Артър Хейли
Опасно лекарство (39)

14

Мартин Пийт-Смит вече си беше легнал, но не го хващаше сън. Бе събота, малко преди полунощ, краят на богата със събития и вълнения седмица.

Решил, че ще заспи, когато му дойде времето, той лежеше отпуснат с отворени очи, а мислите му бродеха на воля.

Науката, мислеше си шеговито той, би могла да се сравни с жена, която прикрива благосклонността си към своя ухажьор, докато той вече загуби надежда и реши, че е безсмислено да продължава. И тогава, изведнъж променила настроението си, жената разкрива своята тайна, сваля дрехата си и всеотдайно разтваря обятия.

Мартин продължи метафората по-нататък. Понякога изпитва поредица оргазми (не бе ли „вълнички“ думата, с която си служат жените?) и постепенно неизвестното и мечтаното започва да се откроява все по-ясно и по-ясно.

Защо, по дяволите, питаше се той, губя време с цялата тази сексуална фантасмагория?

И си отговори сам: Много добре знаеш защо! Заради Ивон. Всеки път, когато приближи до теб в лабораторията, умът ти хвръква нанякъде, може би към нещо като биология, но съвсем сигурно не към науката.

Е, защо тогава не направиш нещо?

Защо наистина? Върни се на въпроса по-късно!

Мигновено мисълта на Мартин се насочи към научните му търсения и към действително големия му успех, постигнат от… Кога всъщност започна всичко?

И той си спомни за оня миг и за дните преди него.

 

 

Силия Джордан беше в Харлоу преди две години — през 1975 г. Мартин си спомни как й показваше хроматограмите и обясняваше „където се появят ивици е налице пептид… Ще видите тъмни ивици в два реда и… поне девет пептида“.

Проблемът обаче, непреодолимият проблем явно бе, че сместа от пептиди, открита в мозъчната тъкан на младите плъхове, бе в съвсем малко количество, за да бъде пречистена и изпробвана. Тя също така съдържаше чужди, несвойствени частици, което накара Рао Састри да ги опише като „безсмислени“ пептиди.

Опитите за пречистване на сместа продължиха, но резултатите в най-добрия случай бяха случайни и като че ли потвърждаваха мнението на Састри за необходимостта от нова техника — проблем на следващите десет или повече години.

Духът на изследователите в Харлоу бе паднал. Те бяха загубили вяра в теоретичните постановки на Мартин.

Тогава, на най-ниското ниво на отлива, изведнъж настъпи преломът.

След упорит труд, използвайки по-големи количества мозъчна тъкан от млади плъхове, те постигнаха частично пречистване. Новата обогатена смес, съдържаща по-малко пептиди, бе инжектирана в старите плъхове.

Почти веднага настъпи изненадващо подобрение в способността на старите плъхове да учат и да помнят. Това се потвърди при тестовете в лабиринт.

Мартин с усмивка си спомни лабиринта, който използваха в лабораторията.

Той бе миниатюрно подобие на лабиринтите, в които се бяха забавлявали векове наред хората, търсейки начини да излязат. Обърквали са се, лутали са се в задънени коридори, преди да намерят изхода. Най-известният лабиринт в света, създаден през седемнайсети век по всяка вероятност за крал Уилям III, бе в Хамптън Корт Палъс, западно от Лондон.

Шперплатовият лабиринт в института представляваше умалено копие на този в Хамптън Корт. Беше го направил един от научните сътрудници през свободното си време. За разлика от този в Хамптън Корт обаче той се използваше само от плъхове.

Оставяха всяко животно в преддверието на лабиринта, при необходимост го побутваха, но после то само трябваше да намери изхода, където го очакваше някакво лакомство за награда. Наблюдаващите засичаха времето при всеки опит.

До започването на последната серия от експерименти резултатите общо взето бяха предвидими. Млади и стари плъхове след вкарване в лабиринта за първи път успяваха да излязат, но след много трудности. При втория опит обаче младите се оправяха и стигаха до наградата по-бързо, при третия — още по-бързо и тъй нататък.

Те явно се учеха от всеки нов опит, запомняйки къде да свърнат или да отминат.

Поведението на старите плъхове бе друго. Те или изобщо не можеха да научат ходовете, или пък успяваха да се измъкнат, но много по-бавно от младите.

Докато не ги инжектираха с новия пептиден разтвор.

След инжекцията станаха неузнаваеми. При третия или четвъртия опит всеки от старите плъхове буквално бягаше из лабиринта, в повечето случаи без никакви колебания и грешки. Сега вече нямаше голяма разлика във възможностите на младите и старите плъхове.

Тестовете продължаваха да дават същите резултати и вълнението на наблюдаващите ги изследователи растеше. Дори се чуха радостни възгласи, когато един дебел стар плъх се справи блестящо със задачата. Веднъж Рао Састри стисна ръката на Мартин:

— Господи! Ти през цялото време си бил прав! Имаш основание да кажеш на всички ни „О, роде неверни!“^[1]

Мартин поклати глава:

— И аз бях започнал да губя надежда.

— Не го вярвам — възрази Састри. — Понеже си джентълмен по дух, не искаш да поставяш колегите си в неудобно положение.

— Както и да е, сега имаме право да съобщим в Америка — отговори доволен Мартин.

Информацията се получи във „Фелдинг-Рот“, Ню Джързи, когато с пълна пара се подготвяше пускането на монтаина в продажба, малко преди Силия да изрази съмнение към препарата.

А докато в Ню Джързи четяха радостното съобщение, институтът в Харлоу бе изправен пред нов проблем.

Въпреки добрите резултати последната пептидна смес създаваше трудности. Както и предишната тя бе в съвсем ограничено количество. Необходими бяха много по-големи дози, за да продължи по-нататъшното пречистване с оглед откриването и отделянето на единствения пептид, специфичен за паметта.

Мартин реши този проблем с помощта на антитела. Те щяха да се съединят с желания пептид и да го отделят. Бяха необходими зайци, понеже те произвеждат много повече антитела, отколкото плъховете.

На сцената излезе Гъртруд Тилуик.

Зоотехничката, която се грижеше за животните в института, бе коравосърдечна жена, с постоянно стиснати устни, надхвърлила четиридесетте. Найджъл Бентли я бе назначил сравнително скоро, а Мартин изобщо не работеше пряко с нея.

Веднъж обаче госпожица Тилуик донесе няколко заека по молба на Мартин в личната му лаборатория. Беше й обяснил предварително, че в лапичките им трябва да се инжектира пептидна смес в маслен разтвор. Един много болезнен процес, което налагаше всяко от животните да се държи здраво.

Заедно със зайците Тилуик носеше малка дъсчица, на която бяха опънати четири каишки. Тя отвори клетката, хвана един заек и го постави върху дъсчицата с корема нагоре. После бързо разчекна краката му и ги опъна към четирите края на дъсчицата с четирите каишки.

През цялото време тя пипаше грубо и небрежно, равнодушно и много жестоко. Мартин се ужаси, а изпадналото в паника зайче започна да пищи. Той за първи път разбра, че зайците могат да пищят — писъкът беше ужасяващ. После животното млъкна и докато тя стягаше четвъртия му крак, то се отпусна безжизнено. Явно бе умряло от страхотната уплаха.

Втори път, пак заради животно, Мартин изпадна в едно от изключителните си състояния на яростен гняв и изгони Тилуик от лабораторията.

Госпожица Тилуик напусна сцената.

Мартин извика и предупреди Найджъл Бентли, че в института не бива да остава нито един сътрудник, равнодушен към страданията на животните, каквато бе зоотехничката.

— Разбира се, Тилуик трябва да си отиде — съгласи се Бентли. — Съжалявам за случилото се. Техническата й квалификация е добра, но не проверих за НЛГ.

— Да, нежната любяща грижа за нас е необходимо изискване. Можеш ли да ми изпратиш някой друг?

— Ще ви изпратя помощничката на Тилуик. Ако се справя добре, ще я повишим.

На сцената излезе Ивон Евънс.

Ивон бе двайсет и пет годишна, закръгленичка, но приветлива и привлекателна, с дълга руса коса, детински сини очи и млечнорозова кожа. Тя бе от Брекън, малко градче в Черните планини, Уелс, което се отразяваше в напевния й говор. Ивон имаше изумителен бюст и явно не носеше сутиен.

Добре развитите й гърди предизвикаха възхищение у Мартин още от пръв поглед, но то се засили особено по време на инжекциите.

— Най-напред ми дайте една-две минути — му каза Ивон. Тя не обърна никакво внимание на дъсчицата с каишките, донесена от Гъртруд Тилуик. Докато Мартин чакаше със спринцовката за подкожни инжекции в ръка, Ивон взе внимателно едно от зайчетата, опря го нежно до лицето си, започна да тананика и да го успокоява, да му шепне гальовно. После гушна главата му в гърдите си и насочила задните му лапички към Мартин, каза:

— Хайде!

Шест зайчета бяха инжектирани за невероятно кратко време — по една инжекция във всяка лапичка. Макар че го разсейваше близостта до нейните гърди — на моменти му се искаше да сложи собствената си глава на мястото на заешката, — Мартин работеше внимателно и в ритъм с Ивон.

Животните наистина се укротяваха от нежната й ласка, но явно ги болеше и след малко тя запита:

— Наистина ли трябва в пръстенцата на лапичките им?

Мартин сбърчи челото си:

— И на мен никак не ми се иска, но там е подходящо място за образуване на антитела. Въпреки че инжекцията е болезнена и дразненето продължително, точно това привлича клетките, произвеждащи антитела.

Изглежда Ивон остана доволна от обяснението. Когато свършиха с инжекциите, той каза:

— Ти обичаш животните.

Тя се обърна изненадана към него:

— Разбира се.

— Не всеки ги обича.

— Искате да кажете Тили? — потрепна лицето на Ивон. — Тя дори себе си не обича.

— Госпожица Тилуик вече не работи тук.

— Знам. Разбрах от господин Бентли. Той ми каза, че имам необходимата квалификация и ако ме харесвате, ще мога да върша нейната работа.

— Харесвам ви — отговори Мартин и сам се изненада, когато добави: — Много ви харесвам.

Ивон се засмя:

— Може да се разбира и в друг смисъл, докторе!

Въпреки че други започнаха да се занимават с инжектирането на зайците, когато Мартин беше в лабораториите, очите му често се спираха на Ивон. Веднъж, докато мислите му бяха заети повече с нея, отколкото с работата, той я запита:

— Щом като обичате толкова много животните, защо не се записахте във ветеринарния факултет.

Тя се поколеба, но после с необичайна острота отговори:

— Исках да постъпя.

— И какво стана?

— Скъсаха ме на един изпит.

— Само на един ли?

— Да.

— Не можехте ли да се явите отново?

— Не. Не ми беше възможно — тя го гледаше от упор и Мартин не можеше да не вдигне очи, при което погледите им се срещнаха.

Ивон продължи:

— Родителите ми нямаха пари да ме издържат и аз трябваше да тръгна на работа. Затова станах зоотехничка — най-близкото до ветеринарен лекар.

Тя се усмихна мило и Мартин разбра, че сърцето й вече знае защо не си откъсва очите от нея.

Оттогава минаха няколко седмици и вниманието му бе погълнато от други въпроси.

Един от тях бе компютърният анализ на продължаващите тестове с плъховете, който показваше, че резултатите не са плод на някаква щастлива случайност — месеци наред те бяха едни и същи. Този факт сам по себе си представляваше чудесна новина, но освен това успяха да получат пречистена пептидна смес, позволяваща отделяне на единичен активен пептид. Този толкова много мечтан и издирван пептид се оказа седмата ивица на първоначалните хроматограми и веднага бе наречен пептид 7.

За тези две постижения бе съобщено в Ню Джързи и веднага се получи поздравление от Сам Хоторн. Мартин много искаше да се свърже със Силия, но малко преди това бе научил за оставката й. Домъчня му, въпреки че не разбра защо е напуснала. Струваше му се несправедливо Силия, толкова тясно свързана с целия научен проект и с института в Харлоу, да не сподели радостта от тези успехи, за които имаше значителен принос. Също така той почувства, че е загубил един приятел и съюзник и се чудеше дали двамата отново ще се срещнат. Не му се вярваше.

Докато в безсъницата си Мартин правеше този мислен обзор на събитията, смущаваше го един научен проблем. Отнасяше се до старите плъхове, на които през последните няколко месеца редовно инжектираха пептиди.

Паметта на животните се подобряваше, но общото им физическо състояние се влошаваше. Те забележимо отслабнаха, почти измършавяха. На фона на големите сполуки това предизвикваше тревожни въпроси.

Дали пептид 7 с благотворното си въздействие върху мозъка не бе вреден за организма? Дали плъховете, редовно инжектирани с пептиди, най-накрая няма да изнемощеят напълно и да умрат? В такъв случай пептид 7 щеше да се окаже неприложим както за животни, така и за хора и цялата изследователска работа — четири години в Харлоу плюс къртовския труд на Мартин преди това в Кеймбридж, щяха да отидат на вятъра.

Той пропъди от ума си призрака на съмнението. Поне за тази събота и неделя.

За тази съботна вечер… О, не! Вече бе станало неделя сутрин… Отново си помисли за Ивон, пак се сети за въпроса, който си бе задал преди малко: Защо тогава не направиш нещо?

Би могъл да й се обади по телефона и съжали, че не го е направил по-рано. Вече бе много късно. Наистина ли? По дяволите! Защо пък да не й звънне?

За негова голяма изненада тя вдигна телефонната слушалка след първия сигнал.

— Ало.

— Ивон?

— Да.

— Тук е…

— Знам кой е.

— Ами… аз лежах тук, не можех да заспя и просто помислих…

— И мен не ме хваща сън.

— Мисля си дали не бихме могли да се срещнем утре? Тя припомни:

— Утре е понеделник.

— А, вярно. Тогава какво ще кажеш за днес?

— Добре.

— По кое време ти е удобно?

— Защо не сега?

Смаян от внезапно усмихналото му се щастие, той запита:

— Да дойда ли да те взема с колата?

— Знам къде живееш. Сама ще дойда.

— Наистина ли?

— Разбира се.

Струваше му се, че трябваше да й каже още нещо.

— Ивон.

— Да?

— Радвам се, че ще дойдеш.

— И аз — той чу нежния й смях. — Мислех си, че никога няма да се решиш.