Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strong Medicine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 48гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2008)

Издание:

Артър Хейли. Опасно лекарство

Първо издание

Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1992

 

Преводач: Владимир Ганев

Редактор Боряна Василева

Художник Мария Табакова

Художествен редактор Мария Табакова

Технически редактор Станка Милчева

Коректори: Галина Гандева, Ася Славова, Ани Георгиева, Светомир Таков

Дадена за набор май 1992 г. Подписана за печат юни 1992 г. Излязла от печат юни 1992 г.

Печатни коли 34. Издателски коли 36,56. Формат 32/84/108. Цена 34 лв.

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. —Добавяне

10

През следващите дни Сам и Силия посветиха времето си на организационни и технически въпроси, свързани с бъдещия научен институт на „Фелдинг-Рот“ в Харлоу. Работата им, макар и необходима, никак не ги задоволяваше. Освен това и двамата бяха угнетени от смътното чувство на безизходица, породено, от една страна, от убеждението им, че Мартин Пийт-Смит е най-добрият избор за директор на института, от друга — от категоричното му решение в никакъв случай да не заменя академичната си кариера с работа в промишлеността.

Няколко дни след посещението им в Кеймбридж Сам сподели:

— Срещнах се с още кандидати, но никой не е от калибъра на Пийт-Смит. За съжаление не мога да намеря друг като него.

Когато Силия му припомни, че ще се види с Мартин следващата неделя, Сам кимна мрачно:

— Естествено, направи каквото можеш, но аз съм песимист. Този човек решително се е отдал на науката и се вслушва само в собствения си ум. Каквото и да говориш с него, за пари не му споменавай — имам предвид заплатата, която бихме му дали. И без да му казваме, той знае, че е много по-голяма в сравнение с онова, което получава сега. Иначе може да прозвучи като намерение да бъде купен и ще ни вземе за още двама тъпи американци, убедени, че всичко на този свят може да се постигне с пари.

— Но Сам, ако Мартин беше приел да работи във „Фелдинг-Рот“, все пак в даден момент трябваше да се разисква и въпросът за заплатата — възрази Силия.

— В даден момент, да. Но не в началото, понеже парите никога няма да бъдат основен въпрос. Вярвай ми, Силия, знам колко чувствителни са тези академични плъхове и ако, както се надяваш, има някакъв шанс Мартин да промени решението си, нека да не го проиграваме с груб ход!

— Интересно ми е какво говорят цифрите? — запита Силия.

Сам се замисли.

— По моя информация, Мартин получава горе-долу две хиляди и четиристотин английски лири годишно, т.е. около шест хиляди долара. Като начало при нас ще му плащаме четири, до пет пъти повече — да кажем двадесет и пет, тридесет хиляди долара, освен премиалните.

Силия тихо подсвирна:

— Не знаех, че разликата е толкова голяма.

— Хората на науката обаче знаят. И въпреки това не се отказват от академичното поприще, защото са убедени, че имат по-голяма интелектуална свобода, а специално научните изследователи — по-голяма „чистота на изследователската работа“ при университетски условия. Ти чу, когато Мартин говореше за „търговските съображения“ и се опълчи против тях.

— Да, чух — потвърди тя. — Но ти му възрази — каза, че не играят голяма роля.

— Понеже съм от другата страна — на търговците, и интересите налагат да мисля така. Между нас казано, признавам, че Мартин може би е прав.

Силия колебливо добави:

— За много неща съм съгласна с теб, но не и за това.

Разговорът не я удовлетвори и тя мислено се връщаше към него отново и отново. И реши да застане на „друго мнение“ — според съчинения от нея израз.

В събота, един ден преди да тръгне за Кеймбридж, Силия разговаря по телефона с Андрю и децата. През едномесечния си престой в Англия тя им се обаждаше по два пъти в седмицата. От сравнително дългата раздяла те се бяха затъжили един за друг и с нетърпение очакваха наближаващата среща. Силия възнамеряваше да се прибере в къщи след по-малко от една седмица. Говориха за обичайните новини в семейството и после тя каза на Андрю за доктор Пийт-Смит, за нейното разочарование от отказа му и за мнението на Сам.

Накрая добави, че на другия ден ще се види с Мартин.

— Смяташ ли, че би променил решението си? — заинтересува се Андрю.

— Инстинктът ми подсказва, че е възможно, но нямам представа как да стане. Не искам в никакъв случай утре, когато говоря с него, да направя погрешна стъпка.

От другия край на телефонната линия настъпи мълчание. Силия просто усещаше как съпругът й се съсредоточава и обмисля всички съображения. Най-сетне той се обади:

— Отчасти Сам е прав, но може би не напълно. Като съдя по опита си, не е обидно да покажеш някому, че има висока цена. Всъщност, изглежда, това се нрави на повечето от нас, даже и да нямаме намерение да приемем парите, които ни предлагат.

— Продължавай! — помоли го тя. Силия ценеше мъдростта му и неговото умение при всяко положение да схване същината на въпроса.

— От теб разбирам, че Пийт-Смит е прям човек — каза Андрю.

— Точно така.

— Тогава предлагам да постъпиш с него по същия начин. Усложняваш ли нещата, опитваш ли се да го надхитриш, можеш сама да си попречиш. Освен това, Силия, усукването не е в твоя стил. Бъди вярна на себе си. Ако е нормално да се говори за пари или за нещо друго, действай без заобикалки!

— Андрю, скъпи, какво щях да правя без теб! — възкликна тя.

— Нищо от изключителна важност, надявам се — отвърна той и добави: — След като ми каза за утре, признавам, мъничко ревнувам, че ще бъдеш с Пийт-Смит.

Силия се засмя:

— Това е само бизнес! И така ще си остане.

Беше неделя. Сама в първокласно купе за непушачи на един от ранните сутрешни влакове за Кеймбридж, Силия отпусна глава върху възглавничката на креслото. В приятното състояние на отмора тя реши да използва пътуването — един час и четвърт — за да обмисли нещата.

Сутринта бе взела такси от хотела до гарата на „Ливърпул стрийт“ — мрачно викторианско наследство — строена с чугун и тухли, страхотно оживена от понеделник до петък, но съвсем тиха в края на седмицата. Тишината означаваше малко хора в електродизеловия влак, вече потеглил с тътнеж от гарата, и Силия се зарадва на самотата.

Тя мислено възстанови събитията и разговорите през последните две седмици и още веднъж се поколеба кого да послуша — Андрю или Сам. Макар че погледнато отстрани, срещата с Мартин нямаше делови характер, можеше да бъде от важно значение за „Фелдинг-Рот“ и за Силия. В паметта й изплува предупреждението на Сам: „Нека да не го проиграваме с груб ход!“

Ритмичното тракане на колелата я приспа и пътуването мина неусетно. Влакът намали скорост и влезе в гара Кеймбридж. На перона чакаше Мартин Пийт-Смит с широка приветлива усмивка, като израз на искрената му радост.

 

 

На четиридесет и една година Силия знаеше, че изглежда добре. И го чувстваше. Имаше слаба и стегната фигура, меката й кестенява коса бе подстригана късо, издълженото й лице излъчваше бодрост и бе получило лек бронзов тен — резултат на непрекъснатото й движение на открито през последните седмици и на необичайно щедрото английско лято, което продължаваше.

Напоследък в косата й се появиха сиви кичури. Този знак на изминалото време не я смущаваше често, въпреки че понякога я боядисваше, за да го заличи. Бе поосвежила цвета предишната вечер.

Силия избра тоалета си като за летен ден — памучна муселинена рокля в зелено и бяло, отдолу с дантелена фуста. Носеше бели летни обувки с висок ток и бяла сламена шапка с широка периферия. Беше купила целия комплект от лондонския „Уест Енд“ преди седмица, понеже на тръгване от Ню Джързи и през ум не й минаваше, че ще има нужда от съвсем леки летни дрехи.

Докато слизаше от влака, тя усети, че Мартин й се възхищава. За миг той сякаш онемя, а после, хващайки протегнатата й ръка, каза:

— Здравейте! Изглеждате чудесно. Много се радвам, че дойдохте.

— Вие също изглеждате много добре!

На устните му заигра момчешката усмивка. Той носеше тъмносиньо сако, бели фланелени панталони и риза с отворена яка.

— Обещал бях да си облека костюма, но изнамерих тази комбинация, която отдавна не съм обличал. Реших, че е по-подходяща за случая.

Силия го хвана под ръка, докато излизаха от гарата.

— Къде отиваме? — запита тя.

— Колата ми е отпред. Предлагам да направим малка обиколка, след това да влезем в някои колежи и после да отидем на пикник.

— Звучи прелестно!

— Бихте ли желали нещо друго?

Тя се поколеба и каза:

— Да, имам едно желание.

— Какво?

— Да се запозная с майка ви. Мартин я погледна изненадан.

— Мога да ви заведа у нас веднага след като разгледаме града. Но само ако действително искате.

— Да, искам, наистина — потвърди тя.

Колата на Мартин беше морис мини майнър на неопределена възраст. След като успяха да се напъхат в нея, той подкара из криволичещите улици на стария Кеймбридж и паркира на „Куинс роуд“ край парка „Бекс“.

— Оттук нататък ще вървим пеша — обясни Мартин.

Те се измъкнаха от автомобила и тръгнаха по една алея към Кингс Бридж — мост над река Кам. Силия спря на моста. Засенчвайки с ръка очите си от яркото слънце, тя с благоговение промълви:

— Рядко съм виждала такава красота!

До нея Мартин обясни с тих глас:

— Църквата на „Кингс Колидж“ — най-възхитителната гледка!

Пред погледите им се зеленееха притихнали поляни и сенчести дървета, над които се извисяваше величествената църква — видение от кулички, яки подпорни стени, високи островърхи куполи, издигащи се над величествените сводове и прозорците с цветен стъклопис. Избелелите каменни сгради на колежите от двете страни на църквата засилваха усещането за старинността и благородството на колежа.

— Нека да си изпълня задачата на екскурзовод — предложи Мартин. — Най-напред въведението: Градът ни е основан отдавна. През 1441 година крал Хенри VI започнал строителството на това, което виждате, а Питърхаус, южно оттук, е строен даже по-отдавна. Още през 1284 година е дал началото на „кеймбриджкия поход за знания“.

Без да съобрази, Силия възкликна:

— Как би могъл онзи, който наистина е свързал живота си с този град, да го напусне!

— Мнозина са му останали верни. Редица големи учени са работили в Кеймбридж до края на живота си — отговори Мартин. — Някои от нас — млади и все още между живите — имаме същото намерение.

Още два часа те ту вървяха пеша, ту обикаляха с автомобила. Лека-полека традициите и преданията за Кеймбридж заплениха Силия. Тя го обикна. В паметта й се врязаха Джизъс Грийн, Мидсъмър Комън, Паркърс Пийс, Коу Фен, Ламас Ленд, Тринити, Куинс, Нюнхъм. Списъкът сякаш беше безкраен, като знанията на Мартин.

— Докато едни учени решиха да не изоставят Кеймбридж, други със същата преданост разнесоха славата му по света — каза Мартин. — Например Джон Харвард от „Имануил Колидж“. Неговото име носи друг научен център — по устните му се изписа свойствената усмивка. — Май не мога да си спомня къде точно!

Накрая, когато отново се пъхнаха в неговата мини кола, Мартин отбеляза:

— Мисля, че обикаляхме достатъчно. Нека да остане нещо и за друг път.

Усмивката изведнъж изчезна от лицето му.

— Още ли имате желание да видите родителите ми? Трябва да ви предупредя — майка ми няма да разбере кои сме. Може би това ще ви развали настроението.

— Да — съгласи се Силия. — Въпреки това искам да отидем.

 

 

Малката, съвсем обикновена къща се намираше в квартал „Кайт“. Мартин паркира колата отпред на улицата и отключи външната врата. Влезе в слабоосветено антре и извика:

— Тате, аз съм. Водя гости.

Дочу се шум от тътрещи се крака, на вратата се появи възрастен мъж в избелял пуловер и торбести панталони от рипсено кадифе. Силия остана поразена от приликата между баща и син. Старият Пийт-Смит, набит като Мартин, имаше същото грубовато лице с широки челюсти, макар и твърде сбръчкано, и даже бързата, свенлива усмивка, когато се запознаваше, бе копие на усмивката на неговия син.

Приликата изчезна, щом старият човек започна да мънка с неблагозвучен, недодялан провинциален говор. Изреченията му бяха нескопосани и издаваха ниска култура.

— Драгу мий да въ срещнъ — каза той на Силия и се обърна към Мартин. — Ни могъ да знам, чи шъ идваш, сине. Таман я премених майка ти. Днеска хич я няма.

— Ние идваме за малко, тате — обясни Мартин и прошепна на Силия. — Болестта на Алцхаймер е голямо тегло за баща ми. Доста често става така — за семейството е по-трудно, отколкото за болния.

Влязоха в скромна, неугледна стаичка и старият Пийт-Смит запита Силия:

— Да искъш чашъ?

— Чаша чай — преведе Мартин.

— Благодаря, с голямо удоволствие — отвърна тя. — Ожаднях след разходката.

Докато баща му отиваше към мъничката кухня, Мартин коленичи край овехтялото кресло, облечено с шарен басмен калъф, където седеше възрастна жена с посивяла коса. През цялото време тя не бе помръднала. Синът й ласкаво я прегърна и целуна.

Навремето, мислеше си Силия, майка му е била хубава. Лицето й още бе красиво, макар повяхнало. Косата й бе грижливо прибрана. Носеше бежова рокля и семпъл гердан. Сякаш откликна с едва забележима усмивка на целувката на своя син, но очевидно не го позна.

— Мамо, аз съм твоят Мартин — с нежен глас каза той. — А госпожата е Силия Джордан. Дошла е от Америка. Развеждах я из Кеймбридж. Хареса й нашият малък град.

— Добър ден, госпожо Пийт-Смит, благодаря, че ми позволихте да посетя вашия дом — поздрави Силия.

Възрастната жена раздвижи очи и сякаш отново се прокрадна искрица напразна надежда, че може би е разбрала. Мартин обаче бе категоричен:

— Боя се, че в главата й не е останало нищичко. Няма никаква памет. Но понеже ми е майка, си позволявам да отстъпя от научните позиции и правя усилия да ме разбере.

— Да, наистина — съгласи се Силия и след моментно колебание запита: — Мислите ли, че ако напреднете с изследванията си и скоро стигнете до съществено откритие, би имало шанс…

— Да й помогна ли? — прекъсна я той. — Изключено. Каквото и откритие да се направи, нищо не е в състояние да съживи една мъртва мозъчна клетка. Не храня абсолютно никакви илюзии.

Изправен, Мартин тъжно гледаше майка си.

— На нея не, но на други ще може да помогне някой ден, скоро — обясни той. — На болни, които не са в толкова напреднал стадий.

— Сигурен ли сте в това?

— Сигурен съм, че ще намерим отговори на някои въпроси или аз, или някой друг изследовател.

— Но бихте предпочели да сте вие, нали?

Мартин вдигна рамене:

— Всеки учен иска пръв да направи откритието. Това е човешка черта. Обаче — той спря и погледна майка си — по-важно е някой да открие причината на болестта.

— И съвсем възможно е пръв да бъде друг, а не вие-упорстваше Силия.

— Да, в науката това винаги е възможно — съгласи се Мартин.

Пийт-Смит старши донесе от кухнята табла с чайник, чаени чаши, чинийки и каничка мляко и я остави на масата. Синът му го обгърна с едната си ръка и каза:

— Татко се грижи изцяло за майка ми. Облича я, реши косата й, храни я, и някои други по-неприятни неща. Имаше години, Силия, когато баща ми и аз не бяхме чак толкова близки приятели. Но сега сме.

— Право казва. Удавна многу са ръсправяхми с негу-потвърди баща му и запита Силия. — Да ти туря ли мляку?

— Да, моля.

— Беши времи, кога хич не я признавъх уная стипендия, дето напъваха той и майка му. Искъх да ми пумага в рабутата. Ама тя стори най-харно. И излези, чи той са утстрами. Плащъ за тая къща и за сичко, дету ни гони нуждатъ — той погледна Мартин и продължи. — И там в оня кулеж, чувам, чи ни ръботил зле.

— Не, не работи никак зле — потвърди Силия.

 

 

Бяха минали почти два часа.

— Ако говоря, няма ли да ви преча? — запита тя, облегнала се удобно на тапицираната седалка.

— Няма, разбира се. Говорете — увери я Мартин.

Застанал прав, той мушна дългия прът далеч напред, намери плитко речно дъно и неугледната плоскодънна лодка, в която бяха двамата, се плъзна леко срещу течението. „Отдава му се всякаква работа, мислеше си Силия, дори да кара плоскодънна лодка“. Трудна задача, ако се съди по несръчните движения на задминаваните от тях „лодкари“.

Той бе наел лодката, за да се разходят до Гранчестър, на около пет километра южно от Кеймбридж. Имаха намерение да се отбият на някоя полянка, за да обядват сред природата.

— Въпросът ми е личен и може би не трябва да го задавам, но си мислех за разликата между вас и баща ви. Например начина, по който говорите двамата — нямам предвид само граматиката…

— Разбирам ви. Преди да забрави как се говори, майка ми също говореше като него. В Пигмалион Бърнард Шоу нарича това „вроден порок на английската реч“.

— Спомням си го от „Моята прекрасна лейди.“ Но вие сте успели да го превъзмогнете. Как?

— Това е още едно нещо, което дължа на майка си. Най-напред трябва да разберете една наша, английска черта. Начинът, по който се говори, винаги е бил класова бариера, отразявал е социалните различия. Така е и днес, въпреки че има хора, които не са съгласни.

— И в академичните среди ли? Между учените?

— Даже там. Или — особено там.

Обмисляйки какво да каже, Мартин избутваше лодката с дългия прът.

— Майка ми схващаше тази бариера. И още когато бях дете, купи радио и ме караше да седя с часове пред него и да слушам говорителите на Би Би Си. Казваше ми: „Тъй трябва да говориш, почвай да се учиш от тези хора. За нас с баща ти е много късно, но за теб не е“.

Заслушана в неговия приятен и изискан говор, но запазил искрения тон, Силия потвърди:

— И е успяла…

— Мисля, че да. Тя направи и много други неща за мен. Разбра какво ме увлича в училище, издири какви стипендии има и ме накара на всяка цена да кандидатствам. Тогава станаха кавгите, за които спомена баща ми.

— Струвало му се е, че майка ви си е поставяла недостижими цели?

— Той искаше да стана каменоделец-зидар като него. Възхищаваше се от четиристишието на Дикенс — Мартин се усмихна и започна да рецитира:

 

О, нека в радост да се трудим!

Благословен си, властелине наш!

От хляба сити сме и в студ, и в пек.

И всеки знае свойта чаша.

 

— Сигурно не му се сърдите за това?

Мартин поклати глава:

— Той просто не можеше да разбере. Всъщност и аз не разбирах. Само майка ми знаеше какво може да се постигне с амбиция. И с моите усилия. Навярно сега си обяснявате защо съм толкова привързан към нея.

— Естествено — каза тя. — Аз самата вече изпитвам дълбоко уважение към майка ви.

Те замълчаха, осенени от приятното чувство, което споделяха, докато лодката се движеше срещу течението между потънали в зеленина брегове и шпалир от кичести дървета.

След известно време тя каза:

— Баща ви спомена, че сте поели почти всичките им разходи.

— Правя, каквото ми е възможно — потвърди Мартин. — Сключил съм договор с една агенция да изпраща медицинска сестра две сутрини седмично. Малко да си отдъхне татко. Бих желал да идва по-често, но… — той вдигна рамене, не довърши изречението и майсторски прекара лодката край тревистия бряг под сянката на една върба. — Как ви харесва тук за пикник?

— Каква идилия! Също като в „Камелот“ — отвърна Силия.

Мартин бе сложил в една кошница малко раци, свински пай „Мелтън Мобри“, зелена салата, ягоди и крем „Девоншир“. Беше взел и бутилка вино — известното „Шабли“ и пълен термос кафе.

Двамата обядваха с удоволствие.

Накрая, докато пиеха кафето, Силия каза:

— Тази е последната ми неделя, преди да се върна у нас. Наистина ми беше много приятно.

— Успешно ли завърши мисията ви тук?

Тя се канеше да даде баналния положителен отговор, но изведнъж се досети за съвета на Андрю и отговори:

— Не.

— Защо? — изненада се Мартин.

— Намерихме със Сам Хоторн идеалният директор за научния институт на „Фелдинг-Рот“, но той не прие предложението ни. Сега всеки друг от кандидатите ни се вижда втора категория.

Помълчаха и Мартин се обади:

— Предполагам, че става дума за мен.

— Да, добре знаете, че става дума за вас.

— Надявам се да ми простите тази простъпка, Силия-въздъхна той.

— Няма нищо за прощаване. Вие сам вземате решения за собствения си живот — увери го тя. — Само че като си мисля сега, има две неща…

Силия спря.

— Продължете, моля. Какви две неща?

— Ами, преди малко се доверихте, че искате пръв да намерите решение на проблемите, свързани с болестта на Алцхаймер и умственото стареене, но други могат да ви изпреварят.

Той се излегна в лодката с лице към Силия. Беше си подложил сакото като възглавница.

— И други правят същите изследвания. Знам един в Германия, друг — във Франция и трети — в Нова Зеландия. Те са съвестни хора, с тях имаме общи цели, дирим истината в едно и също направление. Невъзможно е да се предсказва кой ще бъде пръв, ако изобщо някой от нас успее.

— Надпревара, в която участвате и вие. Надпревара с времето — неусетно гласът на Силия стана по-рязък.

— Да, в науката е така.

— Другите, за които споменахте, имат ли по-добри условия и повече сътрудници от вас?

Той преценяваше.

— Вероятно да, що се отнася до колегата в Германия. За другите двама не знам.

— С каква лабораторна площ разполагате вие сега?

— Общо… — Мартин пресмяташе наум — около деветдесет квадратни метра.

— Няма ли да стигнете по-близо и по-бързо до целта си, ако имате пет пъти повече площ плюс съответната апаратура, всичко, каквото ви е необходимо и всичко за вашия проект, плюс екип от примерно двадесет сътрудници на ваше разположение, вместо двама-трима? Това няма ли да помогне за ускоряване на работата — не само да намерите решението, но и да бъдете пръв?

Изведнъж Силия усети, че настроението им се промени. Нямаше повече място за развлечение. Безгрижието се изпари. Неусетно настъпи миг за изпитание на интелекта и волята. Ето затова съм дошла в Англия и в Кеймбридж, каза си Силия.

Мартин учуден се втренчи в нея.

— Сериозно ли говорите? — Четиристотин и петдесет квадратни метра и двадесет сътрудници?

— Разбира се, за бога! — отвърна тя с известно раздразнение и продължи: — Мислите ли, че ние от фармацевтичния бизнес си правим лоши шеги?

— Не — побърза да отговори той все още втренчен в нея. — Нямах предвид това. Казахте, че имало две неща. Кое е другото?

Силия се поколеба. Дали да продължи? Тя разбра, че бе слисала Мартин. Дали нямаше да загуби постигнатия успех? И отново си спомни за Андрю.

— Ще го кажа открито и без заобикалки, по обичайния тъп американски начин — започна тя. — Казвам това, защото съм убедена, че учени като вас не се купуват и не се съблазняват с пари. Ако обаче постъпите във „Фелдинг-Рот“ като директор на нашия институт и продължите работа по вашия проект, сигурно ще получавате дванадесет хиляди английски лири годишно, освен премиалните, които са доста големи. Предполагам, че това е пет пъти повече от сегашното ви възнаграждение. След като се запознах с родителите ви и знам какво правите за тях, а ми се струва, че искате да направите още нещо, тези пари могат да ви бъдат от полза. Ще имате възможност да осигурите медицинска сестра повече от два пъти седмично, да преместите майка си в по-приятна обстановка…

— Достатъчно! — Мартин седна и се вгледа ядосано в нея. Беше много афектирай: — По дяволите, Силия! Знам какво могат да направят парите. Не ми говорете, че хора като мен не се интересуват от тях. Това е нелепост! Аз се интересувам и още как, а от това, което чувам сега, човек може да се побърка! Вие се опитвате да ме подведете, да ме съблазните, да се възползвате от случая…

Тя рязко го прекъсна:

— Не ставайте смешен! От какъв случай да се възползвам?

— Че се запознахте с родителите ми, от една страна. Че видяхте как живеят и че аз се безпокоя за тях. И като знаете всичко това, от друга страна ми предлагате златна ябълка — вие Ева, а аз Адам — той се огледа наоколо. — И то в рая.

— Ябълката не е отровна — спокойно отвърна Силия. — И в тази лодка няма змия. Вижте, аз съжалявам много, ако…

Мартин рязко я прекъсна:

— Вие изобщо не съжалявате! Вие сте търговка, която се справя отлично с работата си! Повече от отлично! Мога да се закълна в това! Търговка, която иска на всяка цена, без никакви задръжки, да постигне целта си! Но сте твърде безскрупулна, нали?

Силия се изненада:

— Нима?

— Да — натърти той.

— Чудесно! — Силия реши да отстъпи по възможно най-добър начин. — Да допуснем, че е така. Да приемем, че всичко, което казахте е вярно. Не е ли това точно, което вие искате? Отговорите, свързани с болестта на Алцхаймер? Мозъчният пептид, който търсите? Научната слава! Това подвеждане ли е?

— Не. Може да е всичко друго, но не и подвеждане-потвърди Мартин и по устните му заигра усмивка, макар този път с известна горчивина. — Предполагам, че ви плащат добре, Силия. Като една тъпа американка, както се изразихте, вие вършите огромна работа!

Той се изправи и хвана пръта.

— Време е да се прибираме.

На връщане мълчаха. Мартин изтикваше яростно лодката. Ярост, каквато не бе проявил, когато пътуваха срещу течението. Силия се боеше да не би да е прекалила. Като наближиха града и стигнаха до мостика, той остави лодката на дрейф. Изправен на високата част на кърмата, Мартин сведе очи към Силия. Лицето му беше много сериозно.

— Не знам отговора. Знам само, че ме объркахте-каза той. — Но все още не знам.

Привечер Мартин закара Силия на гарата. Разделиха се твърде официално, с някакво вътрешно напрежение. Силия бе попаднала в непоносимо бавен пътнически влак, който спираше почти на всяка гара и пристигна в Лондон чак след единайсет и половина вечерта. Този път на гара Кингс Крос. Взе такси до Бъркли и бе в хотела малко преди полунощ.

По време на пътуването тя мислено възпроизведе събитията през деня и специално своето участие. Невероятно силно я бе заболяло от тежкото обвинение на Мартин „Вие сте твърде безскрупулна, нали?“ Наистина ли е такава? Анализирайки характера си, тя се съгласи, че може би е така. После се поправи: не „може би“, а „безспорно“.

Но, продължи да разсъждава тя, не бе ли необходима известна безскрупулност? Особено на една жена, за да изкове бъдещето си, както бе направила Силия, и да завоюва сегашното си положение? Да. Разбира се!

Освен това тази безскрупулност не бе или по-скоро не се налагаше да бъде сравнявана с непочтеност. Всъщност в бизнеса бе необходимо да имаш твърда ръка, да вземаш неприятни, безмилостни решения, да се бориш за постигане на главната цел и да действаш без много да се вълнуваш за другите хора. И конкретно: ако занапред заемеше длъжност с по-големи отговорности, щеше да се наложи да бъде още по-сурова, по-безскрупулна от преди.

Щом на бизнеса е присъща безскрупулност, тогава защо я вълнуваше казаното от Мартин? Сигурно защото го харесваше и уважаваше и се надяваше, че чувствата им са взаимни. Дали очакванията й се оправдаваха? Силия поразмисли и реши — явно не, след като бяха разкрили картите си след обяда.

И все пак имаше ли някакво значение какво мисли Мартин за нея? Отговорът бе „не“. И една от причините — че макар вече на тридесет и две години, у Мартин още имаше нещо детско. Веднъж тя бе чула нечие мнение за учените: „Те посвещават толкова много от живота си на науката, че почти не разполагат с време за други неща. И в известно отношение остават завинаги деца“. Нямаше никакво съмнение, че същото в голяма степен се отнася за Мартин. Силия си даваше сметка, че нейните връзки със света са много по-силни от неговите.

Тогава какво бе важно? Нито чувствата на Мартин, нито нейните. Важното бе постигнатият резултат.

Наистина ли? Отново да!

А резултатът — Силия въздъхна — тя не бе оптимистка. Всъщност, почти сто на сто, както каза Сам, „осуети всичко с грубата си игра“. Колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше на себе си, а споменът за разговора й с Мартин усилваше терзанията й. Лошото й настроение продължаваше и при влизането в хотела.

Във фоайето я поздрави един униформен портиер.

— Добър вечер, госпожо Джордан. Хубаво ли прекарахте деня?

— Да, благодаря — а наум добави „само част от него“.

Заедно с ключа той й подаде няколко бележки. Силия ги взе и реши да ги чете после. Тръгвайки към асансьора, тя чу след себе си:

— Момент, госпожо Джордан, ето и още едно съобщение, което ми бе предадено преди няколко минути. Телефонира някакъв господин. Аз лично го записах. Няма много смисъл, но той каза, че ще го разберете.

Тя взе листчето равнодушна и изморена.

Погледа й прикова следното съобщение:

ВСИЧКО СИ ИМА ВРЕМЕ[1], ВРЕМЕ ИМА И ЗА ТЪПИТЕ АМЕРИКАНЦИ, КОИТО НОСЯТ ПОДАРЪЦИ. БЛАГОДАРЯ. АЗ ПРИЕМАМ.

МАРТИН

Съвсем непристойно и за явното неудоволствие на портиера, в тихото фоайе отекна пронизителен вик от устата на Силия:

— Ураааа!

Бележки

[1] Парафраза на Еклесиаст, с 736, гл 3, стих I — Б.р.