Винс Флин
Орион (1)

Доктор Айрини Кенеди стоеше край прясно засипания гроб и плачеше. Присъстваха малко хора — роднини и неколцина приятели. Останалите вече бяха на път за града, където в дома на една от близките на починалия щеше да има помен. Директорката на Центъра за борба с тероризма към ЦРУ искаше да прекара няколко мига сама на гроба на учителя си. Кенеди вдигна глава и избърса сълзите си, без да обръща внимание на лютия студ, обхванал западната част на Южна Дакота. Това бе последната й възможност да изрази мъката си от загубата на човека, който я беше научил на толкова много, така открито. После се връщаше във Вашингтон, където й предстоеше може би най-голямото изпитание в живота й. Стансфийлд й бе казал да не се притеснява. Беше уредил всичко необходимо. Тя щеше да заеме мястото му като директор на Централното разузнавателно управление. Кенеди не гореше от нетърпение да преживее процеса по утвърждаването си на тази длъжност. Притесняваше се, че ще трябва да бъде на нивото на покойния си шеф. Най-великия мъж, когото познаваше.

Томас Стансфийлд умря през една хладна есенна утрин. Децата, внуците му и Айрини Кенеди бяха до него. Преди да угасне, бе прекарал няколко дни в креслото си с притъпено от морфина съзнание, загледан в танца на последните есенни листа през последната есен в живота си. Всичко мина точно така, както той искаше.

Издигането на Томас Стансфийлд до върха на Централното разузнавателно управление се беше превърнало в легенда. Роден близо до градчето Стоунвил в Южна Дакота през 1920 г.‍, той излезе на преден план по време на две от най-трудните за страната му десетилетия. Безгрижните дни на неговата младост бяха съсипани от сухи горещи лета и апокалиптични прашни бури. Голямата депресия също взе своя дан от семейство Стансфийлд.

Родителите на Стансфийлд бяха емигранти. Бяха дошли от Европа през годините след Първата световна война, баща му — от Германия, майка му — от Норвегия. Томас Стансфийлд израсна пленен от разказите на родителите, бабите и дядовците си за техните родни места. В училище научи английски, но вечер, край огъня у дома, се говореха родните езици на неговите предци. Беше отличен ученик, поминъкът на семейството му — фермерството, не му беше по душа. Искаше някой ден да се върне в Европа и да изследва корените на рода си. Когато съдбата му даде възможност да влезе в Държавния университет на Южна Дакота с пълна академична стипендия, седемнайсетгодишният Томас не се поколеба нито за миг.

В колежа не му беше трудно. Завърши инженерство и история първи по успех в курса. Докато горещите и гладни дни на трийсетте се изнизваха, Стансфийлд разпозна нещо много по-зловещо на хоризонта. Повечето му съкурсници и преподаватели се бяха съсредоточили върху вътрешните проблеми на Америка, но той не изпускаше от погледа си възхода на фашизма в Европа. Умът му подсказваше, че предстои нещо голямо и знаменателно.

Франклин Делано Рузвелт също разбираше, че нещо пагубно става в Европа и в Далечния изток. Но в края на трийсетте Рузвелт не можеше да направи нищо. Политическата воля Америка да се намеси още не беше съзряла. Страната беше загубила твърде много свои синове в Първата световна война. Затова Рузвелт, политик, който винаги бе постъпвал разумно, се готвеше за войната така, както можеше. Едно от нещата, които стори, беше да повика близкия си приятел Дивия Бил Донован. Донован, нюйоркски юрист, беше награден с Медал на честта, задето беше командвал 69-и пехотен полк по време на Първата световна война във Франция. Той бе един от най-ценните и полезни съветници на Рузвелт. По настояване на Донован Рузвелт одобри формирането на Отдела на стратегическите служби (ОСС). Едно от първите неща, които Донован стори, беше да „претърси“ въоръжените сили и университетите за млади мъже с езикови умения, които да помагат на ОСС в анализирането на съобщенията, прехванати от страните от Оста. Донован имаше и нещо друго предвид. Той знаеше, че въпросът не е дали Америка ще се включи във войната, а кога. И когато това се случеше, той искаше да бъде подготвен и да може да вкара американци зад фронтовата линия на германците, за да организират силите на съпротивата, да събират разузнавателна информация и ако им наредят, да убиват врага.

Томас Стансфийлд беше един от най-добрите хора на Дивия Бил Донован. Слабото фермерско момче от западните степи на Южна Дакота говореше перфектно немски, норвежки и владееше прилично френски. По време на войната Стансфийлд беше спуснат с парашут първо в Норвегия, а по-късно и във франция. Едва навършил двайсет, той беше назначен за водач на един от най-ефективните екипи на ОСС — „Джедбърг“. След войната генерал Айзенхауер щеше да каже, че нахлуването във Франция нямаше да е възможно, ако не бяха храбрите екипи „Джедбърг“, които организираха предварително френската съпротива, осигуриха подробни разузнавателни данни и в крайна сметка объркаха движението на германските части през първите дни след десанта в Нормандия. Томас Стансфийлд беше един от тези смели мъже, които действаха във вражеския тил месеци наред, подготвяйки терена за кампанията на съюзниците. В нощта преди деня „Д“ Стансфийлд и неговият екип „Джедбърг“ взривиха важна железопътна линия и телефонна централа.

След войната Стансфийлд продължи да служи на страната си. Когато беше създадено ЦРУ — през 1947 г.‍, той бе един от неговите първи служители. Остана в Европа през по-голямата част от последвалите четири десетилетия. Почти цялото време прекара зад Желязната завеса. Той беше един от най-ефективните вербовчици на чужди агенти за Управлението. През осемдесетте президентът Рейгън беше толкова впечатлен от желязната воля на този мъж, че го направи шеф на резидентурата в Москва. Знаеше, че Стансфийлд направо ще побърка руснаците. След Москва той се върна у дома, за да стане заместник-директор по операциите и накрая директор на Централното разузнаване. Служи на страната си добре, за което не поиска признание. Хейс дойде да го види на смъртното му легло. Президентът му каза, че е уредил да го погребат с всички почести на военното гробище в Арлингтън. Това било най-малкото, което страната можела да направи за човек, който й е дал толкова много. Стансфийлд с типичния си маниер отвърна, че иска да бъде погребан там, където се е родил. Без помпозност, само една частна, тиха церемония за един тих, мълчалив човек.

Кенеди отметна влажен кичур коса от лицето си. Леденият вятър я прониза. Мрачното сиво небе сякаш я затискаше. Никога не се бе чувствала толкова самотна. Когато баща й загина при взрив на кола-бомба в Бейрут, преживя голяма болка, но тогава от нея не искаха нищо. Беше в реда на нещата да замине за шест месеца, да пътува. Този път не й се полагаше подобен лукс. Първо, сега имаше Томи, нейния изключително любознателен шестгодишен син. Не можеше да избяга от тази отговорност. Бащата на Томи вече го беше сторил и Кенеди не искаше да разочарова най-важния човек в живота си за втори път. А съществуваше и друг, още по-тежък ангажимент.

Кенеди погледна на запад, към хълмовете Блек Хилс, някак странно, страховито красиви. За миг през съзнанието й мина мисълта да избяга. Да вземе Томи, да се откаже от ЦРУ… Никога да не се обръща назад! Нека лешоядите преследват някой друг. Тя сведе очи към гроба на Томас Стансфийлд и си даде сметка, че не може да постъпи така. Прекалено много му беше задължена. Знаеше, че той разчиташе на нея да запази политическия неутралитет на ЦРУ. Кенеди не можеше да посочи друг човек, на който да се е възхищавала така, както на Томас Стансфийлд. Той бе посветил живота си на своята страна. И Кенеди му бе дала дума. Щеше да се върне във Вашингтон.

Тя разтвори длан. Розата падна върху купчината черна пръст. Изрече едно последно тихо „Сбогом“ и отправи една-единствена молба. Той да я напътства през трудните месеци, които щяха да настъпят за нея. Сетне се обърна и се запъти към колата си.