Винс Флин
Самотният играч (2)

1.

Мъжът се прокрадваше в мрака сред дърветата и си проправяше път към къщата. Имението от деветнайсети век се намираше на около шейсет и пет километра южно от Хамбург. Простираше се върху 450 декара хълмиста площ, покрита с гори и земеделски земи. Бе изградено по модела на Гран Трианон във Версай. Родът Хагенмилер го беше получил от император Вилхелм I Пруски през 1872 г. за заслуги към короната. През годините части от имението бяха разпродадени, тъй като поддръжката на такъв огромен имот беше станала твърде скъпа.

Мъжът, който се придвижваше безшумно през гората, вече беше изучил подробно стотици фотографии на имота и на неговия собственик. Някои от снимките бяха направени от разузнавателни спътници. Повечето обаче бяха заснети от наблюдателен екип, който тайно беше посетил мястото миналата седмица.

Професионалистът беше пристигнал от Америка едва този следобед и искаше да види с очите си с какво ще се сблъска. Яката на черното му кожено яке беше вдигната, за да го предпазва от студа. След като слънцето залезе, температурата бе паднала с десетина градуса.

За втори път, откакто беше напуснал хижата, той застина на място и се ослуша. Стори му се, че чува нещо зад себе си. Тясната пътека беше покрита с килим от борови иглички. Нощта беше мрачна, небето бе покрито с облаци. Мъжът отстъпи в края на пътеката и се огледа. Без уреда за нощно виждане не можеше да различи нищо на повече от три метра разстояние.

Мич Рап гледаше да не използва уреда. Искаше да се увери, че може да се ориентира и с невъоръжено око. Нещо му подсказваше, че не е сам. Измъкна автоматичния 9-милиметров пистолет „Глок“ от джоба си и тихо завинти заглушител на цевта му. После взе цилиндричния, дълъг десетина сантиметра джобен уред за нощно виждане, включи го и го вдигна към дясното си око. Пътеката пред него изведнъж се обля в странна зелена светлина. Рап огледа терена, като провери не само пътеката, но и фланговете си. Специално внимание отдели на основите на дърветата от двете страни на пътеката. Търсеше следи от някой, който би искал да се скрие от него.

След пет минути търпеливо чакане Рап започна да се пита дали пък не е било елен или някаква друга твар, която беше издала шума. След още пет минути неохотно трябваше да приеме мисълта, че е чул животно, ходещо на четири крака, а не на два. Прибра уреда за нощно виждане, но реши да продължи с пистолет в ръка. Не беше достигнал до зрялата възраст 32 години, проявявайки небрежност и невнимание. Като всеки професионалист Рап знаеше кога може да разчита на случайността и кога трябва да се оттегли и да бяга.

Повървя по пътеката още около половин километър. Къщата пред него светеше и той реши да измине останалата част от маршрута сред храсталака. Шмугна се сред гъстата растителност, като внимателно отместваше клонките от пътя си или се навеждаше под тях. В самия край на гората под краката му изпука вейка. Рап се хвърли настрани така, че дървото отпред да се окаже точно между него и къщата. На не повече от стотина метра се чу тревожният лай на ловни кучета. Неподвижен като скала, Рап отправи безмълвна молитва. Ето затова трябваше да провери обстановката сам. Изненадващо, но никой не му беше казал, че в къщата има кучета. Лаят премина във вой. После една врата се отвори и плътен глас извика нещо на немски. Кучетата се успокоиха.

Рап внимателно надникна иззад дървото. Ловните кучета бяха вързани и сновяха напред-назад. Те щяха да бъдат проблем. Не толкова голям, колкото обучените кучета-пазачи, но и тази порода не бе за подценяване. Застанал в края на гората, Мич попиваше всяка информация за терена. Това, което видя, не му хареса. Между гората и къщата имаше голямо открито пространство. Градините можеха да го скрият при подхода, но щеше да му е невъзможно да се придвижи безшумно, докато върви по каменистата земя. Кучетата правеха проникването от юг много трудно. Охранителни камери покриваха другите подходи към къщата, а и откритото пространство бе два пъти по-голямо. Единствената добра новина беше, че няма сензори за натиск, микровълнови лъчи или сензори за движение.

Официално Мич Рап нямаше нищо общо с американското правителство. Неофициално той работеше за ЦРУ, откакто беше завършил университета в Сиракюз преди повече от десет години. Рап беше избран да стане член на строго секретна група за борба с тероризма, известна като Екип „Орион“. ЦРУ беше шлифовало атлетичната фигура на Рап и неговия интелект, за да го превърне в ефикасна бойна машина. Малцината, с които му беше разрешено да се сближава, го познаваха като преуспяващ предприемач, който има собствена фирма за компютърни консултации и му се налага често да пътува. За да изглежда всичко достоверно, Рап често ходеше в командировки в чужбина. Този път беше изпратен да убие човек. Човек, който беше предупреден вече два пъти.

Рап изучава терена почти половин час. Когато сметна, че е видял достатъчно, пое назад. Но не по пътеката. Ако някой се беше притаил сред дърветата, нямаше смисъл да отива право в капана. Тръгна из храсталака. Измина неколкостотин метра на юг. Спира три пъти да провери компаса, за да е сигурен, че върви в правилна посока. От разузнавателния доклад знаеше, че на юг от първата има и втора пътека. И двете водеха към имението, като тръгваха от тесен черен път, и бяха почти успоредни.

Едва не пропусна втората пътека. Тя се оказа по-малко използвана и беше обрасла. По нея той тръгна отново към черния път. Когато стигна до него, коленичи и извади уреда за нощно виждане. Няколко минути оглежда пътя и се ослушва. Когато се увери, че наоколо няма никого, се отправи на юг.

Рап вършеше тази работа почти десет години и вече можеше да се оттегли. Всъщност това може би щеше да е последната му задача. Миналата есен беше срещнал жената на живота си. Мечтаеше да създаде дом. ЦРУ не искаше да го пуска, но той беше непреклонен. Вече бе дал достатъчно от себе си. Десет години такава работа си е цяла вечност.

Още малко повече от километър и половина по пътя и Рап стигна до малката хижа. Кепенците бяха спуснати, от комина се издигаше дим. Той се приближи до вратата, почука два пъти, изчака секунда и почука още три пъти. Вратата се открехна и през процепа в него се взря око. Когато мъжът се увери, че това е Рап, отвори широко. Мич влезе в скромно обзаведената стая и разкопча коженото си яке. Мъжът, който му беше отворил, заключи след него.

Стените бяха боядисани в бяло, а первазите бяха оцветени в яркозелено. По пода бяха разстлани овални килими в светли тонове, мебелите бяха стари и масивни. Стените бяха украсени с произведения на местното занаятчийско изкуство и с няколко черно-бели фотографии. При нормални обстоятелства щеше да е страхотно да прекара тук спокоен есенен уикенд в четене на книга до камината и дълги разходки из гората.

На кухненската маса седеше жена със слушалки на ушите. Пред нея на масата имаше високотехнологично оборудване за следене и наблюдение за около четвърт милион долара. Цялата екипировка беше събрана в два износени куфара „Самсонайт“. Ако някой се отбиеше в хижата, куфарите щяха да бъдат затворени и прибрани от масата за секунди.

Рап никога преди не беше виждал мъжа и жената. Познаваше ги само като Том и Джейн Хофман. Те бяха в средата на четирийсетте си години и доколкото Рап можеше да прецени, женени. Семейство Хофман беше посетило две държави, преди да дойде във Франкфурт. Билети им бяха купени под фалшиви имена със съответните кредитни карти и паспорти, осигурени от тяхната връзка. Беше им дадена и стандартната сума от десет хиляди долара в брой за една седмица работа. Бяха им казали, че някой ще се присъедини към тях и — както винаги — да не задават много въпроси.

Оборудването ги чакаше, когато пристигнаха в хижата, и те веднага започнаха наблюдението на имението и на неговия собственик. Няколко дни по-късно ги посети един мъж, известен като Професора. Той им даде още двайсет и пет хиляди долара и им каза, че ще получат още толкова, когато изпълнят мисията. Професора им описа накратко мъжа, който щеше да се включи в екипа. Не им каза истинското му име, а само, че е много компетентен.

Том Хофман наля на Рап чаша кафе и я занесе при него до лумтящата камина.

— Та какво мислиш?

Рап сви рамене и погледна Хофман. Лицето му не беше зачервено от студ.

— Няма да е лесно. — Вече бе огледал лицето и обувките на жената. Никой от двамата не беше излизал навън. Значи беше чул елен в гората.

— Рядко е лесно — отбеляза дребният набит Хофман и отпи от чашата си. Опитваше се да отгатне самоличността на непознатия. Високият към 185 сантиметра мускулест мъж се беше представил само като Карл. Стъпваше тихо като голяма котка. Лицето му беше загоряло като на човек, който прекарва дълго време на открито. Гарвановочерната му коса беше гъста и леко прошарена на слепоочията. Тънък белег прорязваше страната му от ухото до челюстта.

Рап извърна очи. Знаеше, че в момента го оценяват. И той беше направил същото. Загледа се в огъня и мислено се съсредоточи в плана. Знаеше, че тенденцията в подобни ситуации е да се измисли нещо наистина оригинално — нещо, което да надхитри цялата охрана и да му помогне да влезе и излезе, без да го забележат. Не беше лош вариант, ако разполагаше с достатъчно време да се подготви, но те имаха само около двайсет и три часа да доведат всичко докрай и да се изтеглят. Рап извърна поглед от огъня и се обърна към жената:

— Джейн, колко хора са поканени за партито утре вечер?

— Около петдесет.

Рап прокара пръсти по черната си коса и разтри врата си.

— Имам идея — изрече след малко.

 

 

Небето просветляваше. Хладният есенен въздух прогонваше мъглата в Мериленд. Глух тътен отекна в далечината. Двамата морски пехотинци в патрулния джип откъм западната ограда, преметнали на рамо автомати М 16, инстинктивно потърсиха източника на звука. Знаеха какво е, преди да са го видели. След секунди установиха, че машината не е военна. Белият хеликоптер се сниши над дърветата и се насочи към вътрешността на лагера. Мъжете го проследиха с поглед. Предположиха, че цивилната „птичка“ е докарала някой от партньорите за голф на президента.

Хеликоптерът „Бел Джет Рейнджър“ продължи на изток към водонапорната кула на лагера. Точно пред кулата имаше разчистено място с циментова площадка за кацане. Машината забави ход, заспуска се плавно и кацна в очертанията на площадката. Пилотът изгаси двигателя и витлата постепенно спряха да се въртят. Черен джип „Събърбан“ беше паркиран на пътя наблизо, а няколко мъже в тъмни костюми и вратовръзки стояха до него и гледаха как посетителят слиза от хеликоптера.

Доктор Айрини Кенеди взе куфарчето си и тръгна към джипа. Дългата й до раменете кестенява коса беше вързана на конска опашка. Загърна се с реверите на бежовото си сако, за да се предпази от студа. Когато стигна до събърбъна, един армейски офицер протегна ръка към нея:

— Добре дошли в Кемп Дейвид, доктор Кенеди.

Четирийсетгодишната служителка на Централното разузнавателно управление се здрависа с офицера.

— Благодаря, полковник.

Официалната длъжност на Кенеди беше директор на Центъра за борба с тероризма в ЦРУ. Неофициално тя оглавяваше Екип „Орион“ — родена в пълна тайнственост организация, целяща да се предприемат по-твърди действия срещу проявите на тероризъм. В началото на осемдесетте Съединените щати понесоха серия терористични атаки, сред които бомбеният атентат срещу американското посолство и казармата на Морската пехота в Бейрут. Милиони долари бяха отделени за борба с тероризма, но нещата само се влошиха. Десетилетието свърши с взривяването на лайнера от полет 103 на авиокомпания Пан Ам и смъртта на стотици невинни хора. Трагедията над Локърби подтикна някои от най-влиятелните личности във Вашингтон да предприемат драстични мерки. Те се съгласиха, че е време да се обяви война на терористите. Първият вариант — дипломацията — вече не вършеше работа. Вторият вариант — военната сила — не можеше да се използва за борба с враг, който действа сред цивилните граждани. Политиците разбраха, че нямат избор. Остана само третият вариант — тайните действия. Щяха да бъдат пренасочени пари към черни операции, които никога нямаше да бъдат огласени. Върху тези операции щеше да има много по-малък контрол от страна на Конгреса и интерес от страна на медиите. Щеше да бъде водена тайна, конспиративна война. Ловците трябваше да се превърнат в дивеч.

Пътуваха само няколко минути. Никой не изрече и дума. Когато пристигнаха в Аспен Лодж, Кенеди слезе от колата, премина покрай двама агенти от Тайните служби и влезе в личните помещения на президента. Полковникът я придружи по коридора до кабинета на държавния глава и почука на рамката на отворената врата.

— Господин президент, доктор Кенеди е тук.

Президентът Робърт Ксавиер Хейс седеше зад бюрото си, отпиваше кафе и четеше петъчния сутрешен брой на „Уошингтън Поуст“. На носа му се мъдреха очила за четене с черна рамка. Когато Кенеди влезе, той отмести очи от вестника и погледна над рамката на очилата. Хейс беше облечен за сутрешната си игра на голф — панталони в цвят каки, синя риза за голф и жилетка. Остави чашата на масата и наля кафе на Кенеди.

— Как е директорът Стансфийлд? — попита.

— Той е… — Кенеди потърси точната дума, за да съобщи за влошеното здраве на шефа си: — …както можеше да се очаква.

Хейс кимна. Томас Стансфийлд беше много затворен човек. Той работеше в ЦРУ още от конституирането му и изглеждаше, че щеше да остане на поста си до края на живота си. Лекарите бяха поставили на седемдесет и девет годишния началник диагнозата рак и не му даваха повече от шест месеца.

Президентът премина към по-неотложния въпрос:

— Как вървят нещата в Германия?

— По план. Мич пристигна снощи и ми докладва за всичко, преди да тръгна насам тази сутрин.

Когато Кенеди беше информирала накратко президента за операцията по-рано през седмицата, Хейс беше разбрал само едно — че не бива да се започва, без да бъде включен Рап. Поверителната среща между президента и Кенеди беше една от многото, които бяха провели през последните пет месеца в усилията си да объркат, уплашат, дестабилизират и ако е възможно, да убият един човек. Този късметлия беше Саддам Хюсеин.

Много преди Хейс да оглави Белия дом, Саддам дразнеше Запада, но наглостта му мина всякакви граници, когато предната пролет група терористи нападнаха Белия дом и убиха десетки агенти на Тайните служби, както и цивилни. Президентът Хейс беше евакуиран в бункера си, където остана три дни, отрязан от останалите членове на правителството. Благодарение на смелите действия на Мич Рап и на няколко отбрани членове на разузнаването, силите на реда и специалните части терористите бяха неутрализирани.

Тогава Съединените щати се натъкнаха на информация, която ги отведе към иракския лидер. Имаше обаче проблем с предоставянето на тази информация на Организацията на обединените нации или на международните съдебни институции. Част от сведенията бяха осигурени от чуждестранна разузнавателна служба, която не гореше от желание да разкрива методите си. Друга част от информацията бе събрана чрез тайни действия. Как е била набавена тази информация, трябваше да си остане достояние на малцина.

С една дума, те имаха достоверна информация, че Саддам е финансирал терористите, но не можеха да огласят публично фактите, защото това щеше да разкрие методите им. И както президентът Хейс беше отбелязал пред тесен кръг от съветници, нямаше гаранция, че ООН ще направи нещо, след като се запознае с фактите. След напрегнати дебати между президента Хейс, директора на ЦРУ Стансфийлд и генерал Флъд, председателя на Обединеното командване на въоръжените сили, тримата решиха, че нямат друг избор и трябва да се доберат до Саддам чрез тайна операция. На тази тема беше посветена и настоящата среща.

Хейс се наведе напред и сложи чашата си с кафе на масата. Много му се искаше да чуе, че Рап се е справил в Германия. Хейс се беше убедил, че където другите се провалят, Рап постига успех.

— Какво мисли Мич?

— Мисли, че като се има предвид времето за подготовка и охраната около обекта, по-добре да предприемем по-пряк подход. — Кенеди изложи плана.

Когато свърши, Хейс се облегна назад и кръстоса ръце на гърдите си. Беше замислен. Кенеди го наблюдаваше с безизразно лице. Също както би направил и шефът й.

Хейс премисли всичко още веднъж и започна:

— А какво ще кажеш те да… — и млъкна, защото Кенеди вече клатеше глава.

— Мич не се отнася добре към съвети, давани му от пет хиляди километра разстояние.

Президентът кимна. След инцидента в Белия дом миналата пролет беше опознал добре Рап. Почти винаги Мич имаше право и беше много трудно да се спори с професионалист като него. Славеше се като човек, който винаги свършва работата, често в случаи, с които никой друг не би и дръзнал да се захване. Хейс потисна чувството си на раздразнение, че командва от фотьойла, и напомни на Кенеди какъв е залогът:

— Мич и другите знаят ли, че са сами?

Тя кимна.

— Имам предвид наистина сами. Ако нещо се обърка, ние ще отречем всякакво участие и ще заявим, че не знаем кои са те. Налага се. Взаимоотношенията ни с Германия не биха устояли на подобно нещо. Нито пък мандатът ми.

Кенеди отново кимна с разбиране:

— Сър, Мич е добър. Тази вечер той ще има на разположение цялата необходима му подкрепа и ако нещата се усложнят, няма да прибързва.

— Добре — кимна Хейс. — Имаш пълномощията ми да продължиш, но знаеш за какво става въпрос, нали, Айрини? Ако замисълът се провали, никога не сме се срещали тук и не сме провеждали петте или шестте срещи преди. Не знаеш нищо за ставащото, нито пък някой друг в Управлението. — Хейс поклати глава. — Много ми е неприятно да постъпвам така с Мич, но нямам избор. Той вече е поставил съдбата си на карта, като работи без своя мрежа там, и ако се провали, няма да можем да сторим нищо, за да му помогнем.