Винс Флин
Самотният играч (11)

10.

Питър Камерън беше седнал в една от разкошните кожени седалки на чисто новия бизнессамолет „Чесна 750 Сайтейшън X“. Самолетът можеше да превозва до дванайсет пътници, но за това пътуване бяха четири, без да се броят пилотите. Една жена и двама мъже седяха около малка маса и изучаваха картите и фотографиите. Камерън беше скрил от тях пълните досиета на семейство Дженсън. Колкото по-малко знаеха тези хора, толкова по-добре. Ако зависеше от Камерън, колкото по-малко знаеха всички, толкова щеше да е по-добре. Проблемът трябваше да бъде уреден бързо и тихо. Трябваше да се действа като през първите двайсет и четири часа след избухването на епидемия. Утрешният ден щеше да е съдбоносен. Сграбчи ги още сега и всичко ще е наред. Остави недовършена работата и нещата ще излязат от контрол.

Един от мъжете стана и се приближи. Седна срещу Камерън, за да може да го наблюдава. Казваше се Гюс Вийом. За малцина от бранша беше известен като Жабока. Френски канадец от Монреал, Вийом беше работил за ЦРУ през седемдесетте и началото на осемдесетте години като агент в авиационната компания „Дасо“. През 1986 г. той реши да скъса с Управлението и да работи като свободен наемник. Така взимаше много повече пари, а и работеше, когато си поискаше.

Вийом изгледа Камерън с ястребовите си очи. Жабока си беше задавал от известно време някои въпроси за него. Достатъчно компетентен беше, но твърде прибързано прибягваше към сила. Някой друг му даваше заповеди. Лесно се съгласяваше. Начинът, по който бившият държавен служител пръскаше пари наляво и надясно, подсказваше на Вийом, че шефът му разполага със значителни финансови средства. Анонимността на работодателя на Камерън обаче започваше да притеснява Вийом. Когато работиш с разбойници, подобна информация може да бъде използвана като застраховка, ако нещата тръгнат зле.

Вийом поглади черните си мустаци.

— Та какви значи са тези двамата? — започна.

— Никакви. Трябваше да свършат една работа и се провалиха. Сега трябва да си платят.

Вийом забеляза, че тонът на Камерън остана непринуден, сякаш тези хора щяха да бъдат уволнени за некадърност.

— И ще умрат?

— Те знаеха в какво се забъркват.

Вийом вдигна две черно-бели фотографии.

— И това е всичко, което ще ми кажеш? Никакви подробности?

— Не ти трябва повече информация. Ще бъде лесно. Влизате и излизате.

Жабока изпитателно изгледа Камерън.

— Аз ще отсъдя колко лесна ще бъде задачата.

— Ако ще се почувстваш по-добре, знай, че аз ще стрелям.

Това накара канадеца да се усмихне широко. Той се облегна назад.

— Така ли?

— Да, така. Какво толкова забавно има?

— Никога не съм те виждал преди да… си цапаш ръцете.

— Много работи не знаеш за мен, Гюс! — избухна Камерън.

— Със сигурност, но в същото време искам да знам повече за двете ни мишени.

— Достатъчно е само да знаеш, че ще е лесно и ще ти платят добре. — Тонът на Камерън бе станал по-рязък.

Вийом остана спокоен.

— Няма да задействам екипа си без по-подробна информация. Ако откажеш, слизаме от самолета, като кацнем в Колорадо Спрингс, и хващаме първия обратен полет до Вашингтон.

На Камерън това съвсем не му хареса.

— За Бога, Гюс, ако исках да създавам бъркотии, щях да повикам Дюзър.

Вийом погледна за миг двамата членове на екипа си. Споменаването на Джеф Дюзър беше привлякло вниманието им. Дюзър беше бивш морски пехотинец, осъден от военен съд и изхвърлен от корпуса за куп нарушения на уставите. Десет години по-късно садистът беше на трийсет и няколко години, но умствено сякаш си беше останал тийнейджър. Той и неговата група от напомпани горили действаха толкова деликатно, колкото ковашки чук. Как изобщо беше влязъл в бизнеса, Вийом отдавна искаше да разбере, но подозираше, че седящият срещу него човек има пръст в това. Дюзър не се ползваше с добра репутация сред другите наемници. Основно правило беше поръчките да се изпълняват колкото може по-тихо. При възможност ударът трябваше да изглежда като самоубийство или, при подходящи условия, тялото просто да изчезне.

— Може би трябва да повикаш Дюзър… Така ще си гарантираш място на челната страница на неделния „Денвър Поуст“.

— Какво искаш да кажеш?

— Питър, ако наистина ме караш да ти го обяснявам, май трябва да си потърсиш друга работа.

— Но Дюзър и неговите момчета постигат резултати.

— И заглавия.

— Няма да споря с теб, Гюс. Работата е фасулска. Сигурно си остарял вече за тия неща.

Вийом се взря в зениците на Камерън. На петдесет и две години той не беше загубил много от младежкия си вид. А що се отнася до намалелите физически сили, сега ги компенсираше с по-големия си опит и верен инстинкт. А в момента инстинктът му подсказваше, че Камерън го лъже. Вийом отдавна беше разбрал, че в този бранш трябва да проявяваш голяма предпазливост и да планираш предварително нещата, за да заплашиш бизнеспартньора си. Ясно беше, че на Камерън не можеше да му се има доверие. На Жабока не му харесваше, но беше време да вдигне мизата.

— Още веднъж те питам. Ако не ми отговориш, с участието ни в мисията е приключено. Ако разпространиш неверни слухове за причината за нашето оттегляне, ще накарам Марио да ти направи посещение.

Вийом хвърли поглед към огромния мъж, седнал отсреща.

Камерън се сви в седалката и извърна очи към Марио Лукас. Тръпки го побиха. Подобието на Франкенщайн следваше Вийом навсякъде. Камерън не се съмняваше, че ще бъде мъртъв за секунди, ако Вийом му нареди да действа. Реши, че не си струва да започва тази битка. С Вийом и хората му можеше да се оправи и по-късно.

— Какво искаш да знаеш? — започна.

— Ченгета ли са?

— Не.

— Имат ли военна подготовка?

Камерън замълча.

— Да — каза след малко.

— И двамата ли?

— Да.

— Каква точно?

Камерън отново се поколеба.

— Армейска.

— Обучавани ли са в специални части?

— Не мога да ти кажа.

— Друг път не можеш!

— Дадох ти цялата информация, която ще ти трябва. — Камерън вдигна мобилния си телефон. — Ако се отказваш, съобщи ми веднага, за да се обадя на Дюзър.

Вийом го изгледа изучаващо. Не се съмняваше, че Камерън ще изпълни обещанието си. Цялата тази работа беше много припряна. Но реши да блъфира и отвърна:

— Добре, давай, обади му се.

Камерън погледна телефона и изруга.

— Добре, Гюс. — Той се намести по-удобно. — Добре, понякога си много досаден. — Вдигна ръце в знак, че се предава, и продължи: — Питай.

Сензорите за опасност у Жабока се задействаха.

— Питър, занимавам се с това почти трийсет години и единственото, което ми е помогнало да оцелея, е моята педантичност. Опитай се още един път да ми разиграваш сцени като тази с телефона, но съм убеден, че тези двамата са минали през форт Браг. — Вийом поклати глава и ястребовите му очи се впиха в пълния Камерън. Насочи показалец към Професора и каза: — Може да катастрофираш тежко с тази твоя нова кола.

 

 

Фордът, модел „Експлорър“, мина по циментовата самолетна писта на Есекс Скайпарк и спря до лиърджета. Шофьорът бързаше. Кевин Хакет му се обади, за да го предупреди, че наближава силна буря и че ако искат да стигнат невредими в Денвър до залез-слънце, по-добре да побързат. Скот Коулман отвори багажника и извади два метални сандъка. Занесе ги при самолета и ги подаде на Дан Стробъл, един от неговите бивши воини от „Тюлен — Група 6“. После се върна за голяма брезентова чанта и паркира колата до един от хангарите. Докато тичаше обратно по пистата, погледна към водите на Бек Ривър източно от Балтимор. В реката започваше да се образува пяна, а малкото оставени на открито лодки и кораби се люлееха от силния вятър. Небето на север беше притъмняло. Изглежда, тръгваха тъкмо навреме.

Вятърът задуха по дългата писта и едва не свали шапката на Коулман. Като я придържаше с ръка, той претича до самолета. Изкачи се бързо по стълбичката и затвори люка след себе си. Провря глава в пилотската кабина и попита:

— Готови ли сме, Кев?

Хакет кимна.

— Веднага щом си закопчаеш колана.

Коулман свали избелялата си зелена куртка и я подаде на Стробъл.

— Натоварихте ли екипировката? — попита.

— Ъхъ.

— Добре. Затягайте коланите и да потегляме.

Коулман се вмъкна в седалката на помощник-пилота, закопча колана и си сложи слушалките на главата. Хакет беше дошъл един час по-рано, бе предал плана за полета и бе подготвил самолета за излитане. Коулман провери приборите на таблото, докато Хакет маневрираше за излитане. Спряха в южния край на пистата. Срещу тях се надигаше бурята. Дъждовни завеси закриваха хоризонта на север и на изток. Тъй като нямаха никакво време за губене, Хакет увеличи оборотите на двата двигателя и освободи спирачките. Малката машина с осемте пътници се понесе по пистата и се вдигна във въздуха без усилие. Мигове по-късно по предното стъкло заудряха дъждовни капки. Пилотите включиха чистачките и обърнаха самолета на запад, като прелетяха над северната част на Балтимор. След две минути дъждът остана зад тях. Маневреният самолет набра височина от 4 500 метра, премина през облаците и беше посрещнат от ярко слънце, в чиято компания щяха да пътуват следващите три часа.

Коулман се обърна към Стробъл и го помоли да му подаде слънчевите очила. Стробъл и Хакет бяха служили под командването на Коулман, когато той оглавяваше „Тюлен 6“. Тримата бяха минали заедно през изключителни изпитания. Бяха прослужили с удоволствие годините си във флота, но и неприятностите, с които се бяха спречквали, също не бяха малко. Сега нямаше кой да им заповядва и сами си бяха господари. Много прецизно избираха задачите си, като повечето от тях бяха напълно законни. Компанията им „Демолишън и Салвидж Корпорейшън“ провеждаше по-голямата част от работата си в чужбина. Между отделните изпълнения на поръчки те помагаха в обучението на водолази от службите на реда на различни окръзи и градове, граничещи със залива Чезапийк.

Скот Коулман не можеше да определи точно към коя категория спадаше сегашната задача. Единственото незаконно нещо в нея засега беше, че щяха да получат хонорара си от банка на Карибските острови, откъдето данъчната служба не би могла да засече парите. Или всеки друг, на когото му хрумнеше да проследи дейността на „Демолишън и Салвидж Корпорейшън“.

Старецът умираше. Повече от ясно беше. Коулман беше изненадан как преживяваше нещастието на този човек. Познаваше Томас Стансфийлд сравнително отскоро, но открито му се възхищаваше. В бизнеса на Коулман беше нормално да се издигне на пиедестал един ветеран на шпионажа като Стансфийлд. Той беше един от първите американски разузнавачи. По време на Втората световна война бяха потърсили услугите му Дивия Бил Донован и ОСС. Като един от прочутите водачи на екип „Джедбърг“ Стансфийлд беше спуснат на територията на окупираната от нацистите Норвегия, за да организира местната съпротива. Години наред беше проверяван в битки, преди да поеме началническата длъжност — нещо рядко срещано във Вашингтон. ЦРУ, а следователно и Америка, щяха да понесат сериозен удар със загубата на този мъдър мъж.

Професионалните взаимоотношения на Коулман с шефа на ЦРУ в последно време бяха доста странни. Преди няколко години Коулман се беше заел с определени политически задачи. Обикаляше земното кълбо и ликвидираше хората, представляващи заплаха за националната сигурност на Съединените щати. По време на една от тези мисии беше загубил половината си екип само за да научи по-късно, че е бил провален от сенатор със склонност към пиенето и жените. Коулман напусна флота, отвратен от командирите си, които бяха отказали да му съобщят името на предателя. Малко по-късно той разбра от приятеля си конгресмен Майкъл О’Рурк името на виновника. Това промени живота му. Започна да си задава въпроса: „Коя е по-голямата опасност за моята страна: терористите на десет хиляди километра оттук или корумпираните егоистични политици на съседната улица?“ Коулман се включи в сложен заговор, целящ корекция на правителствения курс във Вашингтон. Няколко политици бяха убити, но планът да се върне поне отчасти честта в политиката беше осуетен. Накрая директорът на ЦРУ Стансфийлд и конгресмен О’Рурк уговориха примирие. И двете страни се съгласиха, че ще е по-добре за страната никога да не излязат наяве подробностите за събитията и участниците в тях.

Първоначално споразумението се основаваше на страха от взаимно унищожение. Никоя от страните не смееше да нападне другата, защото се опасяваше, че истината ще изтече към пресата. Така Коулман стана свободен наемник, работещ за директора на ЦРУ — двамата се нуждаеха един от друг. Връзката им беше странна в началото, но постепенно между тях се установи взаимно доверие и уважение.

Когато набраха височина, Хакет включи автопилота и се обърна към Коулман:

— Е, ще ни кажеш ли какво става, дяволи те взели?

Стробъл също чу въпроса и стана от седалката. Приклекна в прохода зад пилотската кабина, за да чуе Коулман.

— Имало е операция и нещо се е объркало. Двама от участниците се връщат в страната довечера и ние трябва да ги вземем и да ги докараме във Вашингтон.

— Предполагам, че не знаят за нашето идване. — Стробъл стрелна с очи шефа си.

— Не. — Докато чакаше следващия въпрос, Коулман го помоли да му подаде черната платнена чанта. Извади от нея две големи папки. В техния бизнес се наричаха „якета“. Даде едната на Стробъл, а другата остави за себе си.

— Стансфийлд беше достатъчно любезен да ни осигури малко основна информация. — Той отвори папката и погледна черно-бялата фотография на един от обектите. Мъжът смътно му се стори познат. Истинското му име беше Джим Дженсън. Беше от Питсбърг и бе постъпил в армията веднага след завършване на училище през 1974 г. Прослужил известно време в Германия, сетне преминал курсовете за рейнджъри. Следващото му местоназначение беше Корея, после при зелените барети, където беше ръководил екип А и както Коулман вече знаеше, срещнал бъдещата си жена, която сега също трябваше да приберат. По „дупките“ в биографията на Дженсън Коулман пресметна, че е бил „потапян“ в тайни операции на Управлението поне три пъти по време на службата си в Специалните сили. „Потапян“ беше термин, използван от хората от форт Браг, когато ЦРУ заемаше за известно време техни командоси за мисии, които не се документираха официално. Коулман прескочи напред, за да види дали някъде не пише какво е вършил Дженсън за ЦРУ. Както и очакваше, по този въпрос не беше споменато нищо.

Коулман и Стробъл продължиха да изучават папките и да отбелязват важни детайли. Прочетеното изобщо не ги изненада. Не беше необичайно за бойци от Специалните сили в оставка да работят за Ленгли както официално, така и неофициално.

Хакет проследи приборите на таблото и провери дали автопилотът функционира безпроблемно. Докато очите му пробягваха по различните стрелки и циферблати, той каза:

— Както винаги, Централното развлекателно управление не ни казва всичко. — Хакет не обичаше много-много ЦРУ.

— И какво те кара да мислиш така?

— Ако операцията наистина е толкова лесна, защо ще пращат нас? Защо не изпратят двама от хората си в Колорадо или, още по-добре, защо не им се обадят по телефона и не ги повикат?

— Не съм споменавал, че ще е лесно. Стансфийлд ми каза, че чувства нещо нередно в тази ситуация и затова е повикал нас.

— Каза ли ти в каква каша са се забъркали тези двамата? — попита Хакет.

Коулман погледна първо Стробъл, после Хакет.

— Помните ли Железния?

Хакет се ококори.

— Как мога да го забравя? — изсмя се нервно Стробъл. — Човека-армия.

— Направо Джеймс Бонд — промърмори Хакет.

— Е, двамата Дженсън — Коулман направи пауза и вдигна папката — са работили с Железния по много деликатна операция. Изглежда, нещата са се отклонили от плана. Дженсън са докладвали, че са поразили мишената, но са загубили Железния.

— Какво? — попита Стробъл невярващо.

— Семейство Дженсън са се обадили, докато са се измъквали, и не са имали време да съобщят подробности, но са казали, че Железния е мъртъв.

Хакет поклати русокосата си глава.

— Да се върнем към моя въпрос. Все още не разбирам защо имат нужда точно от нас.

— Защото Стансфийлд има противоречива информация за съдбата на Железния.

— Не те разбирам — каза Стробъл.

— Стансфийлд каза само, че според други негови източници Железния е жив.

— И тази операция е била провеждана без официалното знание на президента и Конгреса — добави Хакет. — Затова са ни повикали.

— Да кажем, че е така.

— Е, надявам се само да не се натъкнем на Железния там, в Колорадо. Обикновено умират хора, когато той се навърта наоколо.

Коулман взе папката и потупа с нея Хакет по гърдите.

— Хората говореха същото и за нас. Прочети това и се успокой. Обещавам ти, че ще свършим бързо и лесно. Ще се придвижим бавно и предпазливо, нали така?

Хакет кимна и взе папката.

Загледан през илюминатора, Коулман мислено се върна към една вечер преди няколко месеца. Тогава беше на бейзболен мач на „Ориолс“ със своя приятелка, когато срещна стар приятел със съпругата му. Седяха в десния сектор, пиеха бира и ядяха хотдог. Когато след мача старият му приятел представи дошлата с тях двойка, Коулман едва не разля бирата си. Седналият срещу него бе човек, когото не беше виждал, откакто беше напуснал тюлените. В първия момент не можа да повярва. На такова мирно събитие като бейзболен мач! Но когато се вгледа, се увери, че е той. Видя го в очите му. Бяха най-черните и бдителни очи, които беше виждал, а те принадлежаха на човека, превърнал се в жива легенда в света на тайните операции. Коулман го беше засичал да действа два пъти и беше чувал други да произнасят името му със страхопочитание. Чувстваше се като у дома си в почти всеки град в Близкия изток и в по-голямата част от Европа. Беше може би най-добрият професионален убиец в Америка и ето — сега седеше точно пред него с една красива млада репортерка. Стори му се като сън, но наистина беше той и сега пътищата им щяха отново да се пресекат.