твърде умен за подобно нещо. Той би искал да разбере коя е реалната сила, стояща зад Камерън. Но сега не беше време да го пришпорва.

— Дюзър мъртъв ли е?

— Предполагам, че да.

— А бил ли е разпитван?

Камерън беше подготвен за подобен въпрос.

— Той не може да им каже нищо. Не знае нищо за мен.

На Кларк му се щеше да има увереността на своя слуга, но нямаше начин.

— Какво предлагаш да правим? — Искаше да внуши на Камерън, че мнението му е търсено и ценено.

— Мисля, че е време да се снижим и са изчакаме бурята да премине. Следата ще изчезне заедно с Дюзър.

— Да се оттеглим сега, за да можем после да се сражаваме при благоприятни условия.

— Точно така.

— Не мислиш ли, че Дюзър може по някакъв начин да отведе Рап при теб?

— Не. — Камерън поклати глава. — Да предположим, че още е жив, в което много се съмнявам. Бях много внимателен, когато контактувах с него.

— Добре. — Кларк не споделяше увереността на Камерън, но отново не го показа. — Не искаш ли да направиш още един опит с Рап?

Камерън се замисли.

— Бих… Наистина бих искал, но мисля, че сега ситуацията е твърде нажежена. Ако просто оставим всичко да се охлади и успокои, ще бъде значително по-лесно да се оправим с него.

— Мисля, че си прав, приятелю. — Наум Кларк си каза: „Жалко, че няма да си жив, за да го видиш.“ — Как да постъпим?

— Според мен ще трябва да напусна страната за няколко седмици.

Кларк кимна.

— Съгласен съм с теб. Имаш ли някое място предвид?

— Няколко.

— Какво ще кажеш за моя остров?

Камерън се беше надявал сенаторът да му предложи своята уединена вила на Бахамските острови, но след последния провал не се осмели сам да го помоли.

— На острова ще е идеално. Така ще избегна митниците.

— Добре. Оставям на теб да обмислиш подробностите. Ти си много ценен за мен, Питър. Не мога да си позволя да те загубя точно сега.

Камерън се усмихна. Олекна му, щом сенаторът прие новините толкова добре.

— Няма да ме загубите, сър. Лично ще се погрижа за Рап, когато се върна.

— Хубаво. Кога тръгваш?

— Тази сутрин. Трябва да се отбия в кабинета си в университета и да уредя някои неща. След това отлитам.

— Няма изобщо да се прибираш у дома?

— Не. Вече си взех всичко необходимо.

— Добре. — Кларк стана и придружи Камерън до вратата. — Обади ми се, когато тръгнеш от кабинета, а после, когато кацнеш благополучно на острова.

— Непременно, сър.

На вратата Кларк постави ръка на рамото му.

— Питър, искам много да внимаваш.

— Благодаря, сър. Не се тревожете за мен. Мога да се грижа за себе си.

— Знам.

Двамата си стиснаха ръцете и Камерън си тръгна. Кларк веднага затвори вратата и се върна в кабинета си. Включи компютъра, влезе в Интернет и започна да пише съобщение до Полковника, в което му даваше много подробни инструкции. Накрая реши да прибави още едно изречение за вдъхновение. Когато свърши, изпрати съобщението и излезе от Интернет. Щеше да се е отървал от Камерън, преди да е станало обяд.