Винс Флин
Самотният играч (20)

19.

Лимузината на сенатор Кларк влезе в Конгресния извънградски клуб и се плъзна по автомобилната алея. Игрището за голф беше първоначално проектирано от Девъроу Емет и по-късно преустроявано от Доналд Рос, Робърт Трент Джоунс и последно от Рийс Джоунс. То се славеше като едно от най-добрите в страната. Лимузината зави надясно и мина покрай бараката за начинаещи. Четирима играчи, облечени в пуловери и грейки, стояха на първата площадка. Кларк се намръщи. Трябваше да провери дали може да изчисти работния си график за следобеда и да успее за осемнайсет часа. По всичко личеше, че денят ще е хубав. Колата продължи по алеята и спря пред класическа постройка в средиземноморски стил. Сенаторът благодари на шофьора си и му каза, че няма да се бави повече от час.

Влязъл вътре, Кларк се запъти надолу по стълбите към зала за конфиденциални срещи, която беше резервирал. Докато минаваше по плетеницата от коридори, навсякъде от двете си страни виждаше черно-бели фотографии, разказващи за историята на клуба — президентът Калвин Кулидж в деня на откриването през 1923 г., снимки от Ю Ес Оупън и Кемпър Оупън. И любимата на Кларк фотография на игрището за голф по време на Втората световна война, когато то е било превърнато в тренировъчен лагер за шпионите от ОСС.

Кларк влезе в помещението без прозорци, където завари конгресмен Ръдин и държавния секретар Мидълтън да водят разгорещен спор. Кларк ги поздрави и спря при бюфета, за да си вземе бейгъл и купа овесени ядки. Преди да седне, напълни чашата си с боровинков сок и подписа талона си. И Ръдин, и Мидълтън бяха членове на клуба, но откакто ги познаваше — от двайсет и няколко години, Кларк не ги беше виждал да се охарчват за нищо. Бяха стиснати по свой собствен начин. Ръдин беше обикновен скъперник, докато Мидълтън бе наследник на преселниците от „Мейфлауър“. Семейството му беше аристократично, а аристократите не носят у себе си пари в брой, нито пък си поръчват нещо. Затова за пореден път тежестта падна върху момчето, отгледано от двама алкохолици в каравана.

Ханк Кларк беше най-богатият от тримата. С общо състояние от над сто милиона долара той влизаше в списъка на петимата най-заможни политици във Вашингтон. Мидълтън беше наследил скъпо имение. То струваше осем милиона долара — жалко по съвременните стандарти за заможност. Мидълтън много се гордееше с факта, че досега не беше сменял банката, управляваща фамилните пари. Средствата му бяха вложени в същата банка, която се беше занимавала навремето със състоянието и на прадедите му. Кларк беше направил проверка. Приходите от инвестиции се състояха в някакви си осем процента през последните десет години. Изглежда, държавният секретар инвестираше парите си по старомодния начин. Плащаше големи хонорари на натежали банкери, които влагаха парите му в свободни от данъци общински облигации и в някои стари и надеждни индустриални обекти.

Конгресменът Ръдин беше малко по-добре. Изкарал в Конгреса трийсет и четири години, той можеше да се пенсионира още утре с пълна пенсия и надбавки. Разполагаше с достатъчно пари, за да поддържа до края на живота си икономичното си и пестеливо съществуване. Беше ги трупал грижливо през годините. Преди две години състоянието му се оценяваше на осемстотин хиляди долара. Именно тогава Кларк го убеди да повери парите си на финансови мениджъри, които да ги умножат. Само за две години хората на Кларк направиха от осемстотинте хиляди долара 1.7 милиона и Ръдин сега му беше задължен, да не говорим, че можеше да го почерпи поне един път в клуба.

Имаше време, когато сенаторът със стаж от Аризона щеше да се впечатли от подобно нещо, но вече беше надмогнал емоциите. Той съжаляваше двамата, които се въртяха нервно всеки път, когато сервитьорът носеше сметката. И сега, докато седеше на масата и мажеше топено сирене върху бейгъла, той се опита да предвиди колко време ще им трябва на тези двамата да разберат какво е намислил.

Кларк не възнамеряваше да пита държавния секретар защо е свикал срещата. Знаеше причината. Неговите шпиони в Белия дом и в Мъглявото дъно му бяха казали, че е станал инцидент между президента и най-висшестоящия член на неговия кабинет. Инцидент с участието на германския посланик, който инцидент се оказал много неприятен за Чарлз Мидълтън.

Ръдин ядеше сушено грозде. От време на време се навеждаше още по-близо до Мидълтън и му прошепваше събрана от негови собствени източници информация какво става в Централното разузнавателно управление. Когато се появи Кларк, Ръдин отклони вниманието си от Мидълтън.

— Ханк, чу ли какво се е случило вчера в Белия дом?

Кларк се престори, че не знае нищо и поклати глава. През следващите четирийсет секунди Ръдин му преразказа своята пламенна версия на случилото се в Овалния кабинет. Мидълтън седеше скован в сивия си костюм с папийонка. Кларк беше стъпил върху хлъзгава почва. Колкото и аматьорски да се държаха понякога Ръдин и Мидълтън, не можеше да се пренебрегне фактът, че те бяха едни от най-влиятелните и могъщи политици в града. Те бяха демократи, а той беше техен враг. Ако го заподозряха дори най-малко, че ги разиграва, това щеше да е краят.

Когато Ръдин свърши с бърборенето, Кларк остави сока си на масата и погледна към държавния секретар.

— Съжалявам, че е трябвало да преживееш такова унижение, Чарлз. Не е хубаво да те мъмрят пред други членове на кабинета. Но явно президентът е имал основание.

Преди Мидълтън да отговори, се намеси Ръдин. Неговото набраздено лице се изкриви в гримаса на неверие.

— И за какво основание говориш? Ти добре ли чу какво ти казах?

— Ал, този Хагенмилер се е срещал с лоши хора.

— Лоши хора! Това е историята на ЦРУ, а всички знаем колко струват техните приказки.

— Обсъждали сме го и преди, Ал. Имаме различия в мненията си за Ленгли.

Кларк отхапа от бейгъла и зачака неизбежната тирада.

— Жалкото и нищожно Централно разузнавателно управление е най-голямата загуба на пари в тази страна. Техните действия са противоконституционни, а те са опасност за бъдещето на демокрацията не само в страната, но и в целия свят.

Кларк се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Не дойдох тук да ме агитират за нещо, с което никога няма да се съглася. А сега, ако има конструктивно предложение, което искате да дискутираме, да минем към него. В противен случай има и друга работа.

Ръдин поклати глава. Беше бесен, че приятелят му от Аризона не може да проумее истинската същност на ЦРУ. Мидълтън, както винаги дипломат, се намеси:

— Ханк, чувал ли си нещо за здравословното състояние на Томас Стансфийлд?

Кларк едва сдържа усмивката си. Разговорът се насочваше точно натам, накъдето той искаше.

— Моите източници ми казват, че може да си отиде до две седмици или два месеца, но не и повече.

Мидълтън замислено кимна, сякаш вестта за наближаващата смърт на Стансфийлд го натъжаваше.

— Имаш ли някаква представа кой ще го наследи като директор?

— Разбира се, че имам.

— Чул ли си някакви имена?

— Не. — Кларк поклати глава. — Ти си в администрацията, не аз.

— Е, като председател на Сенатската комисия по разузнаването ти също има какво да кажеш по въпроса.

— Само ги одобрявам. Твоят човек ни дава името. Ние само задаваме няколко въпроса и гласуваме „за“ или „против“.

— Прекалено много скромничиш — отвърна Мидълтън.

Ръдин през това време само клатеше глава и се опитваше да изчисти нещо от зъбите си.

— Със сигурност трябва да знаеш някои предложени имена.

— Не, не съвсем.

Ръдин извади клечката за зъби от устата си и излая:

— Ами Айрини Кенеди?

— Не, не съм чул да споменават името й, но мисля, че има добри шансове.

— О, Господи! Не говориш сериозно! — Ръдин се изправи над масата.

Кларк спокойно отвърна:

— И мога ли да попитам какво не е наред с Кенеди?

— Откъде искаш да започна? — контрира Ръдин.

— Откъдето пожелаеш.

— Първо, тя е вътрешен човек, а ние много добре знаем, че това проклето място не трябва отново да се ръководи от вътрешен човек. Трябва ни някой, който да почисти къщата. Някой, който стриктно да спазва контрола на Конгреса. А и в края на краищата, тя дори не притежава необходимата квалификация.

— Тя свърши много добра работа с Центъра за борба с тероризма — опонира му Кларк.

— Глупости, не вярвам и на един неин доклад, който изнася пред комисията. Тази жена е лъжец и мълчалив съучастник и проклет да съм, ако позволя тя да стане директор.

— От това, което току-що каза, излиза, че тя е идеалният човек за ръководител на разузнавателна служба. — Кларк не можа да не се усмихне. Всичко вървеше прекалено добре.

— Не е забавно, Ханк. Едно нещо е да лъжеш и заговорничиш, когато се бориш с враговете, но когато се изправят пред моята комисия, искам истината. А цялата работа е, че няма начин тази жена да ми я даде.

Кларк посочи към Ръдин.

— Ти някога замислял ли си се, че тя не иска да ти каже истината, защото знае, че ще съкратиш наполовина финансирането на нейното управление?

— Това не е нейна работа. Тя е длъжна по закон да докладва фактите пред моята комисия, но не го прави и това ме вбесява.

— Тогава трябва да възбудиш разследване срещу нея — пусна мухата Кларк. Знаеше, че Ръдин е лоялен член на партията. Да разследва Кенеди, означаваше да ядоса президента Хейс, който беше съпартиец-демократ. Ръдин би отбой и скръсти ръце. Беше разкъсван от лоялността си към партията, от една страна, и омразата си към ЦРУ, от друга.

— Нека успокоим малко топката — намеси се Мидълтън. В сегашното му нещастно състояние след случая с президента последното нещо, с което искаше Ръдин да се заеме, беше лов на вещици. Републиканците щяха да получат сериозна преднина, след като конгресмен демократ започнеше да преследва президента демократ. Като член на кабинета на същия този президент, последното нещо, което Мидълтън искаше, беше слушане в Конгреса. Тези слушания имаха навика да се проточват и веднъж започнеха ли, никой не знаеше кой може да пострада при кръстосания огън.

— Аз съм спокоен. — Кларк взе салфетката си и я сложи на масата.

— Добре. — Мидълтън погледна към Ръдин, сякаш за да го помоли да помълчи малко. После се обърна към Кларк: — Кого би искал да видиш като шеф в Ленгли?

Твърде лесно беше. Кларк си напомни да не прекалява. Можеше да разчита на себе си и на още двама като подкрепа, но беше още прекалено рано, за да се посочват имена.

— Както вече казах, не е моя работа да номинирам кандидати. Аз само ги одобрявам.

— Но ако избереш някого?

Кларк сви рамене.

— Нямам представа. Не съм мислил по този въпрос. — После добави през смях: — Не че има някакво значение.

— Може и да има — заяде се Мидълтън.

— Той се опитва да ти каже — включи се Ръдин, — че не харесваме идеята Кенеди да поеме Управлението. А от казаното от теб разбираме, че тя е изборът на президента. Готов съм да отида при него и да му заявя, че съм против номинацията на Кенеди. Като се има предвид колко шум вдигнах напоследък по въпроса, няма да се изненада много. С него постоянно се разминаваме и не можем да се видим на четири очи и да обсъдим проблема.

— Защо не го заплашиш да съкратиш финансирането? — Това беше много деликатен ход. Кларк разбираше, че Ръдин не разполага с достатъчно гласове в собствената си комисия, за да прокара подобна политика.

— Аз съм партиен човек и ти го знаеш, Ханк — каза Ръдин гордо. — Не мога да се опълча срещу президента.

— Не знам какво да кажа, господа. Ако не харесвате Кенеди като кандидат, тогава намерете начин да промените решението на Хейс. — Така Кларк прехвърляше топката в тяхното поле.

Мидълтън се повъртя в стола си, преди да заговори.

— Ако ти посочиш кандидат, който е по-приемлив от Кенеди, ние бихме могли да се отнесем с въпроса към президента.

Кларк се престори на изненадан.

— Значи искате да играя лошия?

Сравнението не хареса на Мидълтън, но той кимна.

— Ако обичаш, кажи ми защо ще искам да го правя?

— Защото — започна Ръдин — в града има хиляда души, които биха се справили по-добре, като ръководят това проклето място.

Кларк кимна.

— Ще помисля по въпроса. — После погледна часовника си и добави: — Трябва да вървя. Има ли нещо друго?

Двамата отговориха отрицателно и Мидълтън добави:

— Просто разсъждавай по-открито. Можем да си бъдем от взаимна полза.

Кларк отвърна, че ще опита и си тръгна. Ръдин се обърна към Мидълтън:

— Той ще изиграе ролята си. Знам как да се оправя с Ханк.

— Надявам се да си прав. Не мисля, че външната ни политика може да понася още от каубойския манталитет.

— Не се тревожи, ще успеем.

На Мидълтън му се щеше да е по-голям оптимист в този момент, но все още си ближеше раните от срещата предната сутрин. Президентът се беше превърнал в хищна птица. Трябваше някой да му подреже крилата. Кенеди трябваше да бъде отстранена. Мидълтън се обърна към колегата си демократ:

— Може би е добре да се обадим на доктор Кенеди, преди да свикаш твоята комисия.

Ръдин изсумтя.

— Защо трябва да давам на републиканците възможност да извлекат политически дивиденти от това?

— За да ги изпревариш, преди да могат да повдигнат случая сами.

На Ръдин идеята му хареса. Обичаше да я поставя на място и да й напомня пред кого отговаря за действията си.

— Ще го направя, но не искам да засегна президента.

— Не се притеснявай, няма да го засегнеш. Не мисля, че ще се изложи на подобен скандал.

Докато чакаше лимузината си, сенатор Кларк едва сдържаше радостта си от това, как беше протекла срещата. Нещата в Германия не бяха минали, както планираше, но сега, с тези двама смешници, които му предложиха помощта си, крайният резултат щеше да бъде успешен. Неговите поддръжници за Овалния кабинет щяха да са доволни. Наистина много доволни.