Винс Флин
Самотният играч (4)

3.

Сенатор Кларк удари с дървеното чукче по масата. Членовете на неговата комисия вече бяха станали от столовете и се насочваха към вратата. Много необичайно за сенаторите беше да работят в петък, да не говорим до късния следобед. Но във Вашингтон беше в разгара си есенната битка за бюджета. Както винаги, републиканците искаха данъчни облекчения, а демократите — да увеличат разходите. Президентът на свой ред се опитваше да склони двете страни на компромис, а не да се възползва от ситуацията. Никоя от страните обаче не искаше да отстъпи. Бяха се развихрили невиждани досега партийни страсти. Поляризацията не беше оставила място за умерените. Или си част от решението, или си част от проблема. Вече не се гледаше добре на трезвите и обективни преценки. Щом не си с нас, значи си против нас. На сенатор Кларк това не му харесваше. Той беше влязъл в политиката, защото тя беше следващото изпречило се пред него предизвикателство. Не защото харесваше изпълнените с партийни битки дни. Той беше над тези неща.

Ханк Кларк беше в Сената на Съединените щати от двайсет и две години. Беше се кандидатирал за първи път след оставката на Никсън. Тогава доверието в политиците стигна най-ниската си точка и жителите на Аризона искаха техният кандидат да е външен човек. Някой, който сам си е изградил името. Техният човек беше Ханк Кларк. Новият бизнесмен от Запада. Истински самоизградил се милионер.

Хенри Томас Кларк беше роден в Албъкърки, Ню Мексико, през 1941 г. Баща му се проваляше в почти всеки бизнес, с който се захванеше. С всеки следващ провал майка му все повече обикваше чашката. Най-напред беше водката. Когато времената бяха тежки, се наливаше с лошокачествено уиски. Докато майка му се пропиваше, баща му опитваше всяка възможна работа, която му попаднеше. Продаваше фермерско оборудване, прахосмукачки, коли втора употреба, алуминиеви лайсни, дори по едно време — вятърни мелници. Всеки път търпеше неуспех, също както се беше провалил като съпруг и баща. Когато Ханк беше на единайсет, баща му ги напусна завинаги. Отиде зад взетата под наем каравана и си пръсна мозъка.

В известен смисъл на Ханк му олекна. След като баща му вече го нямаше, той прекрачи в живота, решен да успее. Хващаше се на всяка работа, която намереше. Прекара следващите седем години в опити за откаже майка си от алкохола и да намери изход от беднотията. За щастие беше надарен с много ценни качества, които бяха липсвали на баща му. Държеше се добре с хората, работеше неуморно и имаше превъзходни спортни умения. Нова беше билетът на Ханк за по-добрия свят. След гимназията той беше приет да играе бейзбол в един университетски отбор. Многократно беше провъзгласяван за най-добър питчър и щеше да се прехвърли в Голямата лига, ако не беше автомобилната катастрофа през последната му година в колежа. След завършването започна работа в един курорт в Скотсдейл. Именно в този курорт, в покрайнините на Финикс, Ханк Кларк срещна подходящите хора. Далновидни хора. Хора, които знаеха как се въртят пари чрез търговията с недвижими имоти.

На двайсет и четири Ханк напусна курорта и отиде да работи като куриер за един строителен предприемач. Обичаше да помага за сключването на сделките. Обичаше да гледа как хората с поглед върху нещата използват смислено парите си. И най-важното, обичаше комисионните. На трийсет Хан спечели първия си милион, а на трийсет и пет вече имаше над двайсет милиона долара. Едър и висок, Ханк се превърна в легенда във Финикс. Строителният предприемач с нюх към парите. Беше изкачил една планина и сега беше време за следващата.

Следващата планина беше политиката. Сега, почти четвърт век по-късно, Ханк стигна до извода, че върховете й са недостижими от морална гледна точка. В политиката победата означаваше предимство пред съперника, а то се печелеше с всякакви средства. Ханк Кларк искаше да стане президент и работеше в тази посока, откакто през 1976 г. дойде във Вашингтон.

Сенаторът стана от стола си. Един от членовете на комисия се доближи и му прошепна:

— Председателят Ръдин ви очаква.

Кларк кимна и предаде на мъжа папката си с документи.

— Ако обичаш, отнеси ги в офиса ми.

После излезе от стаята, като на тръгване пожела на приятелите си сенатори и на членовете на комисията приятен уикенд. Ханк Кларк беше председател на сенатската Работна комисия по разузнаването. Повечето от сенаторите искаха да участват в комисиите за въоръжените сили, в правната или икономическата, тъй като медиите отделяха най-много внимание на тях. Не кипяха от желание да бъдат в комисията по разузнаването, защото по-голямата част от работата й се вършеше при закрити врата.

Сенатската Работна комисия по разузнаването и Постоянната комисия по разузнаването на Конгреса бяха натоварени с контрола върху разузнавателната дейност на всички американски институции и най-вече върху Централното разузнавателно управление, Агенцията за национална сигурност и Националното разузнавателно бюро. Кларк беше основният човек, който държеше под око пазачите на тайни. Той методично и тихо запазваше част от тайните за себе си.

Сенатор Кларк тръгна по коридора на Харт Билдинг. Кимаше и се усмихваше на хората, с които се разминаваше. Кларк беше добър политик. Караше всеки свой събеседник да се чувства важен, дори и да беше сред враговете му. Зави по коридора и влезе в малката приемна. До вратата вътре седеше полицай. Той вдигна очи.

— Добро утро, господин председател.

Кларк му отвърна с приятелска усмивка.

— Как си, Рой?

— Гърбът ме боли от годините. Но мисля, че ще изкарам още един час.

— Добре. — Кларк го потупа по рамото и набра кода на електронната система за заключване до вратата. Щом вратата се отключи, той влезе в зала 219. Зала 219 беше една от най-охраняваните и защитени на Капитолия. Цялата беше облицована в стомана, така че в нея не можеха да проникнат никакви електромагнитни вълни. Самата зала беше разделена на по-малки помещения, всяко от които — повдигнато над пода, за да могат техниците да проверяват по-лесно за подслушвателни устройства.

Сенатор Кларк продължи по коридора, като подмина няколко от заседателните зали със стъклени стени. В тях сенаторите и членове на комисията получаваха доклади от различните разузнавателни служби. В края на коридора той се спря пред друга врата с електронна брава. Вкара личния си петцифрен код и затвори след себе си шумоизолираната врата. Четирите стъклени стени на стаята бяха покрити с черни завеси. В средата на помещението с размери четири и половина на седем и половина метра се намираше черна овална маса. На масата имаше място за всеки от петнайсетте членове на комисията. Покритата със стъкло маса беше оборудвана с индивидуални лампи за четене и с монитори. В стаята беше тъмно. Светеше само една лампа.

Сенатор Кларк позна тънките кокалести пръсти на своя колега от комисията на Конгреса. Конгресмен Албърт Ръдин беше сложил ръцете си върху масата и четеше в светлия кръг, очертан от лампата. Кларк трудно можеше да различи в тъмното профила на Ръдин, но това нямаше значение. Той го беше запомнил добре. Този профил можеше да принадлежи само на двама души: или на конгресмена Албърт Ръдин, или на председателя на Комисията по разузнаването към Конгреса Икабод Крейн.

— Добър ден, Ал.

Ръдин не отвърна, а и Кларк не очакваше да чуе отговор. Едва ли имаше по-необщителен политик от Ал Ръдин. Кларк си взе чаша от бюфета и си наля „Джони Уокър“. Любезно попита Ръдин дали и той иска нещо за пиене. Конгресменът поклати глава.

Албърт Ръдин караше седемнайсетия си мандат в Конгреса на Съединените щати. Той беше демократ до мозъка на костите и мразеше всички републиканци с изключение може би само на сенатор Ханк Кларк. Ръдин беше неуморен купонджия. Правеше всичко възможно, за да превърне живота си в неспирно парти. Ако партито завършеше със скандал, пред телевизионните камери и фотоапаратите на вестниците винаги се оказваше Ал Ръдин. Всеки път говореше едно и също. „Републиканците искат децата ви да умрат от глад, искат да облекчат данъците на богатите си приятели, да изгонят родителите ви от старческите домове…“ Нямаше значение, че репортерите му задаваха въпроси за възможно присвояване на средства от негов колега демократ. Ръдин винаги изкарваше на преден план борбата на доброто срещу злото. Той представляваше доброто, а републиканците — злото. Истината нямаше значение. Тук ставаше дума за маратон, не за бягане за здраве. Залогът беше да се победят републиканците.

Ханк Кларк потъна в кожения стол и включи своята лампа. Отпи от уискито, вдигна крака на стола между двамата и въздъхна тежко. Близо 120-килограмовото туловище на Кларк се нуждаеше от почивка.

Ръдин се наведе към него.

— Тревожа се за Ленгли — изрече бавно.

Кларк го изгледа хладно и си каза: „А стига бе, сериозно ли? Че ти кога не си се тревожил за Ленгли?“ Ръдин беше обсебен от ЦРУ. Ако зависеше от него, Управлението щеше да бъде консервирано като стар боен кораб и изложено като експонат в музея „Смитсониън“. Но въпреки че го мислеше и искаше да му го каже, Кларк беше достатъчно съобразителен, та да не позволи сарказмът му да изригне. Години му трябваха, за да спечели доверието на Ръдин, и нямаше да провали всичко само заради някакво моментно лично удовлетворение. Вместо това кимна и запита:

— Какво те тревожи?

Ръдин се намести в стола си.

— Не искам Управлението отново да се поеме от вътрешен човек, когато Стансфийлд умре. Твоята комисия не трябваше изобщо да го одобрява за този пост. — Лицето на Ръдин се изкриви от отвращение, когато заговори за Томас Стансфийлд. — Трябва ни някой, който да почисти това място.

— Съгласен съм — каза Кларк, макар че не беше. Хрумна му да напомни на Ръдин, че Стансфийлд беше одобрен от комисията, когато в нея имаха мнозинство демократите, но реши, че е по-добре да не го дразни.

— Президентът е направо влюбен в проклетата Айрини Кенеди и знам, че копелето Стансфийлд ще я препоръча за наследник на поста. — Ръдин поклати глава. Сбръчканото му лице почервеня от яд. — А щом веднъж я номинират за поста, това ще е краят. Пресата, всички от моята партия и — Ръдин посочи с костеливия си показалец Кларк — дори ти ще приемеш идеята жена да стане директор на Централното разузнавателно управление. — Сетне добави: — Не че имам нещо против жена да е шеф на разузнаването, но не и протеже на Стансфийлд! Трябва да направим нещо, за да не допуснем това да се случи. Трябва да действаме, преди топката да се окаже в полето на президента. Инак с нас е свършено.

Кларк кимна, сякаш старецът беше изрекъл безценна мъдрост. Толкова лесно беше да се преструва пред него.

— Държа под око Кенеди и според мен тя ще се саморазруши, преди да се стигне дотам.

Ръдин изгледа изненадано едрия мъж.

— Каква информация имаш, дето аз не я знам?

По лицето на Кларк се разля самодоволна усмивка. Той вдигна чашата си.

— Ако се държиш добре, Ал, някой ден може и да я споделя с теб.

Ръдин се вбеси на себе си, че зададе такъв въпрос. От опит знаеше, че Кларк обича да държи под контрол хората, без значение дали са приятели, или врагове.

Старият конгресмен от Кънектикът се почеса по носа.

— За какъв тип информация говорим? Лична или професионална? — попита.

Кларк отново се усмихна.

— Мисля, че е по-скоро професионална.

Ръдин се намръщи. Мразеше да моли за подробности. Освен това отдавна беше разбрал, че Кларк щеше да му каже само когато той пожелаеше. Подпитването нямаше да свърши работа.

— Предполагам, ще ми кажеш, когато му дойде времето.

Кларк кимна и отпи от чашата.

— Ще те държа в течение, Албърт.