Винс Флин
Власт (24)

23.

Джак Уорч долепи длан до вратата на бункера. Вече беше сигурен, че се затопля. През целия ден си беше блъскал главата какво да предприеме, ако терористите разбият вратата, преди Екипът за бързо реагиране да влезе в сградата. Можеше да накара президента да отиде в малката тоалетна в другия край на бункера и така да спечели поне пет минути. Това щеше да доведе до още убити агенти и до ранен или пленен президент.

Уорч се отпусна на леглото, въздъхна и вдигна поглед. Хейс се приближаваше към него. Уорч понечи да се изправи.

— Не ставай. Имаш ли нещо против, ако седна при теб?

— Заповядайте, господин президент — отвърна специалният агент.

— Ти си от Уисконсин, нали?

— Да, сър.

— Така си и мислех. Една сутрин видях двете ти момчета да тичат по Южната морава в спретнати екипи на „Пакър“ и реших, че или ти, или жена ти сте от Уисконсин.

Уорч се усмихна.

— Жена ми е от Минесота. Мрази да ги обличам в екипите на „Пакър“.

— Трябвало е да помисли за това, преди да се ожените.

— Това й казвам и аз.

— От коя част на Уисконсин си?

— От Апълтън.

— Аха, родното място на Роки Блайър.

— Да.

— Веднъж го срещнах — заговори доволно Хейс. — Какъв велик човек… Каква прекрасна история.

— Да, много е преживял, но най-хубавото е, че не позволи успехът да му завърти главата. Продължава да прави много за местната власт.

— Радвам се да го чуя.

Хейс се загледа в пода. Общите приказки бяха свършили. След малко отново погледна Уорч.

— Джак, оценявам всичко, което ти и твоите хора направихте за мен и семейството ми.

— Благодаря, сър — отвърна след кратка пауза агентът.

Хейс погледна часовника си. Беше почти полунощ.

— Още шест часа и ще разберем дали ще дойдат да ни спасят — каза.

Уорч кимна.

— Мислите ли, че ще опитат тази вечер? — попита той.

— Доколкото познавам генерал Флъд и директор Стансфийлд — облегна се назад президентът, — няма да се бавят с решението. — После замъча и се замисли.

— Какво има, сър?

— Не съм така уверен за вицепрезидента…

— Какво искате да кажете?

— Джак, трябва да съм сигурен, че това, което ще ти кажа, ще си остане между нас.

— Разбира се, господин президент.

— Добре. — Хейс вдигна поглед. — Не вярвам на Бакстър. Да го посоча за вицепрезидент, беше в изпълнение на партийна поръчка. Казаха, че щял да привлече на наша страна Калифорния и големите пари от Холивуд. И двете неща ни трябваха, за да спечелим изборите. Опитът и характерът му не бяха взети под внимание. — Той се намръщи. — Една седмица преди да положим клетва, вече знаех, че е най-неподходящият човек, но беше късно.

— Заради това ли го поставихте в изолация?

Коментарът сякаш изненада Хейс.

— Забелязал ли си?

— Това е четвъртата администрация, с която работя. Научени сме да си държим устите затворени, но това не означава, че не чуваме и не виждаме нищо…

Хейс поклати глава.

— Бакстър е силна карта. Той и Тътуайлър. Не искам да си имам вземане-даване с нея, но и тя беше част от сделката.

— А какво мислите за директор Роуч? Той е добър човек.

— Да, така е — отвърна президентът. — За съжаление обаче отговаря пред Тътуайлър.

Уорч хвърли поглед към вратата и отново се обърна към президента.

— Сър, ако Екипът за бързо реагиране не дойде навреме, ще трябва да вземем мерки.

— Какви например?

Уорч не навлезе в подробности, докато обясняваше какво очаква да се случи. Нямаше смисъл да притеснява президента. Хейс слушаше напрегнато, докато Уорч излагаше плана си.

 

 

Анна спеше, когато някакъв шум я стресна. Тя отвори очи. В същия миг две ръце я сграбчиха за раменете. Озова се лице в лице с терориста, който я беше отделил от групата за освобождаване. Райли скочи и се опита да се отскубне.

Терористът я стисна за гърлото. Пред очите й закръжиха бели петна. В последен опит да се освободи Райли вряза коляно в слабините на нападателя си. Абу Хасан изстена и отстъпи. После тежката му длан се стрелна към лицето й. Тя залитна и падна на пода.

Никой не смееше да помръдне. Заложниците бяха притихнали, терористите чакаха да видят какво ще се случи. Когато Хасан изстена повторно, другите трима араби, които стояха на пост край вратата, се засмяха. Две жени понечиха да се изправят, за да помогнат на Райли, но Абу Хасан им изкрещя да стоят по местата си. Сетне сграбчи изпадналата в несвяст Райли и я метна на рамото си.

— Ще кача мръсницата горе — обърна се към другарите си. — Който я иска, може да дойде. Като свърша.

 

 

През 1948 година президентът Хари Труман бе поръчал строителна проверка на 148-годишната сграда на Белия дом. Инженерите откриха, че крилото с личните апартаменти е несигурно. Подсилването на конструкцията през 1902 година и построяването на трети етаж през 1927 година бяха довели до претоварване на основите. Тогава бяха посъветвали президента и съпругата му да напуснат сградата и те се бяха преместили в къщата „Блеър“ от другата страна на улицата. Реконструкцията на сградата трая почти четири години. Бяха изградени още две нива под мазето и метална конструкция, която да поддържа остарелите стени на сградата.

На трето ниво се намираше котелното отделение. През последните няколко десетилетия съоръженията тук бяха заменени от далеч по-модерните прибори за защита от химическо оръжие.

Адамс и Рап бяха стигнали до котелното.

— Направо по коридора се намира бункерът на президента — каза възрастният човек. — Като завиеш зад ъгъла, продължаваш още към пет метра и стигаш до подсилена метална врата. Зад нея е преддверието на бункера.

Рап кимна.

— Ние ще тръгнем наляво по стълбите и ще се отдалечим от бункера… нали?

— Да.

— Добре. Да хвърлим още един поглед и да тръгваме. — Погледнаха със специалната малка камера под вратата и встрани от нея. Беше чисто. С пистолет в ръка Рап отвори и внимателно излезе коридора. Завиха наляво и тръгнаха по стълбите към площадката на второ ниво. Адамс прокара малката камера под следващата метална врата. И тук беше чисто. Когато стигнаха на площадката на първо ниво, спряха. Адамс отново провря камерата под вратата. Рап започваше да става подозрителен, че са стигнали толкова далеч и не са се сблъскали с охраната на терористите. Предполагаше, че Азис ще е поставил някаква алармена система.

— Чисто е — прошепна Адамс в ухото на Рап.

Рап погледна дисплея на малкото устройство.

— А в коридора?

Адамс завъртя камерата във всички посоки.

— По-нататък по коридора, отдясно, е нашата врата — прошепна.

— Добре — отвърна Рап. — Постави камерата за наблюдение и когато ти дам сигнал, ме последвай. Стой от дясната ми страна, на една крачка зад мен, без значение какво става.

Адамс прибра малкото устройство. Рап насочи оръжието към вратата, обърна се и кимна.

Адамс отвори вратата, а Рап пристъпи крачка напред. Адамс го следваше по петите. Металната врата автоматично се затвори зад тях. Напредваха безшумно. Рап се оглеждаше за детектори за движение или камери по стените. В средата на коридора Адамс спря пред метална врата, извади шперц и я отвори. Това бе скритият асансьор.

Рап изруга полугласно, докато чакаха асансьора. Тук бяха като живи мишени. Когато вратите на асансьора се отвориха, Адамс даде знак на Рап да влезе вътре. Кабинката беше за четирима души.

Натиснаха бутона и асансьорът тръгна бързо нагоре. Рап подаде автомата си на Адамс, извади микрофона и слушалката си и здраво ги захвана за главата си над бейзболната шапка. В слушалката се чу пращене, но докато се изкачваха, то ставаше по-слабо.

Когато асансьорът спря, Адамс погледна Рап.

— Аз тръгвам пръв — прошепна той. После придърпа микрофона към устата си: — Железния вика командването. Край. — Изчака няколко секунди за отговор и повтори думите си. След третия опит му се стори, че чува нещо, но сигналът беше толкова слаб, че се отказа. Трябваше да се качат по-високо и да включат по-мощния предавател.

Рап погледна малката лампа над главата си. Трябваше да я изключат, преди да отворят вратата. Той свали пластмасовия абажур и отви крушката. После извади малък филтър и го прикрепи към фенерчето на шапката си. Слаба червена светлина обля асансьора.

Адамс натисна един бутон и вратата се отвори. Пред тях имаше стена. Нямаха видимост към коридора. Трябваше да излязат, без да са се огледали. Адамс прокара длан по стената и откри това, което търсеше. Натисна ръчката, една част от стената поддаде и се отвори. Вън цареше пълен мрак.

Командосът огледа помещението и мина през тесния проход. Милт го следваше. Вратата към спалнята пред тях беше отворена. Рап провери за капани около касата. Вътре в спалнята вратата, която водеше към коридора, също бе леко открехната и оттам се процеждаше светлина.

— Затвори това — прошепна Рап.

Адамс избута стената и я върна на мястото й. С леко изщракване тайната врата се затвори.

Рап напредваше крачка по крачка в стаята. Стигна до вратата, която водеше до балкона на Труман — кръгла веранда с изглед към Южната морава. Изведнъж замръзна. При първия оглед не беше забелязал нищо, но сега я видя ясно. Тънка жица минаваше на няколко сантиметра над прага. Рап мигновено вдигна свита в юмрук дясна ръка до главата си. Милт Адамс разбра сигнала и спря.

Рап мразеше бомбите. Не беше имал нито желание, нито търпение да се занимава с експлозиви и гледаше да ги отбягва. Проблемът при бомбата е, че има поне сто начина да я задействаш. Датчик за натиск, магнитен датчик, датчик с инфрачервени лъчи… Списъкът е дълъг. А когато е замесен Рафик Азис… Едно беше сигурно: жицата бе закачена за нещо и той трябваше да разбере какво е то.

Рап внимателно направи крачка надясно и провря заглушителя на пистолета си зад завесата. Не откри нищо. От лявата страна обаче забеляза малка правоъгълна кутия. Жицата беше завързана за нея. Рап се приближи. Изглеждаше, че жицата е единственият начин, по който може да се задейства взривното устройство.

Рап избърса потта от челото си и внимателно отмести завесата. Кутията беше двайсетина сантиметра висока и десет широка. В долната част имаше малък дисплей и лампичка, която мигаше на всеки три секунди. Рап отстъпи.

— Какво има? — прошепна Адамс.

— Бомба. — Рап отново изтри потта от лицето си. — Ако я бяхме задействали, щяха да ни събират с прахосмукачка.

Отправиха се към дрешника в единия край на спалнята. Адамс опипа един от ъглите в дъното му. След секунди намери това, което търсеше. Натисна скритото копче, стената с рафтовете изщрака и се отдели в единия край. Адамс я завъртя и я отвори по-широко.

Влязоха в тайната стая отзад и затвориха вратата зад себе си. Помещението приличаше на тайна командна зала. Беше дълго два метра, метър и осемдесет широко и три метра високо. Стените бяха с бронирано покритие. В шкаф в ъгъла бяха окачени четири костюма за защита от химическо оръжие. Имаше също оръжия и аптечки за първа помощ. Бяха я оборудвали сред инцидента с малкия самолет през 1994-та.

 

 

Техниците, седнали на първия ред в командната зала, бяха чули повикването на Рап, макар и слабо. От пет минути насам трескаво се опитваха да изчистят сигнала. Айрини Кенеди и генерал Кембъл не ги изпускаха от очи.

С помощта на Маркъс Дюмонд, седнал пред клавиатурата във фургона на ЦРУ край оградата на Белия дом, напредваха бързо.

Когато Рап започна да предава от по-мощната радиостанция, всички въздъхнаха с облекчение.

— Каква е обстановката, Мич? — заговори пръв Кембъл.

Рап докладва как е минало влизането, описа подробно взривното устройство, което беше открил в една от президентските спални, и зачака инструкции.

Кембъл се замисли.

— Продължавайте с разузнаването, а ние ще решим какво да правим с бомбата — каза след малко.

— Разбрано — отвърна Рап.

В контролната зала в Ленгли един от техниците вдигна ръка. Кенеди се наведе напред, за да го изслуша. После вдигна микрофона си:

— Железен, искаме да осъществиш контакт чрез портативната си радиостанция.

— Разбрано — отвърна Рап. Постави отново слушалката в ухото си и микрофона пред устата си: — Проба. Едно, две, три. Чувате ли ме? Край.

След няколко опита отново вдигна по-мощната радиостанция:

— Портативната ми радиостанция не работи. Край.

— Ние те чуваме, Мич — отвърна Кенеди. — Ти не ни ли чуваш?

— Не ви чувам.

— Ще се заемем с проблема — каза Кенеди. — Проверете какво е положението на втория етаж. Обадете се след трийсет минути.

— Разбрано. Ще започна да поставям камерите за наблюдение. Край.

Рап прекъсна връзката и се зае да подготвя раницата.

— Първо по стълбищата, нали? — попита Адамс.

— Да. Както преди, Милт. Отваряй си очите и не минавай там, където аз не съм минал. Разбрано?

— Разбрано. — Адамс изглеждаше притеснен. — Трябва да се облекча.

Рап се засмя.

— Това ще бъде първата ни спирка по пътя.

Адамс отвори тайната врата и двамата отново влязоха в дрешника. Рап застана до входа на спалнята, докато Адамс отиде до тоалетната в другия край. През това време командосът огледа стаята и забеляза нещо, което не беше видял преди. Нещо странно. Леглото на президента беше в безпорядък. Когато се приближи, Рап изтръпна. На чаршафите имаше петна от кръв, отстрани висеше сутиен.

Когато Адамс излезе от тоалетната, Рап му посочи леглото. Никой не пророни и дума. Рап извади една камера и се приближи до масата. Внимателно прикрепи камерата отдолу, така че обективът й да гледа към стаята.

След това направи знак на Адамс.

— Да вървим. — До вратата спря. Адамс прокара отдолу оптичния кабел, в края на който бе камерата, за да провери коридора. Там лампите бяха включени и се виждаше ясно.

Коридорът и преддверието към личните помещения на втория етаж бяха доста широки. Имаше вградени библиотеки и портрети на покойни президенти. Няколко дивана придаваха на помещението атмосферата на гостна.

Адамс завъртя камерата.

— Изглежда чисто.

— Нека и аз да погледна — каза Рап. Адамс кимна. Командосът огледа коридора. После бавно натисна бравата и пристъпи напред.