Винс Флин
Орион (10)

ГЛАВА 9

Тел Авив, сряда сутринта

 

Лъскавият черен мерцедес летеше по улиците на Тел Авив. Колата бе с матови бронирани стъкла, подсилен срещу мини под, бронирани плочи отстрани и на покрива. Бен Фридман седеше сам на задната седалка. Двамата бодигардове от МОСАД седяха отпред. Единият караше колата, другият стискаше пушка. Малък оръжеен арсенал беше укрит навсякъде из автомобила в случай на нападение, което си беше много реална заплаха. Толкова реална, че Фридман за един ден се местеше няколко пъти от една кола в друга, винаги в подземен гараж или в някой отдалечен район.

Полковник Бен Фридман, генерален директор на МОСАД, беше може би най-мразеният човек в Близкия изток.

Тъмната репутация не притесняваше Бен Фридман. Всъщност той правеше всичко в рамките на правомощията си да усилва и поддържа страха. Нищо че трябваше непрекъснато да е обкръжен от бронирани стъкла и тежковъоръжени мъже.

През първите четирийсет години от съществуването си МОСАД беше обвит в секретност до такава степен, че сменящите се директори не бяха известни на никого освен на правителството. Времената обаче се бяха променили. През деветдесетте анонимността на службата изчезна и мястото на генералния й директор стана едно от най-горещите в кабинета. Името на Бен Фридман беше по вестниците ежедневно, лицето му често се появяваше по телевизията. Всеки терорист можеше да го разпознае.

Чистките, което МОСАД преживя през деветдесетте години, научиха Фридман да играе хитро с политиците. Животът му принадлежеше на страната му и на МОСАД. Министър-председателят и останалите дърдорковци бяха на втори план. Те едва не бяха унищожили най-ефективната шпионска служба в света с непрестанното си желание да се месят. От 1951 до 1990 г.‍ МОСАД ръководиха само шестима директори, но по време на политическите катастрофи през деветдесетте на поста се изредиха четирима. Липсата на приемственост в ръководството имаше опустошителен ефект върху набирането на нови кадри и морала на служителите на МОСАД. Въпреки това, когато беше посочен за поста от сегашния министър-председател, Бен Фридман прие със задоволство.

Фридман съзнаваше нещо, което четиримата му предшественици не можаха да прозрат. За да ръководиш най-добрата шпионска служба в света, трябва да действаш като диктатор, а не като политик. А за да си диктатор, трябва да имаш власт. Фридман беше живял доста време в Америка и беше работил в тясно сътрудничество с ЦРУ. Бе разбрал, че ЦРУ е било принудено да се адаптира към политическата игра много по-рано от МОСАД. Вашингтон беше политическа джунгла, медиите в Съединените щати бяха абсолютно необуздаеми, сравнени с парцалите в Израел. Томас Стансфийлд беше показал на Фридман как да постига резултати в свръхполитизирана среда.

Стансфийлд даваше на всички ясно да разберат, че неговата служба не се занимава с политика. Първото нещо, което направи, беше да създаде източници за финансиране извън официалните канали, за да може да действа без благословията на политиците от Хълма и без те да знаят за операциите на Управлението. После започна да използва масивите с информация на ЦРУ срещу всеки един политик, който се опиташе да забърка ЦРУ в политически игри. Повечето от действащите лица във Вашингтон разбираха, че ЦРУ се занимава с мръсна работа, и гледаха да не му се пречкат на пътя. Но винаги се намираха и опортюнисти, които гледаха само да напреднат в кариерата, в партията или и в двете. Стансфийлд съсредоточи дейността си върху събиране на досиета за онези политици, които бяха особено агресивни, и през годините постигна забележителни успехи в укротяването на вълците.

Фридман беше разбрал, че политиците в Израел не са по-различни. Тези, които гледаха да се издигнат до по-горните етажи на властта, до един бяха въвлечени в нещо нередно или пък имаха тъмно минало, което искаха да запазят в тайна. Фридман събираше тази информация като допълнителна застраховка, която помагаше да усмирява и властващите, и опозицията. След като фланговете му бяха защитени, той можеше да се заеме с истинската си работа войната срещу тероризма.

Слънцето печеше, беше близо трийсет градуса. Както пешеходците, така и колите бяха малко. Лимузината стигна до сградата, в която се помещаваше кабинетът на министър-председателя. Шофьорът се обади по радиостанцията, за да съобщи за пристигането им. Охраната огледа улицата за признаци на засада, след което се обади на колата, че теренът е чист. Когато бронираната лимузина зави към сградата, тежката бариера — стена на подземния гараж, се прибра под земята и четирима души с напрегнати погледи и картечни пистолети „Узи“ се разпръснаха ветрилообразно, за да осигурят охрана.

Мерцедесът влезе в гаража и бариерата изскочи от земята почти веднага. Такъв бе животът в Израел и никой от мъжете, които току-що бяха участвали в кратката операция, не се замисли за това. До един бяха израснали на фронтовата линия. От малки бяха научени да не взимат непознати предмети в ръце, да бъдат подозрителни към чужди хора и да повикат полицията, ако забележат и най-малък признак за нещо нередно. Техният враг се разхождаше между тях. И ден не минаваше, без да си го припомнят. Да се отпуснеш, да свалиш гарда, беше все едно да повикаш смъртта.

Фридман слезе от колата, като остави специално изработеното си метално куфарче на двамата бодигардове. Беше облечен в светли панталони и широка едноцветна риза с къси ръкави. Ризата, разбира се, не беше запасана и пистолетът му стоеше в кобура отзад на кръста. Двама души от охраната ги придружиха до асансьора и ги отведоха до кабинета на министър-председателя. Фридман мълча през цялото време, докато вървеше към осигурената срещу подслушване конферентна зала без прозорци. Седна и забарабани с дебелите си пръсти по лъскавата дървена повърхност на масата.

Миг по-късно в стаята влезе Давид Голдберг. Генералът от Сухопътните сили, корав здравеняк, който не обичаше празните приказки, оглавяваше консервативната партия „Ликуд“. Въпреки че имаха само деветнайсет депутатски места в 120-членния Кнесет, Голдберг беше избран с голямо мнозинство. На тях им беше писнало от непрекъснатите компромиси, които Партията на труда правеше с Ясер Арафат. Голдберг беше издигнат на поста от вълната за национално единство. Беше му гласувано доверие, че ще обуздае палестинския сепаратизъм. Това беше предизборното обещание, което той възнамеряваше да удържи. Но си даваше сметка, че няма да оправдае това доверие без помощта на Бен Фридман.

С оредялата си бяла коса, загоряло лице и двойна гуша Голдберг приличаше на Уинстън Чърчил. Беше едър, отпуснат мъж, но с хаплив нрав и невероятен кураж. Беше се отличил на бойното поле по време на войната Йом Кипур и никога не забрави мерзкото и подло нападение на съседните на Израел арабски страни по време на един от най-свещените празници в еврейския религиозен календар.

Израелските правителства през последните две десетилетия се бяха сменяли често, като проваляха едно след друго мирните споразумения с арабите. И когато всички опити да се постигне мир между израелци и палестинци пропаднаха и кръвта започна да се лее, народът се обърна към партията на Голдберг да поеме властта. Също като от Чърчил, страната му се нуждаеше от него само във време на ужасни трудности.

Голдберг приглади вратовръзката на корема си и се облегна в стола си.

— Та как вървят работите при американците?

Фридман беше отказал да се обади на Голдберг след срещата си с американския президент. Тъй като много добре познаваше възможностите на АНС, предпочете лично да съобщи новините на министър-председателя.

— Нещата потръгнаха бавно, но мисля, че ще постигнем целта си.

Голдберг харесваше президента Хейс и неговата твърда позиция срещу тероризма, но хранеше известни подозрения към него. През годината, откакто беше в Белия дом, Хейс бе дал ясно да се разбере, че няма да се остави да го води за носа еврейското лоби в Щатите. Голдберг разбираше най-добре от всички, че тяхното асо в ръкава, техният скрит коз са приятелски настроените към тях евреи в Америка.

— Защо са потръгнали бавно?

— Според мен на президента Хейс не му хареса фактът, че аз, а не ти, му се обадих.

— Със сигурност е разбрал защо не съм се обадил аз.

— Както споменах, след като им казах какво сме разкрили, нагласата му се промени.

— И каква беше реакцията му?

Фридман се усмихна широко, като си припомни напрежението на лицето на Хейс.

— Не беше щастлив.

Голдберг намираше подобни разговори за отегчителни. На Фридман човек трябваше да му вади думите с ченгел!

— Какво каза?

— Нищо. Не беше и необходимо. Гневната му физиономия говореше вместо него.

— Кой друг присъства на срещата?

— Доктор Кенеди, генерал Флъд, Майкъл Хейк и Валъри Джоунс.

— Някой от тях говори ли?

— Не.

Месестото лице на Голдберг се намръщи.

— Това ми се струва доста необичайно. Ти как мислиш?

— Не. Президентът Хейс и преди е демонстрирал, че интересите на Америка не винаги съвпадат с нашите.

Упорито отказвайки да признае този факт, Голдберг натърти:

— Може и да е така, но не обяснява защо другите не са говорили. За Бога, та ние сме единственият им истински и верен съюзник в този проклет район на света!

Фридман се усмихна. Голдберг нямаше качества за разузнавач. Твърде емоционален беше.

— Президентът определено не хареса начина, по който поисках неофициалната среща. Предполагам, че е инструктирал всички да си държат устата. — Сви рамене: — Това не е нещо необичайно, Давид. Шефът на МОСАД често е посрещан студено и резервирано. Дори и в собствената си страна.

Голдберг кимна. Фридман беше прав. Някои от членовете на кабинета му млъкваха моментално, когато страховитият директор на МОСАД влезеше в стаята.

— И какъв е резултатът?

— Говорих с доктор Кенеди след срещата. Отнесоха се много сериозно и ще поддържат връзка с нас. Тя ме помоли да запазим търпение и да не правим нищо, докато те не стигнат до някакво приемливо решение.

Голдберг подскочи.

— Не им ли каза точно това, което ти наредих? Има само едно решение на проблема и то не е дипломация или икономически санкции! Военна акция е единственото решение!

Фридман вдигна ръка.

— Не се тревожи, Давид. Предадох едно към едно думите ти на доктор Кенеди. Както ти споменах вече, преди да замина, след последната демонстрация на дързост от страна на Саддам президентът Хейс само си търси повод да го удари. А това е добър повод.

— Но онези ядрени бомби могат да бъдат преместени! — Голдберг не се успокояваше. — Ако Саддам разбере, че ние или американците знаем за тях, ще ги разпръсне из цял Ирак само за секунди! — Премиерът стовари юмрук върху масата. — Това е единственият ни шанс!

— Но американците не го схващат…

— Не претендирам, че разбирам мисленето на американците! — От устата Голдберг се разхвърчаха слюнки. — Те често правят неща, които за мен са напълно безсмислени.

— Да, но не и президентът. Той мрази Саддам поради причини, които ние с теб знаем много добре, и в крайна сметка ще стори точно това, което ти казах.

Голдберг поклати глава.

— Не знам. Може да сезират ООН или да направят някой друг клоунски трик, като да се появят по телевизията например. — Той застрашително вдигна показалец. — Никога не подценявай егото на един американски политик. Те обожават да са в светлината на прожекторите. Президентът Хейс може да реши да излезе с телевизионно обръщение и да обяви пред света, че Саддам има атомна бомба. И проклетите араби ще се изправят срещу Ирак, преди да сме се опомнили!

Фридман поклати глава.

— Президентът ще спечели подкрепата им, като превърне онази болница в развалини. Никой от нас не иска Ирак да се присъединява към ядрения клуб. А Хейс е много решителен мъж. Той не умува излишно, а знае какво точно трябва да стори.

— Ами болницата? Американците сигурно изтръпват, като си представят ужасната картина.

Шефът на МОСАД се поколеба дали да отговори. Голдберг имаше право.

— Без съмнение този аспект наистина е тревожен, но те знаят, че бездействието ще бъде още по-лошо.

— Не казвам, че ще бездействат. Имам предвид, че те ще гледат да минат с някоя половинчата акция.

— Разбирам какво имаш предвид, но не съм съгласен с теб, Давид. Познавам президента. Бомбите ще се изсипят върху Багдад до две седмици и американците ще са решили нашите проблеми.

Министър-председателят изгледа изучаващо Фридман.

— Де да можех и аз да съм толкова уверен като теб! Вече наредих на нашите военновъздушни сили да се подготвят за удар. Няма да седя със скръстени ръце и да чакам американците да се накумят. И да се чудя дали ще се опитат да отнесат въпроса до ООН, или пък ще излязат пред медиите. Ще изпратя самолетите незабавно! Няма да оставя на Саддам никакъв шанс да премести бомбите!

Думите на Голдберг предизвикаха усмивка на лицето на Фридман. Той се възхищаваше на борбения дух на премиера. Ако имаше повече политици като него, никога нямаше да се забъркат в сегашната каша с палестинците.

— Какво ти е толкова смешно? — разяри се Голдберг.

— Разбра погрешно усмивката ми, Давид. Тя беше от възхищение. Американците ще атакуват точно заради това, което току-що каза. Те знаят, че ако не се погрижат за проблема, ти ще го сториш. А това, приятелю мой, е нов проблем, с който не искат да си имат работа. Президентът Хейс ще заповяда да ударят и така ще се погрижи за нашия проблем. Само бъди малко по-търпелив и им дай време да се организират.

— Ще им дам малко време, но търпелив няма да бъда! За нищо на света няма да позволя на Саддам да завърши работата си по ядрените оръжия. Дори и това да означава, че ще трябва да влезем във война с Йордания, Сирия и Ирак. Армията ни е способна да ги смачка!

— Ами Египет?

— Те нямат куража да се бият. Знаят какво ще им се случи, ако се опитат да прекосят пустинята. Освен това не се подвеждат толкова лесно, колкото Саддам, Сирия и Йордания. — Голдберг уверено поклати глава. — Не, те няма да предприемат нищо. Ти си боец като мен, Бениамин. Знаеш много добре, че арабите няма да ни сторят нищо. Само ще ни обсипят със заплахи.

Фридман отново се усмихна. Беше съгласен с всичко, което Голдберг каза току-що.

— Ти си стар и корав воин, Давид. Народът на тази страна сигурно няма никаква представа какъв късмет е, че ти управляваш в такива трудни времена. — Фридман се изправи, погледна министър-председателя в очите и добави: — Американците ще ни послушат, обещавам ти.