Артър Хейли
Опасно лекарство (32)

7

В края на 1975 година служебните пътувания на Силия намаляха и тя почувства известно облекчение. Разбира се, продължаваше да работи напрегнато, но само в Мористаун, което й даваше възможност да отделя повече време на Андрю и да посещава Лайза и Брус в техните пансиони.

През последната си година в колежа „Ема Уилард“ Лайза бе избрана за председател на горните класове. Тя имаше висок общ успех и същевременно участваше в много инициативи на училището. Една от тях, плод на собственото й творчество, представляваше вътрешна програма, в рамките на която всеки ученик от горните класове трябва да работи един полуден седмично в служби на щатската администрация в Олбъни.

Изпълнението на програмата започна след като Лай-за, вярна на принципа, че ако искаш да постигнеш нещо, трябва да се обърнеш към най-висшестоящия, написа писмо до губернатора на щата Ню Йорк. Станало му интересно, когато му го докладвали и за изненада на цялото училище, освен разбира се на Лайза, отговорил лично и положително на молбата й. Когато тази новина стигна до ушите на Андрю, той каза на Силия:

— Няма грешка! Това момиче е твоя дъщеря.

За Лайза организационната дейност бе естествена като дишането. Тя подаде молби за постъпване в няколко университета, макар че амбициите й бяха насочени към този в Станфорд.

Брус, вече второкурсник в колежа Хил, се беше пристрастил към историята повече от всякога. Този негов изключителен интерес понякога едва не ставаше причина да го скъсат по други дисциплини. Директорът на пансиона обясни на Силия и Андрю по време на едно от посещенията им:

— Брус не е слаб ученик. Може да стане отличник по всички предмети. Единственото е, че трябва понякога насила да го откъсваме от историческите книги и да настояваме да учи и по други предмети. Аз мисля, че вие имате в семейството си един бъдещ голям историк. Очаквам в близките години да видя името на сина ви като автор на публикации в тази област.

Силия си даваше сметка, че не бива да се превръща в самодоволна маниачка, но с удовлетворение разбираше, че е възможно да си работеща майка и да имаш уравновесени деца, които се развиват много добре.

Важна заслуга в това отношение естествено имаха Уини и Ханк Марч, които поддържаха дома на семейство Джордан с голямо старание. При празнуване на петнайсетгодишнината от постъпването на Уини на работа у тях, което съвпадаше с тридесет и четвъртия й рожден ден, Андрю припомни нейните отдавна изоставени планове за преселване в Австралия. Той се пошегува:

— Онова, което загубиха австралийците, го спечели семейство Джордан.

Само една сянка помрачаваше слънчевата натура на Уини — тя не можеше да си роди дете, а го желаеше с цялата си душа. Веднъж се довери на Силия:

— Аз и Анк яко опитваме. Божичко, и още как! Някой ден съм скапана като изцеден лимон. Но изобщо не хваща!

По настояване на Силия, Андрю уреди да направят тестове за оплодителната способност на Уини и съпруга й. Резултатите и за двамата излязоха положителни.

— И двамата можете да имате деца — обясни Андрю, когато една вечер завари Уини и Силия в кухнята. — Просто е въпрос да се улучи моментът, за което ще ви помогнат гинекологът и шансът. Трябва да продължавате опитите!

— Щем, разбира се — потвърди Уини с въздишка. — Ама до утре няма да му го казвам на Анк. Трябва ми поне една нощ да се наспя като хората.

През септември Силия замина по работа за Калифорния. Случи се в Сакраменто и то недалеч от президента Форд, когато срещу него бе направен опит за покушение. Само непохватността на жената — тя не знаеше да си служи добре с оръжието, което държеше в ръцете си-предотврати една национална трагедия. Силия бе потресена от преживяното и отново се ужаси, когато научи за втори опит за убийство на президента след три седмици, този път в Сан Франциско.

Като описваше случая, на който бе станала неволна свидетелка, пред цялото си семейство, събрано за Деня на благодарността, тя възкликна:

— Понякога си мисля, че сме станали чисто и просто хора на насилието. — И реторично запита: — Къде ли започва мисълта за убийството?

Макар че не очакваше отговор, Брус й го предложи:

— Като имам предвид в каква област работиш, мамо, съм изненадан от въпроса ти. Тя исторически започва с вземане на опиат. Оттук води произхода си и самата дума убиец^[1]. Идва от арабското „хашиш“ или консуматор на хашиш, и през периода от единайсти до тринайсти век членовете на една ислямска секта — низари исмаили — са взимали хашиш преди акции на религиозен тероризъм.

Силия се по дразни:

— Ако не знам, то е, защото според фармацевтиката хашишът не е лекарство.

— Навремето е било — спокойно възрази Брус. — При това не много отдавна. Психиатрите са го използвали против амнезия, но се отказали, защото не постигнали желаните резултати.

— Я го виж това младо поколение! — изненада се Андрю, а Лайза гледаше брат си с възхищение и респект.

 

 

Новата 1976 година предложи една приятна интерлюдия през февруари със сватбата на Джулиет Хоторн и Дуайт Гудсмит — младежът, когото Андрю и Силия видяха и харесаха на вечерята у семейство Хоторн преди година. На Дуайт, завършил наскоро правния факултет в Харвард, предстоеше да започне работа в Ню Йорк, където щяха да живеят с Джулиет.

Сватбеното тържество бе разкошно и разточително. Поканени бяха триста и петдесет души, сред които Силия и Андрю.

— В края на краищата това е единствената сватба, на която ще бъда майка на булката, или поне се надявам, че ще е единствената — шеговито каза Лилиан на Силия.

Преди това тя бе споделила тревогата си, че Джулиет сключва брак още много млада, двайсетгодишна, две години преди да завърши колежа. В деня на сватбата обаче Сам и Лилиан сияеха от щастие — явно бяха пропъдили от ума си безпокойството за Джулиет, и според Силия съвсем основателно. Тя се възхищаваше на младоженците — интелигентни и талантливи, същевременно скромни и непосредствени деца — и беше убедена, че бракът им ще бъде сполучлив.

През май същата година излезе книгата Лекарствената вълна в Северна и Латинска Америка, която събуди жив интерес у Силия.

Привлякло вниманието на широки обществени кръгове, това издание документираше срамния факт, че американските и други фармацевтични фирми, търгуващи в Латинска Америка, не предупреждават за страничните явления на продаваните от тях лекарства с рецепта — нещо, което се изисква по закон в страни с по-развита система на здравеопазване. В книгата бе описана и документирана практиката, която Силия през периода на външнотърговската си дейност лично бе наблюдавала и бе критикувала на заседания във „Фелдинг-Рот“.

Изданието се различаваше по тон от обичайните злостни атаки към фармацевтичната промишленост, благодарение на научната издържаност и задълбоченост, проявена от автора, доктор Милтън Силвърман, фармаколог и член на академичното тяло на Калифорнийския университет в Сан Франциско. Малко преди излизането на труда му доктор Силвърман се бе явявал като свидетел пред една комисия на Конгреса, посрещнат с голямо уважение от страна на публиката. По мнение на Силия тази книга бе още едно предупреждение, че фармацевтичната промишленост трябва да спазва и морални принципи, наред със задълженията си пред закона.

Тя купи няколко броя от „Лекарствената вълна в Северна и Латинска Америка“ и ги изпрати на ръководителите на компанията, които реагираха според очакванията й. Типичен бе писменият отзив на Сам Хоторн:

„По принцип споделям схващанията на Силвърман, които са и твои. Ако трябва да се правят промени обаче, е необходимо всеобхватно споразумение. Нито една компания не би могла да си позволи заемане на неизгодна позиция в сравнение с конкуретните фирми, особено що се отнася до нас, поради деликатното ни финансово положение в момента“.

За Силия това съображение изглеждаше само благовиден претекст, макар че не го оспори, убедена предварително в неуспеха си.

Приятелският тон в бележката на Лорд силно изненада Силия:

„Благодаря за книгата. Съгласен съм, че трябва да настъпят промени, но съм сигурен, че нашите началници ще ритат против тях, докато бъдат принудени с пистолет в гърба да преразгледат порочната си практика. Но не се спирайте! Аз ще помагам, колкото мога.“

Напоследък директорът на научните изследвания доста е поомекнал, мислеше Силия. Тя си спомни, че когато преди тринайсет години му бе изпратила един брой от „Женската мистика“, той й я върна рязко — „боклук“. Може би еволюцията му се дължеше на новото обстоятелство, че на сегашния й висок пост в компанията би могъл да я използува за свой съюзник.

През април Лайза развълнувана телефонира, че наесен ще заминава за Калифорния. Била приета в Станфордския университет. През юни Лайза завърши и Андрю, Силия и Брус присъстваха на приятно тържество на открито в колежа „Ема Уилард“ по случай връчването на дипломите. Същия ден на семейна вечеря в Олбъни Андрю каза:

— Днес е наистина наш голям празник, но годината е мрачна за целия свят.

Почти веднага бе опроверган от една дръзка въздушна операция на израелски командоси на летище Ентебе в Уганда, където арабски терористи, подпомагани от коварния президент на страната, Иди Амин, държаха над сто души заложници. Свободният свят ликуваше, възхитен от хубавата новина, докато израелците отвеждаха вече спасените заложници на сигурно място.

И все пак настъпиха мрачни дни — Андрю не пропусна да подчертае това — когато на националната конференция на демократите в Ню Йорк един невзрачен популист от Джорджия, много склонен да се изтъква като „роден отново“ баптист от Юга, си осигури президентската кандидатура.

Въпреки разочарованието на американската общественост, най-напред с Никсън, а сега с Форд, изгледите за победа на новия кандидат бяха малки. В ресторанта на „Фелдинг-Рот“ Силия дочу някой да задава следния въпрос:

— Може ли да си представите, че на най-високия пост в този свят ще застане някой, който държи да го наричат Джими?

Независимо от това, в централата на компанията нямаше време за бистрене на политика. Вниманието бе насочено изцяло към нашумялото ново лекарство монтаин, чието пускане на пазара бе предстоящо.

 

 

Бяха минали почти две години от деня, в който Силия сподели със Сам съмненията и смущението си във връзка с монтаина, но по негово настояване се съгласи да не се ангажира с решение, преди подробно да се запознае с научните сведения и резултатите от изпитанията.

Междувременно бе постъпил огромен по обем материал за лекарството, който Силия успя да проучи. В процеса на работа у нея се изграждаше разбирането, че Сам е бил прав: фармацевтичната наука бе постигнала изумителен напредък през последните петнайсет години и бременните жени не биваше да се лишават от един благотворен препарат, просто само защото друг подобен продукт много отдавна се е оказал вреден.

От не по-малко значение бе фактът, че изпитанията на монтаина — първо във Франция, после в Дания, Великобритания, Испания, Австралия, а сега и в Съединените щати бяха извършени възможно най-внимателно и пълно. Документираните резултати и нейните собствени познания накараха Силия не само да се убеди в безопасността на монтаина, но и да говори с ентусиазъм за неговата полезност и за търговските му перспективи.

На няколко пъти тя се опита да сподели мнението си с Андрю, за да го спечели за своята вече видоизменена кауза. Но той, съвсем необичайно за характера му, не откликваше с желание за диалог по въпроса. Винаги успяваше да отклони разговора на друга тема и даваше да се разбере, че предпочита да не изразява мнението си за новото лекарство, за да избегне спора.

Най-накрая Силия се отказа от усилията си да приобщи съпруга си към своята кауза и запази ентусиазма само за себе си. Тя бе сигурна, че ще дойде време да му даде външен израз, след като започне рекламната кампания на „Фелдинг-Рот“ за продажба на монтаин.