Метаданни
Данни
- Серия
- Мич Рап (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Third Option, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петър Нинов, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave(2008)
Издание:
ИК „Ера“, 2001
Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо
История
- —Добавяне
21.
Рап караше черен „фолксваген Джета“, модел 1994 г., на запад, към Джорджтаун Пайк. Навън беше тъмно и натовареното пътно движение започваше да се нормализира. Колата беше регистрирана на името на Чарли Смит. Рап носеше в джоба си шофьорска книжка от Мериленд на същото име. ЦРУ беше научило Рап през годините на много неща, но най-важни от тях бяха две: да бъде педантичен и постоянно да проявява бдителност, граничеща с параноя. Веднъж един психиатър му беше казал да използва думата „бдителен“, заради негативните асоциации на „параноик“, на което Рап се беше изсмял. Той винаги беше бдителен, беше му като втора природа. Но „параноик“ описваше най-точно сегашното му душевно състояние. Когато си сам, изправен срещу най-голямата и най-добре финансирана разузнавателна служба в света, по-подходящ начин няма.
Рап обаче имаше голямо предимство. Беше вътрешен човек. Знаеше как функционира Управлението. Знаеше, че въпреки всичките технологични чудеса възможностите на ЦРУ са ограничени. Ако си достатъчно далновиден и параноичен, е лесно да изчезнеш. Преди три години Рап си беше направил книжка с името на Чарли Смит и беше платил осем хиляди долара за джетата. Беше държал колата в складов гараж близо до Роквил заедно с някои други неща, които можеха да му потрябват. Бе играл ролята на ловец достатъчно дълго, за да си дава сметка, че някой ден може да се превърне в дивеч. И когато това се случеше, за предпочитане беше да не губи време в купуване на оръжия и крадене на коли.
Докато минаваха под Междущатско шосе 495, Шърли се прозя. Рап се обърна назад, за да види как е тя. Тя също погледна към него с големите си кафяви очи и облиза муцуната си. Рап я беше взел от Джорджия Авеню 7319, северозапад. За мелез беше доста наблюдателна. Служителите от Вашингтонското хуманно дружество му бяха помогнали много. Той им поиска куче със среден размер, което не е чиста порода и ако е възможно, да не лае много. Заведоха го при клетките и му показаха Шърли. Тя беше кръстоска между коли, лабрадор и още нещо. Бяха я намерили преди три седмици и до този момент никой не се беше обадил да си я прибере, което беше изненада за жената, която развеждаше Рап. Оказа се, че Шърли е обучена много добре. Когато Рап помоли жената да му помогне при избора на име, тя го посъветва да изредят списък с имена и да изберат това, на което кучето реагира. „Може да е Кърли, Бърли, Хърли или нещо подобно на Шърли. Аз избрах Шърли, така ми звучи най-добре.“ Рап не тръгна да спори. Шърли му харесваше. След като я взе, се отби в зоомагазин, откъдето й купи каишка, храна за кучета и някои деликатеси, с които да й се подмаже.
На Линганор Драйв той свърна вдясно от жп линията, а после веднага зави към Линганор Корт. Стигна до края на улицата, обърна и паркира колата. Грабна Шърли от задната седалка и тръгна с нея по пешеходната алея. Тя минаваше между две къщи и водеше направо в природния резерват Скотс Рън. Резерватът се простираше върху 1 536 декара гориста площ с изглед към река Потомак при Маклийн, Вирджиния. Повечето от туристическите бараки бяха заети през деня и особено през уикендите, но във вторник вечерта щяха да са празни. Рап и Шърли се скриха в мрака.
Айрини Кенеди пристигна в 7.20 часа. Беше си тръгнала от Ленгли в шест, след което се отби вкъщи само за да приготви на Томи макарони с кашкавал за вечеря, а за себе си — салата. След като прекара точно четирийсет и три минути със сина си, тя го повери на Хедър, тийнейджърката, която живееше до тях. Нямаше нужда да припомня на Хедър правилата и телефоните, на които да звъни, ако се случи нещо неприятно. Поне десетина пъти й ги беше казвала. Кенеди включи охранителната система и седна отзад в служебния седан. По пътя до дома на Стансфийлд се измъчваше от вина и съмнение. Все повече се убеждаваше, че е лоша майка. Когато не беше на работа в Ленгли, работеше у дома. Томи прекарваше ужасно много време залепен за телевизора.
Животът на самотен родител е труден, а с работа като нейната — почти невъзможен. Не обвиняваше за това бившия си съпруг. Добре бяха постъпили, като се разделиха още докато Томи беше малък. Мъжът сега се намираше далеч на запад и далеч от техния живот. Поне нямаше да може да разочарова сина й, както беше разочаровал нея.
Кенеди се чувстваше разкъсвана между грижите за сина си и задълженията към работата си. Работа, която спасяваше човешки живот. Но едно от двете трябваше да отстъпи. Не можеше да продължава по този начин. Така щяха да пострадат и работата й, и отношенията със сина й.
Когато завиха по автомобилната алея, водеща към къщата на Стансфийлд, Кенеди прогони тези мисли от съзнанието си. Трябваше да се съсредоточи. Последното нещо, което беше необходимо сега на нейния учител и наставник, беше да се тревожи за нея.
Колата спря пред гаража и Кенеди слезе. Пред вратата стоеше един от бодигардовете на Стансфийлд.
Кенеди мина по коридора и влезе в кабинета, където Томас Стансфийлд беше седнал в креслото си, с изпънати на дивана крака и вълнено одеяло на скута. Тя се доближи и го целуна по челото. Като се имаше предвид състоянието му, изглеждаше добре.
— Как се чувстваш днес? — попита тихо.
— Много добре, благодаря. Искаш ли нещо за пиене?
Кенеди разбираше, че никак не е добре. Нямаше как да е добре. Лекарите й казаха, че ракът е много болезнен. Но това беше Томас Стансфийлд. Той не можеше да изпитва съжаление съм себе си и не искаше и никой друг да го съжалява. Кенеди отклони предложението за пиене и седна на дивана срещу своя учител.
— Конгресмен Ръдин ме иска утре сутрин в Капитолия.
— Чух.
Кенеди не го попита как е разбрал. Още преди години беше спряла да се чуди откъде черпи информация този човек.
— Какво още си чул?
— Иска да знае дали сме били ние в Германия и ако е така, дали сме замесени в аферата с Хагенмилер.
— И как ще ме посъветваш да отговоря на този въпрос?
— Много внимателно — отвърна старецът.
— И аз смятах така.
— Сигурен съм. — Стансфийлд помисли за Ръдин и добави: — Ако е толкова смел да свиква комисията в открита сесия, по-добре е да не му казваш нищо и любезно да го упътиш към мен. — Той се намръщи. — Колкото и да ни мрази, не мисля, че ще бъде чак толкова нагъл.
— Нито пък аз.
Стансфийлд обмисли проблема. Накрая изрече:
— Трябва да му кажеш, че сме следили графа и неговата корпорация. Изложи му същата версия, която президентът представи пред германския посланик вчера. Въпреки дълбоката омраза на Ръдин към нас имаме достатъчно съюзници в комисията, за да блокираме неговите действия. Веднъж щом разберат какво е целял Хагенмилер, у тях ще изчезне всякакво желание да разискват по-нататък въпроса.
Кенеди не беше сигурна в това.
— А да помолим президента да му се обади? Ръдин е партиец до мозъка на костите си. Ще направи всичко, каквото го накара президентът Хейс.
Стансфийлд поклати глава.
— Не. Искам президентът да стои настрана. Твърде мрачни стават нещата. Можем да се оправим и сами.
Кенеди неохотно се съгласи.
— Нещо ни убягва тук — добави след малко.
— Във връзка с Ръдин ли?
— Във връзка с цялата операция. — Тя се загледа през прозореца. — Не знам… има изтичане на информация, което не сме локализирали още. Някой действа против нас, но по каква причина, не мога да открия.
— Работя по проблема.
— Имаш ли някакви идеи?
— Всичко е въпрос на мотиви, Айрини.
— Мотиви за какво?
— Знаеш ли, че Ръдин и Мидълтън са се срещнали със сенатор Кларк в Конгресния клуб тази сутрин?
— Не. — За пореден път той я удиви със своята мрежа от информатори.
— Закусвали са заедно.
— Какво са си говорили?
— Не знам, но знам мотивите им. Ръдин ме мрази и най-много би искал да ме види как издъхвам. С Мидълтън поддържаме сърдечни взаимоотношения, но той би искал да разполага с повече информация за това, какво върши ЦРУ.
— Ами Кларк?
Стансфийлд оправи одеялото върху скута си, докато обмисляше отговора.
— Не съм сигурен за сенатор Кларк. През повечето време се е държал добре с нас, но усещам липса на лоялност у този човек. Мисля, че гледа само как да служи на собствените си интереси.
— Какви цели преследват те?
Стансфийлд реши, че времето е дошло.
— Трябва да обсъдим нещо.
— Добре. — Обзе я напрежение.
— Говорих с президента и той е съгласен ти да бъдеш неговият кандидат за поста директор.
Кенеди не беше очаквала подобен обрат. Питаше се кой ли ще наследи Стансфийлд, но никога не беше помисляла за себе си като кандидат.
— Поласкана съм, но мисля, че нямам необходимата квалификация.
В рядък изблик на емоция Стансфийлд се усмихна.
— Ти имаш повече от необходимата квалификация.
— Но какво ще стане с останалите хора…
— Ти си най-добрият кандидат за поста.
— Не съм съгласна. — Тя бавно поклати глава. — Едва успявам да съм в час. Стигна се дотам, че съм щастлива, ако прекарам един час дневно с Томи, но и тогава трябва да се мъча да го откъсна от телевизора.
— В момента ти имаш най-трудната работа в Управлението. Ще бъде по-лесно, като станеш директор.
— Как? — попита Кенеди.
— Ще се заобиколиш от верни хора и ще възложиш на тях пълномощията.
Кенеди не вярваше на ушите си. Как може работа с по-голяма отговорност да се побере в по-малко време? Нещо не се връзваше.
— Айрини, колко пъти си ме виждала да работя в неделя, откакто ме познаваш?
— Не много.
— Правилно.
Колкото повече мислеше за това, толкова повече разбираше, че е прав. Центърът за борба с тероризма беше фабрика за стрес.
— Нямам квалификация.
— Имаш повече от достатъчно квалификация.
— Прекалено млада съм.
— Да, малко си млада за поста, но това се компенсира с твоя успех в ЦБТ.
— Не знам, Томас. Не знам дали наистина искам този пост, и то ако предположим, че ме одобрят.
— О, те ще те одобрят. Републиканците много харесват твърдата ти позиция по отношение на тероризма, а и не искат да се създава впечатление, че насърчават половата дискриминация. Демократите… е, те ще последват президента. Може да се наложи да им направя някои услуги, но това е в реда на нещата.
Кенеди си пое дълбоко дъх. Изненадата бе твърде голяма.
— Ще трябва да си помисля.
Стансфийлд се усмихна.
— Разбира се, че ще си помислиш, но помни, че Управлението има нужда от теб. Има нужда от някой като теб, за да го пазят от хора като председателя Ръдин и държавния секретар Мидълтън.
Кенеди се навъси, щом липсващото парче от мозайката си дойде на мястото.
— Значи за това е била срещата?
— Не съм сигурен, но мисля, че да. — Стансфийлд я погледна със стоманеносивите си очи. — Те се страхуват от теб, Айрини, също както се страхуват от мен. Боят се от нас, защото не могат да ни контролират.
На Рап и неговата четиринога приятелка им отне осем минути да стигнат до другия край на резервата. После минаха още няколко минути, докато открие къщата, която търсеше. Рап беше идвал в нея и преди, но тогава беше канен и дойде с кола, а не пеш през гората. Замалко да обърка къщата на Стансфийлд със съседната. Приличаха си, и двете бяха построени в колониален стил. Съседът имаше малка барака за инструменти в задния ъгъл на парцела. Рап и Шърли минаха през високата трева и заеха позиция зад бараката.
Пълната безсмисленост на охранителните системи, поставяни около къщите на високопоставените американски държавни служители, винаги изумяваше Рап. С изключение на президента и вицепрезидента, всички останали охрани бяха бутафорни. Когато служителите пътуваха извън страната, там ги охраняваха много по-добре, но тук, у дома, те не разполагаха с нищо повече освен прехвалената алармена система и шофьор, който беше и бодигард. Очакваше охраната на Стансфийлд да е малко по-ефективна от останалите, но и тя също можеше да бъде преодоляна.
Извади от якето си малък бинокъл и провери прозорците. Всички лампи на втория етаж бяха изключени. На първия етаж имаше жена в кухнята, която май миеше чинии. Рап помисли малко и реши, че тя трябва да е домашна прислужница. На алеята имаше кола. Рап фокусира бинокъла върху нея и видя шофьора, седнал зад волана на служебния седан. Нещо му беше смътно познато в човека, но горната половина от лицето му беше скрита от козирката на фуражка. Мич взе Шърли, мина обратно през високата трева и тръгна надолу към реката. На половината път до границата на имота откри нещо интересно. Направени да изглеждат като панорамни прожектори, до една саксия с цветя бяха монтирани два лазерни сензора. Рап взе джобния си уред за нощно виждане и погледна през него. Червени лъчи, невидими за човешкото око, се появиха в окуляра на уреда. Рап ги проследи по периметъра. Нямаше да представляват проблем.
Заедно с Шърли продължиха да заобикалят имота и пред тях се откри другото крило на къщата. Рап много добре знаеше, че Стансфийлд трябва да е там в момента. Искаше да говори с него. Искаше да разбере истината. И се надяваше, че Томас Стансфийлд може да му даде някои отговори. След това щеше да отиде при Кенеди, за да провери дали нейната история ще издържи на по-обстоен анализ. Беше обмислял решението си няколко дена и накрая стигна до извода, че това е най-бързият и ефективен начин да се добере до първопричината за станалото в Германия.
Когато стигна най-отдалечения край на парцела, той отново вдигна бинокъла и видя Стансфийлд, който седеше в кабинета си. Изглеждаше болнав и слаб, отслабнал поне с пет килограма. Говореше с някого, но Рап не можеше да види с кого, затова смени мястото си. Когато фокусира бинокъла върху жената, седнала срещу Стансфийлд, гърлото му пресъхна. Свали бинокъла и остана неподвижен. Параноята му току-що беше стигнала небивали размери.
Докато си проправяше път обратно към бараката с инструменти на съседа, се хвана за надеждата, че никой от двамата не е виновен за случилото се, но някакво болезнено интуитивно чувство в стомаха го караше да мисли обратното. Докато подготвяше следващия си ход, автомобилни фарове осветиха тревата отпред. По алеята се движеше кола. Рап реши да отложи малко стартирането на плана си и коленичи до Шърли. До този момент тя не беше гъкнала и той се надяваше да продължи да се държи послушно. Колата всъщност беше джип с четири врати. Шофьорът слезе. Докато вървеше към вратата на къщата, Рап веднага разбра кой е. При вида му сърцето му заблъска лудо, а съзнанието му затърси причина този човек, изплувал от неговото минало, тази нощ да се намира тук. Беше убиец, но до този момент Рап смяташе, че може да му има доверие.
Страхът го сграбчи в ледената си прегръдка. Не страх от този човек, а страх от нещо, което той може би бе извършил. Погледна часовника си. Беше почти седем и половина. Преди да продължи по плана, трябваше да се обади по телефона. Цялата му дисциплина му подсказваше, че не бива да го прави, но така трябваше. Трябваше да разбере. Върна се в гората с кучето и включи цифровия си телефон.