Винс Флин
Орион (45)

ГЛАВА 45

Оперативна зала, понеделник следобед

 

Полковник Грей беше информирал генерал Флъд по защитена срещу подслушване спътникова връзка, че екипът е изпълнил основната задача без жертви и е на път за „Скорпион 1“.

Хейс имаше чувството, че нещо прояжда отвътре стомаха му. Толкова беше напрегнат, че несъзнателно закрачи напред-назад из залата. Макар това да помогна на главнокомандващия да се поотпусне, на останалите не им свърши никаква работа.

Хейс беше взел най-смелото и дръзко решение в политическата си кариера. Без съмнение беше постъпил правилно, което не означаваше обаче, че му харесва да е така. Дълбоко в себе си той съзнаваше, че Израел го е използвал. Бяха изпратили Бен Фридман във Вашингтон, знаейки, че Америка няма да остане безучастна. Ако Израел беше взел нещата в свои ръце и беше бомбардирал Ирак, арабската коалиция, организирана срещу Саддам, щеше да се разцепи. Израел си даваше сметка, че на Хейс не му остава нищо друго, освен да действа решително.

Това някак засенчи всичко останало, което беше вършил през миналата седмица. Робърт Хейс беше горд мъж и се стремеше винаги да постъпва правилно. Той не обичаше да го водят за носа и да си играят с него. Не обичаше да бъде оръдие в чужди планове. Докато крачеше, той взе решение. Някои неща щяха да се променят, щом мисията приключеше. Ако акцията се провалеше, с него беше свършено. Единственият начин да изгаси пожара, запален от конгресмена Ръдин, беше да удържи пълна победа. Нищо друго нямаше да го спаси и враговете щяха да се нахвърлят върху му. Хейс не хранеше илюзии за бъдещето си. Ако Рап и екипът от „Делта“ не успееха да се върнат от Ирак с ядрените устройства, него щяха да го разпънат на кръст.

Взря се в големия екран и петте сини триъгълника на запад от Багдад. Само ако можеха да се задвижат! Погледът му се премести върху един от другите телевизори, включен на Си Ен Ен. Конгресменът Албърт Ръдин бълваше огън и жупел по отношение на бомбардировката на Ирак. Преди това Хейс го беше гледал по Ен Би Си. Със сигурност до края на деня конгресменът щеше да „разлае кучетата“. Този задник вече настояваше за слушания и разследване на военната акция.

Точно в този миг президентът реши, че ще унищожи Албърт Ръдин, каквото и да му струва. За цялата му над двайсет и пет годишна кариера подобни мисли му идваха за първи път. Но сега той се размечта как ще съсипе в политически план Ръдин. Ръдин беше предупреден да си наляга парцалите, и то не само от Хейс, а и от ръководството на цялата партия. Беше му отправен строг ултиматум, но въпреки всичко продължи. Щеше да си плати за магарешкия инат и арогантност. Ако Рап и „Делта“ изпълнеха задачата си, щяха да дадат на Хейс меча, необходим му да свърши работата. Но ако се проваляха, мечът щеше да отиде при Ръдин. Така или иначе, само един от двамата щеше да оцелее.

Докато Хейс започваше поредната си обиколка около масата, шефката на кабинета Валъри Джоунс му протегна някакви листове.

— Прегледайте това, моля.

Президентът взе четирите страници и без да казва нищо, се зае да ги чете. Успокоително беше, че има с какво да се разсее от мисълта за мисията. По средата на първата страница той спря, подпря листа на стената, задраска някаква дума и добави на ръка друга. Четеше изявлението си, написано от Валъри Джоунс и прессекретарката на Белия дом Мишел Бърнард. Залата за пресконференции на горния етаж вече се пукаше по шевовете от репортери и фотографи, които чакаха Бърнард да ги осведоми какво става. Хейс направи няколко промени и върна листовете на Джоунс.

— Изглежда добре. Добави обаче едно нещо.

Прекъсна го баритонът на Флъд:

— Господин президент, изтеглянето е завършено. Екипът е на път за Саудитска Арабия.

Хейс се обърна към големия екран. Петте сини триъгълника най-накрая бяха започнали да се местят.

— И се връщат до един? — поиска да се убеди президентът.

— До един — потвърди генералът.

Президентът се обърна към Джоунс и Бърнард:

— Качете се горе и дайте брифинг. Кажете, че ще направя обръщение към нацията довечера в девет часа.

— Трябва да обсъдим… — започна Джоунс.

— Всичко е наред, Валъри, знам какво правя!

— Но, сър, дори нямате подготвена реч…

— Не се притеснявай. Няма нужда от реч.

Когато двете излязоха, Хейс се върна при масата. Генерал Флъд му махна да седне и се наведе към него:

— Господин президент, все още задържаме полета на F–111. Какво да правим?

Хейс хвърли поглед към екрана. Добре знаеше кои са второстепенните цели. Бяха подбрали четири бункера за командване и контрол и четири двореца на Саддам. Хората от Националната разузнавателна служба бяха избрали дворците от списък с над двайсет след подробно изучаване на хиляди фотографии. В четирите, които избраха, имаше най-голяма вероятност да се крият инсталации за производство на оръжия за масово поразяване. Хейс разбираше, че сега е най-подходящият момент да ударят. Трябваше да балансира човешките загуби на цивилни на едната везна и шанса да нанесе съкрушителен удар на Саддам — на другата. Суперпроникващите бомби щяха да разрушат до основи целите. След кратък размисъл президентът погледна Флъд в очите:

— Имаш разрешението ми.

Флъд вдигна слушалката.

— Започвайте — нареди кратко.

Кенеди сложи ръка на рамото на президента.

— Сър, трябва да проведем няколко обаждания.

Хейс въздъхна. Списъкът беше дълъг и имаше доста да обяснява. Кенеди предложи първо да се обадят на министър-председателя Голдберг. Президентът се съгласи. След малко двамата мъже вече говореха по защитената връзка.

— Господин премиер — започна Хейс.

— Чаках да се обадите, господин президент — отвърна, леко раздразнен, Давид Голдберг.

— Извинете ме, че не ви уведомих за операцията предварително, но поради очевидни причини я пазихме в пълна тайна.

Голдберг, верен на своя лаконичен стил, попита направо:

— Имате ли да ми съобщите някакви новини?

— Да. Преди около час американски специални части щурмуваха болницата „Ал Хюсеин“ в Багдад и постигнаха основната си цел. Оръжията, които те търсиха, сега са у нас, а обектът е разрушен без никакви щети на болницата.

Последва невероятно дълго мълчание. Най-накрая Голдберг изрече:

— Господин президент, народът на Израел ви е длъжник.

Хейс се усмихна на Кенеди, която слушаше разговора на другия телефон.

— Много любезно от ваша страна. Извинявам се, че не мога да говоря дълго, но ще чакам да се срещнем другата седмица.

Израелският министър-председател планираше да посети Вашингтон скоро заради насрочените мирни преговори с палестинците.

— Убеден ли сте, че арабският ми съсед ще дойде след това, което се случи тази вечер?

— О, сигурен съм, че Ясер ще дойде. Няма да пазя тайната дълго. Имам намерение да кажа на целия свят какво е искал да направи Саддам.

— Надявам се ролята на моята страна да не бъде спомената — вметна тревожно Голдберг.

— От само себе си се разбира.

— Вие сте голям съюзник на израелския народ, господин президент.

— А Израел е бил винаги голям съюзник на Съединените щати — отвърна Хейс; не звучеше много убеден. Кенеди му подаде листче с едно име. Хейс кимна и продължи: — Господин Голдберг, ще ми направите ли услуга? Предайте моята благодарност и извинение на полковник Фридман.

— С удоволствие, но за какво трябва да се извинявате?

— Посрещнах го малко хладно, когато дойде във Вашингтон миналата седмица.

— А, не се притеснявайте за това — засмя се Голдберг. — Новините, които ви е донесъл, със сигурност не са ви развеселили.

— Е, това не променя факта, че не бях гостоприемен. Грешно беше от моя страна да се държа така и поради тази причина бих искал да му се извиня. Всъщност… мисля, че трябва да го вземете с вас следващата седмица. Америка му дължи благодарност и аз бих искал да му я изкажа лично.

— След като толкова настоявате, господин президент, мисля, че полковник Фридман ще бъде поласкан от подобна чест.

— Добре тогава… кажете на полковника, че ще очаквам лично да му благодаря следващата седмица. Сега трябва да вървя. — Президентът още веднъж изслуша благодарностите на Голдберг и затвори.

Кенеди се усмихна широко. Рядко показваше чувствата си.

— Перфектно беше, сър.