Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Strong Medicine, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Ганев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2008)
Издание:
Артър Хейли. Опасно лекарство
Първо издание
Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1992
Преводач: Владимир Ганев
Редактор Боряна Василева
Художник Мария Табакова
Художествен редактор Мария Табакова
Технически редактор Станка Милчева
Коректори: Галина Гандева, Ася Славова, Ани Георгиева, Светомир Таков
Дадена за набор май 1992 г. Подписана за печат юни 1992 г. Излязла от печат юни 1992 г.
Печатни коли 34. Издателски коли 36,56. Формат 32/84/108. Цена 34 лв.
c/o Jusautor, Sofia
История
- —Добавяне
6
В Харлоу Ивон Евънс и Мартин Пийт-Смит все по-често прекарваха времето заедно.
Ивон още държеше една гарсониера, която бе наела при започване на работа в института на „Фелдинг-Рот“, но рядко се завърташе в нея. Всеки уикенд и почти всяка вечер през седмицата тя отиваше при Мартин и там с радост се грижеше за домакинството му и задоволяваше неговите и своите сексуални желания.
Ивон подреди кухнята и я поддържаше идеално чиста. Там тя приготвяше вкусни ястия и проявяваше талант в готвенето — склонност, която се породи у нея съвсем естествено и й доставяше удоволствие. Всяка сутрин преди да тръгнат поотделно на работа, Ивон оправяше леглото, на което спяха двамата, следеше дали чаршафите са чисти и ги сменяше по-често отпреди. Тя оставяше бележка с указание до жената, която идваше да чисти. Тъй постепенно цялото жилище на Мартин придоби изряден вид благодарение на вещата и постоянна грижа на Ивон.
Тя внесе известни промени и в домашния „ансамбъл“ от котки и кучета на Мартин. Увеличи тяхната компания с любимата си сиамска котка. А един съботен ден, когато Мартин беше на работа, а тя си бе взела почивка, донесе трион и други дърводелски инструменти и на вратата към черния вход на къщата измайстори една котешка портичка на панти. Котките вече си влизаха и излизаха, когато искат, което осигури и по-хигиенични условия за тях и домакинството.
Когато преспиваше у Мартин, Ивон извеждаше кучетата рано сутрин, за да им осигурява още една освен редовната вечерна разходка с него.
Нейното активно участие в живота на къщата много се нравеше на Мартин.
Той обичаше да слуша веселото неангажиращо бъбрене на Ивон. Темите бяха най-различни, в повечето случаи тривиални — за филмите по екраните и личните интриги в живота на кинозвездите; в кои лондонски магазини е обявена разпродажба и какви най-изгодни покупки могат да се направят в „Маркс и Спенсър“, какви са интересните предавания по телевизията; някои клюки в института — коя се сгодила, коя забременяла, коя ще се развежда; какви сексуални прегрешения на духовенството е забелязало зоркото око на британския печат, даже и някой и друг политически скандал… Тя попиваше като гъба подобни неща от радиото, от разговори и от предпочитаните от нея вестници и списания.
За голяма изненада на самия Мартин, вместо да се противопостави на нейните словоизлияния, той ги приемаше като разведряваща промяна и понякога като… музикален фон. Обясняваше си това с факта, че му беше дотегнало от непрекъснатото общуване с научни среди и от сериозни теоретични разговори, чужди на дребните ежедневни теми. От нейното бърборене постоянно напрегнатите му нерви се успокояваха и мозъкът му почиваше.
Може би най-силно, по-точно страстно любопитство Ивон проявяваше към уелския принц. Тя се захласваше очарована в репортажите и дописките за любовните му романи, дори понякога се тревожеше за развръзката. На тази тема приказваше безспир. По това време с Чарлс се свързваше името на люксембургската принцеса Мари-Астрид.
— Един брак между тях няма да е сполучлив — настояваше Ивон. — Мари-Астрид не е подходяща за него не само защото е католичка.
— Откъде знаеш? — учуди се Мартин.
— Ей така, знам.
С нейните предпочитания се ползваше лейди Аманда Начбул, друга много възхвалявана кандидатка на принца.
— Тя би могла да се омъжи за него — съгласяваше се Ивон. — Но ако Чарлс има малко търпение, сигурна съм, че ще се появи някоя друга, която ще му приляга повече, без грешка.
— Сигурно много се колебае коя да си избере. Защо не му пишеш какво му препоръчваш? — подметна шеговито Мартин.
Тя се направи, че не го чува и с поетична нотка в гласа замислено изрече:
— Най му подхожда една английска роза.
След една любовна нощ на Ивон и Мартин той се пошегува:
— Май си мислеше, че съм уелският принц?
— Как позна? — дяволито отговори тя.
Мартин се убеди, че не е празнодумка въпреки бъбривостта й. Ивон проявяваше и други интереси, дори към теоретичните аспекти на проекта за умствено стареене, които той търпеливо й разясни и навярно тя успя да го разбере. Силно впечатление й правеше слабостта му към Джон Лок и на няколко пъти я заварваше много съсредоточена над Есето на Лок.
— Не е лесно да го разбереш — призна Ивон.
— Да, не е за всеки. Изисква подготовка — съгласи се той.
Мартин бе сигурен, че из Харлоу се носят приказки за връзката между него и Ивон. В такова малко градче клюките бяха нормално явление. В института обаче двамата бяха съвсем дискретни и се срещаха само по работа. Освен това Мартин реши, че личният му живот е чисто негов въпрос.
Той не се беше замислял докога ще продължи връзката му с Ивон, но в разговори между двамата личеше, че за нито един от тях не представлява желязна необходимост или някакво трайно отношение.
Едно от техните общи вълнения бе бъдещето на изследователския проект в института.
В поредния си дългоочакван в Ню Джързи отчет Мартин отбеляза:
„Сега вече е известна структурата на пептид 7. Генът е намерен, въведен в бактерии и са получени големи количества. Процесът е много сходен с получаването на инсулин за хуманни цели“.
В същото време продължаваха изпитанията за безопасността и ефективността на пептид 7 с инжекции върху животни. Беше натрупан огромен материал от наблюдения и се очертаваше през последващите месеци да се поиска разрешение за изпитания върху пациенти.
Мълвата за изследванията в института неизбежно стигна до ушите на журналистите. Макар че Мартин отклоняваше исканията за интервюта, изтъквайки, че би било прибързано да се вдига шум, те откриха други източници и въпреки всичко публикуваха материали във вестниците. Общо взето бяха точни в информациите си. Най-много внимание се обръщаше на твърденията за „лекарството чудо, което забавя стареенето и сега се изпробва върху животни“ и за „неговия забележителен ефект против затлъстяване“. Мартин се ядоса, че някой от научния състав на института не се е въздържал и е „изплюл камъчето“.
По негово указание Найджъл Бентли се опита да открие кой се е разбъбрил, но не успя да разбере.
— Всъщност, ако изобщо може да се говори за нанасяне вреда на работата, тя е незначителна — каза административният директор. — Научните среди вече имат добра представа какво правите тук. Нали помните двамата консултанти, които идваха. А пък малко повече шум сега може да помогне за продажбата на пептид 7 утре.
Мартин не можа да се убеди, но остави нещата така.
Неприятен резултат от този шум, както го нарече Бентли, бе потокът писма, памфлети и петиции от кръстоносците за „права на животните“ — екстремисти, които се обявяваха против каквито и да било експерименти с животни. Някои от тях наричаха Мартин и неговия състав в Харлоу „садисти“, „мъчители“, „варвари“ и „коравосърдечни престъпници.“
Четейки в къщи някои от по-оскърбителните писания, Мартин сподели с Ивон:
— Във всяка страна има чудаци — врагове на експериментирането, но у нас са най-злокачествените.
Той взе едно писмо и го хвърли с възмущение:
— Тези хора не се борят за намаляване страданията на животните, нещо, към което и аз се присъединявам, и съм убеден, че с помощта на законодателството ще се постигне. Те искаш нашата наука, която не може без използване на опитни животни, рязко да удари спирачките.
— Дали ще дойде време, когато няма да са ви необходими животните в изследователската работа? — запита Ивон.
— Някой ден вероятно да. Дори в някои сектори вместо да използваме животни както в миналото, сега разчитаме на количествената фармакология, на тъканните култури и на компютрите. Да се работи обаче изцяло без опитни животни… — Мартин поклати глава. — Може да се случи, но няма да е скоро.
— Я не се занимавай с тия неща — Ивон събра протестните писма и ги натъпка обратно в куфарчето. — Освен това помисли за нашите животинчета — от препарата изглеждат по-здрави и по-елегантни!
Думите й не успяха да разведрят потиснатото настроение на Мартин.
В института обаче, за разлика от първите налучквания, когато почти не се забелязваше напредък и резултатите бяха все отрицателни, бе настъпила толкова голяма промяна, че Мартин сподели с Рао Састри:
— Неспокоен съм. Когато нещо върви прекалено добре, сигурно зад ъгъла дебне някоя голяма беда.
Думите му излязоха пророчески, и то по-скоро, отколкото можеше да се очаква.
Още следващата неделя, малко преди един часа сутринта, Мартин бе събуден от телефонен звън. Ивон спеше дълбоко до него.
Обаждаше се Найджъл Бентли.
— Аз съм в института. Викна ме полицията — съобщи административният директор. — Мисля, че трябва да дойдете и вие.
— Какво е станало там?
— Боя се, че новините не са добри — гласът на Бентли прозвуча тревожно. — Но по-добре елате да видите с очите си. Можете ли да дойдете бързо?
— Тръгвам.
Ивон бе вече будна. Докато Мартин се приготвяше, тя се облече.
Двамата тръгнаха с колата на Мартин. Пред института бяха спрели разни автомобили, между които и две полицейски коли с мигащи сини светлини. С мигащи светлини напущаше района и една пожарникарска цистерна. Външната врата на института бе широко отворена.
В двора ги посрещна Бентли. Придружаваше го един полицейски инспектор. Даже и да бе изненадан от присъствието на Ивон, Бентли майсторски успя да го прикрие.
— Нападение от приятелите на животните — отсече той.
Мартин сбърчи вежди:
— Приятели на животните ли?
— Всъщност, сър, тези хора се наричат Армия за спасение на животните. Те и преди са ни създавали проблеми — обясни полицейският инспектор. Човек на средна възраст, той правеше впечатление с улегналото си саркастично отношение към човешката глупост, с която се бе сблъсквал и му предстоеше да се сблъсква и занапред.
— Какво са направили? Какво се е случило? — запита нетърпеливо Мартин.
— Влезли с взлом и освободили всички животни — каза Бентли. — Отворили им клетките, пуснали ги навън да се разбягат, макар че някои плъхове още обикалят из сградата. После „приятелите на животните“ събрали всички папки и документи, които могли да докопат, изнесли ги навън и ги залели с бензин.
— Запалили пожар, докторе — добави инспекторът. — Някой от съседните сгради видял огън и телефонирал на пожарната команда. Ние пристигнахме, когато вече бяха загасили пожара. Успяхме да заловим двама заподозрени — една жена и един мъж. Той си призна, че е бил в затвора за друго подобно деяние.
— Задържаните са в моя кабинет — намеси се Бентли. — Изглежда са били банда от шест души. Овързали нашия пазач и го заключили в един шкаф. Знаели са как да неутрализират и алармената система.
— Цялата акция е била подготвена много грижливо-поясни инспекторът. — Точно в техен стил.
Мартин бе втренчил поглед в четири плъха, скупчени в един ъгъл на приемната, и просто не бе в състояние да възприема какво му се говори. Уплашени от човешкия говор, те избягаха през другата врата. Мартин тръгна нататък, за да види лабораториите и вивариума.
Хаос цареше навсякъде. Бяха изхвърлени на двора повечето кафези, а някои, останали в лабораториите, зееха отворени. Класьорите за справочни данни ги нямаше на местата им. Картотечните чекмеджета бяха измъкнати, съдържанието им — папки и материали — изсипано на пода. Много от тях липсваха — явно хвърлени на кладата.
След Мартин вървяха Бентли, инспекторът и Ивон.
Тя шепнеше:
— Боже мили!
Разтревожен и отчаян, Мартин повтаряше:
— Защо? О, защо?
— Може би е по-добре да зададете този въпрос на двамата задържани, докторе — предложи инспекторът.
Мартин кимна и те отидоха в кабинета на административния директор. Вътре млад полицай държеше под око арестуваните. Жената бе висока, слаба, около трийсет и пет годишна. Косата й беше късо подстригана, чертите — изострени, а погледът — арогантен. На устните й висеше запалена цигара. Носеше тесни джинси, риза на карета и боти. Тя изгледа презрително инспектора и придружаващите го, явно без да се вълнува от факта, че е задържана.
Мъжът, вероятно на същата възраст, беше слаб и дребен и при други обстоятелства би могъл да мине за кротък и приятен човек. Приличаше на чиновник, леко прегърбен, бе започнал да оплешивява. Носеше очила с метални рамки. Той посрещна влизащите с иронична усмивка, в която се четеше нотка на непокорство.
— Ето ги хубавците — каза инспекторът. — Направено им е законното предупреждение, но изглежда искат да говорят. Имат самочувствието на герои!
— Защо пък да не сме? — обади се мъжът. Гласът му бе писклив и неравен, поизкашля се да си прочисти гърлото. — Извършихме едно благородно дело.
Мартин избухна и почти извика в лицата им:
— Имате ли изобщо понятие какво сте направили? Какви важни неща сте съсипали?
— Достатъчно ни е да знаем, че сме спасили живи създания като нас от вивисекционисти-тирани като вас, които тормозят животните за себичните си интереси.
— Щом разсъждавате така, вие сте едни невежи глупаци — на Мартин му се искаше да се нахвърли с юмруци върху тях, но успя да се овладее. — Всичките животни, които сте пуснали, са родени в клетки. Избягалите няма да оцелеят. Ще загинат в ужасни мъки. А останалите тук трябва да бъдат избити.
— По-добре тъй, отколкото да страдат от безчовечната ви грубост — обади се жената.
— Той не е безчовечен! Той не е груб! — това бе гласът или по-скоро викът на зачервената от възмущение Ивон. — Доктор Пийт-Смит е един от най-добрите хора на Земята. Той обича животните!
Мъжът високомерно възрази:
— В качеството им на домашни любимци, предполагам?
— Ние не одобряваме такова отношение към животните — то е нещо като господари и роби — обади се жената. — Животните според нас имат еднакви права с хората. Освен това те не бива да се сковават, да се затварят и да страдат просто защото хората искат да им се радват или да си поддържат здравето.
Отмерен и назидателен, нейният глас звучеше като че ли излизаше от устата на блюстителка на морала.
— Ние също така сме убедени, че човекът няма превъзходство над другите биологични видове — добави мъжът.
— Във вашия случай бих казал, че е точно така — обади се инспекторът.
Мартин се обърна към жената:
— Вие и вашите колеги-лунатици току-що сте унищожили резултатите на научноизследователски труд, за възстановяването на които ще са необходими години. И за този период сте лишили хиляди, може би стотици хиляди нуждаещи се, почтени хора от лекарство, което да направи живота им по-добър, по-поносим…
— Е, тогава браво на Армията за спасение на животните — го прекъсна презрително жената и възобнови словесната си атака към Мартин. — Радвам се, че усилията ни са се увенчали с успех. И ако онова, което наричате научноизследователски труд, а според нас е варварска жестокост, се повтори, вярвам, че и вас ще ви сполетят смъртни агонии, докато вършите това безобразие.
— Ах, ти, маниачка такава! — викна Ивон, спускайки се с протегнати ръце към жената. За момент настъпи тишина и не можа да се разбере какво става. Ивон ожесточено се нахвърли върху своята противничка и й издра лицето с нокти.
Мартин и инспекторът дръпнаха Ивон настрана.
Спасителката на животните изпищя на свой ред:
— Посегателство! Престъпно посегателство!
На лицето й се появиха две драскотини, едната от които започна да кърви. Потърпевшата настоятелно се обърна към двамата полицаи:
— Арестувайте тая кучка! Трябва да й се потърси наказателна отговорност!
— Да арестуваме момичето ли? — каза инспекторът, сякаш му стана неприятно от това намерение и погледна към разтрепераната Ивон, която не беше на себе си. — За какво да я арестуваме? Аз не виждам никакво посегателство.
И се обърна към другия полицай:
— А ти?
— И аз не виждам, сър — отговори той. — Според мен задържаната е получила тия драскотини по лицето си от животинчетата, когато им е отваряла кафезите да бягат.
Мартин обгърна с ръка Ивон:
— Хайде да се махаме оттук. Няма никаква полза да се говори с тия хора.
На излизане чуха гласа на инспектора:
— Сега проявете малко благоразумие и ми кажете имената на другите, които бяха с вас.
— Я си го натикай в задника, ченге с ченге! — викна жената.
Бентли вървеше подир Мартин и Ивон.
— Тия двамата ще отидат зад решетките — сподели той.
— О, и аз искам това — възкликна Ивон.
— Ще отидат — увери я административният директор. — И там ще се съберат с други от Армията за спасение на животните, които вече са извършили подобни нарушения. Те всички се смятат за великомъченици. Чел съм много за тях. Имат стотици привърженици в страната. — И навъсен добави: — Съжалявам. Трябваше да предвидя подобно нахлуване.
— Никой не би могъл да го предвиди — успокои го Мартин и въздъхна. — Утре ще започнем да почистваме и да изясняваме пораженията.