Винс Флин
Самотният играч (31)

30.

Беше минал повече от час, по-точно осемдесет и седем минути. Рап обикаляше напред-назад из кухнята на Дюмонд, трапезарията и хола. Настъпи на пода светлозелена телевизионна игра „Нинтендо“, точно пред широкоекранния телевизор. Приближи се до прозореца. Шърли дойде при него и се отърка в крака му. Рап я погали и почеса по главата. Кевин Хакет и Дан Стробъл, двама от хората на Коулман, трябваше да пристигнат всеки момент. Носеха със себе си допълнителна огнева мощ. Идеята беше на Коулман. Рап нямаше нищо против. На него му беше достатъчен и 9-милиметровият „Берета“, за да се чувства сигурно. Който и да се опиташе да ги нападне, щеше да загуби доста хора.

Рап погледна часовника си. Беше три и двайсет следобед. Валеше. Беше звънял на телефона на Професора пет пъти и всеки път прозвучаваше записано съобщение, че в момента няма връзка с абоната. Нещо не беше наред. Коулман беше изслушал първото обаждане от друг телефон в апартамента. Съгласен беше с Рап. Професорът звучеше уплашен и определено лъжеше. Прекрасно знаеше кой е Рап и какво е станало в Германия и Колорадо.

Сега Рап се опасяваше, че може да са го изгубили. Може до такава степен да са го подплашили, че да е изчезнал завинаги. Рап го тревожеше мисълта колко време ще им отнеме да уредят проблема. Беше решен да върви докрай, колкото и усилия да му костваше. Но ако Професора е решил да изчезне, можеше да продължи с години и щеше да се наложи да използва законните средства на Управлението — нещо, до което не искаше да прибягва.

Коулман се приближи до него.

— Надявам се, че не е разказал на поръчителя за разговора.

— Да, знам. — Рап гледаше как дъждовните капки образуват локва на тротоара. — Трябва да разберат какво знаем ние.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако в момента е при своя работодател, те сигурно се опитват да разберат какво ни е известно.

— Ами, по разговора може да се съди, че той ще се сети, че ти не знаеш за кого работи.

— И да се надяваме, че не го е казал на шефа си, иначе ще свърши като Дженсънови.

— Да — съгласи се Коулман. — Знаеш ли, има нещо, което досега не сме обсъждали достатъчно.

— Какво е то?

— Мотивът. Кой и защо? Имаш много врагове, Мич.

— Повечето от враговете ми са и твои. Те живеят в Близкия изток и нямат достатъчно възможности да се намесят в операция като тази в Германия.

— Тогава кой е?

— Не съм сигурен, но съм склонен да мисля, че е някой от Вашингтон.

— Ами израелците?

Рап сви рамене.

— Не знам. Не, не мисля. Като се върна към случилото се в Германия, започвам да си мисля, че не аз бях основната мишена.

— В това няма логика.

— Помисли. Двамата Дженсън можеха да ме убият когато си поискат. Защо изчакаха и стреляха по мен, след като убих графа?

— Не знам. Защо?

— Защото са искали да ме натопят за удара.

Коулман помисли малко.

— Тогава защо изключваш израелците? Те са те накарали да свършиш мръсната работа и са се погрижили никой да не може да обвини тях за стореното.

— Не. — Рап поклати глава. — Израелците никога не се страхуват да поемат вина. Особено ако могат да докажат, че убитият от тях човек е бил гъст със Саддам.

— Да… Май си прав.

— Който и да е бил, е искал да ме ликвидира, за да не се изправи после пред лично отмъщение.

— Как може да си сигурен? Ти си участвал в някои доста сериозни бъркотии през годините. Със сигурност няма да започнеш да броиш враговете, които си си спечелил.

— Не, няма, но изпускаш основния момент. Някой е имал властта да се намеси в операцията в Германия. Това не е много лесно. Със сигурност е много влиятелна личност с достъп до секретната информация. Ако аз бях целта, защо ще ме затриват в Германия? Защо не накараха Дженсънови да ме убият направо тук, в града, в къщата ми? Защо не накараха този Професор да вкара куршум в главата ми от двеста метра, както е направил с тях?

Коулман кимна бавно. Рап беше прав. Нямаше смисъл.

— Значи, ако ти не си бил крайната цел, кой тогава?

— Не знам, но ако намерението им е било да ме открият на местопрестъплението и да удостоверят самоличността ми… — Рап направи пауза и се замисли. — Това е щяло да донесе неприятности на много хора.

— Най-вече на президента.

— Да, и на Управлението.

— Това обаче не изключва чуждо правителство.

— Не, но интуицията ми подсказва, че е някой в този град.

Дюмонд ги повика от трапезарията.

— Намерих информация за твоя човек. — Посочи ухилен средния монитор. — Мобилният му телефон е регистриран към „Спринт“ под името Том Джоунс. Купен е в „Рейдио Шак“ в Александрия преди пет месеца. Изглежда, е платил едногодишен абонамент предварително.

— Каква кредитна карта е използвал?

— „Мастъркард“. Вече проверих сметката на картата. Била е закрита месец след откриването. Адресът е на апартамент във Фолс Чърч. Можем да го потърсим, но според мен е само заблуда.

Рап се съгласи.

— Какво друго имаш?

— Нещо, което ще ти се стори интересно. — Дюмонд посочи монитора вляво. — Това е карта на централната част на града от Капитолийския хълм до река Потомак. Всички тези червени точици, които виждаш, са ретранслаторните кули, които са собственост на „Спринт“. А това е списък на всички обаждания до въпросния номер през последните трийсет дни.

Рап погледна списъка.

— Ами номерата, на които той се е обаждал?

— Няма такива. Хитър е. Знае, че някой може да го проследи като мен в момента. Следата свършва дотук.

— Мамка му!

— Не се разстройвай още. Имам една информация, която може да бъде полезна. — Дюмонд се върна на картата на града. — Почти половината от разговорите, които е приел, са били прехвърлени от една кула ето тук. — Той посочи петно от четири пресечки западно от Белия дом. — Има и една друга кула в Джорджтаун и още една на Капитолия. Останалите са по-нарядко.

Рап се взря в екрана.

— Можеш ли да подредиш разговорите по времето от деня, в което са били проведени?

— Вече го правя. Ще вляза в базата данни на телекомуникационната компания и ще ги разпечатам по кули, дни от седмицата и време на деня.

— Кога ще си готов?

— След час или два. Ще имам доста точна информация.

— Добра работа, Маркъс. — Рап се обърна към Коулман и посочи екрана. — Виж какво се намира на две пресечки от тази кула.

Коулман присви очи.

— Университетът „Джордж Вашингтон“.

— Не. — Рап премести пръста си няколко сантиметра по-надолу. — Държавният департамент. — Той потупа мястото и добави: — Главата си режа, ако онзи не работи там.

Коулман се намръщи.

— Защо Държавният департамент? По същия начин би могъл да работи и в Белия дом или… — Коулман огледа другите сгради. — В Световната банка или във федералния резерв. По дяволите, и ООН има офис там!

— Държавният департамент е. Знам го. Помниш ли, когато Айрини каза, че държавният секретар Мидълтън й се е обадил в събота сутринта, за да разбере дали ЦРУ има нещо общо със смъртта на Хагенмилер?

Коулман се замисли.

Вярно е, че беше подозрително как толкова бързо се е осведомил Мидълтън. Почувства нещо да го стяга в гърдите. Ако тази работа беше свързана с Държавния департамент, нещата щяха да загрубеят. Много.

— Мисля, че трябва да говорим с Айрини незабавно. — После добави: — Според мен не е добра идея да й се обаждаме по телефона.

 

 

Сенатор Кларк беше събрал всичките си играчи. Намираха се в една от звуконепроницаемите зали на Сенатската комисия по разузнаването, разположени в Харт Билдинг. Кларк седеше на челно място на дългата черна маса с чаша уиски в ръката. Оставаха няколко минути до пет следобед. Обикновено чакаше да стане доста по-късно, за да си сипе алкохол, но днес беше направил изключение. Опитваше са да ги накара да се отпуснат, особено конгресмен Ръдин. Той седеше отляво на Кларк и както винаги, бе в свадливо настроение. До него се бе разположил Мидълтън, а срещу тях двамата, от другата страна на масата — техният почетен гост Джонатан Браун, заместник-директорът на Централното разузнавателно управление.

Конгресмен Ръдин беше настоявал да се направи нещо. Безочливите лъжи на Кенеди пред неговата комисия не биваше да останат безнаказани. Кларк, който обичаше да играе човека, винаги разрешаващ проблемите, им предложи да се съберат на много дискретна среща. На Ръдин идеята му хареса. В състоянието, в което се намираше, всичко, различно от бездействието, му се струваше уместно. Кларк беше провел телефонните разговори с тях лично. Първо се обади на ЗДЦР Браун и го попита дали има възможност да дойде в Капитолия на неофициално посещение. „Неофициално“ означаваше „без да се записва разговорът“. Браун, винаги готов да угоди на председателя на Сенатската комисия по разузнаването, охотно се съгласи да присъства на срещата. Той пристигна с немаркирана кола и влезе в сградата през подземния гараж. Държавният секретар Мидълтън беше направил същото. Не беше подходящо да парадира из града в бронираната си лимузина, затова дойде със скромен служебен седан с тъмни стъкла.

Сенатор Кларк се облегна в стола си и кръстоса дългите си крака. Погледна към човека номер две в ЦРУ и каза:

— Джонатан, колегата ми от Конгреса е малко загрижен за това — кой води шоуто при вас.

— Не малко, а много съм загрижен — обади се Ръдин. — Направо съм бесен. Толкова съм бесен, че мисля да обявя официално слушане пред комисията.

Кларк се протегна и побутна костеливата ръка на Ръдин. „Не още, приятелю — каза си той. — Ще ти кажа, когато му дойде времето.“

— Нека опитаме да се държим цивилизовано. Не мисля, че в основата на проблема стои Джонатан.

— Ами ще ви кажа къде е проблемът. В онази кучка Айрини Кенеди.

Мидълтън се навъси.

— Не мисля, че трябва да прибягваме до подобен език.

Ръдин, когото никога не го беше грижа за официалните ритуали и благоприличие, реагира остро на забележката му:

— Я слез на земята, Чарлз! Не е време сега да се тревожиш за етикета. Нещата са сериозни. Мисля, че ЦРУ е убило граф Хагенмилер и че онази кучка Айрини Кенеди излъга за това тази сутрин пред комисията ми.

Лицето на Джонатан Браун беше бледо като на смъртник, а Мидълтън цупеше устни и клатеше глава от отвращение. Кларк седеше удобно и се наслаждаваше на гледката. Браун заговори пръв.

— Мога да ви уверя, че ЦРУ не е предприемало подобни действия. — Гласът му трепереше.

— Можете ли? — Гласът на Ръдин беше изпълнен със съмнение. — Сигурно няма да ви хареса, господин Браун, но мисля, че си нямате и най-беглата представа какво върши Томас Стансфийлд и какво не. Той ръководи службата като диктатор.

Браун зае отбранителна позиция:

— Според мен директорът Стансфийлд е честен и искрен човек.

— Защото не сте се ровили около него!

— Чуйте. — Браун вдигна ръце, искаше да накара Ръдин да спре. — Ако имате доказателства за подобна незаконна дейност, извършена от директора Стансфийлд или от доктор Кенеди, дайте ми ги и аз ще се погрижа да има обяснения.

— Да ви ги дам! Да не мислите, че съм идиот? Ако имах доказателства, щях да извикам задниците пред моята комисия и да насъскам Министерството на правосъдието срещу тях.

Кларк виждаше, че Браун ще избухне всеки момент. Като бивш федерален съдия той не беше свикнал така да разговарят с него. Отново сграбчи Ръдин за ръката.

— Успокой се, Албърт.

— Да, ако обичаш — обади се Мидълтън. — Поведението ти е обезпокояващо.

— О, не ми пробутвай тези лайна, Чарлз. — Ръдин се извъртя и застана лице в лице с държавния секретар. — Ти си като всички нас. Само защото вече не си в Капитолия, не означава, че си нещо повече от нас.

Сега вече Ръдин прекрачваше границата. Не можеше току-така да се качваш на главата на външния министър!

— Винаги съм бил нещо повече от теб, дребен свадлив мухльо — изсъска Мидълтън, — и винаги ще съм нещо повече от теб! А сега предлагам да си мериш думите или ще уредя среща с ръководството на партията и ще настоявам да те свалят от жалкия ти пост!

Прекалено хубаво, за да е истина, помисли Кларк. Само ако можеха да видят колегите му! Време беше да се успокои топката и да се върнат към плана. Кларк стисна Ръдин за рамото с огромната си ръка и го отдръпна от Мидълтън, преди да е направил нещо неразумно.

— Албърт, успокой се и си затваряй устата.

Ръдин понечи да каже нещо, но Кларк го спря.

— Като добър приятел ти го казвам: затвори си устата. Разбирам защо си разстроен. Чарлз и Джонатан също се ядосват, но ти няма да помогнеш много, ако си го изкарваш на нас.

Ръдин отново отвори уста, но Кларк му направи знак с пръст да мълчи.

— Ако си прав за Кенеди и Стансфийлд, в което не съм сигурен, тогава трябва да действаме заедно с Джонатан и да се опитаме да стигнем до дъното на аферата. Не бива да го критикуваме за нещо, което не е под негов контрол.

— Ако мога да вметна — намеси се Мидълтън. — Съзирам потенциални конфликти при разделението на прерогативите.

— Чуй ме. — Кларк въздъхна, сякаш всичко му беше безразлично. — Позицията ми по този въпрос винаги е била ясна. Мисля, че ЦРУ е много важна част от системата на националната сигурност. С приятеля ми имаме разногласие. — Кларк посочи към Ръдин. — Последното нещо, което искам да видя, е отслабено от слушания ЦРУ. — Той погледна Мидълтън в очите и се приготви да изрази истинската си загриженост. — Харесвам президента Хейс. Той е добър човек. Нямам нищо против неговата администрация и мисля, че го знаеш, Чарлз. С теб седим на противоположните банки в Конгреса от години. Някога виждал ли си ме да сложа партийната политика над националната сигурност?

Мидълтън поклати глава.

— Не. Винаги си бил много честен, Ханк.

— Благодаря ти. И ти също, Чарлз. — Кларк отпи от уискито и превключи на по-висока скорост. — Едва ли ще можем да променим миналото, господа. Трябва да гледаме в бъдещето. Директорът Стансфийлд умира. Чух, че му остават още около шест месеца. — Присъстващите кимнаха. — Нашата работа, според мен, е да помогнем на президента да избере човек, който да ръководи Управлението в началото на новия век. Някой, който ще уважава мнението на Конгреса.

Докато гледаше към тях, той не можеше да не отбележи чувството си за удовлетворение, че перфектно беше подредил всички парчета от мозайката на местата им. Тъкмо се канеше да сложи още едно много важно парче, когато телефонът до него иззвъня.

Кларк грабна слушалката.

— Ало.

— Сър, трябва да говоря с вас веднага.

Беше Питър Камерън. Кларк запази спокойствие, макар че моментът беше изключително неподходящ.

— Сега съм зает.

— Много е важно. В стаята за събрания от другата страна на коридора съм.

Кларк помисли за секунда. Камерън звучеше много угрижен.

— Сега идвам.