Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Strong Medicine, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Ганев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2008)
Издание:
Артър Хейли. Опасно лекарство
Първо издание
Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1992
Преводач: Владимир Ганев
Редактор Боряна Василева
Художник Мария Табакова
Художествен редактор Мария Табакова
Технически редактор Станка Милчева
Коректори: Галина Гандева, Ася Славова, Ани Георгиева, Светомир Таков
Дадена за набор май 1992 г. Подписана за печат юни 1992 г. Излязла от печат юни 1992 г.
Печатни коли 34. Издателски коли 36,56. Формат 32/84/108. Цена 34 лв.
c/o Jusautor, Sofia
История
- —Добавяне
21
Ивон не вярваше на очите си. Наистина ли бе влязла в Бъкингамския дворец? Действително ли се намираше в Балната зала, седнала сред много други гости, чиито съпрузи или родители щяха да бъдат удостоени с почести? Вярно ли бе, че всички около нея очакваха с вълнение кралицата да влезе всеки миг? Или това бе сън?
Ако беше сън, той беше самата прелест! И то с музика, изпълнявана от гвардейския полкови оркестър на Колдстрийм Гардс, горе в галерията за музикантите. Звучеше радостната, трогателна мелодия „Рано една сутрин“.
Не, не сънуваше. Ето, тя съвсем ясно виждаше и чуваше всичко и много добре разбираше, че е дошла в двореца заедно със своя обичан Мартин, който чакаше в едно преддверие да го заведат до определеното място, щом започне церемонията. Той вече бе направил кратка репетиция под ръководството на церемониал майстора, един полковник в парадна униформа.
Изведнъж настъпи тишина, кратко раздвижване. Оркестърът спря по средата на мелодията. Като че ли всичко замръзна. Капелмайсторът с вдигната палка в ръка очакваше знак. И знакът бе даден — лакеи в ливреи отвориха двете крила на вратата и кралицата влезе.
Военните застанаха мирно. Всички гости се изправиха на крака. Палката на капелмайстора светкавично се спусна надолу. Приятно и силно прозвуча националният химн.
Нейно величество бе в тюркоазена рокля и се усмихваше. Тя се насочи към средата на залата. Почтително я следваха лорд-управителят на кралския двор и министърът на вътрешните работи. Двамата бяха в униформа. Започна официалното удостояване с титли. Оркестърът свиреше приглушено валс от Йохан Щраус. Всичко беше величествено, прецизно, без излишно суетене. Не се губеше нито секунда, но удостоените едва ли щяха да забравят тези мигове.
Ивон жадно поглъщаше и трупаше всяка подробност в паметта си.
Скоро дойде ред на Мартин, веднага след един кавалер на Ордена „Свети Михаил“ и „Свети Георги“, който имаше предимство по ранглистата. Както му бяха обяснили, Мартин влезе, направи три крачки, поклони се… отиде до подиума, постави дясното коляно върху него, с левия крак стъпи на пода… Кралицата взе сабята от ръцете на един флигел-адютант и леко докосна с нея едното и другото рамо на Мартин. Той стана… половин крачка надясно, една крачка напред… Докато стоеше изправен с леко наведена глава, тя постави около врата му златисточервена лента със златен медальон.
Кралицата разменяше по няколко думи с всеки награден. Според Ивон, на Мартин отдели повече време. После… три крачки назад, поклон… и той се изгуби от полезрението й.
След няколко минути Мартин тихо отиде при Ивон и седна на един стол до нея. Тя прошепна:
— Какво ти каза кралицата?
— Тя е много добре информирана дама — тихо отговори той и се усмихна.
Ивон си знаеше, че после ще научи точно какво бе казала нейно величество.
Единствено бе разочарована, че не можа да види или да срещне уелския принц и принцесата. Предварително й бяха казали, че по всяка вероятност ще отсъстват от двореца, но тя все пак се надяваше. Сигурно някой ден щастието щеше да й се усмихне. Сега след като се омъжи за Мартин, всичко бе възможно.
Трудно й бе да свикне само с едно нещо, след като Мартин стана „сър“ — всички от Харлоу и Кеймбридж се обръщаха към нея с „милейди“, включително и главният портиер на „Луси Кавендиш“. Макар че тя го помоли да не прави така, той продължаваше да упорства. Ивон предполагаше, че с течение на времето ще се приспособи към тази и други промени в живота си. Най-сетне, пошегува се тя наум, съвсем скоро някой фермер ще се обади да търси лейди Пийт-Смит, ветеринарната лекарка, за да се погрижи за прасетата и кравите му.
Приемът в чест на сър Мартин и лейди Пийт-Смит, даден от Силия и Андрю в хотел „Дорчестър“ премина с голям успех. Започна в пет часа следобед и свърши рано вечерта. Дойдоха почти сто души гости, между които много хора от ръководния персонал на института в Харлоу. Там беше и Рао Састри. Той кавалерстваше на Лилиан — двамата явно се чувстваха много добре заедно. Силия на два пъти ги забеляза да приближават глави-признак, че водят сериозни разговори. Силия знаеше от Мартин, че Рао е свободен и изобщо не се е женил.
Ивон сияеше от радост и изглеждаше чудесно. Беше поотслабнала. Довери се на Силия, че Мартин най-после й разрешил да „взима“ пептид 7. Факторът против затлъстяване действаше и при нея безотказно, както при всички, които използваха препарата.
По време на приема Силия каза тихо на Мартин:
— Утре рано Андрю и аз заминаваме за Ню Джързи. Бих искала след приема за няколко минути да останем само четиримата.
Най-сетне честването свърши. В хубаво настроение гостите се сбогуваха и се разотидоха.
Вече бе тъмно, когато Силия, Андрю, Мартин и Ивон изминаха краткото разстояние от „Дорчестър“ до „Фортисевън парк“. Февруарската вечер бе студена, но ясна и свежа. Над града лягаше безоблачна нощ.
Четиримата седнаха да отдъхнат в приятната дневна на апартамента, който заемаше семейство Джордан.
— Мартин, ще говоря направо, понеже денят бе много напрегнат и всички сме малко уморени — започна Силия. — Както знаеш, „Фелдинг-Рот“ строи сграда за отдел по генно инженерство. Мястото се намира в Ню Джързи, недалеч от нашата бъдеща централна сграда в Мористаун. Вземаме всички мерки лабораториите да бъдат обзаведени тъй, че да радват окото на всеки генетик-изследовател.
— Подочух нещо такова — отговори Мартин. — Вече се коментира качеството на онова, което правите.
— С тези думи искам да насоча вниманието ти към една идея. Бихте ли дошли с Ивон да живеете в Съединените щати, ако ти поемеш ръководството на генетичните изследвания като вицепрезидент и като директор на новите лаборатории? Обещавам, че ще имаш пълна свобода да избереш каквато насока смяташ, че трябва да следваме в научния сектор.
След кратко мълчание Мартин каза:
— Предложението е чудесно, Силия, и аз съм искрено благодарен. Но отговорът ми е „не“.
— Не е необходимо да решаваш сега — настоя тя. — Не бързай, обмисли идеята, поговорете с Ивон.
— Боя се, че отговорът ми е категоричен — потвърди той. — И трябва да бъде такъв, защото имам да ти казвам и нещо друго. Щеше ми се да е в по-подходящ момент, но аз напускам „Фелдинг-Рот“.
Думите му бяха тежък удар за Силия.
— О, не! Това не може да бъде — не повярва тя и го погледна косо. — Да не би да постъпваш в друга фармацевтична компания? Или да си получил по-добро предложение? Защото ако е тъй…
Той поклати глава:
— Не бих постъпил така с теб. Поне нямаше да взема решение, преди двамата да го обсъдим. Всъщност аз се връщам при старата си любов.
— Иска да каже Кеймбридж, а не друга жена — поясни Ивон. — Ще живеем там. Неговото сърце е в университета.
Точно оттам го измъкнах още преди да го познаваш, си каза наум Силия.
Тя не бе подготвена за такава новина, но инстиктът й подсказваше, че няма да успее да разубеди Мартин и затова изобщо не направи опит. Кеймбридж го зовеше и той се стремеше към него като завръщащ се в гнездото си гълъб. Е, една слънчева неделя преди тринайсет години Силия бе завоювала победа срещу университета. Победа, ценна във всяко отношение. Колелото на времето обаче се бе превъртяло — сега идваше ред на Кеймбридж. Силия и „Фелдинг-Рот“ бяха загубили битката.
Заговори Андрю, обръщайки се към Мартин:
— Винаги съм мислил, че някой ден академичният свят отново ще те призове. Навярно ще станеш декан на някой колеж? Някъде четох, че има вакантни места.
— Има, но не са за мен — отвърна Мартин. — Още съм на четиридесет и шест, твърде млад за такъв пост. Може би като поостарея и посивея, като стана по-известен…
— Господи! — възкликна Силия. — Колко известност ти трябва още? Направи такъв голям научен пробив, получи признание от целия свят, дадоха ти титла!
— Кеймбридж е виждал много такива неща — усмихна се той. — Университетът трудно може да се впечатли. Не, аз ще работя по проекта за хематологични изследвания „Ню блъд скийм“.
Представлявало правителствена програма, обясни той. Щял да стане заместник-директор по научната част в една от няколкото най-нови области в науката. Заплатата на новия пост, както често се случва в академичния свят, не бе голяма — като начало някъде под десет хиляди английски лири годишно. Все пак семейство Пийт-Смит нямаше да страда от недостиг на пари, защото доходът на Мартин от пептид 7 бе доста съществен. И както сподели той, дори щял да отделя част от парите за допълване бюджета на бъдещата си научна дирекция.
Няколко месеца преди този разговор финансистите и адвокатите на „Фелдинг-Рот“ бяха подработили въпроса за възнаграждението на Мартин. Предложението им бе одобрено от Силия и по-късно — от дирекционния съвет.
Съгласно английското право — Закона за патентите от 1977 година, Мартин би могъл да подаде молба за решение на съда да му бъде изплатено възнаграждение за откриването на пептид 7. Но той не желаеше да се занимава със съда, дори за уреждане на приятелско споразумение. „Фелдинг-Рот“ имаше същото становище. Затова по взаимно съгласие в Бахамските острови бе учреден кредитен фонд от два милиона английски лири, от който Мартин щеше редовно да получава преводи. Фондът бе защитен с най-различни юридически „блиндажи и ровове“, тъй че английската данъчна система да не може, както се изрази Силия, „да заграби справедливата отплата за приноса на Мартин“.
Тази справедлива отплата, тъжно си мислеше тя, е помогнала за завръщането му в Кеймбридж. Силия обаче бе сигурна, че решението му няма нищо общо с парите, които щеше да получи за пептид 7.
Когато Мартин и Ивон си тръгваха, тя им каза:
— И двамата ще липсвате на „Фелдинг-Рот“, но вярвам, че ние четиримата ще си останем приятели завинаги.
И те си обещаха един на друг.
Преди Силия и Андрю да отпътуват, бе уреден окончателно и друг въпрос.
Няколко часа след като се бяха разделили с Мартин и Ивон, малко преди да си легнат, на вратата на апартамента им се почука. Беше Лилиан Хоторн. Досетил се, че тя иска да остане насаме със Силия, Андрю дискретно излезе от стаята.
— Радвам се, че ме накара да дойда с вас — каза Лилиан. — Може би забеляза, че прекарах много приятно.
— Да, забелязах — потвърди Силия. Тя се усмихна — Драго ми беше, че и Рао се забавлява добре.
— Двамата с него разбрахме, че се харесваме. Дори нещо повече — възрастната жена се поколеба. — Сигурно ще си помислиш, че съм постъпила неразумно, понеже всичко се случи съвсем набързо, а пък и на моята възраст…
— Нищо подобно! Аз мисля, че е време отново да си създадеш радости, Лилиан, и да се наслаждаваш на живота, както ти харесва, а ако това е с Рао Састри — чудесно!
— Радвам се, че разбираш нещата по този начин.
Точно затова идвам при теб. Искам да те помоля за една услуга.
— Ако мога, с удоволствие.
— Рао иска да дойде в Америка. Казва, че отдавна имал такова намерение. На мен ми се иска същото и ако би било възможно да постъпи на работа във „Фелдинг-Рот“…
Силия довърши изречението:
— Ще бъде хубаво и за двама ви.
— Нещо такова — усмихна се Лилиан.
— Сигурна съм, че в новите лаборатории по генетика може да се намери място за него. Всъщност можеш да му кажеш, че аз гарантирам това.
Лицето на Лилиан светна.
— Благодаря ти, Силия. Той ще бъде очарован от новината. Надяваше се именно на това. Рао знае, че няма качества за ръководител като Мартин. Сподели това с мен. Но е добър изследовател, на който ръководството може да се опира.
— Това ми е известно и улеснява нещата. Но дори и да имаше по-малко качества, пак щях да го назнача. Преди много години ти ми направи огромна услуга, мила Лилиан. В сравнение с нея, моята е микроскопична.
По-възрастната жена се засмя.
— Имаш предвид онази първа сутрин, когато се запознахме ли? Ти дойде у нас, млада, напориста, с надежда да ти помогна и да повлияя на Сам да станеш търговски пътник…
Лилиан млъкна, сякаш в гърлото й бе заседнала буца. Скъпи спомени нахлуха в душите на двете жени.
Рано на другата сутрин една лимузина закара Андрю и Силия на летище „Хийтроу“.