Артър Хейли
Опасно лекарство (28)

3

В началото на 1975 година Силия получи ново повишение.

Сега длъжността й — директор по продажбите на лекарствени средства — бе с ранг на ресорен вицепрезидент и я поставяше само едно стъпало по-долу от вицепрезидента по търговията и маркетинга. За всеки започнал от търговски пътник, това бе отлично постижение. А за една жена — изключително.

Силно впечатление й правеше нещо друго. За хората от „Фелдинг-Рот“ фактът, че бе жена, сякаш вече нямаше значение. Това не оказваше никакво влияние върху мнението за нейната работа. Оценяваха я — както винаги бе желала — по резултатите.

Тя, разбира се, не си въобразяваше, че подобни случаи има в много други търговски фирми или в другите области на живота. Но това според нея показваше, че шансовете на една жена да достигне най-високите върхове в бизнеса се увеличават. Тук, както при всички обществени промени, бяха необходими пионери и Силия разбираше, че е един от тях.

Независимо от това тя не участваше в женското движение и някои нови фигури в Организацията за правата на жените, особено тяхната наглост и нетактичен политически натиск, я смущаваха. За тях всичко, което поставяше под въпрос реторичните им излияния, дори честно споделено несъгласие от страна на мъжа, бе осъдително. Имаше и много такива жени, които, неуспели да напреднат в живота, използваха движенията, за да правят кариера.

В сравнение с миналите три години, на новата си работа Силия щеше да има по-малко контакти със Сам Хоторн, но той даде да се разбере, че за нея вратите на кабинета му са винаги отворени.

— Ако забележиш, че нещо съществено в работата на компанията не върви, или мислиш, че не се досещаме за някои въпроси, бих искал да ми кажеш, Силия — сподели той в последния ден на службата й като специален помощник на президента.

Веднъж когато Силия и Андрю бяха на една много приятна вечеря в дома на семейство Хоторн, Лилиан вдигна чашата и каза:

— За твое здраве, Силия. Колкото и егоистично да звучи, не ми се искаше да се издигаш, понеже помагаше на Сам да се справя по-лесно, а сега ще се тревожа повече за него.

На масата бе и Джулиет Хоторн, вече деветнайсетгодишна, върнала се в къщи за няколко дни от колежа. Тя имаше вид на хубава, уравновесена девойка, която не бе възприела зле прекаленото родителско внимание като към единствено дете. Кавалерстваше й приятен, интересен млад човек, когато Джулиет представи като „моя приятел, Дуайт Гудсмит; следва право“.

Силия и Андрю се възхищаваха на двамата млади. Като че ли бе вчера, мислеше си тя, когато Джулиет и Лайза, още момиченца, се гонеха в същата тази стая.

След странния тост на Лилиан Сам усмихнат каза:

— Силия още не знае за фактическото си издигане, понеже подписах предложението късно следобед! Тя вече има запазено място за паркиране на най-високото ниво!

— За бога, татко! — възкликна Джулиет, а после се обърна към приятеля си. — Все едно че са ти дали медал за особени заслуги.

Тъй нареченото най-високо ниво бе последният етаж на голям гараж до централната сграда на „Фелдинг-Рот“. „Нивото“ бе запазено за най-отговорните служители на компанията, които след като паркират автомобилите си, минават през остъклен мост в централната сграда и оттам асансьор само за техните нужди светкавично ги издига на единайсетия етаж — „империята на ръководството“.

На „най-високото ниво“ Сам паркираше собствения си сребристосив ролс бентли, вместо да използва полагащата му се като президент лимузина с шофьор.

Другите служители с по-нисък ранг оставяха автомобилите си на долните етажи, взимаха асансьора до партера, пресичаха откритата площ до централната сграда и пак се изкачваха нагоре до работните си стаи.

Цяла вечер се сипаха добросърдечни закачки за „двойното издигане“ на Силия.

Когато се прибираха в къщи, Андрю, седнал зад волана, каза:

— Решението ти преди години да обвържеш кариерата си със Сам излезе много мъдро.

— Да — потвърди Силия и допълни: — Напоследък се безпокоя за него.

— Защо?

— Изглежда по-уморен от преди и страхотно се измъчва, когато работата не върви, макар че според мен тези неща се дължат на по-голямата отговорност. Понякога обаче се затваря в себе си, като че ли не иска да споделя тревогите си.

— Ти си имаш предостатъчно собствени грижи, за да се нагърбваш с терзанията на Сам.

— И аз мисля така. Ставате все по-мъдър, доктор Джордан — пошегува се тя и погали с благодарност рамото му.

— Не прави сексуални намеци на шофьора! Разсейваш го — усмихна се Андрю.

След няколко минути я запита:

— Щом говорим за връзката между служебната кариера и щастливата звезда, кажи ми какво стана с младия мъж, който избра теб да го лансираш?

— Бил Инграм ли? — засмя се Силия. Тя си припомни, че Инграм за пръв път й направи добро впечатление на срещата в рекламната агенция „Куодрил-Браун“ в Ню Йорк. — Бил работи в международното направление като директор за Латинска Америка — на моята предишна длъжност. Сега мислим да го изтеглим в направлението за продажба на лекарствени средства и да го издигнем.

— Чудесно — възкликна Андрю. — Изглежда и той сполучливо е избрал своята звезда.

 

 

В щастливите дни на Силия след повишението се промъкна тъжна нотка. Теди Ъпшоу почина от сърдечен инфаркт, докато работеше на бюрото си.

Той си бе останал директор на търговията с лекарства без рецепта — длъжност, на която работеше с успех и се чувстваше щастлив. Смъртта го завари, когато му оставаше една година до пенсия — Силия страдаше, че никога нямаше да чуе жизнерадостния му глас, да се наслаждава на енергичния му замах в работата и да погледа как докато говори разпалено, главата му отскача като топка.

Силия, Андрю и колеги от компанията отидоха на погребението на Теди и придружиха кортежа до гроба му. Бе отвратителен, ветровит мартенски ден с кратки поройни валежи от леден дъжд. Опечалените се гушеха в палтата си и се криеха под блъсканите от вятъра чадъри.

Няколко души, между които Силия и Андрю, след това отидоха в дома на Ъпшоу. Там Зоуи, съпругата на Теди, дръпна Силия настрана и каза:

— Теди толкова ви се възхищаваше, госпожо Джордан! За него бе гордост, че работи с вас. Казваше, че докато сте във „Фелдинг-Рот“, ще бъдете съвестта на компанията.

Развълнувана, Силия си спомни деня, в който бе видяла Теди за пръв път — преди петнайсет години, непосредствено след изказването й на търговската конференция в „Уолдорф“, когато по най-позорен начин й бе наредено да напусне залата. Той бе един от малкото, които я гледаха със съчувствие по пътя й към изхода.

— Аз също обичах Теди — каза Силия на съпругата му.

По-късно Андрю запита:

— Какво ти каза госпожа Ъпшоу?

Тя му разказа и добави:

— Невинаги съм оправдавала идеалната представа на Теди. Спомням си онази разправия, спора ни с теб в Еквадор, когато ми доказваше, че съм си затваряла очите пред собствената си съвест и беше прав.

— И двамата бяхме прави — понеже ти ми разкри някои неща, които бях или не бях свършил. Никой от нас не е идеален и аз съм съгласен с Теди. Ти наистина си съвестта на „Фелдинг-Рот“, гордея се с теб и вярвам, че ще си останеш завинаги такава.

 

 

Следващият месец донесе добри новини за света като цяло и в по-тесен смисъл — за „Фелдинг-Рот“.

Войната във Виетнам свърши. Тя бе жестоко поражение за Америка, страна, която не бе свикнала да бъде побеждавана. И въпреки това, трагичното клане бе прекратено и предстоящата задача — страхотна, но не толкова мръсна — бе да се лекуват раните на нацията, причинили разкол и горчивина, нямащи равни на себе си от Гражданската война насам.

— Горчивината няма да отмине, докато ние сме живи — предсказа Андрю една вечер, след като бяха гледали със Силия телевизионно предаване за окончателното, унизително изтегляне на американците от Сайгон. — А историците и след двеста години ще продължават да спорят дали е правилно или погрешно, че сме били във Виетнам.

— Знам, че е себично, обаче лично аз благодаря на небесата, че свърши преди Бруси да е пораснал, за да го пратят там — въздъхна тя.

След една-две седмици новини от Франция зарадваха ръководството на „Фелдинг-Рот“ — монтаинът бе одобрен за производство и продажба там. Това означаваше, че по силата на лицензионния договор между „Фелдинг-Рот Фармасютикълс“ и „Лаборатоар Жиронд-Шими“ щяха да започнат изпитанията на монтаина и в Америка.

Силия посрещна с неприятно чувство факта, че препаратът е предназначен за бременни жени и ще се използва в ранния период на бременността, когато повдигането и сутрешното гадене са най-често явление. Както мнозина други, тя не бе забравила за талидомида и за ужасните му последици. Спомняше си също така колко се бе радвала, че по настояване на Андрю не глътна нито едно хапче и двата пъти, когато беше бременна.

Тя сподели със Сам безпокойството си и той откликна с разбиране и съчувствие.

— Когато най-напред стана дума за монтаина, реакцията ми бе също като твоята — призна той. — След това обаче получих повече информация и се убедих, че препаратът е изключително ефикасен и напълно безвреден.

Сам обясни, че през петнадесетте години след талидомида е бил постигнат огромен напредък във фармацевтичните изследвания, включително и в механизма на научните изпитания на нови лекарства. А и правителствените разпоредби през 1975 година са много по-строги, отколкото през петдесетте години.

— Много неща се променят — подчерта Сам. — Например навремето някои хора категорично оспорваха използването на упойка при раждане, убедени, че е опасна и причинява увреждания. По същия начин може и трябва да има безвредни препарати, които да се прилагат през време на бременността. Един от тях е монтаинът — просто му е дошло времето.

Той настоя и Силия обеща да не се влияе от предубеждения, докато не проучи всички сведения.

Голямото значение на монтаина за „Фелдинг-Рот“ бе изтъкнато скоро след това от вицепрезидента по финансовия надзор Сет Файнголд, който сподели с нея:

— Сам обеща на дирекционния съвет, че монтаинът ще осигури грамадна печалба, което ни е страшно необходимо. Нашият финансов баланс за годината навежда на мисълта, че сме кандидати за социална помощ.

Файнголд, енергичен беловлас ветеран на компанията, бе минал пенсионна възраст, но го задържаха заради енциклопедичните му познания върху финансите на „Фелдинг-Рот“ и умението му да изкопчва пари при тежки за компанията ситуации. През последните две години той и Силия се бяха сприятелили много, за което помогна и фактът, че Андрю успя да излекува съпругата му от артрит. Тя се избави от упоритите си няколкогодишни страдания.

— Жена ми казва, че твоят съпруг може да превърне водата във вино — рече веднъж Сет на Силия. — Сега, след като те познавам, имам същото впечатление за съпругата му.

Продължавайки на темата монтаин, той добави:

— Говорих с финансистите на „Жиронд-Шими“. Те очакват монтаинът да ми осигури чували с пари.

— Макар че е още рано, и ние тук се готвим за същото нещо — увери го тя. — Но специално заради теб, Сет, ще напрегнем мускули още повече.

— Ето, това се казва мъжко момиче! И като стана дума за напрягане на мускули, някои от нас си задават въпроса доколко се напрягат ония британци в нашия изследователски институт отвъд океана или се шляят и си пилеят времето на чаша чай.

— Напоследък нямам много информация… — започна Силия.

— Аз пък нямам никаква информация — прекъсна я Файнголд, — освен че ни струва милиони. Там парите ни изтичат като в каца без дъно. Това е една от причините за трагичното състояние на финансовия ни баланс. От мен да го знаеш, Силия, много хора тук, дори няколко членове на дирекционния съвет, са загрижени за тази британска щуротия. Питай Сам.

Не се наложи да го пита, тъй като след няколко дни той я повика, за да й каже:

— Може би си разбрала, че съм подложен на жесток огън заради Харлоу и Мартин Пийт-Смит.

— Да, Сет Файнголд ми спомена.

Сам кимна:

— Сет е един от неверниците. Той иска да се закрие Харлоу по финансови съображения. Подобно становище вземат все повече членове на дирекционния съвет, а очаквам и трудни въпроси от годишното събрание на акционерите — после унило добави. — Понякога и аз съм склонен да вдигна бяло знаме.

Силия му припомни:

— Минали са едва две години от започването на изследванията в Харлоу. Ти имаше вяра в Мартин.

— Той предвиждаше поне някакъв положителен резултат в срок до две години. И за вярата има предел, особено когато го помпаме с долари, а аз трябва да отговарям пред съвета и пред акционерите. И още нещо. Мартин проявява голямо твърдоглавие и не праща информации за хода на работата. Изобщо не се обажда. Необходимо ми е някакво уверение, че действително е постигнато нещо и има смисъл да се продължава.

— Защо не отидеш да видиш с очите си?

— Щях да го направя, но точно сега нямам никакво време. Затова искам да отидеш ти, Силия. Възможно най-скоро, и после да ми докладваш.

Тя колебливо каза:

— Не мислиш ли, че Винс Лорд е по-компетентен?

— От научна гледна точка — да. Но Винс е много предубеден. Той беше против изследователска работа във Великобритания и закриването на Харлоу ще докаже, че е бил прав. Няма да устои на изкушението и ще го предложи.

Силия се засмя:

— Колко добре ни познаваш душичките!

Сам потвърди със сериозен тон:

— Аз познавам теб, Силия, и се научих да вярвам на твоите преценки и на твоите инстинкти. Настоявам, независимо от това доколко ти се нрави Мартин Пийт-Смит — ако трябва да бъдеш твърда и безмилостна в предложението си — бъди! Кога ти е възможно да тръгнеш?

— Ще се опитам да замина още утре — отвърна тя.