Винс Флин
Власт (29)

28.

Апартаментът беше хубав. Майка му го бе обзавела. Беше поръчала най-модерни мебели. Луксозното жилище с две спални в „Адамс Морган“ му излизаше по хиляда и деветстотин месечно, но си струваше. Сега, след като бе станал известна фигура, трябваше да се забавлява. Апартаментът се намираше близо до най-хубавите нощни заведения в града, жени не липсваха, а и не беше далеч от службата.

Далас Кинг седеше до кухненската маса с чаша кафе в ръка. Чакаше емисията новини в седем по Си Ен Ен. Отпи от кафето и погледна към спалнята. През открехнатата врата видя изящното бедро на красивата си азиатска гостенка Ким. След като приключи срещата му с Шийла Дън, той се беше преместил на бара за още една чаша вино. Някой вероятно беше обяснил на дамата кой е, защото тя беше започнала да го разпитва за кризата. Кинг разказа само някои неща, като не забрави да наблегне най-много на мястото си като съветник на вицепрезидента и не пропусна да се оплаче от напрежението и стреса. Накрая й беше казал колко много иска да бъде с нея. Малко след полунощ я доведе в апартамента си.

Докато отпиваше от кафето, рекламите свършиха и включиха студиото. Кинг усили звука. На екрана трепкаха пламъчетата на свещи. През нощта в знак на солидарност петдесет хиляди души бяха направили шествие от Мемориала на Линкълн до Капитолия. После отново показаха тълпи хора, които се опитваха да минат през полицейските заграждения и да се доберат по-близо до Белия дом. Тези кадри бяха последвани от демонстрации, на които палеха американското знаме, в Ивицата Газа, на Западния бряг, в Багдад и в Дамаск.

— Ако продължават да правят подобни неща — поклати глава Кинг, — ще се наложи наистина да ударим сградата.

Водещият говори няколко минути за официалните реакции на правителствата в Близкия изток, после показаха откъси от пресконференцията на директора на ФБР.

Роуч четеше предварително написан текст.

— Това е снимката на Мохамед Битики… — посочи таблото вдясно от себе си директорът. — Предполагаме, че той е стрелял от покрива на хотел „Вашингтон“ в началото на нападението. Сега знаем, че истинското му име е Салим Русан. Той е въоръжен и опасен. Предлагаме награда от един милион долара за всякаква информация, която ще ни помогне да заловим Русан. Търсим и друг заподозрян. — Един от сътрудниците на Роуч махна снимката на Русан от таблото и сложи друга. Косата на човека на снимката беше сресана назад, а от врата му на златна верижка висеше кръст. — Този мъж е работел във фирма за химическо чистене и се е представял като Вини Вители. Истинското му име е Абу Хасан. Не знаем къде се намира, но бихме искали да поговорим с някой, която го е срещал през последната година.

Роуч продължаваше да говори, на екрана се изписа телефонният номер, на който можеше да се дава информация, но Кинг не го слушаше. Седеше, втренчен в екрана, не можеше да повярва… Изведнъж се изправи рязко, замалко не изпусна чашата си.

— Господи! Това е той!

 

 

Никой от хората в бункера не беше спал повече от половин час, някои от агентите въобще не бяха лягали. Президентът Хейс продължаваше да вярва, че ФБР ще щурмуват сградата. Той беше присъствал на специалните срещи и знаеше, че най-удобният момент за нападение е призори. Тогава хората бяха най-уморени и лесно можеше да бъдат изненадани.

По това време на годината се съмваше рано, слънцето изгряваше към шест и петнайсет. Всички чакаха с нетърпение зората. Часовете минаваха, а не се случваше нищо и плахата надежда се смени с примирение. Всички се питаха: Ще издържим ли още един ден?

Валъри Джоунс се връщаше от малката тоалетна. Най-сетне беше свалила грима си. Бе решила, че всички коментари за бръчките или сенките под очите й са безпредметни предвид ситуацията. Тревожните мисли не я напускаха. Беше прекарала половината от живота си да се бори, за да стигне до това, което бе сега, и нямаше да се остави да я обвинят за проникването на терориста в Овалния кабинет. Нямаше начин да застане отстрани и да гледа как кариерата й се срутва.

През цялата нощ се беше опитвала да разгледа случилото се от възможно най-много страни. Кой щеше да й помогне най-много, за да представи историята пред Хейс в нужната светлина? Познаваше много сенатори и доста от дарителите. Можеше да ги помоли да прошепнат нещо на Хейс. Можеше да обвини Ръс Пайпър. Грешката на Джоунс беше, че ги бе вписала в програмата за посещения на президента. Трябваше само да насочи гнева на шефа си към някой друг! Тя колебливо се приближи и седна до Хейс.

Президентът не вдигна очи.

— Защо не нападат? — попита Валъри.

— Не знам — поклати глава Хейс. — Вероятно имат причина.

— Например? Нашата политика е да не преговаряме с терористи, нали?

— Не винаги се придържаме твърдо към принципите — отвърна президентът.

— Кой дава заповедите в момента?

— Ако се съобразяват с конституцията — започна Хейс уморено, — правомощията ми ще бъдат дадени на вицепрезидента Бакстър.

— Лоша новина.

Хейс бавно кимна.

— Защо не изпраща ФБР?

— Не знам, Валъри — отвърна нетърпеливо Хейс.

— Не мога да разбера защо още не са се опитали да превземат сградата — настоя плахо Джоунс.

— Ние не разполагаме с информация. Сигурно имат основателни причини.

Разногласията между президента и вицепрезидента й бяха известни. Много пъти ги бяха обсъждали с Хейс. Ако успееше да насочи гнева му към Бакстър, незначителният й пропуск щеше да бъде забравен.

— Или просто на Бакстър му харесва да бъде президент — промълви Джоунс.

 

 

Айрини Кенеди стоеше край прозореца в кабинета си и гледаше изгрева. През последната седмица почти не бе спала. Имаше намерение да полегне за малко на дивана в кабинета си, след като двамата тюлени проникнат в Белия дом, но така и не го направи. Междувременно всичко се беше объркало.

В 2.23 часа през нощта Кенеди седеше все още в контролната зала в Ленгли, когато звънна Скип Макмахън. Рафик Азис се беше свързал с него. В момента, в който терористът заплаши, че ще започне да избива заложниците, Макмахън свърза настоящите събития с едно телефонно обаждане от директор Роуч вчера. Директорът беше казал, че ЦРУ ще пренесат някаква специална техника за наблюдение край източната стена на Белия дом. Когато започна да разбира какво се е случило, Макмахън каза, че ще провери какво става, и веднага се свърза с Айрини Кенеди.

След обаждането на Макмахън генерал Кембъл нареди на Харис да изпрати някой от хората си в шахтата. Скоро след това двамата тюлени бяха издърпани с електрическа макара.

Когато започна стрелбата, Ник Шулц лазеше на безопасно разстояние зад партньора си. На метър пред него се влачеше раницата, завързана за крака на Крафт.

Шулц беше изтеглил партньора си до началото на тръбата, без да знае дали е жив, или мъртъв.

Сега, застанала до прозореца в кабинета си на седмия етаж, Кенеди гледаше изгряващото слънце. Искаше й се да върне времето назад! Седемнайсет мъже бяха загинали, откакто тя ръководеше операции на Ленгли. С Крафт ставаха осемнайсет.

Тихо почукване на вратата я извади от вглъбението й.

— Влезте.

Вратата се отвори и някой влезе, но не каза нищо. Кенеди се обърна. Скип Макмахън изглеждаше съсипан.

— Скип, вчера не беше възможно да ти кажа нищо. Около нас имаше прекалено много хора.

— Не мога да повярвам, че не ми каза!

— Съжалявам.

— Винаги сме били честни един с друг!

— Знам… Съжалявам! Нещата се случваха прекалено бързо. Исках да ти кажа… Когато попитах дали да те извикам, ми казаха да изчакам.

— Кой? Томас ли?

— Заповедта дойде от много по-високо.

— Колко по-високо?

Кенеди отново се обърна към прозореца.

— Без повече игрички! — пристъпи напред Макмахън. — Искам истината!

— Ще трябва да си остане между нас.

— Разбира се, че ще си остане между нас — тросна се агентът.

— Скип, ние сме приятели…

— Приятелите не си погаждат номера!

— Скип, решението дойде от високо. Исках да ти кажа, но не можах… а и нямах достатъчно време да ги убедя, че трябва да го направя.

— Кой даде заповед на тези хора да тръгнат и кой нареди да държат ФБР настрана?

— Вицепрезидентът Бакстър — въздъхна Кенеди.

— Кучи син! — Макмахън сви юмруци. — Мръсник! За какъв се мисли… — Прехапа устни. После добави: — Тази операция е на ФБР. Не е на Пентагона или на ЦРУ. Ако не ме информирате винаги и за всичко, отивам директно при…

— Доктор Кенеди? — чу се глас от интеркома.

Айрини отиде и натисна едно от копчетата.

— Да?

— Чакат ви в заседателната зала на директора.

Кенеди погледна часовника си. Беше малко след седем.

— Веднага идваме. — Тя погледна Макмахън. — Трябва да тръгваме, но искам да ми обещаеш, че ще си мълчиш, преди да съм ти обяснила всичко.

— Не — отвърна той. — Сега отивам там и моментално се захващам с онези…

Кенеди стисна китката му.

— Не, Скип. Ще си мълчиш до края на срещата, ако искаш да разбереш всичко. Има много неща, които не знаеш.

 

 

Влязоха последни в заседателната зала на директор Стансфийлд. Когато заеха местата си, директорът на ФБР Роуч обясняваше колко е обиден, че не е бил осведомен навреме. „Фъшкии“ беше най-често използваната от него дума, когато характеризираше действията на останалите.

На председателското място седеше директор Томас Стансфийлд. От лявата му страна бяха вицепрезидентът Бакстър и Далас Кинг. Отдясно седяха генерал Флъд и директор Роуч. Кенеди и Макмахън седнаха един до друг от страната на директора на ФБР.

— Не виждам основателна причина да не ни кажете, че изпращате тези мъже в сградата — продължи Роуч. — Двамата със Скип вече го обсъдихме. Нямаше да имаме нищо против този план.

Бакстър се наведе напред и почука с пръст по масата.

— Не съм давал заповед на никакви тюлени да влизат в сградата — рече твърдо.

— Грешката беше моя — започна Флъд. — Трябваше да поставя уреди за наблюдение и тогава открихме тази уникална възможност.

— Все още не мога да си обясня защо не вдигна телефона — упорстваше Роуч.

Флъд се поизправи в стола си. Искаше да каже на Роуч, че вицепрезидентът беше предложил това развитие, но във Вашингтон нещата не се правеха по този начин.

— В събитията от тази сутрин най-голямата грешка, която допуснах, беше, че не ви информирах. — Генерал Флъд погледна първо Роуч, а после — Бакстър. — Ще се постарая да не се повтаря.

Роуч и Бакстър приеха извинението с кимване, но Макмахън стисна юмруци.

— Какво още не сте ни казали? — попита.

Флъд и Стансфийлд не реагираха. Бакстър и Кинг се спогледаха.

— Какво още? — настоя Макмахън. — Не можете да ме изпращате там, без да ми кажете всичко. Трябва да използвам всяко предимство, с което разполагаме.

Директор Стансфийлд харесваше Скип Макмахън. Дори му се възхищаваше. Създалата се ситуация обаче беше необичайна. Макмахън беше подложен на огромно напрежение. Стансфийлд, както обикновено, мислеше няколко хода напред. Не му допадаше идеята да сподели всичко със Скип. Старият разузнавач си представяше Азис, опрял пистолет в главата на някой от заложниците и поставящ условия. Подозираше, че ако сподели всичко, Макмахън ще реши да предложи част от информацията срещу освобождаване на още заложници. Не можеха да си го позволят. Рап беше една от най-силните карти в тази игра и не можеха да я размахват пред другите играчи.

Стансфийлд наблюдаваше Макмахън, който не отделяше поглед от Бакстър и Кинг, подозирайки, че и двамата знаят повече. Трябваше да действа бързо, преди някой от тях да си отвори устата.

— Трябва да ви кажа нещо — заговори бавно. Сложи на масата последния брой на „Вашингтон Поуст“. Заглавие на първа страница тръбеше: „ЦРУ се превръщат в герои на деня, давайки информация на Тайните служби“.

— Как е попаднала тази история на първа страница на този вестник, няма да питам — продължи Стансфийлд, като погледна многозначително Кинг. — Междувременно ще ви осведомя по един дълбоко засекретен въпрос. Разполагаме с особено надежден информатор. Благодарение на получените от него сведения успяхме да предупредим Тайните служби за предстоящото нападение. От същия източник научихме и какви ще бъдат исканията на Азис, с колко души разполага и какво оборудване е донесъл.

— Така ли разбрахте за пластичния експлозив? — попита Макмахън.

— Да.

— А исканията?

— Това е строго секретна информация. Ще ви ги кажа, но не трябва да излизат от тази зала. — Той стрелна с очи Кинг, сетне се обърна към Макмахън и продължи: — На вас двамата ви вярвам…

Двамата мъже от ФБР кимнаха.

— Следващото искане на Азис ще бъде ООН да гласува вдигане на икономическите санкции срещу Ирак — каза директорът. — Тъй като опитва да създаде впечатление, че е разумен, няма да поставя въпроса за ембаргото върху оръжията за масово унищожение.

— Обединените нации… — промълви Макмахън. — Ще могат ли да реагират толкова бързо?

— Ако поискаме, ще могат — отвърна генерал Флъд.

— Има и още едно условие. — Стансфийлд замълча. — За съжаление не успяхме да разберем какво ще бъде.

Макмахън вдигна очи. През всичките си години във ФБР не беше срещал друг човек, толкова спокоен и неразгадаем. Погледна Кенеди с надеждата да разбере дали шефът й казва истината, или крие нещо. По лицето й не можа да прочете нищо.

Преди да влязат на срещата, тя му беше казала, че Бакстър е разрешил на тюлените да започнат операцията, но преди няколко минути отговорността беше поел Флъд. Или Кенеди лъжеше, или генерал Флъд прикриваше вицепрезидента. Макмахън реши да изчака, докато остане насаме с Кенеди. Тогава щеше да разнищи цялата история.

Далас Кинг изтри капките пот на горната си устна. Чувстваше се като слънчасал. Всеки път, когато някой го погледнеше, той изтръпваше. След като видя снимката на другаря си по чашка в сутрешната емисия новини на Си Ен Ен, Кинг направо превъртя. Първо се опита да убеди себе си, че това не е същият човек. Мъжът, с когото пиеха бира, се казваше Майк и беше студент. Майк не си решеше косата назад, както онзи на снимката. Но когато започна да си припомня запознанството си с Майк, му направи впечатление, че имаше прекалено много съвпадения. В продължение на няколко седмици срещаше Майк навсякъде, където отиваше!

Кинг затвори очи. В съзнанието му изплува споменът за среднощното посещение на Белия дом, което бяха направили веднъж. Спомни си как Майк му беше казал, че негов чичо е работил за Тайните служби по времето на Кенеди. Беше убедил Кинг да му покаже тунела от Министерството на финансите, като каза, че това всъщност не било тунел, а бункер от Втората световна война.

И наистина бяха влезли. Тогава президента го нямаше в града и Кинг не срещна трудности да уреди пропуск за новия си приятел и две красиви млади дами. Не можеше да повярва! От стотиците хора, които работеха в Белия дом, този терорист да избере именно него!

„Как можа да оплескаш работите така!“, изстена мислено.

 

 

Мич Рап се събуди от силното хъркане на Милт Адамс и от вързана на опашка коса в лицето си. Вдигна глава и се опита да освободи ръката си, прегърнала Анна. Тя се вкопчи още по-силно в нея.

След като се бяха сблъскали с последните проблеми, Рап остана до радиостанцията почти до четири през нощта. По това време ФБР вече се бяха разфучали. Тогава бяха наредили да прекрати операцията и да чака. Кенеди му заповяда да поспи. Щяха да се свържат с него на сутринта.

Рап, на свой ред, им каза какво мисли. Ако му бяха разрешили да нападне тримата терористи, сега Азис и другите двама щяха вече да са мъртви и тюлените щяха да останат невредими. Не се учуди, когато от Ленгли прекъснаха връзката, без да му отговорят. От опит знаеше, че когато ти дават няколко часа почивка, в които можеш да поспиш, е най-добре да се възползваш. Успокояваше се с това, че следващия път, когато Азис се озовеше близо до него, щеше първо да действа, а после да пита.

Преди да заспят, Райли взе ръката му и я целуна, шепнейки нещо, което той не разбра. Чувствата, които го заляха, го смутиха.

Бавно се обърна и погледна портативната радиостанция, сложена между него и Адамс. Лампичката край дисплея светеше и той разбра, че радиостанцията е включена. Нямаше представа колко дълго е спал. Не искаше да буди Райли, но нямаше друг избор. Той бавно измъкна ръката си изпод врата й. Часовникът му показваше 7.41. Имаше време. Ако от Ленгли не му се обадеха, сам щеше да ги потърси и да поднови операцията.