Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strong Medicine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 48гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2008)

Издание:

Артър Хейли. Опасно лекарство

Първо издание

Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1992

 

Преводач: Владимир Ганев

Редактор Боряна Василева

Художник Мария Табакова

Художествен редактор Мария Табакова

Технически редактор Станка Милчева

Коректори: Галина Гандева, Ася Славова, Ани Георгиева, Светомир Таков

Дадена за набор май 1992 г. Подписана за печат юни 1992 г. Излязла от печат юни 1992 г.

Печатни коли 34. Издателски коли 36,56. Формат 32/84/108. Цена 34 лв.

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. —Добавяне

10

Един петъчен следобед през ноември Силия посети доктор Мод Стейвли в седалището на „Граждани за безопасна медицина“ в Ню Йорк.

Идеята за посещението се роди импулсивно. Силия бе в Манхатън, имаше два свободни часа между ангажиментите си и реши да задоволи любопитството си и да види един противник, когото не бе срещала. Тя не й телефонира предварително, понеже знаеше, че Стейвли почти сигурно няма да я приеме. Други от фармацевтичния бранш бяха получили такива откази.

Силия си спомни онова, което наскоро й бе казал Лорн Игълдън, президент на Асоциацията на производителите на лекарства във Вашингтон. Човек с дружелюбен и лек характер, той бе работил като юрисконсулт в държавната администрация преди да го изберат на този пост.

— Като ръководител на Асоциацията на производителите на лекарства, представляваща всички по-големи лекарствени компании, имам желание да поддържам връзки с организациите на потребителите — бе казал той. — Естествено интересите ни са противоположни, но от тях някога можем да научим полезни неща и би трябвало да не ги пренебрегваме. Затова каня Ралф Нейдър на обяд два пъти в годината. Наистина между нас няма много допирни точки, но ние говорим и изслушваме мненията си — диалог между цивилизовани хора. Щом обаче поканиха Мод Стейвли на обяд със същото намерение — бягай, спасявай се!

По настояване на Силия, шефът на Асоциацията на производителите на лекарства бе продължил:

— Доктор Стейвли ми съобщи, че била много заета в непрекъсната борба против една напълно вредна и неморална индустрия — т.е. нашата, и не можела да губи ценното си време за лакеи на големия бизнес, лансиращи неприемливи становища, т.е. мен. Освен това, ми каза тя, за обяда нямала да спори, щяла да сдъвче един шоколад, купен с мръсните пари на лекарствените фирми — Игълдън се разсмя. — Тъй че изобщо не се срещнахме, за което съжалявам.

Валеше отвратителен дъжд, когато таксито на Силия спря пред невзрачно шестетажно здание на Трийсет и седма улица, близо до Седмо авеню. Партерът бе зает от магазин за водопроводни материали, чието предно стъкло бе пукнато и залепено с някаква лента. През овехтяло входно антре с олющена блажна боя тя влезе в малък, скърцащ асансьор, който с боботене я отведе до най-горния етаж — седалището на „Граждани за безопасна медицина“.

Силия мина през отворена врата в малка стая, където възрастна жена с побеляла коса седеше зад очукано метално бюро. На него имаше табелка „Доброволка: госпожа О. Том“. Жената „кълвеше“ по клавишите на пишеща машина „Ъндъруд“, произведена около 1950 година. Поглеждайки към Силия, тя каза:

— Говоря им непрекъснато, че повече няма да пипна никаква работа, докато не ми поправят тази пуста машина. Главната буква „А“ изобщо не излиза. Как може да се пише на хората без „Аз“?

Силия съчувствено предложи:

— Бихте могли да опитате с „Ние“, вместо с „Аз“.

Госпожа О. Том отсече:

— А с това писмо какво да правя? Трябва да се адресира до Аляска. Мога ли да прекръстя щата на Ниеляска?

— Вече разбрах проблема ви. Имах желание да ви помогна — отговори Силия. — Тук ли е доктор Стейвли?

— Да, тука е. А вие коя сте?

— Ами просто се интересувам от вашата организация. Бих желала да поприказвам с председателката ви.

Госпожа Том сякаш се канеше да задава още въпроси, но промени решението си. Стана, излезе през друга врата и потъна в едно коридорче. Силия усети любопитните погледи на няколко сътруднички, надзърнали от другите стаи. По шума се създаваше впечатление за напрегната работа. Чуваше се тракането на пишеща машина, водеха се енергични телефонни разговори. В стаята имаше купове брошури и позиви, някои от които бяха пакетирани за експедиция. На бюрото на госпожа Том бяха струпани пликове входяща поща в очакване да бъдат удостоени с внимание. По обстановката личеше, че „Граждани за безопасна медицина“ не страда от излишък на средства. Мебелите, мислеше Силия, приличаха на бракувано имущество или бяха купени от вехтошар. Мокетът, поставен доста отдавна, бе съвсем износен, а на места през дупките му се виждаха голи дъски. Останалата по стените боя се лющеше както в антрето на партера.

Госпожа Том се върна.

— Да. Влезте там — тя посочи към една врата.

Силия измънка някаква благодарност и тръгна нататък.

Озова се в стая, занемарена също като другите помещения.

— Да, какво има? — Доктор Мод Стейвли, седнала зад едно също така очукано бюро, вдигна очи от някаква преписка и погледна посетителката.

За разлика от обстановката и от онова, което бе чула предварително за доктор Стейвли, Силия се изненада, като видя хубава жена, навярно скоро навършила четиридесет години, с кестенява коса, стройна, елегантна, с грижливо направен маникюр. Въпреки пискливия си нервен глас, тя имаше културен говор с лек източен акцент. Облеклото й — вълнена пола в кафяво и розова блузка тайор, не бе скъпо, но стилно. Очите й, най-характерното нещо за Стейвли, бяха сини, открити, проницателни и внушаваха на Силия, че отговорът на зададения въпрос вече закъснява.

— Аз съм на ръководна работа във фармацевтичния бранш. Извинете, че ви се натрапвам, но исках да се запозная с вас — обясни Силия.

Настъпи няколко секунди мълчание. Пронизващият поглед стана по-остър. Силия усети, че е подложена на прецизна преценка.

— Предполагам, че вие сте Джордан?

— Да — потвърди Силия. — Откъде знаете?

— Чувала съм за вас. В този калпав бранш няма много жени на ръководна работа и съвсем определено няма друга, която да е продала толкова евтино женското благоприличие.

Силия любезно запита:

— Защо сте тъй сигурна, че аз, както се изразихте, съм го продала?

— Ако не сте, нямаше да работите в сектор за търговия с лекарства.

— Отначало работих като фармацевт и после като другите се издигнах в структурата на нашата компания — каза Силия.

— Тая работа хич не ме интересува. Защо сте дошла?

Силия се опита да парира враждебността с усмивка:

— Както обясних, исках да се запозная с вас. Струваше ми се, че бихме могли да поговорим, да разменим мнения Дори да не постигнем съгласие, пак бихме могли да стигнем до нещо.

Дружелюбността не постигна нищо. Доктор Стейвли хладно запита:

— До какво да стигнем?

Силия сви рамене:

— Предполагам до някакво взаимно разбиране. Няма значение, явно съм сбъркала.

Тя се дръпна, готова да напусне стаята, за да не слуша повече обиди.

— Какво бихте желали да знаете?

В тези думи на Стейвли имаше по-малко неприязън. Силия се поколеба дали да тръгне, или да остане.

Домакинята й посочи един стол:

— Щом сте дошла тук, седнете. Ще ви отделя десет минути, а после ме чака много работа.

При други обстоятелства Силия би реагирала твърдо, но любопитството я накара да продължи със сдържан тон:

— Искам да разбера защо толкова мразите фармацевтичния бранш?

За пръв път Мод Стейвли си позволи вяла усмивка, която изчезна мигновено.

— Казах, че разполагам с десет минути, а не с десет часа.

— Защо поне не започнем през времето, което ни остава?

— Много добре. Най-безнравственият сектор във вашия бизнес е този, в който работите вие — продажбите. Вашата и всички останали компании продават повече, отколкото е необходимо, и то по груб, циничен и порочен начин. Вие се заемате с производство на ценни лекарства за ограничен кръг случаи, после с масови, безскрупулни рекламни кампании си осигурявате същите лекарства да се предписват на безброй хора, които фактически или не се нуждаят, или не могат да ги купят, или не трябва да ги гълтат, а понякога и трите.

— Безнравствен и другите епитети са доста силнички — отбеляза Силия. — Никой не отрича, че е имало случаи на свръхпредписване, но…

— Случаи на свръхпредписване! Излишното предписване на лекарства е норма! Норма, към която вие и вашите хора се стремите, правите планове за нея и сигурно я боготворите! Ако искате пример, да вземем валиума и подобните препарати, навярно най-много употребяваната и излишно предписвана група лекарствени средства в историята. В резултат на необузданите рекламни кампании, подхранвани от ненаситната алчност на фирми като вашата, тези лекарства са оставили след себе си кой знае колко наркомани, меланхолици и самоубийци…

— И са помогнали на много хора, които действително са се нуждаели и са имали полза от лекарствата — вметна Силия.

— Малцина! — настоя събеседничката й. — Които можеха да ги имат без прекалената реклама, втълпила в главите на лекарите, че лекарствата от групата валиум са панацея за всяка болест. Аз знам, че е така. Аз бях една от заблудените лекарки, докато не разбрах ужасите в света на лекарствата. Сетне се отказах от лекарската практика и основах тази организация.

— Знам, че сте лекарка — неуверено потвърди Силия.

— Да, интернист. Обучаваха ме да се грижа за здравето на хората и да спасявам живота им. Нещо, което правя тук и то в много по-голям мащаб.

Стейвли махна с ръка да изоставят темата за нейната кариера.

— Да се върнем на валиума. Той показва безпринципността на вашия бранш и в друго отношение.

— Слушам ви. Не съм съгласна, но ви слушам — каза Силия.

— Никой не се нуждаеше от разните варианти на валиума, произвеждани от конкуриращите се фирми. Няма никаква полза, никаква обществена изгода да се пускат на пазара пет различни вида ВАЛИУМ. И въпреки това след като валиумът осигури огромен финансов успех, другите компании посветиха месеци, дори години, на изследвания — ценно време на научния потенциал, огромни суми пари — не да се открие нещо ново и полезно, а просто да получат своя вариант на валиума, с друго име. Така започна производство на други валиуми — със смяна на молекули, просто да направят малко по-различна разновидност на препарата, за да го патентоват и да постигнат нови печалби с разпространението му.

Силия каза нетърпеливо:

— Всеки знае, че има „и ние ги правим“ лекарства, вероятно повече, отколкото е необходимо. Но те понякога водят до нови открития и осигуряват платежоспособността на фармацевтичните компании, от които обществото се нуждае през периодите между други големи открития.

— О, господи! — доктор Стейвли сложи ръка на челото си в израз на недоверие. — Вярвяте ли наистина в тези студентски аргументи? Ами ако не се отнася само за вали-ума? Когато всяко по-ценно ново лекарство започне да се копира от други? Ето защо фармацевтичните изследвания трябва да се насочват и контролират от държавата, макар че се финансират от лекарствените фирми.

— Сега пък аз не мога да повярвам, че говорите сериозно! Искате изследванията в нашата област да се контролират от същите политикани, които опустошиха системата на социалното осигуряване, стремят се към безцелни акции за трупане на политически кредит, не са в състояние да държат един бюджет и плюят най-свидното си, за да спечелят гласоподаватели. При подобна система пеницилинът сигурно още нямаше да бъде пуснат на пазара! Добре, да приемем, че свободното капиталистическо предприятие не е съвършено — то обаче е далеч по-напредничаво! И много по-етично!

Стейвли продължи, сякаш не я бе чула:

— Човек трябва да удря с правилниците по главата вашата драгоценна индустрия, докато най-сетне тя реши да публикува предупреждения за опасностите от нейните лекарства. Даже и днес тя се бори за минимум предупреждения и обикновено побеждава. И не само това. След като новото лекарство се пусне на пазара, страничните му явления се прикриват — заравят се в папките на компанията — съвсем удобно, а и безсърдечно.

Силия възрази:

— Това са глупости! По закон сме задължени да съобщаваме в УХЛ за страничните явления. Е, може би е имало няколко пропуска…

— Има много случаи, извънредно много, за които нашата организация знае и се обзалагам, че фактически са много повече. Незаконно затаяване на информация Нима е възможно съдебно преследване на подобни деяния? Никога — щом вие имате такава армия от платени лобисти, които действат на Капитолийския хълм.

Е, да, разсъждаваше Силия, тя бе дошла тук да пита за мнения и ето — получава търсеното. Продължи да слуша, понякога прекъсваше и обещаните десет минути станаха един час.

Стейвли спомена за известна на Силия неотдавнашна полемика. Една фармацевтична компания (не „Фелдинг-Рот“) се бе натъкнала на проблеми, свързани с неин препарат — интравенозна течност, използвана в болниците. Някои от банките със стерилната течност имали дефектни запушалки, през които проникнали бактерии и те от своя страна причинили септикемия — отравяне на кръвта — довела до смъртта на няколко пациенти.

Създала се беше следната дилема: броят на въпросните заразени банки бе малък и лесно биха могли да се открият, а нямаше да има други повредени, понеже техническият проблем при производството бе изяснен и решен. Междувременно налагането на възбрана върху всички количества интравенозна течност в складовете на всички болници бе довело до критичен недостиг и естествено — до повече смъртни случаи, отколкото би предизвикала заразената интравенозна течност. Проблемът бе разискван многократно в продължение на няколко седмици между производителите, УХЛ и болниците. Доктор Стейвли разкритикува онова, което според нея било „позорен пример за протакане от страна на една лекарствена фирма, отказваща да прибере обратно един опасен препарат“.

— И аз знам нещичко за случая. Всяка от страните полага усилия да реши проблема — обади се Силия. — Точно тази сутрин разбрах, че УХЛ е решило да забрани употребата на наличните количества интравенозна течност. До края на седмицата ще подготвят предизвестията, а решението ще бъде обявено на пресконференция в понеделник сутринта.

Стейвли я изгледа косо:

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

Силия бе получила информацията от служител във въпросната компания, на който можеше да се разчита.

Доктор Стейвли записа нещо в бележника си и разговорът продължи. Накрая стигнаха до монтаина.

— Дори сега „Граждани за безопасна медицина“ ще направи всичко възможно да попречи на това недостатъчно изпитано лекарство да излезе на пазара.

На Силия й дотегна от едностранчивата тирада и се тросна:

— Смешно е да говорите, че изпитанията на монтаина са недостатъчни! А освен това имаме разрешение на УХЛ.

— В интерес на обществеността това разрешение трябва да се отмени!

— Защо?

— Имаше един случай в Австралия…

Силия отегчено я прекъсна:

— Знам за случая в Австралия.

И подробно разказа как специалистите-медици са отхвърлили обвиненията, направени на съдебното заседание и че там, а после и на разследването по искане на правителството, не останало нито сянка от съмнение за безопасността на монтаина.

— Не съм съгласна с тия специалисти — възрази Стейвли. — Четохте ли стенограмата на процеса?

— Четох информация, съставена по стенограмата.

— Не ви питам за нея. Питам ви четохте ли стенограмата на процеса?

— Не — призна Силия.

— Тогава я прочетете! И недейте се заема да защитавате монтаина, преди да сте се запознали с нея.

Силия въздъхна.

— Не вярвам, че ако продължим дискусията, ще стигнем до някакъв резултат.

— Точно това ви казах в началото, ако не сте забравили.

За втори път се прокрадна лека, вяла усмивка под пронизващите очи на доктор Стейвли.

Силия кимна:

— Вие бяхте права. За другите неща не, но затова — да.

Доктор Стейвли отново заби поглед в преписката, която четеше при влизането на Силия. После вдигна очи:

— Довиждане, Джордан.

— Довиждане — отговори Силия и излезе от неприветливите стаи в сградата на също толкова неприветливата улица.

 

 

Късно следобед Силия пътуваше с автомобила си от Манхатън за Мористаун и разсъждаваше върху характера на Мод Стейвли.

Несъмнено Стейвли бе идеалистка, но в известна степен и маниачка. Ясно бе също така, че й липсва чувство за хумор и не може да разглежда себе си другояче, освен като самата сериозност. Силия и преди бе срещала подобни хора — винаги й е било трудно да води с тях смислени, обективни разговори. Хора, привикнали да виждат нещата или бели, или черни, не могат да не ги противопоставят и да възприемат начин на мислене в полутоновете на сивото, какъвто всъщност е животът в по-голямата си част.

От друга страна, председателката на „Граждани за безопасна медицина“ бе много добре информирана, говореше умно, умееше да организира времето си и имаше проницателен, даже блестящ интелект. Медицинското образование й осигуряваше добър престиж и право да се произнася по въпросите на лекарствата с рецепта. Някои от схващанията й също така не бяха толкова различни от тези на Силия, дори си спомни, че преди четиринайсет години реагираше почти като Стейвли към лекарствата от рода „и ние ги правим“ и към „молекулярната рулетка“. Всъщност по онова време Сам Хоторн бе изтъкнал аргументите, които тя използва в спора си с председателката на „Граждани за безопасно лечение“. И макар че се позова на тях, не бе напълно убедена в правотата им.

Стейвли обаче прояви неуравновесеност, когато подчертаваше отрицателните черти на фармацевтичната промишленост, пренебрегвайки нейния много положителен хуманитарен принос към науката и здравеопазването. Веднъж Силия бе чула да описват лекарствената промишленост в Съединените щати като „национално съкровище“ и вярваше, че по принцип това е истина. Стейвли също така наивно и абсурдно твърдеше, че научните изследвания в тази област трябва да се контролират от държавата и беше съвсем дезинформирана и предубедена по отношение на монтаина.

Общо взето Стейвли и „Граждани за безопасна медицина“ бяха сериозни опоненти, които не биваше нито да се пренебрегват, нито да се подценяват.

За едно нещо Стейвли основателно я упрекна, мислеше с известна горчивина Силия — не е чела стенограмата на процеса за монтаина в Австралия. Идната седмица имаше намерение да стори това.

Късно същия ден на вечеря Силия разказа на Андрю за посещението си в „Граждани за безопасна медицина“. Той както винаги привнесе нещичко от мъдростта си.

— Вероятно тези активисти — Мод Стейвли, Сидни Улф, Ралф Нейдър и другите, ти изглеждат трудни хора и понякога ги презираш — каза Андрю. — Ти обаче се нуждаеш от тях, вашата промишленост се нуждае от тях, също както „Дженерал Мотърс“ и другите автомобилни компании се нуждаеха от Нейдър преди да слезе от сцената. Със заяжданията си той помогна да се произвеждат подобри и по-сигурни автомобили — за всички нас. И що се отнася до мен, аз съм му благодарен. Сега Стейвли и Улф ви лазят по нервите, на теб и на твоите хора.

— Съгласна съм — въздъхна Силия. — Но поне да бяха малко по-разбрани и по-въздържани.

Андрю поклати глава.

— Тогава нямаше да бъдат истински активисти. И още нещо — когато са груби и неетични, както им се случва понякога, би трябвало да се запиташ: От кого са се научили да се държат така? Отговорът е: От компании като вашата, миличка, понеже едно време никой не се интересуваше какво правят и тогава те бяха именно груби и неетични.

Силия щеше да осмисли по-добре последната бележка на Андрю, ако бе присъствала на една сцена в седалището на „Граждани за безопасна медицина“. В петък следобед, няколко минути след като тя си бе тръгнала, доктор Стейвли повика един свой сътрудник и запита:

— Отиде ли си жената, която разговаря с мен?

Той отговори положително и председателката нареди на младия човек:

— Искам да организирате пресконференция утре сутрин, колкото е възможно по-рано. Кажете, че случаят е спешен, въпрос на живот и смърт, засягащ болници и пациенти. На всяка цена доведете хора от телевизионните компании и телеграфните агенции. На пресконференцията ще прочетем съобщение, което започвам да пиша сега. Някой ще трябва да работи нощес, за да…

Енергичните, ясни указания продължиха. На следващата сутрин в десет часа пресконференцията бе открита.

Пред репортерите и камерите доктор Стейвли описа проблема, свързан с интравенозната течност, който бе разисквала предишния ден със Силия — банките, заразени с бактерии и последвалата септикемия, вероятна причина за няколко смъртни случая. Лидерът на „Граждани за безопасна медицина“ не спомена нито за Силия, нито за информацията, която бе получила от нея, че УХЛ е взело решение да забрани по-нататъшното използване на доставената от въпросната компания интравенозна течност, което щеше да бъде оповестено в понеделник.

Тъкмо обратното. Стейвли заяви:

— „Граждани за безопасна медицина“ осъжда бездействието на Управлението за храни и лекарства и на производителя на тази смъртоносна течност. Прочие ние настояваме, да, настояваме! — всички количества от доставената интравенозна течност да бъдат забранени за употреба и иззети…

Ефектът бе мигновен. Основните телевизионни компании предадоха новината във вечерната централна емисия, а на следващия ден неделните издания на вестниците публикуваха подробности на челно място и в много случаи със снимков материал — Стейвли по време на пресконференцията, разпространена от Асошиейтед прес. В понеделник, когато УХЛ оповести своето изявление, повечето репортери, без да си правят труд да проверяват, започнаха репортажите си: „Днес, откликвайки веднага на настояването на доктор Мод Стейвли и нейната организация «Граждани за безопасна медицина», УХЛ обяви забрана върху по-нататъшното използване от болниците на…“

Този блестящ удар на „Граждани за безопасна медицина“ скоро след това се използва като основен мотив в една изпратена по пощата брошура, с която се искаха парични помощи от спонсори и дарители.

 

 

Силия проследи хода на събитията с известно смущение и не каза никому за своето негласно участие. Тя получи добър урок. Разбра, че е проявила глупава недискретност, използвана много добре от една майсторка на тактиката.