Винс Флин
Орион (48)

ГЛАВА 48

Мериленд, сряда вечерта

 

Буря от чувства бушуваше в гърдите на Рап. Гордостта и удовлетворението от постигнатата трудна победа се смесваха с усещането за нещо невъзвратимо изгубено. С оперативната му дейност беше свършено. Предателят Ръдин бе постъпил като истински страхливец — бе се хвърлил през прозореца. Един проблем по-малко!

Когато самолетът му кацна в „Андрюс“, група всезнайковци от ЦРУ и Пентагона го пресрещнаха, за да го разпитат. Рап им каза, че ще трябва да почакат, но те настояха. Тогава той им каза да вървят на майната си. Преди да излезе от базата, прекара няколко минути с Кенеди. Тя бе предложила да вземе със себе си и Анна, но той отказа. Кенеди го информира за случилото се след обръщението на президента в понеделник вечерта. Буквално всяко списание, вестник и телевизионен канал се бяха обадили в службата за връзки с обществеността на ЦРУ, за да уредят интервю с новия герой на Америка.

— И какво им казахте? — попита Рап.

— Че няма никакъв шанс да дадеш интервю.

— Добре ме познаваш.

— Прекалено добре.

Тя се опита отново да постави въпроса за Анна, но той я отряза. Искаше да остане сам няколко дни; когато си починеше, щеше да й се обади. Кенеди го изпрати с поглед, разтревожена, когато той се качи в колата и се отдалечи. Виждаше, че страда.

Рап се понесе по провинциалните пътища на Мериленд. Очакване и вълнение го изпълваха. Преди да замине за Саудитска Арабия, той се обади в апартамента й и остави съобщение. „Ще съм си вкъщи в сряда вечерта. Много ми липсваш. Щях да съм ти много признателен, ако беше в къщата, когато си дойдох от Италия.“ Сметна, че така е по-добре. Беше й подал ръка; сега тя бе на ход.

Толкова дълго се беше стремил към нормален живот, семейство, любов… И сега, след всичките тези години, можеше да го постигне. Анна беше жената, на която искаше да посвети живота си. Въпреки случилото се в Милано той с цялото си сърце знаеше, че желае да дочака края на дните си с нея, но също така си даваше сметка, че не може да я накара насила. Анна беше малко опърничав човек. Не обичаше да й нареждат какво да прави.

През тази студена ноемврийска вечер Рап се почувства уязвим. Стараеше се да не прекалява с надеждите и мечтите, но страшно много искаше, когато пристигне, Анна да е в къщата.

Зави по автомобилната алея, фаровете му осветиха дългия двор, а после къщата и гаража. Сърцето му се сви от разочарование. Той спря колата. Беше седем и единайсет вечерта, а нея я нямаше. Паркира пред гаража. Без да вади багажа си, тръгна към външната врата.

Отключи и набра кода за изключване на алармата. Отиде в кухнята, за да провери телефонния секретар. Беше пълен. Изруга и като някакъв наркоман, търсещ дозата си, се зае да го прослушва. Пропускаше съобщенията, щом чуеше, че гласът не е на Анна. С всяко следващо разочарованието му растеше.

След последното се обърна, отиде до хладилника и извади бутилка бира. Чувстваше се като в безтегловност. Взе якето си и излезе на верандата. По някаква необяснима причина му се поиска да види водата. Загледа се в тъмния залив. Опита да я оправдае. Почувства се жалък. Защо хранеше празни надежди? Прииска му се да се захване с нещо, с каквото и да е, само да прогони болката от съзнанието си. Отиде да нацепи дърва за огъня.

Пет минути по-късно му поолекна. Пламъците се разгаряха, брезовите дърва весело припукваха. Вятърът отнасяше дима към залива. Отпи от бирата и загледан в огъня, си спомни, че Анна му подари за рождения ден газов котлон. Изведнъж го обзе чувството на непоносима самота. Беше прекарал години в прикриване на мислите си. Емоциите за него бяха лукс, който не можеше да си позволи. Анна беше променила това. Тя му бе помогнала да открие чувствата си. Сега тези чувства се бяха обърнали срещу него. Болката беше непоносима.

Една сълза се отрони от очите му. Как щеше да живее без нея? Ароматът на косата й, допирът до кожата й, очарователните й зелени очи, смехът й — всичко това вече го нямаше. Той се чувстваше някак измамен. Беше направил големи жертви, а в замяна искаше само едно. Малко щастие. Спътник, с когото да прекара остатъка от живота си.

Щеше да оцелее, знаеше. Беше роден да оцелява. Болката от загубата щеше да намалее, но раната никога нямаше да заздравее напълно. Друга жена нямаше да има, поне за доста дълго време. А ако и когато откриеше такава, тя изобщо нямаше да може да се сравнява с Анна. Тя беше единствената му истинска любов и той я беше загубил.

Райли стоеше в сянката, близо до стената на къщата, и го наблюдаваше. Усети дима, когато слезе от колата, и отиде направо в двора. Не искаше да го чака вътре. Искаше да му даде урок. Да го накара да се почувства така, както тя се беше почувствала. Сега, застанала в сенките, тя виждаше болката му и не можеше да издържа повече.

Пристъпи към него. Той се втренчи в нея като дете, когато се събуди от дълъг сън. Тя срещна пълните със сълзи очи.

Протегна ръка, сякаш да вземе болката му.

— Скъпи, извинявай.

Рап я сграбчи, придърпа я към себе си и зарови лице в гърдите й. Райли го целуна по главата и прокара пръсти през косата му.

— Как се почувства, като не ме завари у дома?

— Като нищожество.

— Исках да разбереш какво е да чакаш, да се вълнуваш и да се притесняваш. Така се почувствах аз в Милано.

— Не е забавно.

— Не, не е. — Тя вдигна лицето му. — Сега, когато знаеш колко болезнено е да ме изгубиш, обещай ми, че няма да позволиш никога повече да изпадна в същата ситуация.

— Обещавам.

Устните им се сляха в дълга целувка.

С мъка се откъснаха един от друг. Рап я помоли да почака отвън за минута. Изтича в къщата и се качи горе. Миг по-късно отново излезе на верандата. Стисна Райли за раменете и я накара да седне на стола. Коленичи пред нея.

— Помниш ли кога се запознахме?

Райли го изгледа недоверчиво, сякаш въпросът беше уловка. Нямаше как да забрави кога се бяха срещнали. Той й беше спасил живота.

— Разбира се, че помня.

— Помниш ли какво ми каза, когато свърши кризата със заложниците? Че така е писано?

— Да.

— Още ли вярваш в това?

— Да.

— Аз също. — Той обхвана с длани лицето й. — Мисля, че бях пратен да те спася, за да можеш по-късно ти да дойдеш и да спасиш мен.

— Как?

— Като прекараш живота си с мен. — Рап извади от джоба си пръстен. Стисна ръката й и изрече задавено: — Анна, ще се омъжиш ли за мен?

Очите й се напълниха със сълзи от радост, долната й устна се разтрепери, когато той сложи пръстена на пръста й. Останала без дъх, тя кимна едва и се хвърли в обятията му.