Артър Хейли
Опасно лекарство (20)

6

Андрю бе очарован от красотата и атмосферата на далечните кътчета. Докато Силия бе заета с нейния латиноамерикански бизнес и регионалните ръководители на „Фелдинг-Рот“, доктор Джордан обикаляше странните лабиринти на непознати градове или уханните селца край тях. Очите му се радваха на Парк Колон в Буенос Айрес и на безбройните стада в аржентинските пампаси. Разхождаше се в Богота — столицата на Колумбия, обградена от величествената планина, където по стръмните улици шуртяха ледени ручеи от Андите и архаични магарешки каручки воюваха с автомобилите за своя дял от пътното платно. В Коста Рика разгледа Мезета Сентрал — сърцето на тази страна, и гъстите широколистни гори, в които растяха махагон и кедър. Андрю потегляше по тесните многолюдни улички в стария град на Монтевидео към долините на Уругвай, ухаещи на върбинка и ароматни растения. Ходеше из наситения с динамика Сан Паоло в Бразилия, разположен На самия ръб на Голямото скално плато, от което започваха тучни равнини с плодородна, аленочервена почва, известната тера роха.

Когато пътуваха с децата, Андрю ги вземаше на своите излети. Иначе отиваше сам, а Силия му правеше компания, след като си свършеше служебните задължения.

Голямо удоволствие му доставяше да се пазари в местните дюкянчета и да купува разни неща оттам. Изпадаше в захлас от дрогериите, обикновено малки помещения, натъпкани до тавана със стоки. Приказваше си с аптекарите, а понякога успяваше да поговори и с някой лекар. Беше понаучил испански и португалски и ги усъвършенстваше с практиката. Силия също учеше испански и португалски и понякога си помагаха с Андрю.

Не всяко пътуване преминаваше приятно. Силия бе много заета. Костваше й огромно напрежение желанието да решава местните проблеми, без да познава обстановката. И естествено настъпваха часове на умора, на обичайни спречквания, които веднъж стигнаха до най-силния и най-жесток сблъсък между Андрю и Силия — двубой на воли и мнения, който щеше да се помни дълго.

Той, както повечето кавги между съпрузи, започна от дреболия.

Бяха пристигнали с Лайза и Брус в столицата на Еквадор — Кито, загнездена високо в шепата на Андите, място на коварни контрасти, предимно между религията и живата действителност. От една страна — изобилие на черкви и манастири, натруфени със златни олтари, галерии с разкошна дърворезба, разпятия от сребро и слонова кост и дарохранителници с безвкусно инкрустирани скъпоценни камъни. От друга страна — мръсни, босоноги бедняци и най-изостаналото селячество на континента, където надницата — за щастливците успели да намерят работа — се равняваше на десетина цента дневно.

На мизерията контрастираше и хотел „Кито“, чудесна сграда, в която бе запазен апартамент за семейство Джордан. Тук късно следобед се прибра Силия, прекарала, общо взето, един съсипващ ден с местния представител, gerente local, на „Фелдинг-Рот“ — сеньор Антонио Хосе Морено.

Дебел и самодоволен човек, той бе дал да се разбере, че всяко посещение на ръководител от централата представлява не само недопустимо нахлуване в личния му мир, но и обидно съмнение в неговите способности. На всичкото отгоре, всеки път, когато Силия предлагаше промяна в процедурите, той й даваше стандартния латиноамерикански отговор (вече й беше добре известен) „En este pais, asi se hace, Senora.“ На опасението й, че това „в тази страна така се прави“, означаващо благословия на неефективността и понякога — на неетичността, Морено само сви рамене и пак нехайно й повтори отговора си.

Един от проблемите на Силия бе неадекватната информация на еквадорските лекари за препаратите на „Фелдинг-Рот“ и най-вече за възможните странични явления. Той посрещна безпокойството й с думите:

— Така го правят другите компании, така го правим и ние. Да говорим за нещо, което може и да не стане, ще бъде в наш ущърб.

Разбира се, тя имаше правомощия да го задължи с изрично нареждане, но знаеше, че Морено, като местен човек и търговски посредник с добро име, щеше да го изтълкува — като прибавим и езиковите затруднения-както той си иска.

Още разстроена от служебните проблеми, Силия влезе в дневната на хотелския апартамент и запита Андрю:

— Къде са децата?

— Вече спят — обясни той. — Решиха да си легнат рано. Бяха останали без сили — прекарахме един уморителен ден.

Фактът, че въпреки силното си желание, не може да види Лайза и Брус, а и хладината в гласа на Андрю, я по дразниха. Тя се тросна:

— Не си единственият, който е имал отвратителен ден!

— Не казах, че е бил отвратителен, а само уморителен — отговори той. — Макар че за мен имаше и неприятни изненади.

И двамата не съзнаваха, че височината на Кито — над две хиляди и седимстотин метра над морското равнище-влияе неблагоприятно на самочувствието им. При Силия това се изразяваше във физическа отпадналост, която още повече засилваше и без това лошото й настроение, а при Андрю — в резки реакции и постоянна раздразнителност, за разлика от нормалното му спокойно поведение.

Тя каза:

— Неприятни изненади! Не знам за какво говориш.

— Говоря ето за това! — той посочи с пръст към една странична масичка, върху която бяха наредени флакони и кутийки с лекарства.

Силия отвърна с отегчение:

— Занимавала съм се предостатъчно с подобни неща днес, така че моля те, махни ги оттук.

— Искаш да кажеш, че не те интересуват? — тонът му бе саркастичен.

— По дяволите, не ме интересуват!

— Откровено казано, очаквах подобна реакция. Защото се засягат лекарствени фирми и са ти неприятни — Андрю взе малко пластмасово шишенце. — Днес, освен че разходих децата, купих някои неща и поразпитах малко.

Той отвори шишенцето, изсипа няколко таблетки в шепата си и й ги показа:

— Знаеш ли какво е това?

— Откъде да знам? — Тя се отпусна върху едно кресло, изу с крака обувките си и ги остави там, където паднаха. — А пък и не ме интересува!

— Трябва да те интересува! Това е талидомид, купих го днес от местната дрогерия. Без рецепта.

Отговорът жегна Силия и острите реплики между тях биха спрели дотук, но Андрю продължи:

— Фактът, че можах да го купя пет години след като би трябвало да е иззет, да купя и други опасни лекарства, които се продават тук без необходимите предупреждения, понеже няма държавни органи да контролират поставянето на съответните надписи, е типично за отношението „хич не ме интересува“ на американските лекарствени компании, включително и на твоята любима „Фелдинг-Рот“.

Убедена в несправедливостта на обвинението — Силия цял ден се бе тормозила да промени точно това, за което я упрекваше Андрю — тя изпадна в неудържим гняв. И естествено вече не можеше да разчита на логиката си. Вместо да му разкаже, както бе решила да направи по-късно вечерта, за неприятностите си с местния представител на „Фелдинг-Рот“, му отвърна с тона на Морено:

— Какво по дяволите знаеш ти за местните проблеми и норми? Какво право имаш ти да идваш тук и да казваш на еквадорците как да управляват страната си?

Лицето на Андрю побеля:

— Имам право, защото съм лекар! И съм сигурен, че бременни жени, които вземат тези таблетки, ще родят бебета с плавници вместо с ръце. Знаеш ли какво отговори днешният аптекар? Каза да, чувал съм за талидомида, но нямах представа, че е същото лекарство, понеже тия таблетки се наричат ондазил. И ти, Силия, не знаеш ли, или не искаш да знаеш, че талидомидът се продаваше от фармацевтичните фирми под петдесет и три различни наименования?

Без да чака отговор, той разпалено продължи:

— Защо се слагат толкова много различни имена на едно и също лекарство? Естествено не за да се помогне на пациентите или на техните лекари. Единственото логично обяснение е да се създава объркване, улесняващо фармацевтичните фирми в случай на неприятности. Щом говорим за неприятности, виж това!

Андрю показа друго шишенце. Тя прочете надписа: хлоромицетин.

— Ако го купиш в Съединените щати, на него ще е написано предупреждение, че има възможни странични явления, по-специално фатално нарушаване на кръвната картина. Тук обаче, не! Нито дума!

Той взе още едно лекарство от масичката.

— Това също го купих днес. Виж лотромицина на „Фелдинг-Рот“, който ти и аз много добре знаем! Знаем също, че не трябва да се взема от пациенти с нарушени функции на бъбреците, от бременни и от кърмачки. Къде е писменото предупреждение? Няма нищо подобно! Кой се интересува, че тук няколко души могат да умрат или да пострадат, понеже не са били предупредени? В края на краищата, това е само Еквадор и при това е много далеч от Ню Джързи. Защо ще се безпокои „Фелдинг-Рот“? Или Силия Джордан?

Тя изкрещя в лицето му:

— Как смееш да ми говориш така?

Андрю загуби контрол върху нервите си.

— Смея, понеже виждам как се промени — гневно отвърна той. — Промени се, малко по малко, през тези единадесет години. Най напред благородни чувства, идеали и загриженост, после не чак толкова голяма загриженост, после лек отдих, докато помагаше да се пласира безполезният боклук без рецепта, а сега се ориентираш към фалшиви доводи и заравяш глава в пясъка като камилска птица, за да оправдаеш нещо, което ти добре знаеш, че е лошо, но не искаш да признаеш, дори само пред себе си!

Той повиши глас:

— Какво стана с онази идеалистка, която първа ми донесе лотромицин и искаше да издигне етиката на фармацевтичния бизнес, същата, която се изправи открито и твърдо на търговската конференция в Ню Йорк, за да разкритикува непочтените постъпки на търговските пътници? Искаш ли да знаеш какво се случи с нея? Според мен тя се продаде!

Андрю спря за момент и после сурово запита:

— Добра ли бе цената на амбициите и повишенията?

— Ах, мръсник такъв! — инстинктивно, без изобщо да мисли, тя посегна към пода, грабна едната си обувка и я запрати по Андрю. Улучи съвсем точно. Острият ток на обувката се заби в лявата му буза и от раната шурна кръв. Силия обаче не видя. Заслепена от яд, тя го обсипа със злъч.

— Как смееш ти да се правиш на светец и да проповядваш морал и идеализъм? А какво стана с твоя? Къде останаха твоите велики идеали, когато не си помръдна пръста за Ноа Таунсенд и го остави да работи с пациенти почти пет години през цялото време под силното въздействие на опиати — опасност за самия него и за другите? Не упреквай ръководството на болницата! Неговото бездействие не те оправдава! Знаеш това!

Силия се разгорещи още повече:

— Какво ще кажеш за оня пациент, младия Уиразък? Действително Ноа ли го уби, или ти? Ти, понеже можеше да направиш нещо за Ноа, но остана безучастен и стоя със скръстени ръце, докато не стана съвсем късно. Прекарвал ли си безсънни нощи, измъчван от терзания и чувство за вина? Ами, нищо подобно, макар че го заслужаваш! Нито си се запитвал дали Ноа не е убил и други пациенти през тези пет години! Други, за които ти не знаеш, и които са си отишли поради твоята небрежност! Чуваш ли какво ти говоря, самолюбие лицемер? Отговаряй!

Силия внезапно спря. Не само защото бе изчерпала думите си, а и защото никога не бе виждала толкова болка изписана по лицето му. Тя сложи ръка на устата си.

Каза тихо, на себе си:

— Господи, какво направих!

В очите на Андрю прочете освен болката и ненадеен шок от нещо, което ставаше зад гърба й. Обърна се. Наблизо стояха ужасени две мънички фигурки в пижамки. В безконтролната си ярост майката и бащата бяха забравили, че ги дели само една стена от Лайза и Брус.

— Мамо, тати! — захълца Лайза.

Брус неудържимо заплака.

С отворени обятия, разплакана, Силия се втурна към децата.

Лайза я изпревари. Заобикаляйки майка си, тя изтича при Андрю.

— Тати, имаш рана! — и забелязала окървавения ток на обувката, изкрещя: — Мамо, как можа да го направиш!

Той пипна бузата си, раната още кървеше. Всичко почервеня от кръв — ръцете му, ризата, пода.

Брус отиде при Лайза и се залепи за баща си. Силия, застанала настрана, гледаше безпомощно, виновно.

Тогава Андрю решително сложи край на създалата се ситуация.

— Не! — каза той на децата. — Не правете така! Не бива да вземате страна! Майка ви и аз сглупихме. И двамата сбъркахме. Сега ни е срам, ще говорим за това всички заедно, но по-късно. Ние ще си бъдем едно семейство. И винаги неразделни!

Четиримата изведнъж се прегърнаха, силно, прочувствено, сякаш никога нямаше да се пуснат.

След малко десетгодишната Лайза се дръпна, донесе от банята влажни кърпи, умело изтри лицето на баща си и почисти петната.

 

 

Късно през нощта, когато децата отново спяха, обич сля в едно Андрю и Силия. Те се любиха с необуздана, дива страст, която отдавна не бе ги навестявала. Малко преди кулминацията на лудешкия им акт, Силия извика:

— По-дълбоко! По-дълбоко! Да ме заболи!

Андрю изостави всякакви нежности и я притисна с всичка сила, впивайки се в нея грубо, жестоко, дълбоко. Отново и отново.

Като че ли предишната им гневна възбуда се бе изляла в друга страст, която ги бе споила мигновено един в друг.

После, останали без сила, те приказваха до късно и продължиха разговора си и на другия ден.

— Отдавна имахме нужда от такъв разговор, но и двамата го отлагахме — каза Андрю.

Всеки от тях бе съгласен, че в по-голямата си част обвиненията към другия съдържаха горчиви истини.

— Да, аз отстъпих от някои мои предишни принципи-призна Силия. — Не от всички, не и от повечето, само от някои. Понякога и съм оставяла съвестта си на закачалката. Не ми прави чест. Иска ми се да кажа, че отново ще заживея като преди, но нека бъда откровена — поне в това отношение — не съм сигурна, дали ще мога да го направя.

— Струва ми се, че всичко това се натрупва с годините — каза Андрю. — Мислим, че сме станали по-мъдри, по-опитни и то е вярно. Но в житейския си път се сблъскваме с пречки и обстоятелства, които излизат по-силни от идеализма и ние отстъпваме за сметка на идеалите си.

— Ще се опитам да оправя нещата — сподели Силия. — Твърдо съм решила. За да не отиде на вятъра хубавото, което сме постигнали.

— Мисля, че това се отнася и за двама ни — добави той.

Преди това бе казал на Силия:

— Ти докосна оголен нерв, когато ме попита дали нощем лежа с отворени очи и се тормозя за смъртта на Уиразък и на някои други. Можех ли да го спася, ако не бях се забавил с разкриването на Ноа? Да, можех и не е честно да си кривя душата и да живея в самозаблуда! Единственото, което мога да добавя е: няма лекар с дългогодишна практика, който дълбоко в себе си да не съзнава, че някой път не е взел най-правилното решение и затова не е успял да спаси болния. Естествено, не би трябвало да се случва често и най-доброто, което може да се направи, е с поуката от неуспеха да се помогне на друг човек.

Като послеслов на случилото се между Силия и Андрю в апартамента на хотела бяха трите шева на бузата му, направени от един местен medico^[1], който, усмихнат, рече на тръгващия си пациент:

— Вероятно ще остане белег, докторе. За спомен на съпругата ви.

Отначало Андрю му бе обяснил, че се е наранил при падане, когато се катерил по един склон, но излезе, че Кито е малък град и клюката обикаля със светкавична бързина.

— Ужасно се измъчвам от постъпката си — съжали Силия.

Бяха минали няколко часа от посещението при лекаря и те обядваха заедно с децата.

— Излишно е — увери я Андрю. — В един момент аз имах желание да направя същото. Но на теб обувката ти беше под ръка. А пък и нямам точно око като теб.

— Не се шегувай с това — поклати глава тя.

Брус, мълчал през цялото време, запита:

— Сега ще се развеждате ли?

Тревогата стегнала сериозното му личице явно показваше, че въпросът го е тормозил доста дълго време.

Андрю се канеше да му отговори с шега, но Силия му даде знак да спре.

— Бруси — гальовно каза тя. — Обещавам и се заклевам пред теб, че докато татко ти и аз сме живи, това няма да стане!

— Същото казвам и аз — добави Андрю, а на лицето на сина им грейна усмивка. И седящата до него Лайза засия от радост.

— Радвам се — простичко каза Брус и това бе подходящ край на един вече отминал кошмар.

 

 

През разкошния период, когато Силия работеше във външнотърговския сектор, семейството имаше и други, по-приятни пътувания. А за нейната кариера това бе време на успехи, издигнали престижа й пред ръководството на „Фелдинг-Рот“. Независимо от съпротивата в самата компания, тя дори постигна известен успех в искането етикетите на продаваните от „Фелдинг-Рот“ препарати в Латинска Америка да се доближат до законните стандарти в Съединените щати. Напредъкът обаче „не бе голям“, както сподели Силия с Андрю.

— Ще дойде ден, когато някой ще постави този въпрос на всеослушание — предсказа Силия. — Тогава или нови закони, или общественото мнение ще ни заставят да изпълним онова, което е трябвало да направим от самото начало. Но това време още не е дошло.

В Перу обаче попадна на идея, чието време бе дошло. В оперативния търговски състав на „Фелдинг-Рот“ работеха много жени. Както разбра Силия, причината бе не движението за равноправие, а търговията. В Перу не е прието жена да чака. И затова те влизаха веднага в кабинетите на лекарите, преди конкурентите си от мъжки пол, които оставаха да чакат с часове.

В резултат на това откритие, тя изпрати дълъг рапорт до Сам Хоторн, с настояване да се назначат повече жени за търговски пътници в Съединените щати по същата причина. „Спомням си, че когато аз самата бях търговски пътник, се налагаше да чакам ред, за да вляза при лекаря, а в други случаи ме приемаха от кавалерство веднага. Защо да не използваме това в наш интерес?“ — пишеше Силия.

При последвалото обсъждане на предложението, Сам остави въпроса:

— Не предлагаш ли даване предимство на жените на погрешно основание? Това не е плод на движението за равноправие, а на стремеж да се използва женствеността на нежния пол.

— Защо не? — отвърна тя. — Силният пол е използвал мъжествеността си векове наред и то в ущърб на жените. Сега е наш ред. Все едно мъж или жена — длъжни сме да оползотворим всички възможности.

В края на краищата бе взето отношение към нейния рапорт и във „Фелдинг-Рот“ се извършиха промени, станали през следващите години пример за ентусиазирано подражание от други лекарствени фирми.

И през цялото това време продължаваше ходът на събитията извън света на фармацевтиката. Трагедията във Виетнам се задълбочаваше. Млади американци-елитът на нацията — загиваха под ножа на дребнички хора в черни дрехи и никой не знаеше всъщност защо. Един култ към рок-музиката наречен „Удсток нейшън“ бързо пламна и изгоря. В Чехословакия Съветският съюз грубо потъпка свободата. Бяха жестоко убити Мартин Лутер Кинг-младши и Робърт Кенеди. Никсън стана президент. Голда Мейер бе избрана за министър-председателка на Израел. Жаки Кенеди се омъжи за Аристотел Онасис. Почина Айзенхауер. Кисинджър излетя за Китай, Армстронг — за Луната, Едуард Кенеди — за Чапакуидик^[2].

А през февруари 1972 година, Сам Хоторн, на петдесет и една година, стана президент и генерален директор на „Фелдинг-Рот“. Той дойде на власт неочаквано, в труден, критичен момент от историята на компанията.