Артър Хейли
Опасно лекарство (45)

5

Сам Хоторн приличаше на призрак.

Щом го срещна във „Фелдинг-Рот“, Силия сякаш онемя при вида му. Затова той заговори пръв:

— Е, добре ли се чувстваш сега? Пристигнала триумфално, доказала своята правота и добродетели, а ние излязохме криви и зли!

Чужди й прозвучаха неприязнените думи, дрезгавият глас. Тя не бе го виждала седем месеца, а изглеждаше остарял с десет години. С бледо, унило лице, с увиснали бузи. В хлътналите му очи — безжизнен поглед. Под тях се очертаваха тъмни торбички. Беше се прегърбил и толкова отслабнал, че костюмът му изглеждаше доста голям.

— Не се чувствам добре, Сам. Мъчно ми е за всички и безкрайно ме боли за твоя внук. А се връщам тук просто да помогна, не за друго.

— Аха, да, мислех ще започнеш да…

Тя го прекъсна:

— Сам, не можем ли да влезем някъде на по-спокойно място?

Те разговаряха в коридора, където минаваха най-различни хора. Силия току-що бе излязла от съвещание със Сет Файнголд и няколко директори.

Президентският кабинет бе наблизо. Без да отговори, Сам тръгна нататък. Силия го последва.

Вътре, след като затвори вратата, той се обърна към нея и отново прозвуча грубият му злъчен глас:

— Та… мислех, че ще започнеш да поднасяш съчувствия. Колко лесна работа! Е, ще разбера ли какво мислиш наистина?

— По-добре да чуя ти какво мислиш, че мисля? — тихо отвърна тя.

— Знам много добре какво мислиш! Че съм престъпно безотговорен, дето съм давал монтаин на Джулиет, преди да се получи разрешението. Че аз, единствено аз съм причина бебето на Джулиет и Дуайт, моят внук, да се окаже в това състояние — пародия на човешко същество, нищо друго освен едно… — думите заседнаха в гърлото му и той се обърна с гръб.

Силия, безмълвна, покрусена от мъка и състрадание, се мъчеше да прецени какво да каже. Най-сетне започна:

— Ако искаш да знаеш истината, Сам, и струва ми се сега е моментът да ти я кажа, да, аз действително мислех така! И продължавам да съм на това мнение.

Сам я гледаше в очите и сякаш попиваше всяка нейна дума.

— Не бива да се забравят обаче и други неща — продължи тя. — Че е лесно да съдиш, когато се е преобърнала колата. Че всички правим грешки в оценките…

— Ти не правиш. Не точно такива. Ако щеш, всички твои грешки, взети заедно, не могат да се сравнят с моята — в гласа му продължаваше да се чувства горчивина.

— Аз съм правила други грешки. Всеки, който носи отговорност, прави грешки. И често поради малшанс някои грешки водят до по-лоши последици.

— Тази е с най-лоши — Сам отиде зад бюрото си и се сгромоляса върху стола. — И за другите бебета, също и за неродените. Аз съм отговорен…

— Не — твърдо каза тя. — Това не е вярно! Що се отнася до другите случаи, ти беше подведен от „Жиронд-Шими“ и от съветите на научните сътрудници. Ти не беше сам. Другите ръководители в компанията бяха на същото мнение.

— С изключение на теб. Каква си толкова специална, че не можа да се излъжеш?

— Първоначално аз също се подведох — припомни му тя.

Сам зарови лице в шепите си.

— О, господи! Каква гадост направих! — той вдигна очи. — Силия, аз съм несправедлив и груб към теб, нали?

— Няма значение.

Гласът му отслабна и загуби остротата си:

— Извинявай, действително съжалявам, че те наскърбих. Ако трябва да ти кажа истината, мисля, че ти завиждам. А също, че много ми се иска да те бях послушал, да бях приел съвета ти!

Последваха откъслечни изрази:

— Не съм спал. Лежа буден, час след час, мисля, спомням си, чувствам се виновен. Зет ми не иска да говори с мен. Дъщеря ми не иска да ме види. Лилиан се опитва да помогне на всички ни, но не знае как.

Той млъкна, поколеба се и продължи:

— Има и още нещо. Нещо, което ти не знаеш.

— Какво не знам?

Сам извърна глава:

— Никога няма да ти кажа!

— Сам — твърдо започна Силия, — трябва да се овладееш. Ако се самоизмъчваш, нищо няма да се постигне, нито за теб, нито за другите.

Той продължи, сякаш не я чуваше:

— Тук с мен е свършено. Ти го знаеш.

— Не, изобщо не знам.

— Исках да подам оставка. Адвокатите казват не бива, още не. Не бивало да напускам мястото си — той добави мрачно: — Фасадата трябвало да се запази. Да се защитял интересът на компанията. Да не се давал повод хищниците адвокати да водят съдебни дела за обезщетения, за ликвидация. Затова се налага още малко да бъда президент, да седя на този стол. В интерес на акционерите.

— Драго ми е да го чуя — каза Силия. — Ти си необходим да ръководиш компанията.

Той поклати глава:

— Ти ще вършиш тая работа. Не ти ли казаха? Съветът реши.

— Сет току-що ми каза някои неща. Но на мене си ми необходим.

Сам я погледна с неописуема тъга.

Изведнъж Силия взе решение — отиде до вратата, водеща към коридора, и я заключи. Заключи и другата врата към секретарките. Вдигна телефонната слушалка и нареди:

— Обажда се госпожа Джордан. Разговаряме с господин Хоторн. Никой да не ни безпокои.

Сам седеше неподвижен.

— Плакал ли си, след като стана това? — запита го тя.

Изненадан, той поклати глава:

— Няма никаква полза.

— Понякога помага.

Силия се приближи до него, наведе се и го прегърна.

— Сам, отпусни се — прошепна тя.

За момент той се отдръпна, вгледа се в очите й неуверено, нерешително. После сякаш изведнъж рухна някакъв бент, задържал толкова време мъката му. Той отпусна глава на рамото й и заплака.

Скоро след тази първа среща на Силия със Сам се разбра, че той вече представлява една трагична развалина, нямаше следа от високия му дух, не бе в състояние пълноценно да ръководи висшия ешелон на компанията. Макар и много загрижена за него, Силия бе принудена да приеме нещата такива, каквито са.

Той продължаваше да идва всеки ден със своя сребристосив ролс бентли и паркираше на най-горното ниво. Понякога Силия пристигаше по същото време. Докарваше я автомобилът на „Фелдинг-Рот“, което тя с благодарност прие, понеже имаше възможност да обмисля решения и да чете материали на път до компанията и обратно до в къщи. Когато се случеше да дойдат заедно, двамата тръгваха през остъклената връзка между двете сгради, за да вземат специалния асансьор до единайсетия етаж — етажа на висшето ръководство. Понякога започваха разговор, но винаги по нейна инициатива.

После Сам се затваряше в кабинета си. Никой не любопитстваше какво точно прави там. От време на време издаваше разпореждания по незначителни въпроси и нищо повече. Той системно отсъстваше от заседанията на ръководството, макар че му се съобщаваше за тях своевременно.

Без никакво съмнение управлението на „Фелдинг-Рот“ легна върху плещите на Силия още на втория ден след завръщането й.

При нея се внасяха за решение най-важните въпроси, свързани с политиката на компанията, налагаше се да разглежда необичайно дълго забавяни проблеми. И се справяше с всичко, вложила характерната си експедитивност, съобразителност и целеустременост.

Много от времето й отиваше за разговори с адвокати.

Широката разяснителна дейност за монтаина и изземването му от пазара доведе до образуване на първите дела. Имаше напълно основателни искове. В Съединените щати се родиха бебета, даже някои недоносени, с деформации, подобни на тези в другите страни, където майките бяха вземали монтаин по време на бременността си.

Естествено списъкът на основателните съдебни искове щеше да се увеличава. Според едно поверително проучване за вътрешно ползване броят на деформираните бебета в Съединените щати щеше да надхвърли четиристотин. За прогнозата бяха използвани статистически данни от Франция, Австралия, Испания, Англия и други страни, обхващащи периода, през който монтаинът е бил в продажба, и общото количество на продадения препарат. На тази основа бяха съпоставени съответните данни за Съединените щати.

Бременни, още не родили, но вземали монтаин, също предявиха искове срещу компанията и в повечето случаи я обвиняваха за проявена небрежност. Оставаха накрая малък брой необосновани или скалъпени претенции, но и те изискваха реакция, макар и от формален характер. Всичко това отнемаше време и средства.

При изясняване на общата сума, необходима за уреждане на всички претенции, Силия, която трябваше бързо да се ориентира в тази съвсем нова проблематика, откри, че „Фелдинг-Рот“ е застрахована срещу производствени рискове в размер на сто трийсет и пет милиона долара. Компанията имаше и вътрешен резерв още двайсет милиона долара, предназначени за същата цел.

— Сто петдесет и пет милиона долара са солидна сума, която би могла да покрие всички основателни претенции към нас — каза на Силия адвокатът Чилдърс Куентин. — Аз обаче не бих разчитал само на тях. Предвидливостта изисква да се търсят още средства от всякакви източници.

Куентин, добродушен белокос човек с изискани обноски, вече прехвърлил седемдесетте, ръководеше юридическа фирма във Вашингтон, специализирана по спорове в областта на фармацевтиката, особено по претенции за обезщетение. Тази фирма бе избрана по препоръка на адвокатите на „Фелдинг-Рот“.

Силия научи, че той бил известен сред колегите си като „Мистър И.С. Спогодба“ — инициалите означаваха „извън съдебна“. Това се дължеше на умението му да преговаря. „Притежава спокойствие на покерджия от голям мащаб“ — отбеляза един от адвокатите на компанията и „знае докъде да стигне при уреждане на претенциите без намесата на съда“.

Силия още в началото реши, че ще се довери на Чилдърс Куентин. Освен всичко друго той й бе допаднал като човек.

— Вие и аз, скъпа моя, трябва да направим следното — каза й той, сякаш се обръщаше към любимата си племенничка. — Бързо да уредим, и при това щедро, всички основателни искания. Тези две съображения са основни при сегашната бедствена ситуация. За щедростта настоявам, понеже имам предвид, че най-лошото би било, ако се заведе дори едно дело за монтаин и гражданският съд реши да платим обезщетение в размер на няколко милиона долара. Ще се създаде прецедент за другите ищци и компанията ви ще пропадне.

— Действително ли има възможност да се уреди всичко по извънсъдебен ред? — запита Силия.

— По-добре, отколкото можете да си представите — Куентин започна да обяснява. — Когато е нанесена огромна, непоправима щета на едно дете, какъвто е случаят с монтаина, първата реакция на родителите е отчаяние, втората — гняв. И в гнева си те искат да накажат онези, които са причинили нещастието им. Затова търсят помощта на адвокат. Най-голямото желание на родителите е според шаблонния израз да спечелят убедително делото.

— Ние, адвокатите — продължи той, — сме прагматици. Знаем, че претенции, внесени в съда, понякога остават без последствие и то невинаги по основателни причини. Знаем също така, че формалностите преди процеса, претоварените с дела съдии, а също така и редовната тактика на защитата да отлага заседанията могат да проточат разглеждането на спора с години. А сетне дори и да се уважи искът от първоинстанционния съд, обжалванията могат да се влачат още няколко години. На адвокатите е добре известно, че след първия пристъп на гняв клиентите им постепенно започват да се отегчават и да губят надежда. Грижите за подготовка на делото могат да запълнят цялото им ежедневие. Това ги изтощава душевно и физически, постоянно им напомня за тяхната скръб. И съвсем естествено узрява решението им да ускорят уреждането на претенцията, за да продължат след това, доколкото могат, нормалния си начин на живот.

— Да, всичко това го разбирам — съгласи се Силия.

— Има и още нещо. Адвокатите, специализирали по престъпления срещу личността, с които ние ще си имаме работа, се грижат не само за клиентите, но и за своите интереси. Много от тях вземат подобни дела срещу процентно възнаграждение, дължимо след спечелване на делото и равняващо се на част от него — понякога една трета или повече от общата сума. И адвокатите си имат разходи — наем за кантората, училищна такса за децата, вноски за ипотека, вноски по кредитната сметка за разходи от предишния месец… — Куентин сви рамене. — И те са хора като нас. Също така искат да си вземат парите бързо и не вярват в протакания на спора. Това също е фактор в полза на извънсъдебната спогодба.

— Сигурно — потвърди Силия. Тя си мислеше за онова, което бе научила от Куентин. — Откакто съм се върнала тук, имам чувството, че у мен е останал само пресметлив хладен разум, който мисли за монтаина и причинените от него трагедии единствено в парични измерения.

— Вече ви познавам добре и съм убеден, че няма нищо подобно — възрази той. — Също така, скъпа моя, ако сте останали с друго впечатление, искам да ви уверя, че и аз не съм равнодушен към тази ужасна трагедия. Истина е, че ми се отваря голяма работа и ще я върша както трябва. Но аз съм също баща и дядо, сърцето ми се къса за тези погубени дечица.

След този и още няколко разговора се взе решение да се осигурят още петдесет милиона долара за уреждане на претенции към „Фелдинг-Рот“ във връзка с монтаина.

Предстоеше и друг разход от осем милиона долара за изземване, прибиране и унищожаване на всички количества монтаин, пуснати на пазара.

Когато Силия съобщи на Сет Файнголд тази предварителна сметка, той мрачно кимна, но като че ли се разтревожи по-малко, отколкото очакваше тя.

— От началото на годината ни се случиха две непредвидени неща — обясни ръководният финансист. — Едното е изключително добрият резултат от нашите препарати без рецепта. Продажбите са много по-големи от предвижданията ни. Има също така голяма, неочаквана печалба от борсови операции. При нормални условия щяха да се облагодетелстват нашите акционери. Но сега и двете придобивки ще отидат към резервния фонд от петдесет милиона долара.

— Е, да сме благодарни за тези два източника — каза Силия. Тя си спомни, че продукцията на лекарства без рецепта, която навремето презираше, не за пръв път помагаше да се поддържа платежоспособността на „Фелдинг-Рот“ в критични моменти.

— И още нещо работи за нас — продължи Сет. — От Англия идват радостни новини. Предполагам, че са ти известни.

— Да, видях отчетите.

— Ако стигнем дотам, въз основа на тях банките могат да ни отпуснат заеми.

Силия много се зарадва, като разбра за успехите на института в Харлоу. Там скоро щеше да се появи ново, хубаво лекарство — пептид 7. „Скоро“ на езика на учените във фармацевтиката означаваше още две години преди внасяне в съответните държавни органи за одобрение.

Силия отиде при Сам да разисква последните новини от Англия с намерение отново да го приобщи към работата на компанията.

Водеше я мисълта, че идеята за института бе негова и той положи много усилия за финансирането й. Предполагаше, че ще му стане приятно при новината от Харлоу и се надяваше да го разведри малко от тежката депресия. Не можа да постигне обаче нито едното, нито другото. Сам отхвърли също така и предложението да отиде в Англия, да разговаря с Мартин Пийт-Смит и да направи оценка на постигнатия напредък.

— Не, благодаря — отговори той. — Сигурен съм, че можеш да си решиш въпросите и по други пътища.

Неговият отказ не промени перспективата за растящата роля на института в бъдещето на „Фелдинг-Рот“.

И още нещо.

Дългогодишните изследвания на Винсънт Лорд върху проблема за „насищане на свободните радикали“, както казваха химиците, с други думи за премахване на опасните странични явления на иначе ценни лекарства, най-сетне дадоха добър резултат. Бяха налице всички данни за голям научен пробив — мечтата на Лорд. Затова в лабораториите на „Фелдинг-Рот“ в Съединените щати бяха съсредоточени масивни научни ресурси за последния, решаващия етап на този проект.

Явно британският пептид 7 щеше да се появи най-напред, а вероятно след една-две години и творението на Винсънт Лорд, наречено временно хексин W.

Тази втора перспектива имаше и допълнителен ефект. Тя укрепи положението на Лорд в компанията. Отначало Силия мислеше да го освободи при първа възможност поради отявлената му защита на монтаина. А и не само за това. Сега обаче цената му бе пораснала достатъчно много, за да се лиши от него.

За голяма изненада и въпреки надвисналата сянка на монтаина климатът във „Фелдинг-Рот“ започна да става по-ведър.