Винс Флин
Самотният играч (19)

18.

Марио Лукас се събуди във вторник сутринта в пет часа. Обикновено спеше неспокойно, и то откакто се помнеше. Обясняваше си го като един от многото недостатъци, свързани с професията му. Не е лесно за наемен убиец да се отпусне. А и когато си на нивото на Марио, не се страхуваш от федералните, а от други убийци. Прекарваш много време в озъртане, вечно очакваш някой да ти нанесе удар. Или да бъдеш зачеркнат от някой, когото си смятал за приятел. Или работодателят ти да е решил, че си ненужен свидетел и не може да те остави жив.

Когато Марио стана от леглото тази сутрин преди зазоряване, си мислеше за такива неща. Човекът, когото познаваше като Професора, не заслужаваше доверие. Марио го беше наблюдавал отблизо, докато бяха в Колорадо. Вийом му беше наредил. Видяното не му хареса.

Операции като тази, която току-що бяха провели в Колорадо, никога не свършваха добре. Марио ги сравняваше с преспиването с омъжена жена. Ако сериозно се замесиш с нея, няма да се изненадаш, когато един ден откриеш, че ти е изневерявала също както на първия, втория или третия си съпруг. С две думи, Професора беше наел мъжа и жената от Колорадо да свършат работата и после ги уби. По същия начин беше наел Марио, Вийом и Хуарес да свършат работата и сега какво можеше да му попречи да наеме друга група убийци, за да ги премахнат? Затова не можеше да заспи.

Стъпи на дървения под в своя малък, спартански апартамент. Седя така около минута, докато се разсъни. После стана и тръгна към банята. Гърбът и краката му бяха вдървени. Малкият апартамент беше обзаведен само с най-необходимите мебели, което напълно устройваше Марио. Той не обичаше да събира и трупа вещи. Беше живял в апартаменти като този петдесет и няколко години. Дори сам не знаеше на колко точно години е. Беше носил толкова много фалшиви имена и бе живял на толкова много различни места, че беше забравил на петдесет и пет или на петдесет и шест години е. Цялата му собственост можеше да се помести в багажника на колата му. Като се има предвид с какво си изкарваше насъщния, нямаше смисъл да трупа вещи. Може да се наложи за секунди да събереш всичко и да изчезнеш. Не бе в състояние да прогони от главата си мисълта, че моментът е такъв.

Когато свърши в банята, отиде до вратата и взе вестника си. Извади от хладилника кана с портокалов сок и чаша от шкафа. Щом зачете вестника, се сети за един стар бизнеспартньор, който веднъж се беше опитал да го уговори да си купят къща. Беше му казал, че могат да освободят имота от данъци. Марио му напомни, че тъй като им плащат в брой, освобождаването от данъци няма да им свърши работа. Този негов познат по-късно изчезна и никога не се появи отново.

Вийом беше единственият истински приятел на Марио. Единственият, когото беше имал някога, и първият в бранша, на когото можеше безусловно да довери живота си. Вийом му беше помогнал да помисли за оттеглянето си. Марио винаги беше държал парите си в няколко сейфа, депозирани в трезорите на банки. Вийом беше взел тези пари и ги бе превел на офшорна банкова сметка, където в момента те бяха под попечителството на финансов мениджър. Приходите бяха толкова добри, че ако поискаше, можеше и днес да се пенсионира. При мисълта за задачата в Колорадо му хрумна, че няма да е лоша идея поне да си вземе малко почивка.

В 6.25 часа той се приготви да отиде до кварталната закусвалня. Живял във Франция над двайсет години, Марио мразеше американското кафе. Беше му отнело повече от седмица да открие място, в което сервираха хубаво капучино. Беше малка закусвалня на шест пресечки оттук. Преди да излезе, той напъха деветмилиметровия пистолет в панталоните си. Отгоре спусна черна риза и облече яке.

 

 

Джеф Дюзър беше друсан. Седнал зад волана на сивия „Додж Дюранго“, той си барабанеше с пръсти някаква мелодия, докато очите му постоянно бягаха между двете странични и предното огледало за обратно виждане. Беше облечен в тъмнокафяв костюм и бежова куртка. В предния джоб на сакото му имаше документи, които го легитимираха като Стивън Мецгър, федерален агент от Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия. Дюзър продължаваше да поддържа косата си късо подстригана и щръкнала, но не и обръсната отстрани, както по време на службата си в Корпуса на Морската пехота. Беше станал морски пехотинец още на осемнайсет. Трябваше да избере или тренировъчния лагер в Перис Айлънд, или затвора. Местните ченгета от Толедо, Охайо, имаха досието му. Началникът на полицията го беше закарал лично в наборния пункт точно на осемнайсетия му рожден ден.

Дюзър си мислеше, че е намерил истинския си дом в Корпуса на Морската пехота. Докато корпусът не се беше размекнал. Ако политиците мислеха, че спокойно ще гледа как в неговата част служат педали, жестоко се лъжеха. Той открито беше насърчавал и участвал в тормоза на подозирани хомосексуалисти. Един зелен редник, новобранец, взе прекалено присърце думите на своя взводен сержант. След вечер, прекарана в наливане с бира, редникът се върна в казармата и преби до смърт свой приятел — също морски пехотинец. Разследването разкри ролята на Дюзър и много други негови провинения. Той беше изправен пред военен съд и изхвърлен от Корпуса. Намери призванието си първо в частната охрана, а после и като наемен убиец.

Уоли Макбрайд седеше на седалката до него, прегърнал картечен пистолет „Щайер ТМР“ със заглушител. Дюзър и хората му имаха купища оръжия, скрити в един склад в Ричмънд. Бяха си ги набавили от една корабна пратка, открадната от оръжеен търговец, който ги внасяше от Австрия. Оръжието беше компактно. Дори и с прикрепения на цевта заглушител можеше лесно да се скрие. Бяха перфектно заличили номерата на оръжията с киселина. Дюзър не се подчиняваше на правила, но имаше едно, към което се придържаше стриктно. Ако си използвал дадено оръжие, за да убиеш някого, хвърли го в океана колкото се може по-скоро.

Питър Камерън седеше отзад и гледаше към двамата мъже. Видя как си смръкнаха кокаин, но не каза нищо. Знаеше защо го правят и се питаше защо не беше приел и той, когато му предложиха. Не беше спал цяла нощ, докато с Дюзър обмисляха какво да правят. За да остане буден, беше обърнал доста чаши кафе. Сега му се ходеше по нужда, но не смееше да слезе от колата. Вече ставаше светло и целта им скоро щеше да излезе.

Преди да си тръгнат от Колорадо в неделя, Камерън се беше отделил за малко от Вийом и хората му и бе провел един телефонен разговор. Беше се обадил на Дюзър. Още никой не му беше заповядал да ликвидира Вийом и екипа му, но реши да прояви инициатива. Каза на Дюзър къде и кога ще кацнат и кого иска от него да проследи. Когато докоснаха пистата на Монтгомъри Каунти Еърпарк, Дюзър и хората му ги чакаха. Бяха поставили миниатюрни предаватели върху осем различни коли на паркинга. Когато Вийом, Хуарес и Лукас излязоха от летището, Дюзър и екипът му ги проследиха. Държаха се на безопасно разстояние и оставиха предавателите да си свършат работата. Хуарес паркира нейната кола на улицата точно пред апартамента си. Много глупаво от нейна страна. Лукас паркира своята на осем пресечки встрани и те го изгубиха. В понеделник един от хората на Дюзър възстанови контакта с едрия мъж и сега вече знаеха къде живее. Вийом се беше разтворил във въздуха. Колата, която беше взел от летището, беше под наблюдение и те оглеждаха квартала, където беше паркирал, но досега без резултат.

Това не притесняваше Камерън. Нямаше високо мнение за Вийом. Без Марио Лукас той беше като мечок без нокти. Камерън беше убеден, че Вийом ще побегне уплашен веднага щом открие мъртъв стария си приятел.

Дюзър чу повикване в слушалката си и погледна към Уоли Макбрайд. Макбрайд кимна и излезе от колата. Марио Лукас вървеше в тяхната посока. Дюзър имаше три коли и шестима души в района. Ако имаха късмет, той вървеше към същата закусвалня, в която беше пил кафе предната сутрин. Планът беше да му се отвлече вниманието и да бъде ударен в гръб. Задачата по отвличането на вниманието се падна на Сандра Хикок — бивша стриптийзьорка, знойна красавица, която Дюзър лично беше наел и обучил.

Улиците бяха пусти. Уличните лампи още светеха, но вече не им бяха необходими. Слънцето щеше да изгрее след около четвърт час. Марио позна съседката, която разхождаше пудела си. Когато се доближиха един до друг, той докосна периферията на шапката си и кимна за поздрав. Той беше разбрал отдавна, че едрото му тяло плаши хората. Понякога това беше хубаво, а понякога — не. Жената му се усмихна. Една пресечка по-нататък Марио зави надясно. Никога не ползваше един и същ маршрут до закусвалнята.

Ранобуден бегач за здраве тичаше срещу него от другата страна на улицата. Марио си каза, че му изглежда смътно познат. Продължи по пътя си, като оглеждаше паркираните коли и периодично се озърташе назад. Направи последен завой и закусвалнята се оказа точно от дясната му страна. На половината път до нея една жена се появи иззад ъгъла и се насочи към него. Беше скръстила ръце на гърдите си. Изглеждаше, че й е студено, въпреки че времето тази сутрин беше сравнително меко. На Марио му направиха впечатление нейните дрехи и очевидната й красота, дори от такова разстояние. Беше виждал тази жена някъде, но не му стигна времето да си припомни. Докато вървяха един към друг, тя го погледна, отметна дългата си черна коса от лицето и се усмихна.

Алармата за опасност веднага зазвъня в главата на Марио. Докато се оглеждаше бързо през рамо, той пъхна дясната си ръка под ризата. Зад него по улицата завиваше някакъв мъж. Марио извъртя рязко глава настрани, като първо провери дали има някой срещу него и после погледна жената, която се усмихваше. Малко по-нагоре по улицата имаше синя пощенска кутия. Той ускори крачка и тръгна надясно, като в същото време измъкна деветмилиметровия „Колт 2000“. Усмивката изчезна от лицето на жената, щом забеляза оръжието. Тя понечи да разгъне ръце. Марио забеляза черен предмет в дясната й длан. Вдигна колта. Натисна спусъка веднъж. Тътенът отекна в стените на тухлените жилищни сгради.

Куршумът улучи жената в лицето. Марио се приведе и се шмугна зад две паркирани коли. Преди да се обърне и да потърси мъжа, град от куршуми се посипа върху багажника на колата зад него. С приведена глава той вдигна пистолета и стреля три пъти към тротоара. Когато свали оръжието, чу ръмженето на двигател и изсвирването на гуми. Куршумите продължаваха да дупчат колите около него.

Дюзър натискаше до ламарината педала на газта. Изкрещя в миниатюрния микрофон пред устата си:

— Дръжте го прикован зад колите, идвам след секунда!

Дюрангото зави зад ъгъла. Той свали стъклото от своята страна и се приготви за стрелба. Вляво пред себе си видя как парчета стъкло летят на всички страни. Извади компактния „Щайер“ и започна да стреля. Щом приближи мястото, наби спирачките. Без да вижда какво става, наведен зад колата, клечеше Марио Лукас. Дюзър натисна спусъка и изпразни пълнителя в широкия гръб на жертвата. Лукас се строполи по лице в канавката.