Винс Флин
Власт (32)

31.

Генерал Флъд, генерал Кембъл, директор Стансфийлд и Айрини Кенеди бяха седнали един до друг от едната страна на дългата маса в заседателната зала на Обединеното командване. Срещу тях бяха държавният секретар и министърът на отбраната. Далас Кинг и Бакстър седнаха в центъра. Кризата започваше да се отразява на всички. Очите на присъстващите бяха зачервени, а ръцете трепереха от недоспиване или от много кафе.

Вицепрезидентът Бакстър скръсти ръце и се обърна към външния министър:

— Чарлз, искам да подпалиш задниците на всички в Обединените нации и да гласуват решение по въпроса до вечерта днес.

— Колко голям натиск да упражня върху тях? — приведе се напред Чарлз Мидълтън.

— Колкото си искаш. Заплаши ги, че ще наложим вето на всяко решение през следващия един век. Направи каквото е необходимо, за да гласуват искането ни до довечера.

— Няма да е толкова просто — предупреди Мидълтън и намести очилата си.

— Все ми е тая. Направи каквото ти казвам, за останалото ще се притесняваме после.

Директор Стансфийлд се изкашля.

— Извинете. Не прибързваме ли с решенията?

Бакстър го стрелна с поглед. Не беше в настроение да обсъжда каквото и да било. Искаше единствено да дава заповеди, които да бъдат изпълнявани. Но сега, когато погледна към винаги спокойния Томас Стансфийлд, седнал срещу него, непреклонността му сякаш изчезна. Носеха се легенди, че разузнавачът-ветеран не търпи такова отношение.

Бакстър се облегна в креслото.

— Какво искаш да кажеш, Томас? — попита безизразно.

— Мисля, че ще е най-добре първо да направим анализ на речта и след това да взимаме решения.

— Аз разполагам с необходимата информация, за да взема подобно решение. Азис иска да се разберем… Иска да се споразумеем за живота на американските заложници. В замяна ние ще трябва да му дадем нещо.

— И какво ще бъде то? — намеси се Флъд.

— Ще спрем да избиваме народа на Ирак.

— Ние не избиваме народа на Ирак! — избухна генералът. — Саддам Хюсеин избива народа си, защото не пожела да обяви капитулация след една война, която, забележете, той започна. Имаме доклади от разузнаването, че именно Саддам е финансирал Азис със специалната уговорка да извърши терористично нападение на американска земя. След като разполагаме с такава информация, как можете дори да си помислите да карате ООН да взимат компромисно решение?

— Не знаем със сигурност дали тази информация е достоверна — заяви сухо Бакстър.

Томас Стансфийлд погледна вицепрезидента в очите.

— Залагам кариерата и репутацията си, че тази информация е достоверна — каза твърдо.

Бакстър вдигна ръце:

— Не съм тук да защитавам Саддам Хюсеин! Искам само да освободя колкото може повече заложници, а след това ще се заемем да оправим нещата.

— Да оправим нещата?! — Флъд беше бесен. — А какво ще стане, ако не успеем да ги оправим?

— Тогава всички ще признаят, че сме били принудени да вземем точно тези решения. Буквално може да приемем, че са ни опрели пистолет в главите.

— Чарли, искат ли французите да се настанят в Ирак, а? — обърна се генералът към външния министър.

— Много.

— А за южноафриканците какво ще кажеш?

— Те също.

— А руснаците?

— И те.

— Мислиш ли, че след като им отворим вратата, те ще си тръгнат оттам след една седмица или след месец, а?

— Съмнявам се. Те се опитват да ни накарат да вдигнем ембаргото от години насам. Междувременно правят там бизнес на черно.

Флъд се обърна отново към Бакстър:

— Няма да е толкова лесно да върнем нещата каквито са били, след като решим проблема. Ако го решим.

— Знам, че няма лесни неща в тази криза, генерале. Не е необходимо да ми обяснявате очевидното. За мен от най-голямо значение е животът на американските заложници. Ако трябва да променя външната ни политика по въпроси, които отдавна не дават нужните резултати, ще го сторя!

— Ще изложите на риск външната политика и сигурността на страната ни заради петдесетина души?

— Мисля, че започвате да се държите мелодраматично, генерал Флъд.

— Мелодраматично?! — повтори генералът. Лицето му почервеня. — Това е война, Бакстър, а на войната се умира! Саддам ни нападна. Той е платил на този терорист, на този наемник… Наричайте го както си искате! Платил му е да дойде и да ни нападне. Хора като Саддам и този Азис разбират от едно-единствено нещо — сила!

Бакстър погледна предизвикателно генерала. Да проявява несъгласие, беше едно, но да показва неуважение… Това беше прекалено.

— Генерал Флъд, вече знам какво е мнението ви. Сега, ако ми разрешите, бих искал да се заема с един друг проблем…

— Сър — заговори генералът. — Ако — или по-точно, когато стане известно, че в това е замесен и Саддам, американското общество ще поиска веднага да приложим сила. Тогава ще бъдат задавани много неудобни въпроси на онези, които са взимали решенията.

Бакстър започна да губи самообладание.

— Заплашвате ли ме, генерал Флъд?

— Не. — Флъд не сваляше поглед от него. — Само отбелязвам очевидното. Ние не сме единствената страна, която разполага с тази информация. Някои от нашите съюзници знаят какво става и няма да стоят настрани, докато ние подлагаме на риск сигурността им.

— Генерал Флъд — процеди Бакстър, — трябва ли да ви припомням кой е най-висшестоящият военен тук? Аз командвам. — Вицепрезидентът заби показалец в гърдите си. — И сега ще поставя интересите на заложниците над интересите на всеки друг. Няма да се интересувам от чужди страни, дори да са наши съюзници.

Флъд не помръдваше.

— Първо, много добре познавам йерархията в армията. Второ, ще допусна грешка, ако не ви предупредя, че постъпвате изключително глупаво, като пренебрегвате сигурността на нашите съюзници. В желанието си да решите проблема колкото може по-безболезнено вие повеждате най-близкия ни съюзник — Израел — към война.

Преди Бакстър да реагира, вратата се отвори и в залата влезе млада жена в униформа на офицер от флота. Тя се извини и се приближи към Айрини Кенеди. Подаде й лист хартия и бързо излезе.

Доктор Кенеди отвори сгънатия лист и прочете написаното. Беше забравила за това. Стана.

— Извинете ме, господа, но трябва да се заема с нещо спешно. — И излезе от залата.

 

 

Мич се радваше, че е взел Адамс със себе си. Без него нямаше да се справи. Командосът вдигна поглед от картата и се обърна към възрастния човек:

— Мислиш ли, че ще се оправиш и с монитора, и с устройствата?

— Да — кимна Адамс.

— Добре. Така ще съм по-свободен и ще мога да внимавам повече. — Рап взе малката раница и извади всички камери, като си остави само пет. След това подаде раницата на Адамс и посочи отбелязаните места на картата: — Ще ги сложа на петте места, които предложи. — Сетне помогна на Адамс да захване малкия монитор за жилетката си.

— Това MP 5 ли е? — попита Райли.

Рап вдигна глава.

— Почти позна — отвърна учуден. — Това е MP 10. Откъде знаеш как изглежда MP 5?

— Баща ми е полицай.

— Това обяснява всичко.

— Какво ще правиш?

— Малка разузнавателна акция.

— Къде?

— Ти наистина не спираш да задаваш въпроси.

— Аз съм журналистка. Това ми е работата.

Лицето на Рап помръкна. Тя не пропусна да забележи това.

— Има ли някакъв проблем? — попита.

— При нормални обстоятелства — вдигна рамене Рап — не бихме имали проблем, но сега мисля, че ще имаме.

— Защо?

— Защо ли? — повтори Мич. — Защото, когато всичко свърши, ти ще искаш да разкажеш историята чрез медията, за която работиш.

— Не бих огласила информация, за която не си ми дал разрешение.

Рап прибра беретата в кобура и се облегна на стената.

— А ако не искам да казваш и думичка за цялата тази бъркотия? Ако поискам да се държиш така, сякаш никога не сме се виждали и всичко това не се е случвало?

— Това е невъзможно!

— Значи имаме проблем.

— Защо трябва да си толкова потаен? За кого работиш?

— Не мога да ти кажа.

— Бих искала да знам. Наистина.

— Наистина не мога да ти кажа.

— Значи работиш за ЦРУ. — Райли не го изпускаше от поглед, опитваше се да забележи и най-малката реакция, която да го издаде. — Работиш за ЦРУ. Иначе щеше да ми кажеш.

— Грешиш. Освен това се чудя дали държиш на думата си.

— Да.

— Добре. Тогава един ден, ако успеем да се измъкнем оттук живи, ще ти разкажа за себе си. — Рап се усмихна и на двете му страни се появиха трапчинки.

Райли също се усмихна.

— Значи работиш за ЦРУ — кимна тя.

— Не съм го казвал — отвърна Мич.

 

 

Айрини Кенеди стоеше, стиснала слушалката, в кабинета на генерал Флъд. На телефона беше полковник Файн от МОСАД. Току-що й беше прочел доклад за тримата, чиито имена му беше дала предишния ден. За първите двама информацията беше обичайната, но третият беше нещо съвсем друго. Ставаше въпрос за Мустафа Ясин. Полковник Файн беше открил трима с това име. Първият беше петдесет и осем годишен офицер от армията на Йордания, а вторият — осемнайсетгодишен палестински дисидент.

— Би ли повторил какво си намерил за последния Ясин? — каза Кенеди, когато той млъкна.

— Разбира се, но нека те предупредя. Ясин е доста често срещано име тук, така че информацията не е съвсем сигурна. Последният Мустафа Ясин е иракчанин. Името му се свързва с нападението на Кувейт. Информацията ни е доста оскъдна. Според нашето разузнаване прякорът му е Багдатския крадец. Когато иракчаните влезли в Кувейт и започнали да плячкосват, именно на този Мустафа Ясин било възложено да отваря касите и трезорите в банките.

— Какво друго имаш за него? — попита Кенеди.

— Не е много, но не бих се притеснявал. Според мен Азис е привикал онзи осемнайсетгодишен младеж от Газа.

Кенеди искаше да предвиди всички възможности.

— Можеш ли да го намериш?

— В момента хората ми опитват да ги открият. Засега установихме координатите на йорданския офицер.

— Мислех, че държите дисидентите под око.

— Така е — отвърна Файн, — но в момента тук е доста напечено. Според нас ще се разгори поредната интифада.

Кенеди беше така съсредоточена в проблемите тук, че въобще не се беше сетила какво бе предизвикала кризата в чужбина. Това, което казваше Файн, беше сериозно. Ако не побързаха да се намесят, нещата щяха да се влошат.

— Бен, много ще ми помогнеш, ако намериш това хлапе.

— Най-добрите ми хора са се заели, Айрини. Уверявам те, ще го намерим.

— Благодаря ти, Бен. Нещо друго?

— Ами… — Той замълча. — Говори се, че сте успели да хванете шейх Харут миналата нощ.

— Кой говори?

— Няколко източника. Англичаните мислят, че сме или аз, или ти. Тъй като не съм аз, реших, че трябва да си ти.

— Сега не е най-подходящият момент да обсъждаме този въпрос, но когато науча нещо ново, веднага ще ти се обадя.

Този път Файн мълча дълго.

— Айрини, в правителството ни има хора, които са доста… раздразнени от развитието на кризата.

Кенеди седна на стола на Флъд. Всеки друг на нейно място би казал на полковника, че САЩ ще се справят и че ще е най-добре, ако съюзниците им си държат мнението за себе си.

— Страхуваме се, че правителството на САЩ ще се съгласи с някои от исканията на терористите, а така ще ни поставите в особено неизгодно положение — продължи Файн.

Кенеди знаеше, че Израел са заложили много.

— Бен, хората като нас не се занимават с политика. Ние само съветваме. Искам да те уверя, че отстояваме принципите си и не забравяме ангажиментите си към Израел и към мирния процес в Близкия изток.

— Някои политици у нас станаха доста нервни — повтори Файн. — На мнозина не им харесва, че се опитвате да се споразумеете с Азис… Че загърбихте принципа да не се преговаря с терористи.

Кенеди внимателно подбра думите си.

— И в нашето правителство има доста хора, които не харесват развитието на събитията, но…

— Кой взе решение да се преговаря?

— Бен, не съм убедена, че можем да дискутираме това.

— Добре, тогава ще ти кажа още нещо. Ние имаме ясна представа накъде отива всичко и ще направим каквото е необходимо за националната ни сигурност. — Файн замълча и повтори твърдо: — Всичко необходимо.

— Разбирам — отвърна Кенеди. Знаеше, че това изявление е с източник от най-високо място. — Да считам ли, че това е официалната позиция на страната ти и че трябва да я предам в този вид на моите началници?

— Ние винаги сме се опитвали да защитаваме сигурността на страната си и себе си.

— Тогава защо ми напомняш?

— Защото тази ситуация е необичайна и не искам някои хора да се чудят каква е позицията на Израел по въпроса.

— Звучи ми справедливо, Бен. Ще се постарая да предам позицията ви. — Тя прокара ръка през косата си. — Трябва да проверя нещо. Ще ми направиш ли една услуга? Обади ми се веднага щом разбереш нещо за осемнайсетгодишния дисидент.

— Разбира се. Кога да очаквам някаква информация за шейх Харут?

Кенеди знаеше, че трябва да му даде нещо в замяна или поне да обещае, че ще го направи.

— Ще ти разкажа всичко, когато ми остане малко време и си поема въздух.

— Разбирам. Дръж ме в течение и тогава и аз ще ти давам информация.

— Благодаря ти, Бен. — Кенеди задържа слушалката в ръката си и натисна вилката на телефона, за да прекъсне разговора. След това бързо набра седемцифрен номер и когато от другата страна й отговориха, помоли да бъде свързана с някого посредством кодирана линия. Двайсетина секунди по-късно чу гласа на доктор Хорниг.

— Джейн — заговори Кенеди, — трябва да попиташ Харут дали знае нещо за терорист на име Мустафа Ясин. Попитай го дали Ясин е иракчанин, или палестинец.

— Мога ли да знам за какво става дума?

— В момента не мога да ти обясня. Просто ми трябва за уточнение на информацията.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

Вратата се отвори рязко и в кабинета влезе самият Флъд заедно с генерал Кембъл и директор Стансфийлд. Кенеди се извърна с гръб към тях.

— Трябва да затварям — каза. — Колко време ти е нужно?

— Не знам… Май го изпускаме.

— Какво искаш да кажеш?

— Техниката, която използваме, не е особено полезна за мозъка.

— Искаш да кажеш, че той се побърква, така ли?

— Грубо казано, да… Но успяхме да се доберем до огромни количества информация. Научих някои интересни неща, които ще ни позволят да проникнем в…

— Добре, Джейн — прекъсна я Кенеди. — Трябва да му зададеш този въпрос, за Ясин. И колкото по-бързо получа отговора, толкова по-добре. Сега трябва да затварям. Обади ми се, когато разбереш нещо. — С тези думи Кенеди затвори телефона и се обърна към новодошлите.

— Какво не е наред? — попита Флъд.

— Може би ще имаме проблем — отвърна Айрини.

— Какъв?

— Не съм сигурна, но се надявам да разбера до няколко часа. Полковник Файн остави съобщение за вас.

— Чудех се кога ли ще се намесят — промърмори Стансфийлд.

— Полковникът заяви, че ще направят всичко, за да се защитят — каза Кенеди.

— Браво на него — възкликна сухо Флъд. — Поне някой все още държи оръжието си в тази бъркотия.

— Какво стана, след като излязох? — попита Айрини.

Четиримата се разположиха в креслата и генерал Флъд започна да обяснява каква стратегия е предложил вицепрезидентът. По израженията на тримата мъже Кенеди разбра, че нещата ще се влошават.