Винс Флин
Самотният играч (28)

27.

„Риц-Карлтън“ на Масачузетс Авеню е един от най-изисканите хотели във Вашингтон. Чуждестранни величия от почти всички страни са отсядали тук, много от най-големите американски индустриалци също го предпочитат. Мич Рап и Скот Коулман бяха паркирали от другата страна на улицата, в зоната за товарене. Рап беше седнал на предната седалка на форда „Експлорър“ на Коулман и наблюдаваше входа на хотела. Търсеше Майкъл Гулд, портиера. Бяха открили името му в досието на Гюс Вийом. Гулд беше свръзката, която Вийом използваше, за да установи контакт с поръчителите. Рап го беше проучил подробно. Гулд беше французин и имаше двойно гражданство. Перфектно владееше четири езика, което много му помагаше в работата. В досието на ЦРУ за този човек се казваше, че официално не работи за никоя разузнавателна служба, но Рап не беше много убеден в това. Често му се налагаше да се сблъсква с подобни типове. Всички те бяха продавачи на информация. Обичаха парите и се бояха от бруталната сила. Ако размахаш пред лицето им с достатъчно банкноти, почти няма нещо, което да не могат да ти кажат. Рап още не беше решил пари ли да използва, или юмруци, за да измъкне необходимата му информация.

Беше говорил с Гулд преди час и нещо. Посланието му беше ясно и просто: „Искам да говоря с мосю Вийом, и то веднага.“ Беше му дал номера на мобилния си телефон и заедно с Коулман бяха паркирали до хотела с надеждата, че Вийом може да се покаже. Ако беше още жив. След смъртта на Марио Лукас не беше трудно да се досетят, че и Вийом може да бъде сполетян от същата съдба. На Рап обаче ужасно много му трябваше жив. Той беше единствената връзка с човека, който беше заповядал удара в Колорадо и както предполагаше Рап, с човека, който беше заповядал да го убият в Германия. Ако очистеха Вийом, Рап нямаше да има надежда да открие кой стои зад всичко това.

Нито Рап, нито Коулман бяха много разговорливи. Дебненето преминаваше в гробна тишина. Дъждът беше спрял, но небето още беше сиво. Рап беше решил да чакат, да държат под око хотела още някой и друг час и след това да направят посещение на апартамента на Гулд. Най-малкото той сигурно имаше някакъв начин за връзка с Вийом и начин да събира парите от клиентите. Колкото по-дълго Рап чакаше Гулд да му се обади, толкова повече везните се накланяха в полза на решението да изкопчи информацията от французина с помощта на не много приятни методи.

Беше почти два следобед, когато телефонът на Рап звънна. Той натисна бутона за приемане на разговора.

— Ало?

— Това ли е Железния?

— Да. Жабока ли се обажда?

— Боя се, че да.

Рап не знаеше как да изиграе хода си. Беше работил с Вийом и Лукас при три различни случая, всичките във Франция. Беше еднакво впечатлен от уменията и на двамата. Те бяха опитни и надеждни. Бяха му помогнали да издебне Рафик Азис, виновника за взривяването на самолета на Пан АМ над Локърби, Шотландия. Вийом и Лукас се оказаха съвсем на място през нощта, в която животът на Рап висеше на косъм. Всъщност, ако Лукас не беше пристигнал навреме, Рап сега сигурно щеше да е мъртъв.

— Съжалявам за Марио. Беше добър човек.

— Трогнат съм. — Последва пауза. — Марио те харесваше. Смяташе те за честен.

— И той беше честен. На него наистина можеше да се разчита.

Вийом помълча, сетне изрече:

— Надявам се да ме извиниш, но заради смъртта на Марио съм станал малко плашлив.

— Не те виня, но трябва да поговорим.

— Лично ли?

— Ще е по-добре.

— Боя се, че е изключено.

Отговорът на Вийом не изненада Рап. На негово място щеше да постъпи по същия начин.

— Много лошо. Но те разбирам.

АНС прехващаше буквално всеки разговор от цифров или клетъчен телефон в района на града. Клетъчните биваха анализирани почти веднага. Цифровите отнемаха повече време, защото трябваше да бъдат дешифрирани. Мощните компютри във форт Мийд ги пресяваха, като търсеха ключови думи от рода на „оръжие“, „бомба“, „убивам“ и хиляди други. Ако компютрите се натъкнеха на подобна дума, те пристъпваха към следващия етап на програмирания в тях анализ. Ако разговорът съдържаше достатъчно от ключовите думи, тогава с него вече се заемаше човек. Разговорите, които се водеха на арабски, китайски или руски, биваха удостоявани със специално внимание. Най-лесният начин да надхитриш системата беше да говориш като бизнесмен.

Рап внимателно формулира следващото си изречение:

— Мисля, че имаме общ проблем.

— И какъв е той?

— Бях зад океана по бизнес миналата седмица с твоите приятели от Колорадо. Сещаш ли се за кого говоря?

— Май че да.

— Те ме прекараха при една сделка.

— Какво имаш предвид?

— Трябваше да работят с мен, а накрая се оказа, че работят за друг.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

В гласа на Рап звъннаха гневни нотки.

— Опитаха се да ме изпратят на почивка.

— О… Разбирам. Те на компанията ли се подчиняваха?

— Давам ти думата си, че не. Трябваше да стигна до върха, за да разбера това.

— Не виждам какво общо имам аз.

— Някой те е наел да направите пътуване до Колорадо. Почти съм убеден, че същият човек се е намесил и в моя бизнес зад океана. — Рап изчака секунда и добави: — Обзалагам се, че този човек е замесен по някакъв начин в случая с Марио.

Последва дълга пауза, след което Вийом попита:

— Как разбра, че съм ходил по работа в Колорадо?

Рап погледна към Коулман.

— Някои хора са те наблюдавали.

— От компанията ли са?

— Не… но са били изпратени от компанията.

— Не ти вярвам.

Рап премести слушалката на другото си ухо.

— Чуй ме, знам, че си в трудно положение. Самият бях в подобно преди няколко дена. Ако не искаш да се срещнем, те разбирам. Но трябва да знам кой те е наел. — Той зачака отговор. Знаеше как се чувства Вийом — не можеше да се довери на никого. След петсекундно напрегнато мълчание Рап добави: — Марио ми спаси живота. Длъжник съм му. Кажи ми кой те е наел и аз ще се погрижа онзи да си плати за стореното с Марио.

Вийом се поколеба. Железния щеше да е силен съюзник. Професора щеше да напълни гащите, ако разбере, че по петите му е тръгнал човек като Железния. Това щеше да е най-лесният начин за отмъщение. Може би твърде лесен. Съвпадението на събитията също беше поразително. Вийом трябваше да обмисли решението си.

— Говорим по телефона от доста дълго. Остави ме да помисля и ще ти се обадя.

— Хей… Разбирам упоритостта ти. Ако бях на твое място, също нямаше да искам да се срещна с теб. Искам само да ме насочиш.

— Ще помисля по въпроса.

Рап понечи да каже още нещо, но Вийом затвори.

— Мамка му! — изруга Рап. — Надявам се да остане жив достатъчно дълго, за да може да ни каже какво знае.

 

 

Кенеди беше сама в офиса си. Мислеше си за Рап и предателя сред тях, който едва не го беше убил. Маркъс Дюмонд я държеше в течение. Заместник-директорът Браун се беше отбил, за да й зададе няколко въпроса за показанията й пред Комисията по разузнаването на Конгреса. Беше изненадващо лесно да се лъже Джонатан Браун, въпреки че беше бивш федерален съдия. Стансфийлд я бе обучил добре. Веднъж щом се научиш да контролираш емоциите си, за противника ти става почти невъзможно да разбере дали говориш истината. Като при добрите играчи на покер, номерът беше да гледаш другите в очите, без значение дали имаш флош, или чифт двойки. Под мъдрото ръководство на Стансфийлд Кенеди беше довела това си умение до съвършенство. Единственият човек, който получаваше реакция от нея, беше синът й Томи. Дори бившия й съпруг не можеше да го постигне, макар че доста пъти се беше опитвал. Кенеди не хранеше никакви лоши чувства към него. Когато се връщаше в спомените към брака си, виждаше, че е бил обречен да се провали от мига, в който прие работата като директор на Центъра за борба с тероризма. Не можеше да бъде нито добра майка, нито добра съпруга. Нямаше време.

Телефонът на бюрото й иззвъня и по интеркома прозвуча:

— Айрини, конгресмен О’Рурк иска да те види.

— Покани го.

Лицето на Майкъл О’Рурк изразяваше загриженост.

— Здравей, Айрини. — Той седна на стола срещу бюрото й. Беше облечен в кафяв костюм с бяла риза и вратовръзка.

— Добър ден, Майкъл.

Без да си губи времето с празни приказки, О’Рурк премина направо към същността:

— Съжалявам за тази сутрин. Председателят Ръдин е голям задник.

— Надявам се, ще ме разбереш, ако не се разпростирам по тази тема.

— Да… разбирам те. — Той кръстоса крака. — Името, което ти споменах тази сутрин…

Кенеди нямаше да се даде лесно. Погледна спокойно О’Рурк с кафявите си очи и зачака той да продължи.

— Помниш името, нали?

— Да.

— Е, какво можеш да ми кажеш за него?

— Абсолютно нищо.

О’Рурк се наведе напред.

— Виж, Айрини. Заслужавам отговор. — Тя продължи да седи спокойно зад бюрото. — Поне ми кажи дали го познаваш!

Кенеди беше обмислила всичко.

— Майкъл, нека те попитам нещо. Ако някой, да кажем, от колегите ти, дойде при мен и ме попита дали познавам дядо ти, как би искал да му отговоря?

О’Рурк започна да си играе с брачната си халка. Знаеше, че Кенеди ще направи този ход, и по тази причина се страхуваше да идва тук. Беше се надявал да получи отговор, докато са на нейна територия, но очевидно се бе заблуждавал. Историята беше дълга и мътна. Когато О’Рурк напусна Морската пехота, той отиде да работи при сенатор Ерик Олсън. Негов най-добър приятел, съквартирант и колега през тези години беше Марк Коулман, по-малкият брат на Скот Коулман. Една вечер Марк беше трагично убит само на две пресечки от Капитолия, докато се връщаше у дома. Нападателят му беше закоравял наркоман, пуснат на свобода, защото — видите ли! — местният затвор бил претъпкан. О’Рурк беше съсипан от загубата на приятеля си. По същото време научи за някакъв известен сенатор, замесен в провала на тайна операция, коствала живота на десетина тюлени. Командир на тези тюлени беше не кой да е, а Скот Коулман, по-големият брат на Марк. Майкъл разказа на Скот, че за провала на операцията в Северна Либия е виновен сенаторът Фицджералд. Дядо му Шеймъс го беше накарал да каже на Скот Коулман истината. Аргументът беше ясен: ако Майкъл все още служеше в Морската пехота и бяха загинали негови хора, той със сигурност щеше да иска да знае кой е виновен за смъртта им.

О’Рурк смяташе решението си да издаде на Коулман неговия предател като едно от най-пагубните в живота си. Около година след разкритието О’Рурк с изумление научи, че Фицджералд е бил убит заедно с други двама уважавани политици. В касапницата, продължила и през следващата седмица, бяха убити още хора, включително сенатор Олсън. Най-ужасната новина за него беше, че дядо му е пряко свързан с Коулман и неговия екип от недоволни и разочаровани бивши тюлени. Той беше финансирал тяхната миниреволюция и им беше помогнал да планират акциите.

Директор Стансфийлд увери конгресмен О’Рурк, че действията на Скот Коулман и Шеймъс О’Рурк никога няма да излязат наяве. Дори президентът Хейс и неговият предшественик Стивънс не знаеха цялата история.

О’Рурк реши, че най-добрият начин да реагира на въпроса на Кенеди е да го пренебрегне и да опита друг подход.

— Знаеш ли коя е Анна Райли?

— Разбира се.

— Знаеш ли, че ходи сериозно с Мич Рап?

— Щом казваш.

— Стига, Айрини. Не ме разигравай. Трябва ми отговор.

— Не те разигравам, Майкъл. Ти също не отговори на моя въпрос.

— Какъв въпрос? — навъси се О’Рурк.

Кенеди го зададе отново:

— Ако някой дойде при мен и ме попита дали познавам дядо ти, какво би искал да му отговоря?

— Не виждам какво общо има Мич Рап с дядо ми!

Тя го погледна право в очите.

— Напротив, знаеш. Способен си да се придържаш към принципите. В нашата работа това е много важно. Всъщност е основата на успеха. Нарича се секретност.

— Да… да… знам. Чувал съм го и преди. Но този път е различно. Можеш да ми се довериш.

— Мога ли? — вдигна вежди Кенеди.

— Знаеш, че можеш. Държиш пистолет, опрян в челото ми. Ако решиш, още утре можеш да сложиш край на кариерата ми.

— Нещо ми подсказва, че не би имал нищо против, Майкъл.

— Е, да, може и да си права, но все пак пистолетът е у теб. Може би трябва да ме отървеш от нещастието ми. Ще ми даде добро оправдание да се махна от този град.

— Не говори така. Нямам желание да ти причинявам никаква вреда. Трябват ни повече хора като теб на Капитолия.

О’Рурк пренебрегна комплимента. Не беше сигурен дали е искрен.

— Моят проблем е следният, Айрини. Най-добрата приятелка на жена ми е Анна Райли. Заедно са следвали в Мичиганския университет. Анна е лудо влюбена в този Мич Рап. Жена ми казва, че ще се женят. Харесвам го. Доста често сме заедно с тях, вечеряме, ходим на бейзболни мачове… Дори сме гостували в къщата му на залива. Забелязах някои неща у него. — О’Рурк млъкна, за да види дали Кенеди реагира по някакъв начин на думите му. Не долови реакция. — Бих се заклел, че този човек е преминал военна подготовка. Усеща се по начина, по който се държи. Освен дето е някак по-изтънчен и действията му не са… — Той потърси подходяща дума. — Не са толкова механични. Мога да ти направя дълъг списък на странностите в поведението му, които забелязах. В събота жена ми получава по електронната поща писмо от него. Иска да му направим услуга. Да отидем до къщата му и да приберем Анна. В писмото ни уверява, че е добре, но че иска да се погрижим за Анна, докато не ни съобщи, че нещата са се оправили. — Отново замълча, смутен от това, което щеше да каже. — Накрая на писмото той пише: „Знам всичко за Шеймъс, Майкъл и Скот К.“ В такъв случай, що се отнася до мен, това ми дава право да знам кой, по дяволите, е този Мич Рап! — О’Рурк се облегна назад и скръсти ръце в очакване на отговор.

Кенеди беше изненадана, но с нищо не го показа. Рап не беше споменал, че е пратил мейл на Лиз О’Рурк, но по тона на конгресмена беше очевидно, че не лъже. Но дори и при новата информация тя не беше склонна да му каже нищо за Рап. За нея Рап, самоличността му и задачите, които беше изпълнявал за ЦРУ, си оставаха Светая светих на тайните.

— Майкъл, всичко, което мога да ти кажа, е, че ще запазя тайната ти.

— Не се и съмнявам — отвърна О’Рурк раздразнено. — Поне ми обясни как е разбрал Мич Рап за дядо ми.

— Мога да проуча въпроса, ако искаш.

— Айрини! — О’Рурк беше бесен. — Можеш да направиш и повече за мен. В противен случай ще премина към следващия си ход, който никак няма да ти хареса.

— И какъв ще е той?

— Ще се обърна към моите хора във ФБР, АНС и Пентагона и ще ги накарам да изровят истината. Ще повикам вашия заместник-директор по администрацията и ще го накарам да ви поизплаши малко. По дяволите, дори мога да прибягна до един човек в Израел и да го помоля да се поразрови.

На Кенеди това никак не й хареса. Последното нещо, което й трябваше в момента, беше да привлича внимание към Рап и към себе си. Внимателно обмисли каква част от тайната информация може да разкрие и започна:

— За въпросната личност мога да ти кажа само, че е изключително добър в занаята си и че е на наша страна.

— Това не е достатъчно.

— Боя се, че ще трябва да е.

— Не, не е. — О’Рурк се наведе напред. — Искам да науча откъде знае за Шеймъс, Скот и мен.

Кенеди го изгледа хладнокръвно. Трябваха й няколко секунди.

— Аз му казах — изрече.