Винс Флин
Самотният играч (33)

32.

Бяха му били последната инжекция с морфин някъде между пет и шест часа следобед. Сега, близо три часа по-късно, болката го нападаше на вълни — прорязваше го като нож дълбоко в стомаха. Томас Стансфийлд искаше да е с бистър ум за тази среща. Сигурно за последен път щеше да види президента. Не искаше да бъде запомнен като пристрастен към морфина наркоман с изцъклени очи. Но по-важното беше, че иска да разполага с трезво съзнание.

Мнозина биха казали, че мисленето на Стансфийлд е старомодно, но то му беше служило добре през годините му във Вашингтон. Имаше дълг първо към страната си и после към президента. Не всички президенти бяха добри, а и Стансфийлд беше полагал големи усилия да ограничи щетите, които те можеха да нанесат на любимото му Управление чрез техните странни или недостатъчно обмислени предложения. Президентът Хейс беше по-различен от тях. Не беше най-умният обитател на Овалния кабинет, но в очите на Стансфийлд беше най-добрият. За разлика от някои от предшествениците си Хейс мразеше рейтингите на политиците. Вместо това избра да се обгради от талантливи хора. Допитваше се за мнението и съветите им и когато се наложеше, действаше решително.

Стансфийлд позволи на бодигарда си да му помогне да излезе от лимузината. Щяха да му трябват всичките му сили, за да успее да стигне сам до Оперативната зала. Беше облечен, както винаги, в костюм и вратовръзка. Никога не беше ходил в Белия дом без официално облекло. За Томас Стансфийлд нямаше случайни дни.

Наближаваше девет вечерта и Западното крило беше сравнително празно. Президентът все още работеше в Овалния кабинет. Чакаше гостът му да пристигне. Това означаваше, че Тайните служби бяха в пълен състав, но по-голямата част от помощния персонал си беше тръгнала. Стансфийлд се подпираше с бастун. Изглеждаше така, сякаш се беше състарил с десет години през последния месец. Влязоха в сградата през входа на приземния етаж на Уест Екзекютив Авеню. Стансфийлд беше ескортиран до подсигурената срещу подслушване зала.

Беше малко изненадан да види, че президентът го чака. Хейс седеше на обичайното си място на масата и четеше някакъв доклад. Сакото му беше окачено на облегалката на стола, а вратовръзката му беше разхлабена.

Хейс стана и свали очилата за четене от носа си. Първото, което забеляза у Стансфийлд, беше колко е отслабнал. Протегна ръка:

— Благодаря ти, че дойде, Томас. Искаше ми се да ми беше позволил аз да дойда при теб.

— Няма нищо, сър. Трябваше да изляза малко от къщата. Освен това, аз съм този, който ви служи.

Хейс тихо се засмя.

— Понякога не съм сигурен дали е така. — Президентът издърпа стол за госта си. — Сядай.

Стансфийлд се намести удобно в кожения стол.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Хейс.

— Не, благодаря, сър.

Щом президентът също седна, бодигардът на Стансфийлд се оттегли и затвори вратата. В мъртвата тишина на залата Хейс огледа Стансфийлд и внимателно попита:

— Как си?

— Честно ли? — Президентът кимна. — Няма да изкарам дълго.

— Какво ти казват лекарите?

— Нищо хубаво. Спрях да говоря с тях.

Хейс се обърка.

— Защо?

— На осемдесет години съм, сър. Живях дълъг живот. Не виждам смисъл да се измъчвам с още шест месеца живот под въпрос.

Президентът многократно беше карал Стансфийлд да се обръща към него на малко име, когато са сами, но директорът на ЦРУ не искаше и да чува.

— Липсва ли ти жена ти? — Съпругата на Стансфийлд беше починала само преди няколко години.

— Постоянно, сър.

Президентът се усмихна тъжно и каза:

— Уважавам решението ти, Томас. Ти си живял невероятен живот и си дал неимоверно много за страната си.

— Вие го казвате, сър.

Хейс сплете ръце и продължи:

— Чух, че Айрини е имала неприятности на Хълма тази сутрин?

— Откъде го чухте? — Стансфийлд винаги искаше да знае откъде хората черпят информация, преди да отговори.

— Обади ми се един от членовете на комисията.

— Председателят Ръдин ли?

— Не. — Президентът се засмя. — Председателят Ръдин и аз не можем да намерим общ език.

— Ако позволите, сър, ще ви попитам защо не накарате ръководството на партията да се заеме с него?

Президентът Хейс се замисли.

— Председателят Ръдин е странна птица — продължи след малко. — Между нас да си остане, никога не съм го харесвал. Той е изпълнен със сляпа омраза, която влияе на преценките му. Но си има място в партията. — Хейс поклати глава. — За мое и твое нещастие партията го сложи там, където смяташе, че ще нанесе най-малко вреда. Сигурно бих могъл да се обадя на няколко души, но това може да го вбеси още повече.

— Е, постъпете, както сметнете за добре. Аз мога да ви помогна, но истинската ми загриженост е откъде той получава информация.

— Може само да прави догадки.

— Възможно е, но като се има предвид фактът, че мисията на Мич беше провалена, склонен съм да мисля, че имаме изтичане.

Президентът Хейс не хареса чутото. Бавно и болезнено издиша.

— В какво се забърках, Томас? — Опря лакти на масата и зарови лицето си в шепи.

— Какво имате предвид, сър?

— Ако се разбере, че аз съм заповядал убийството на знатен гражданин на Германия, ще бъда съсипан.

— Сър, имате три варианта за действие срещу растящата заплаха от тероризма. Първият — дипломацията — досега е давал много слаби резултати. Вторият — военната акция — е неподходящ за борба с малобройна сила, както в нашия случай. Третият, сър, е този, който избрахте. Той е най-добрият. Влизаме в схватка на тяхна територия с малки, тайни отряди. Взехте вярно решение, сър.

— Ако това нещо ми се стовари върху главата, ще излезе, че изобщо не е било вярното решение.

— Няма да позволя да се случи, сър.

— Как? — Президентът беше скептично настроен.

— Имаме напредък в откриването на изтичането на информация.

— Наистина ли?

— Да.

— Какво открихте?

— Мислим, че е някой от Държавния департамент.

— Колко високо е?

Вместо да отговори, Стансфийлд заяви твърдо:

— Айрини ми съобщи за срещата, която сте имали с германския посланик.

— И?

— Как вървят нещата между вас и държавния секретар Мидълтън?

След като помисли малко, Хейс отвърна:

— Май не може да си втълпи, че аз съм шефът.

— Мисли, че сте още колеги от Сената.

— Забелязал ли си го?

— Много пъти. Странно е, че винаги се случва с този пост, а не с другите.

— С държавния секретар ли?

— Да. Поради някаква причина те се мислят за най-важните хора в администрацията.

— На мен ли го казваш? Чарлз винаги се е държал като кралска особа. Когато спечелих изборите, му бях длъжник. Той набави много пари за кампанията. Мислех си, че ще е послушен, и го посочих на първо място като кандидат за поста.

— Не сте първият, сър.

— Сигурен съм, че няма да съм и последният.

— Не, няма.

— Какво открихте?

Стансфийлд беше обмислил предварително тази част и беше решен да стигне докрай. Беше изключителен тактик. Можеше да се концентрира и върху най-малката подробност, като в същото време не губи представа за цялостната картина. През последните няколко дни схемата беше започнала да се оформя в главата му. Започваше да прозира целта на врага.

— Сър, реших за ваше добро да не ви казвам засега какво знам. Мисля, че каквото има да става, ще стане през следващата седмица-две.

Хейс се намуси.

— Не ми харесва идеята ти.

— Знам, сър, но е за ваше добро. Ако нещата се объркат, искам да отречете всичко.

— Боя се, че няма да е възможно.

— Напротив, сър. Ще стоварите цялата вина върху мен. Ще приготвя документите и ще ги оставя на Айрини.

Президентът не можа да скрие изненадата си.

— Защо, Томас?

— Скоро ще умра, сър. Аз ви посъветвах да прибегнете до третия вариант и аз ще съм този, който ще поеме вината, ако нещата не минат по план.

— Не знам, Томас.

— Аз знам, сър. Мисля, че играта ще загрубее. Много.

— Колко?

Стансфийлд обмисли отговора си.

— Мич постигна напредък относно това — кой му е заложил капана в Германия.

— И?

— И аз му дадох заповед да върви по следата, докъдето може.

Президентът се изкашля.

— Какви са заповедите, като ги открие?

— Помнете за пълната непричастност, господин президент. Не настоявайте да ви отговарям.

Хей се приведе напред и прошепна:

— Томас, ако Чарлз Мидълтън се окаже замесен, направо накарай Рап да го убие!

— Сър, искрено се надявам следата да не стигне чак дотам.

 

 

На девет пресечки от Белия дом пред хотел „Четири сезона“ на Пенсилвания Авеню и Двайсет и осма улица спря такси. Портиерът, облечен в черно от главата до петите, отвори задната врата и протегна облечена в бяла ръкавица длан към пътничката. От таксито слезе жена с блестяща кестенява коса. Всички глави се обърнаха към нея. Донатела Ран трудно можеше да скрие хубостта си. Беше облечена в семпъл костюм с панталон от „Армани“. Нищо екстравагантно или твърде сексапилно. Беше идеален за трансатлантическо пътуване. Беше напуснала Милано в ранния следобед. След осемчасов полет се приземи на нюйоркското летище „Джордж Ф. Кенеди“ в 2.34 часа местно време. Отне й около час да се оправи с митническите служби и още час да стигне до града. Отби се в Манхатън колкото да се види за малко с връзките си в модните среди и да си вземе някои неща. После отиде на Гранд Сентръл Стейшън. В 8.30 вечерта влакът пристигна на Юниън Стейшън, само на две пресечки северно от Капитолия.

Донатела беше уморена, но можеше да издържи. Беше минала през какви ли не изпитания. Нямаше да позволи на елементарни неща като умората да й повлияят. Влезе небрежно във фоайето на хотел „Четири сезона“ и се направи, че не забелязва погледите, насочени към нея — и на мъжете, и на жените. Беше престанала да им обръща внимание преди години. Приближи се до рецепцията, където млада жена от азиатски произход се приготви да вкара в компютъра данните на нов гост на хотела.

— Здравейте. — Донатела говореше английски перфектно.

— Добър вечер, госпожо. Имате ли резервация?

— Да. Казвам се Мери Джоунс. — Тя извади кредитна карта от чантата си и я подаде на рецепционистката. Имаше също шофьорска книжка, регистрирана в Калифорния на същото име. Беше ги взела от Манхатън, от сигурен сейф за депозиране на вещи, който беше наела.

— Ще останете при нас четири нощи, госпожо Джоунс.

— Точно така. — Донатела подписа документите и взе ключа от стаята. Жената й посочи асансьорите и уведоми гостенката, че веднага ще повика пиколото да пренесе багажа й. Донатела й благодари и се качи с асансьора на петия етаж. Щом влезе в стаята си, извади калъфа за слънчеви очила от чантата си и го отвори. В него имаше малко устройство за откриване на скрити микрофони, честотни предаватели, портативни записващи касетофони. Донатела сканира цялата стая. На телефона обаче не обърна никакво внимание. И без това не възнамеряваше да го използва.

Когато пиколото пристигна с багажа, тя му даде пет долара бакшиш и заключи вратата. Часовникът до леглото показваше 9.41, което означаваше, че е почти три през нощта в Милано. Спането трябваше да почака. Донатела свали костюма си и го окачи в гардероба. От куфара си извади чифт дънки, кафяви ботуши и дебел вълнен пуловер. Бързо се преоблече и си сложи избеляла червена бейзболна шапка, като завърза косата си на конска опашка. От дамската си чанта взе малък бинокъл, мобилния си телефон „Моторола Стартак Тримоуд“ и пистолета „Хеклер и Кох НК 4“. Компактният пистолет побираше осем 32-калиброви патрона и можеше лесно да бъде скрит под дебелия пуловер.

Донатела излезе от хотела и се насочи на запад по улица М. След няколко пресечки зави надясно по Трийсета улица. Вечерният въздух беше леден, но приятен. Добре й дойде, след като беше прекарала почти целия ден в самолет и влак. По време на полета от Милано тя беше изучила внимателно досието на обекта. Затова логично избра хотел „Четири сезона“. Беше разположен по средата между дома на мъжа и кабинета му. Изкачи стръмния хълм. Оглеждаше квартала, както я бяха учили в МОСАД.

Донатела Ран не беше жена с много конфликтен характер. Или поне не в сравнение с времето, когато беше на двайсет. На трийсет и осем вече се беше научила да се примирява с някои неща. МОСАД обаче беше друга история. Бяха я превърнали в нещо, което при други обстоятелства изобщо нямаше да бъде. Прехваленото израелско разузнаване я бе направило шпионин и убиец, но не по нейна воля.

Не само кариерата на Донатела като модел изстискваше силите й. Наркотиците също си казваха думата. На двайсет и една години тя се беше превърнала в пристрастена наркоманка. При ангажимент в Тел Авив беше заловена от властите в опит да вкара нелегално в страната трийсет грама кокаин. Беше в затвора, уплашена и отчаяна, когато един мъж на име Бен Фридман дойде при нея и й предложи начин да избегне присъдата. Каза, че ще й помогне да се излекува от пристрастеността към кокаина и след известно време ще може да се върне в Милано. Даде честната си дума, че пускането й от затвора не е свързано по никакъв начин със секс.

И тъй като не можеше да разсъждава трезво и отчаяно искаше да избегне затвора, Донатела се съгласи. На следващия ден се озова завързана за едно легло в някакво лечебно заведение. Трепереше и се потеше от абстиненцията. След като мина първата седмица, с тяхна помощ вече се беше отърсила от вредния навик. Но щяха да я накарат да се отърси от още много навици. Първоначално започнаха да й втълпяват идеите бавно, като я учеха на техники за събиране на разузнавателна информация и на самоотбрана. След месец я пуснаха да си върви. Чувстваше се страхотно. За първи път в живота си имаше цел. Бяха й помогнали да разбере еврейските си корени, да разбере тежката съдба на своя народ и нуждата той да бъде защитаван от тези, които се бяха заклели да изтрият евреите от лицето на земята.

В началото задачите й бяха прости — нищо повече от наблюдение на някой човек или предаване на информация, докато обикаляше света. Но с годините нещата станаха по-сериозни. Още четири пъти се връща към наркотиците и всеки път те отново й промиваха мозъка. Обучението се промени. Първо се правеше под прикритието на техники за самоотбрана, но постепенно за нея стана очевидно, че целта е друга.

Полковник Бен Фридман от страховития МОСАД беше нейният учител и покровител. Той бе един от двамата мъже в живота й, на които можеше напълно да се довери. Мисълта за другия бе чудовищно болезнена.

Но трябваше да бъде честна към себе си. На нея й беше харесвало невероятно много обучението още от самото начало. Тръпката да дебнеш друг човек и да го убиеш беше несравнима с нищо, преживяно от нея до този момент. Беше по-хубаво от какъвто и да е наркотик, дори по-хубаво от секса. Донатела Ран беше склонна да се вманиачава и когато това се случеше, не можеше да се спре. Обичаше работата си, за която й плащаха изключително добре.

Докато се изкачваше по стръмния павиран тротоар, тя добре си даваше сметка коя всъщност е. Целият й живот беше объркан. Беше търсила баща си, когото не познаваше и в крайна сметка се надяваше никога да не намери. Най-сетне бе разбрала коя е и накъде върви. За нея това беше постижение.

 

 

Големият автомобил „Краун Виктория“ плавно се поклащаше по стария селски път през Мериленд. Познатият пейзаж даде на Райли известна утеха. Пътуваха повече от час, бяха минали през целия град. По едно време си каза, че може да й се повдигне от толкова много завои и криволичения. Не познаваше много добре града и загуби ориентация пет минути след като я бяха качили в колата. Няколко пъти нещата й изглеждаха познати, но не беше сигурна. Маршрутът беше много объркващ и накрая реши, че най-добре ще е да затвори очи.

Двамата агенти изглеждаха достатъчно компетентни. Специален агент Пелачък й беше казал, че ще трябва да предприемат някои стандартни предохранителни мерки, за да са сигурни, че никой няма да ги проследи. Специален агент Сейлъм, русият, караше колата. Той не говореше много. По-рано ги беше попитала къде я водят. С радост научи, че са тръгнали към къщата на Мич. Райли попита дали Мич вече е там, а Пелачък й отвърна, че не знае.

Тя стана нетърпелива, когато излязоха от селския път на улицата, която щеше да ги отведе до Мич. Тъй като бяха сравнително далеч от града, нямаше улично осветление. Жителите около залива Чесапийк имаха навика да оставят нещата така, както са били и преди сто години. Разрешенията за строеж трябваше да минат първо през един инспектор, после през друг, а и радикални промени не се разрешаваха. Дори нещо не толкова модерно, като уличната лампа, щеше да бъде осквернение за пейзажа. Райли знаеше, че това е една от причините Мич да се премести тук. Той обожаваше да прекарва свободното си време сред природата. Райли погледна през стъклото. Единственото, което можа да разпознае, бяха няколко фермерски постройки в далечината.

След малко колата намали и двамата агенти протегнаха шии, за да намерят точния адрес.

От задната седалка Анна се обади:

— Третата отляво е. — Щом се приближиха още, добави: — Ето онази там, до бялата пощенска кутия.

Колата зави по дългата автомобилна алея. Райли веднага забеляза, че в къщата е тъмно. Сърцето й се сви. Мич го нямаше. Сейлъм паркира пред гаража.

Никой от агентите не понечи да излезе и тя попита:

— Какво ще правим?

— Ще чакаме — отвърна Пелачък.

— Какво?

Колкото се може по-невинно той каза:

— Нямам ключове.

— Аз имам.

Пелачък се спогледа с партньора си.

— Какво мислиш?

— Колко дълго ще чакаме?

— Не знам. Час… може би два.

— Аз викам да почакаме вътре, щом тя има ключ.

Пелачък се обърна отново към нея:

— Искаш ли да влезем вътре?

— Да. — Райли докосна дръжката на вратата.

— Почакай една минута. Нека първо аз отида и проверя. После ще влезем. — Обърна се към партньора си: — Ако се случи нещо, измъкни я оттук и не се тревожи за мен.

Специален агент Пелачък слезе от колата и затвори вратата. Застанал прав, той извади оръжието си и изчезна зад къщата. Когато отново се върна при стълбищната площадка, огледа пристана долу в ниското и прибра пистолета. Наоколо нямаше никой. Държаха къщата под наблюдение от понеделник. Взе зашифрирания телефон, набра номера и го доближи до ухото си.

След третото позвъняване в слушалката прозвуча глас:

— Ало.

— Момичето е при нас и сме на уговореното място на срещата.

— Тя подозира ли нещо?

— Не. Дори ни предложи да влезем. Точно както си мислехте.

— Добре. Не пипайте нищо, когато влезете. Не знаем какви изненади може да има вътре.

— Разбрано. Нещо друго?

— Какво предприемате за мобилния й телефон?

— Заглушаваме го с мобилното устройство в багажника.

— Добре. Информирайте ме, ако има някакви промени.

— Ясно. — Мъжът, представящ се за федерален агент, изключи телефона и го прибра. След като се погрижат за журналистката и приятеля й, който и да е той, ще трябва да убеди Професора отново да тръгнат след Гюс Вийом. Джеф Дюзър погледна в тъмното и си помисли колко печеливш е бизнесът им, откакто започнаха да работят за Професора. Реши да убие Вийом безплатно. Щеше да е голямо удоволствие.