Винс Флин
Самотният играч (34)

33.

Питър Камерън седеше на дългото кожено канапе в кабинета на сенатор Кларк. Затвори капачето на телефона си и го сложи на масичката за кафе. С широка усмивка, размазала се по брадатото му лице, той се облегна назад и плесна с ръце зад главата си.

— Хванали са Райли, а тя не подозира нищо.

Кларк се отклони за малко от заниманието си и утвърдително погледна към Камерън. Сенаторът седеше на бюрото си с очила за четене на носа и гумени ръкавици на ръцете. Пред него лежеше дневникът на Анна Райли. Преди няколко дни Кларк се питаше дали някаква божествена намеса не е позволила на Рап да избяга от екзекутора си в Германия. Сега нещата започваха да си идват на местата така, както не беше и мечтал. Много по-добре, отколкото в първоначалния му план.

— В къщата на Рап ли са?

— Да, и тя ще ги пусне вътре точно както си мислехте.

— Добре.

— Ще ми кажете ли каква е останалата част от плана ви?

Кларк затвори дневника и го прибра обратно в чантата. Свали ръкавиците и ги остави на бюрото. С чаша в ръка той се приближи и седна на стола срещу Камерън.

— Какво иска Мич Рап сега повече от всичко на света?

— Анна Райли.

— Грешка. Той още не знае, че е при нас.

Камерън поклати глава.

— Не знам.

Кларк посочи с чашата към него.

— Иска теб, Питър!

Камерън облиза устните си.

— И какъв е планът ви?

— Много е прост. Ти си едновременно и примамката, и капанът. Рап иска да се срещне с теб, нали?

— Да, но защото иска да стигне до вас.

— Така казва той. Но повярвай ми, иска да те убие, колкото и мен, ако не и повече.

— Защото не знае кой сте. Ако знаеше, че сте вие… сенатор… председателят на Сенатската комисия по разузнаването, вие щяхте да сте първи в списъка му.

— Никога няма да разбере, че аз стоя зад всичко, нали, Питър?

— Не… не, сър, няма.

— И защо няма да разбере?

Камерън не знаеше как да отговори на въпроса.

— Ъъ… защото аз няма да му кажа никога.

— И защото ще го убиеш, Питър. Ще се заложиш като примамка и после ще го накараш, колкото се може по-умело, да се срещнете в неговата къща. Ако успееш за тази вечер, ще е идеално, но ако утре сутринта не отговори, искам да използваш момичето. Кажи му, че има трийсет минути да дойде при теб в къщата и че ако не дойде сам, момичето ще умре. — Кларк впери ледения си поглед в Камерън. — При никакви обстоятелства не отивай в тази къща. Остави Дюзър и хората му да се оправят. Кажи им, че искам да изглежда така, сякаш Рап е убил Райли и после си е пръснал мозъка. Убийство и самоубийство.

Кларк отпи от чашата си. Планът беше перфектен. Кореспондентката на Ен Би Си от Белия дом открита мъртва в дома на предполагаем служител от ЦРУ. И Конгресът, и Сенатът ще започнат собствени разследвания. Кларк ще се държи на положение и ще запази достойнството си по време на предаваните по телевизията дебати. И когато настъпи най-подходящият момент, ще извади фалшифицирания дневник на Райли. Вътре ще има факти, които ще свалят президента Хейс на колене и ще очернят Демократическата партия. На следващите избори сенатор Кларк ще е най-вероятният кандидат за Овалния кабинет. Планът беше перфектен.

 

 

Бяха се събрали в кабинета на Стансфийлд. Беше девет и петнайсет вечерта. Директорът току-що се беше върнал от Белия дом и изглеждаше уморен. По настояване на Рап Стансфийлд поиска допълнителна охрана. Никой от Службата за охрана в ЦРУ не зададе въпроси. Бяха свикнали с подобни неща. Трийсет минути след като Стансфийлд им се обади по телефона, до къщата на директора спря мобилен команден пост и „Шевролет Събърбан“. Мобилният команден пост докара двама души, които да следят комуникационното и наблюдателното оборудване, и други двама, които да осигуряват охраната им. От събърбана изскочиха две немски овчарки. Кучетата и техните водачи, въоръжени с автомати, започнаха патрулен обход.

Около камината в кабинета бяха насядали Рап, Коулман, Кенеди и Стансфийлд. Рап се обърна към Стансфийлд:

— Мисля, че е някой от Държавния департамент.

— Може и да е, но не съм сигурен. — Стансфийлд беше леко замаян от морфина.

— Държавният секретар Мидълтън никога не е бил голям почитател на Управлението — добави Кенеди.

Стансфийлд погледна към Коулман.

— Какво смяташ ти, Скот?

Бившият тюлен помисли малко.

— Не разполагаме с достатъчно информация — изрече бавно.

— В нашия бранш рядко разполагаме с такава — контрира го Рап.

— Отново прегледах картата на онзи район, в който се намира ретранслаторната кула. — Коулман поклати глава. — Държавният департамент не е единствената организация, разположена там, която враждува с ЦРУ.

— Вярно, но са най-вероятният кандидат — отвърна Стансфийлд.

— Трябва да открием кой е този Професор. — Коулман премести погледа си към Рап. — Той е ключът към всичко.

— Съгласен съм, но той не отговаря по телефона, а в момента това е единствената ни връзка с него.

— Докъде стигна Маркъс с преглеждането на досиетата от Държавния департамент? — попита Кенеди.

— Гледахме фотографии почти три часа тази вечер — отвърна Коулман. — И нищо не открихме. Когато свършим, отново ще ги прегледам.

— Това е единственият начин — каза Стансфийлд. — Трябва да продължите да търсите Професора. Хората не се захващат с този бизнес, без да имат подходящ опит.

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— А Мидълтън? — попита Рап. — Отдавна си пъха носа където не му е работа. — Той погледна към Кенеди. — Той ти се е обадил веднага, на следващия ден, след като убих Хагенмилер, и е искал да знае дали е замесено ЦРУ. Това не е ли прекалено подозрително?

— Затова си мисля, че не е той — отвърна Стансфийлд.

— Защо?

— Защото е твърде очевидно. Чарлз Мидълтън е хитра лисица. Ако наистина знаеше какво е станало в Германия, нямаше да бърза да се обажда на Айрини.

— Не знам. Има нещо у този човек, което не ми вдъхва доверие.

На лицето на Стансфийлд се появи усмивка — нещо доста необичайно за него. Сигурно беше от морфина.

— Мичъл, а ти на колко хора се доверяваш?

— Не са много. — Рап се усмихна.

— Именно. Затова си още жив, въпреки многото опити да те убият. — Стансфийлд замълча, погледна към Коулман, сетне отново спря очи върху Рап. — Искам вие двамата да направите всичко възможно, за да откриете кой е този Професор и да го доведете жив. Ако се наложи, ще накараме доктор Хорниг да поработи с него.

Рап направи гримаса. Доктор Хорниг! Тази жена беше абсолютна садистка, опитна в изкуството на душевните и физическите изтезания.

— Не ни поставяш никакви ограничения.

— Винаги има ограничения, Мичъл. Просто прецени най-добре. Постигни резултати, без да те хванат.

— Може да се наложи да накарам Маркъс да се порови в компютърната система на АНС. — Рап замълча, за да види как ще реагира Кенеди.

На нея чутото никак не й хареса, но преди да отговори, се намеси Стансфийлд:

— Само гледай да не го хванат. Залогът е много по-голям, отколкото си мислите. Без да се обиждаш, Мичъл, но ти не беше тяхната главна плячка. Който и да стои зад това, има много по-големи планове.

— Какво мислите, че целят?

Стансфийлд се загледа в огъня.

— Още не съм съвсем сигурен, но започвам да съзирам някои… възможности. — Той се обърна отново към Рап: — Трябва вече да тръгвате, но преди това ще обсъдим още нещо. Искам да посетите конгресмен О’Рурк. Доколкото разбирам, си му пратил електронно писмо, Мичъл, което го е разстроило. — Стансфийлд погледна към Кенеди.

Директорът на Центъра за борба с тероризма се обърна към Рап:

— Защо не ми каза за писмото?

— Сметнах, че не е толкова важно — сви рамене Рап.

— Конгресмен О’Рурк е много важен за мен — каза Стансфийлд. — И се надявам да продължи да бъде полезен на Айрини.

— Не виждам какъв е проблемът.

— Както всички нас — започна Кенеди, — и той не обича много хора да се ровят в тайните му. Днес дойде в офиса ми много разстроен. Искаше да знае кой си и откъде си разбрал за връзката между него, дядо му и Скот.

— Идеята с електронното писмо може и да не беше много добра, но тогава аз не знаех срещу какво ще се изправя. Исках да ме вземе насериозно и да си държи устата затворена.

— Е, значи не познаваш добре конгресмен О’Рурк — каза Кенеди. — Мисля, че успях да поправя вредата, причинена от теб. Искам обаче и двамата да отидете в дома му и да му обещаете, че неговата тайна ще бъде запазена.

— Кога искаш да отидем?

— Тази вечер. Колкото по-скоро го успокоите, толкова по-добре. Първо му се обадете и вижте дали ще можете да се отбиете по пътя си на връщане в града.