Винс Флин
Самотният играч (13)

12.

Питър Камерън изпитваше известно колебание за Вийом. Той беше твърде независим. Но, от друга страна, имаше право за Дюзър. Той беше за тайните операции това, което представляваше масираната бомбардировка за стратегическия удар. Дюзър и хората му обичаха да носят със себе си в акция значителна огнева мощ и не се бояха да я използват. Вийом, макар и да беше много опитен в тайните действия, му създаваше друг проблем. Той не беше достатъчно лоялен не само към втората си родина, но и към службата, за която беше работил трийсет години — ЦРУ.

Камерън погледна пътя през предното стъкло на наетия миниван. Беше пет без четвърт следобед и слънцето вече залязваше зад планинските върхове. Миниванът беше паркиран близо до „Бъфало Бил Мотел“. Това беше старомоден мотел с дванайсет стаи, разположен в покрайнините на Евъргрийн, Колорадо — красиво планинско градче на четирийсет минути път на запад от Денвър, заобиколено отвсякъде от високи върхове. През последното десетилетие Евъргрийн, като много малки градчета от неговия ранг, беше преживял радикални промени. Бяха построени къщи за милиони долари и оборудвани игрища за голф. Сега тук имаше четири заведения и една от най-модерните пощенски сгради в страната. Старите барове стърчаха като паметници на изчезналата провинциална идилия.

Питър Камерън тези въпроси не го вълнуваха. Той чакаше в микробуса, както му беше казал Вийом. Вийом беше в офиса, за да уреди формалностите, и изрично беше предупредил най-малко три пъти Камерън да не излиза от микробуса. На Камерън вече му писваше да се държат с него като с новобранец. Беше в разузнавателния бизнес почти толкова време, колкото и Жабока. Вярно, нямаше такъв богат оперативен опит, но това не беше повод Вийом да се надува.

Жабока беше разделил групата на две, след като пристигнаха в Колорадо Спрингс. Наеха микробус и джип с фалшиви документи за самоличност и кредитни карти. Той и Камерън взеха микробуса, а Марио Лукас и Мери Хуарес — джипа. В момента Лукас и Хуарес бяха горе в планината и наблюдаваха къщата на Дженсън. Ако забележеха нещо необичайно, щяха да докладват веднага. Също така трябваше да монтират апаратурата за наблюдение и да вечерят. Никой не трябваше да ги вижда четиримата заедно, нареди Вийом.

Самолетът на семейство Дженсън нямаше да кацне до девет часа вечерта, така че имаха достатъчно време да се приготвят. Вийом се върна в микробуса с ключове и премести колата в другия край на мотела. После взеха част от оборудването и се нанесоха в стаята. Камерън хвърли багажа си на едно от леглата и се огледа наоколо. Подът беше покрит с грозен оранжев килим от седемдесетте години. Покривките на леглата бяха в ярък цвят и, изглежда, от някаква лесно възпламеняема материя. За табли служеха колела от каубойски фургони. На стената беше окачена евтина репродукция, изобразяваща Бъфало Бил, а на масата беше поставен пепелник с формата на револвер. Вийом отвори един от куфарите.

— Не е „Риц“, но ще свърши работа — измърмори.

Извади подробна карта на района, разгъна я и я закачи на стената с кабарчета. После отвори две метални куфарчета и приготви екипировката. Марио и Мери трябваше да монтират четири параболични насочени микрофона и цифрова видеокамера. На Мери й хрумна да инсталира микровълнови сензори. Дженсънови, като повечето професионалисти от бранша, бяха подбрали прилежно леговището си. Къщата се намираше близо до върха на планината и над нея имаше само още една постройка. Освен това беше разположена на поне стотина метра от главния път. Мери Хуарес щеше да монтира система от невидими микровълнови лъчи по автомобилната алея към къщата на семейство Дженсън. Ако някой решеше да ги посети, щяха да разберат.

Вийом погледна отново към картата, след като сглоби и включи апаратурата.

— Добре са се ориентирали. Това градче е недостъпно. През каньона минава само един път. Може и да успеем да използваме това срещу тях, но ако нещо се обърка, ще сме в капан.

Камерън стоеше до стената и изучаваше картата. Беше скръстил ръце и се почесваше по брадата.

— Разбирам те. Какво е разстоянието до Шосе 70?

— Около тринайсет километра.

— А оттам до Денвър?

— Напряко през планината е около двайсет минути, а после ще можем да изчезнем в града.

— Какво ще кажеш да излезем от Евъргрийн от юг?

Вийом погледна картата.

— Мисля, че така само ще си усложним положението. Може да открием някой второстепенен път, да отбием от него и да се скрием за известно време, но освен ако не дойде да ни прибере хеликоптер, сме загубени.

Камерън се намръщи и отново впери очи в картата.

— Не можем да си позволим да се забъркваме с ченгета. Трийсет минути и по двата пътя. — Той поклати глава. — Ще ни дават по телевизията още преди да стигнем Денвър!

На Вийом не му хареса накъде бие Камерън и си замълча. Камерън погледа картата още известно време и заключи небрежно:

— Ако се натъкнем на ченгета, ще трябва да се отървем от тях.

— Искаш да кажеш — да ги убием. — Вийом мразеше как бюрократите използваха „чистоплътни“ термини като „отървам се“ и „премахвам“. — Наричай нещата с истинските им имена.

Камерън сви рамене.

— Не виждам друг избор.

— Аз ще преценя. — Вийом впи поглед в Камерън. Професора се усъмни дали е трябвало изобщо да се обръща към Жабока. — Още не си ми казал какво ще правиш с двата обекта. На място ли ще ги убием, или ще искаш да говориш с тях?

Камерън не беше мислил за това.

— Още не съм решил. Както неколкократно отбеляза, ще бъде добре да не устройваме зрелища. Всъщност най-добре ще е, ако изчезнат завинаги.

— Твоят човек на летището може ли да им види сметката, ако се наложи?

— Инструктирах го да ни следва от много дискретно разстояние и само до изхода от Евъргрийн.

— Не отговори на въпроса ми.

Камерън се обърна към него, не много очарован от резкия му тон.

— Отговорът на въпроса ти е „Не“.

— Е, щом е така, ще ги оставя да се настанят в къщата, ще ги подслушам какво си говорят и после ще ги ликвидирам точно преди изгрев-слънце.

Камерън кимна.

— Това имах предвид и аз.

Вийом леко се усмихна. „Такъв глупак си — каза си той. — На теб никога не ти е хрумвала и най-елементарна идея.“

На Камерън не му хареса подигравателната усмивка на Жабока. Този човек трябваше да се научи да уважава малко повече работодателите си. Когато всичко свърши, няма да е зле да премахне и Жабока, и хората му. Дюзър сигурно щеше да се съгласи да участва и за половината от нормалното заплащане. Той мразеше Жабока дори повече от Камерън. Професора също се усмихна и реши, че едно телефонно обаждане до Дюзър ще уреди нещата перфектно.

 

 

На летището в Колорадо Спрингс Скот Коулман, Кевин Хакет и Дан Стробъл товареха екипировката си в нает „Шевролет Събърбан“, сребрист металик. Хакет беше уредил да остави за през нощта лиърджета на летището и да заредят самолета с гориво догоре. Също като членовете на групата, кацнала два часа преди тях, те платиха за всичко с кредитни карти, на които не бяха написани истинските им имена.

Хакет беше педантичен човек. Още в „Тюлен 6“, когато Коулман трябваше да преодолее някакъв необичаен проблем със снабдяването, талантът на Хакет винаги го спасяваше. Той притежаваше търпение и способност да предвижда и най-малките подробности, докато Коулман имаше таланта да решава ситуацията в по-голям мащаб. Тези взаимоотношения бяха изключително полезни през годините и за двамата. Понякога обаче склонността на Хакет към дреболиите граничеше с вманиаченост.

След като натовариха всичко, тримата бивши тюлени се качиха на събърбана и потеглиха от летището. Отне им около петнайсет минути, за да пресекат Колорадо Спрингс и да излязат от града. Летяха по Шосе 25 със сто и трийсет километра в час. Шофираше Стробъл, който беше прекарал доста време в този край. Той им беше обяснил, че е най-добре да се движат по шосето до Денвър и после да отбият по Магистрала 67 нагоре през планината.

Хакет седеше отзад и тракаше по клавиатурата на своя лаптоп за четири хиляди долара. Компютърът имаше вграден портативен телефон и можеше да осъществява връзка с Интернет. Едно от най-ценните предимства на Хакет бяха компютърните му умения. Обичаше да повтаря, че в Интернет може да се намери почти всичко. Вместо да се спира в някой магазин и да си купува карта на Евъргрийн и областта, като по този начин рискува да бъде заснет от видеокамера, можеше да влезе в Мрежата и да открие цялата необходима им информация. Само за пет минути разпечата осем страници на миниатюрния принтер, подаде ги на Коулман и се зае със следващата си задача. Докато тракаше по клавишите, той попита за трети път, откакто бяха напуснали Балтимор:

— Защо Стансфийлд се обади на нас, вместо да използва някой от Управлението?

Коулман зарея поглед навън.

— Знаеш отговора, Кевин.

Стробъл се беше привел над волана, като се опитваше да огледа небето. Времето в планината е коварно нещо. Може да е плюс двайсет градуса и да грее слънце в един момент, а в следващия температурата да падне до нулата и да завали сняг. Той хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и се обади:

— Ако имаш някакъв проблем, кажи си направо. Вече почваш да ми лазиш по нервите, Кевин.

Разговорите между Стробъл и Хакет обикновено протичаха по този начин. Преди на Коулман не му беше правило впечатление. Толкова много време прекарваха заедно. Бяха като братя. Можеха да си разменят юмруци и в следващия миг да пият бира заедно и да се смеят. Още не се бяха счепквали по време на пътуването, но споровете им ставаха доста разгорещени. Двамата бяха приятели още от започването на базовото обучение по подводна диверсия при тюлените преди дванайсет години. Бяха ги разпределили като бойна двойка плувци по време на изтощителния шестнайсетседмичен курс, чиято цел беше да отсее повечето кандидати и да остави само най-решителните и амбициозните. Лишаване от сън, тормоз, убийствени кросове по пясъчния бряг, плуване през нощта в леденостудена вода — всичко това беше част от сложния изпитателен процес, чрез който да бъдат подбрани най-коравите воини. Защото, когато започнеше истинската стрелба, щеше да е вече късно да се откажат.

— Това, което ме притеснява — Хакет премести очилата с кръгли рамки на носа си, — е, че според мен акцията далеч няма да е някаква приятна разходка. Мисля, че са вършили нещо по неофициални канали и то се е объркало.

— А стига бе! Сериозно ли, Шерлок? — възкликна Стробъл. — В противен случай нямаше да ни извика. — Понякога Хакет можеше да е досаден като стара баба.

— Пропускате една подробност. Когато нещата се объркат, те гледат да заличат следите си. Днес ние сме хората, които изпращат да оправим проблема, но утре самите можем да се окажем проблем за тях.

— Какво искаш да кажеш? — озъби се Стробъл.

Хакет продължи да пише на лаптопа.

— Не знаем какво са вършили двамата Дженсън, но се обзалагам, че щом е бил замесен и Железния, е било нещо сериозно. Нещо, което е тръгнало по различен от плана сценарий. Когато стане нещо подобно, нашето любимо Централно развлекателно управление, което има богати традиции в тази насока, кара хората да изчезват.

— Ти страдаш от параноя — изрече Стробъл.

— Така каза и тогава, в Либия.

Либия беше неприятен спомен, към който никой от тримата не искаше да се връща. Стробъл стисна кормилото и промърмори:

— Теб те обзема параноя всеки път, когато провеждаме операция.

Хакет замълча, но после отвърна с леден тон:

— Това са глупости и ти го знаеш.

Повече не каза нищо. Двамата мъже отпред имаха добра представа за безпогрешното шесто чувство на Хакет.

Коулман се обърна настрани и изгледа въпросително Хакет. Беше виждал доста странни и необясними неща през целия си трийсет и девет годишен живот, по-голямата част от който беше прекарал като тюлен. Някои явления можеше да обясни, но повечето бяха отвъд границите на здравия разум. Как един боец, докато вървеше из гъстата джунгла, можеше буквално да подуши засадата отдалеч? Този боец беше Хакет. Като водач Коулман се беше научил да уважава неговата интуиция.

— Давай, говори.

Хакет сви рамене.

— Имам чувството, че вече съм преживял всичко, макар да знам, че не съм. Никога преди не съм идвал в Евъргрийн, но знам как изглежда. Никога преди не съм ходил в къщата на Дженсън, но знам каква е.

— Все едно ти се привижда насън ли?

— Да.

— Друго?

— Нещо лошо ще се случи в къщата. Не знам какво, но ще се случи.

Стробъл изкриви лице.

— Мамка му. — В гласа му прозвуча страх.

Коулман кимна на Хакет:

— Добре. Ще играем чисто. Ще действаме много бавно и ще разузнаем много добре района, преди да поемем напред. Ако все още ви тормозят лоши предчувствия, ще трябва да измислим друг план. Съгласни ли сте?

Двамата мъже кимнаха.