Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strong Medicine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 48гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2008)

Издание:

Артър Хейли. Опасно лекарство

Първо издание

Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1992

 

Преводач: Владимир Ганев

Редактор Боряна Василева

Художник Мария Табакова

Художествен редактор Мария Табакова

Технически редактор Станка Милчева

Коректори: Галина Гандева, Ася Славова, Ани Георгиева, Светомир Таков

Дадена за набор май 1992 г. Подписана за печат юни 1992 г. Излязла от печат юни 1992 г.

Печатни коли 34. Издателски коли 36,56. Формат 32/84/108. Цена 34 лв.

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. —Добавяне

4

Ако си затворя очите, мислеше си Андрю, ще се почувствам като на заседание на родителски комитет в някое първоначално училище или на оперативка в промишлено предприятие.

Откъслечни думи стигаха до ушите му.

— Мога ли да предложа резолюция по въпроса?

— Господин председател, предлагам…

— Има ли друг „за“?

— …аз подкрепям.

— …бе предложено и подкрепено… Които са за приемане на резолюцията…

Хор от „да“.

— Против?

Мълчание.

— …резолюцията е приета. С единодушно решение трудовите правоотношения на доктор Ноа Таунсенд с болницата се прекратяват…

Точно тъй ли трябваше да стане? Такъв прозаичен, хладен, жалък съпровод на една толкова голяма трагедия? Дали тези нелепи фрази бяха най-добрия начин да се обяви внезапният печален край на дългогодишната кариера на един всеотдаен доскоро човек?

Андрю не се засрами от сълзите, които се стичаха по лицето му. Той не се опита да ги скрие, защото усещаше, че хората насядали около масата го гледаха внимателно.

Председателят на управителния съвет на болницата съчувствено каза:

— Доктор Джордан, вярвайте ми, всички споделяме вашето дълбоко огорчение. Ноа беше и остава наш приятел и колега. Ние високо ценим всичко, което направихте и разбираме колко трудно ви е било. Това, което извършихме ние, бе не по-малко трудно.

Андрю кимна. Не беше в състояние да говори.

Председателстваше доктор Езра Гулд, невролог, от три години главен лекар на мястото на Ноа Таунсенд. Дребен на ръст, с приятен дружелюбен глас, той се ползваше с голямо уважение в болницата. Останалите бяха завеждащи отделения — хирургия, акушерство и гинекология, патология, педиатрия, радиология и други. Андрю се познаваше добре с повечето от тях. Почтени хора, тактични и вежливи към другите, но според Андрю, прекалено много бяха закъснели да изпълнят своя дълг в случая.

— Господин председател — започна Ленард Суийтинг, — искам да осведомя съвета, че предвиждах подобно решение и подготвих съобщение, което да пуснем незабавно до всички служители в болницата — в сестринските стаи, приемната, аптеката и тъй нататък. Позволих си да обясня освобождаването на доктор Таунсенд „поради здравословни причини“. Мисля, че е по-дискретно. Приема ли се?

Гулд изпитателно погледна присъстващите.

Разнесе се шепот на съгласие.

— Приема се — потвърди той.

— Настоятелно моля изнесените подробности по възможност да не излизат от тази зала — допълни управителят.

Ленард Суийтинг бе открил заседанието и съобщавайки за целта му, бе предизвикал смразяващ шок сред набързо свикания ръководен лекарски състав. Преди това той спешно се бе посъветвал по телефона с председателя на управителния съвет на болницата, Фъргюс Макнеър, ветеран сред местните адвокати, чиято кантора бе в Мористаун. Разговорът се водеше в присъствието на Андрю и макар че чуваше само Ленард, той успя да долови последните категорични думи на председателя, отекнали в телефонната слушалка:

— Пази престижа на болницата!

— На всяка цена! — увери го управителят.

После Суийтинг влезе в заседателната зала отделена само с една стена от кабинета му и затвори вратата след себе си. След броени минути тя пак се отвори и поканиха Андрю вътре.

Лицата на всички насядали около масата бяха посърнали.

— Доктор Джордан, научихме за отправеното от вас обвинение. Моля, разкажете ни, каквото знаете — каза доктор Гулд.

Андрю повтори всичко, което бе съобщил на управителя, поглеждайки понякога към бележките си. След като свърши, имаше въпроси и изказвания. Ленард Суийтинг показа досието на покойния Кърт Уиразък, болничния му картон с уличаващите бележки и предаде тези документи за разглеждане от присъстващите.

Макар членовете на съвета да не очакваха подобни разкрития, на Андрю му стана съвсем ясно, че всъщност не бяха изненадани от случая Таунсенд.

След това приеха и резолюция за освобождаването на доктор Ноа Таунсенд от заеманата дълги години длъжност в болницата.

Завеждащ педиатричното отделение, сух човек от източните щати, с бавен говор, отбеляза:

— Не обсъдихме какво ще се прави с тялото на починалия.

— С оглед изнесеното преди малко, аутопсията е неизбежна — обясни управителят. — Преди заседанието говорих по телефона с бащата на покойника, в Канзас, и получих от него необходимото съгласие. Сестрата на Уиразък е на път за болницата. Тъй че аутопсията ще се направи днес.

Суийтинг погледна завеждащ патологията, който кимна в знак на съгласие.

— Добре, но какво ще съобщим на близките му? — упорстваше шефът на педиатричното отделение.

— Откровено да ви кажа, въпросът е деликатен с потенциално различни отговори — отговори управителят. — Предлагам да го оставите на доктор Гулд, на мен и господин Макнеър, който скоро ще дойде и ще ни посъветва какво да правим от юридическа гледна точка.

И добави:

— Може би по-късно ще информираме съвета.

— Съгласни ли сте? — запита доктор Гулд.

Последваха одобрителни кимания с едно като че ли общо чувство на облекчение.

Може би — мислеше Андрю, — ето ключовата дума — може би… ще информираме съвета. А може би няма.

Ръководството на болницата в лицето на Ленард Суийтинг и неговия началник Фъргюс Макнеър несъмнено би предпочело всичко да се потули, а невинната жертва Кърт Уиразък да се кремира и забрави. В известно отношение, разсъждаваше Андрю, не би трябвало да бъдат упреквани Суийтинг и Макнеър. Те носеха отговорност. И ако се стигнеше до съд за професионална недобросъвестност, присъдата и обезщетението щяха да бъдат чудовищни. Андрю нямаше представа, а и не се интересуваше дали застраховката ще прикрие случая. Бе сигурен само в едно — че лично той няма да участва в подобни машинации.

Понеже членовете на съвета приказваха помежду си, председателстващият удари с чукчето за внимание.

— Сега стигаме до най-трудната задача — каза доктор Гулд и изгледа насядалите около масата. — Аз трябва да отида при Ноа Таунсенд и да му съобщя нашето решение. Доколкото знам, той е още в болницата. Би ли желал да дойде някой с мен?

— Аз ще дойда — обади се Андрю. Това бе най-малкото, което трябваше да направи. Чувстваше се задължен към Ноа поне дотолкова.

— Благодаря ви, Андрю — кимна със задоволство Гулд.

Когато по-късно размишляваше на спокойствие, независимо от последвалата покъртителна и жестока сцена, Андрю инстинктивно разбра, че Ноа Таунсенд ги бе очаквал и почувства облекчение, когато ги видя да идват към него.

Доктор Езра Гулд и Андрю излязоха от асансьора. Вдясно от тях беше оживеният коридор към болничните помещения и сестринската стая. Далече в дъното, зареял поглед, стоеше Таунсенд. Щом двамата лекари го наближиха, той обърна глава, забеляза ги и като че ли се сви в себе си. Обърна се с гръб, но след миг рязко промени решението си. Завъртя се обратно и с разкривено в някаква пародия на усмивка лице протегна ръце напред, събрани една до друга.

— Носите ли белезниците? — запита той.

Гулд се посмути, но в следващия миг отговори:

— Ноа, трябва да поприказвам с теб. Хайде да отидем някъде настрана.

— Защо да отиваме? — това бе по-скоро вик, Таунсенд като че ли нарочно заговори високо. Една медицинска сестра и няколко пациенти любопитно се обърнаха към тях. — Нима цялата болница няма да разбере още преди да се мръкне?

— Добре, щом настояваш, ще говорим тук — каза тихо Гулд. — Мой дълг е да ти съобщя, Ноа, че управителният съвет на болницата се събра на заседание и за най-голямо съжаление реши да те освободи от длъжност.

— Имаш ли представа колко време съм посветил на тази болница и какво съм направил за нея? — прокънтя пак гласът на Таунсенд.

— Знам, че десетки години си работил тук и си дал много за болницата. — Гулд се почувства нелокво, че в разговора се заслушаха още хора. — Моля те, Ноа, не можем ли…

— И това няма никакво значение?

— В случая, за съжаление, няма.

— Ето, питай Андрю колко много съм направил! Хайде, питай го, де!

— Ноа, аз им казах за Уиразък — намеси се Андрю. — Извинявай, но се налагаше.

— Ах, да, Уиразък — Таунсенд кимна рязко няколко пъти. Той сниши глас: — Горкото момче. Не го заслужаваше. И на мен ми е жал за Уиразък. Искрено съжалявам.

После най-неочаквано избухна в плач, който смути всички. Неудържими хълцания разтърсиха гърдите му, изговаряше несвързани фрази:

— …първи път… правил някога грешка… абсолютна небрежност… друг път няма… обещавам ви…

Андрю поиска да хване Ноа под ръка, но Езра Гулд го изпревари и настоя:

— Ноа, хайде да се махаме оттук! Не ти е добре. Ще те заведа у вас.

Продължавайки да хълца, той се остави да го отведат при асансьора, изпратен от десетки любопитни погледи.

Езра Гулд избута Таунсенд леко напред и се обърна тихо към Андрю:

— Ти остани тук. Виж кои пациенти е преглеждал днес и провери какви предписания е дал. Побързай. Да не би да се повтори… Нали разбираш?

— Да — кимна Андрю и неохотно се спря, без а откъсва очи от двамата.

Пред асансьора Ноа внезапно започна да се дърпа и да надава истерични викове. Нещо в него неочаквано рухна, той изглеждаше като развалина, като безпомощно същество, лишено от всякакво чувство за достойнство и приличие. Щом асансьорът се отвори, Гулд на момента вкара грубо Ноа вътре. Дори след затварянето на вратите се чуваха заглъхващи към долните етажи викове. Андрю остана самичък в настъпилата тишина.

 

 

Езра Гулд му телефонира още същия ден след вечеря.

— Искам да те видя — каза главният лекар. — Сега. Къде ще е най-удобно? Ако искаш, ще дойда у вас.

— Не, хайде да се срещнем в болницата — предложи Андрю. Той още не бе намерил подходящ момент да сподели със Силия трагедията на Ноа. Тя, както винаги, се досещаше, че нещо не е в ред, но не проявяваше нетърпение да научи причината.

Когато Андрю пристигна в болницата, Езра Гулд бе вече в малкия си кабинет.

— Влез и затвори вратата! — покани го той.

Гулд извади от бюрото си бутилка уиски и две чаши.

— Рядко нарушавам правилата по този начин. Но тази вечер имам много сериозна причина. Ще ми правиш ли компания?

— Да — прие с благодарност Андрю.

Главният лекар наля уиски, прибави лед и вода. Двамата отпиваха от чашите си и мълчаха.

— До преди малко бях с Ноа. Трябва да ти кажа някои неща. Първо — понеже се отнася до твоята частна практика и до неговите пациенти — той няма повече да работи като лекар.

— Как се чувства?

— Питай ме „къде е“, за да разбереш — Гулд изпи своето уиски до дъно, — Таунсенд постъпи в една частна психиатрична болница в Нюарк. По мнение на специалистите няма изгледи да излезе оттам.

С много напрегнат глас Езра Гулд описа развоя на събитията следобед и вечерта. По едно време вметна:

— Дано вече никога не ми се случва подобно нещо!

След като се разделили с Андрю, Гулд и Таунсенд слезли на първия етаж и главният лекар успял да вкара все още викащия Ноа в една празна болнична стая, заключил вратата и телефонирал спешно да изпратят психиатър. Двамата с него успели да укротят нещастния си колега — дали му седатив. В такова състояние очевидно не бил за в къщи и затова психиатърът спешно телефонирал на няколко места и уредил да закарат Таунсенд с линейка в психиатричния институт в Нюарк. Гулд и психиатърът отишли с него.

По пътя действието на седатива отслабнало. Когато влизали в болницата, Ноа започнал да буйства и се наложило да му сложат усмирителна риза.

— Ах, господи, беше същински ужас! — възкликна Гулд, извади кърпичка и избърса лицето си.

Тогава станало ясно, че в една или друга степен Ноа Таунсенд е загубил разсъдъка си.

По думите на Езра Гулд „сякаш Ноа е съществувал дълги години като празна черупка — естествено поради пристрастието си към опиатите. Господ знае как е успял, но тъй или иначе се е оправял. Днес обаче черупката се пръсна… и вътре нямаше никакви признаци на живот, не бе останало нищо ценно, което да се спасява“.

След това главният лекар отишъл да каже на съпругата на Ноа.

Андрю се сепна — поради залисията си през последните дни бе забравил за Хилда и моментално запита:

— Тя как го прие?

Гулд поразмисли, преди да отговори.

— Трудно ми е да ти кажа. Беше мълчалива и не избухна в плач. Останах с впечатление, че е имала някакво предчувствие, но не е знаела точно какво ще се случи. По-добре е сам да отидеш да я видиш утре.

— Да, ще отида — потвърди Андрю.

Гулд се поколеба. После го погледна право в очите и каза:

— С теб имаме да обсъдим още нещо — покойния Уиразък.

— Още от сега нека ти кажа, че няма да участвам в никакви машинации! — отсече категорично Андрю.

— Добре — съгласи се Гулд и продължи вече доста по-рязко. — Я ми кажи тогава какво предлагаш да направим? Може би да дадем изявление в печата? А после готов ли си да станеш прокурорски свидетел в наказателен процес за професионална небрежност? Съгласен ли си да улесниш някой закъсал за клиенти ловък адвокат под формата на тлъст хонорар да измъкне от г-жа Таунсенд всичките пари, които Ноа е спестил за стари години? Желаеш ли да стовариш върху тази болница задължението да плаща далеч по-големи обезщетения, отколкото е в състояние да поеме застрахователят — нещо, което ще ни разори, ще ни принуди да намалим или прекратим изобщо нашата дейност!

— Нищо подобно няма да стане — възрази Андрю.

— Но би могло да стане. Чел си много за разни изпечени адвокати и можеш да си представиш какво биха направили от нас в съда!

— Това не е мой проблем. За мен е важна истината! — настоя Андрю.

— Тя е важна за всички ни — отговори главният лекар. — Тя не е твой монопол. Но понякога истината може да остане в сянка по благородни мотиви и при специални обстоятелства.

Гласът му прозвуча настойчиво:

— Слушай сега внимателно, Андрю. Чуй какво ще ти кажа.

Той спря, за да подреди мислите си и продължи:

— Следобяд пристигна от Канзас сестрата на покойния, госпожица Уиразък. Прие я Лен Суийтинг. Тя е добра женица, ми каза той, доста по-възрастна от брат си и разбира се й е мъчно за него. Но двамата от доста време не поддържат близки отношения и тя не изживява загубата толкова трагично. В Канзас е и бащата, но той страда от болестта на Паркинсон в напреднала форма и няма да живее дълго.

— Не разбирам всичко това за какво… — прекъсна го Андрю.

— Ще разбереш. Слушай!

Гулд пак поспря.

— Сестрата на Уиразък не е дошла да ни създава проблеми — продължи той. — Не е разпитвала много. Дори е споделила, че брат й никога не е бил в цветущо здраве. Иска да се извърши кремация и да отнесе праха му в Канзас. Но имала сериозни финансови затруднения. Лен го разбрал в хода на разговора.

— Ама тогава ние сме длъжни да й помогнем. Това е най-малкото…

— Точно така! По този въпрос сме единодушни. Още повече уреждането на прилична финансова помощ е съвсем възможно.

— Как?

— Лен Суийтинг и Фъргюс Макнеър са се погрижили. Работили са цял следобед. Но да оставим подробностите — на нас двамата те не са ни необходими. Факт е, че нашите застрахователи, с които е говорено на четири очи, са заинтересувани от бързото приключване на случая. Оказва се, че Кърт Уиразък е превеждал пари в Канзас за лечението на баща си. Това може да продължи, дори да се увеличи сумата. Ще поемем и разходите по погребението на Уиразък. Освен това може да се отпусне пенсия за сестрата — не е кой знае колко голяма, но задоволителна — до края на живота й.

— Как ще й обясниш това, без да го свържеш с отговорност от наша страна? Ако у нея възникне подозрение?

— Според мен това е рисковано, макар че Лен и Макнеър са на друго мнение. Но в края на краищата те са адвокати. Смятат, че могат дискретно да уредят нещата с нея. Зависи много и от това какъв човек е госпожица Уиразък. А най-важното нещо — в случая не става и дума за фантастична сума на обезщетение, възлизаща на милиони долари.

— Дали е фантастична или не зависи от гледната точка — възрази Андрю.

Главният лекар махна нетърпеливо с ръка.

— Все пак не забравяй следното: в случая няма съпруга, няма деца, на които трябва да се осигурява образование. Става дума за един умиращ старец и за една жена на средна възраст, на която се гарантира приличен доход. — Гулд спря и запита рязко. — За какво мислиш?

Андрю се усмихна:

— Цинична мисъл. Ако Ноа трябваше да убие пациент, не би могъл да избере по-подходящ човек.

Гулд сви рамене:

— В живота има безброй случайности. Една от тях се бе изпречила на пътя ни. Е?

— Какво, е?

— Ще правиш ли публични изявления? Ще викаш ли представители на печата?

Андрю отвърна засегнат:

— Разбира се, че няма. И никога не съм имал намерение. Ти много добре го знаеш.

— Тогава какво има? Съвестта ти е чиста, всичко, което си разбрал, го изнесе пред ръководството на болницата. Оттук нататък не си обвързан с нищо, не си страна при уреждането на случая. Никой не те кара да лъжеш, и ако по някакви причини това се разкрие и поискат показанията ти, естествено ще кажеш истината.

— Ако за мен е така, какво ще кажеш за себе си? Ще откриеш ли на госпожица Уиразък истинската причина за смъртта на брат й?

— Не! — отсече Гулд и добави: — Затова някои от нас поемат по-голям товар върху съвестта си. И може би го заслужаваме.

Двамата замълчаха. Андрю си мислеше — в думите на Езра Гулд прозираше едва доловимо признание, че преди четири години, когато доктор Джордан се бе опитал да реагира срещу наркоманията на Ноа Таунсенд, но му бяха попречили, искането му е било справедливо, а останалите бяха сбъркали. Той бе повече от сигурен, че Ленард Суийтинг е споделил за разговора им по онова време.

Естествено, друго нещо освен това признание не можеше и да има — такива работи не се документират. Поне си извлякоха поука, разсъждаваше Андрю — самият той, Суийтинг, Гулд и другите. За съжаление с голямо закъснение и без полза нито за Таунсенд, нито за Уиразък.

А сега, питаше се Андрю, какво трябва да прави по-нататък? Верният отговор бе: нищо повече.

Онова, което му бе казал Гулд, имаше смисъл. Вярно бе също така, че никой не принуди Андрю да лъже, макар че го помолиха да мълчи и така стана съучастник в затаяване на истината. От друга страна, кой и какво щеше да спечели от това? Във всички случаи Кърт Уиразък нямаше да се върне, а Ноа Таунсенд след трагичното му, но неизбежно отстраняване вече не можеше да навреди никому.

— Добре, аз повече няма да се занимавам с тези въпроси — каза Андрю на главния лекар.

— Благодаря ти — отвърна той и погледна часовника си. — Дълъг и тежък ден. Отивам си у дома.

 

 

На следващия ден следобед Андрю отиде да види Хилда Таунсенд.

Ноа Таунсенд бе шестдесет и тригодишен, а Хилда — с четири години по-млада. За възрастта си тя бе привлекателна жена. Поддържаше фигурата си. Лицето й бе опънато, а косата й — изцяло сива, но подстригана стилно, късо. Тя посрещна Андрю облечена в бели ленени панталони и синя копринена блуза. Бе си сложила тънка златна верижка на шията.

Той очакваше да види страдание по лицето й, дори следи от плач. Нямаше нищо подобно.

Семейство Таунсенд живееше в малка, но приятна двуетажна къща на „Хил стрийт“ в Мористаун, недалеч от частните лекарски кабинети на Елм и Франклин; дотам при хубаво време Ноа често отиваше пеша. Те нямаха прислуга и Хилда сама въведе Андрю и го покани в дневната. Стаята бе обзаведена в бежово и кафяво и гледаше към градината.

Седнаха. Хилда безучастно запита:

— Ще пийнеш ли нещо, Андрю? Алкохол? Или може би чай?

Той поклати глава.

— Не, благодаря — и добави, — Хилда, не знам какво друго да кажа освен това, че страхотно съжалявам!

Тя кимна, сякаш очакваше тези думи и отвърна с въпрос:

— Смущаваше ли се да дойдеш да ме видиш?

— Малко — призна той.

— И аз си го помислих. Излишно е. И не се учудвай, че не плача, не кърша пръсти и не изпадам в обичайните женски емоции.

Андрю не знаеше просто как да реагира и отвърна:

— Добре.

Хилда Таунсенд сякаш не чу и продължи:

— Всичко това ме е измъчвало, често и дълго време, дотегнало ми е вече. Години наред съм плакала, изплаках си сълзите. Гледах как Ноа руши здравето си и сърцето ми се късаше от болка. Напразно го убеждавах и го молех да ме послуша — в мен остана усещането, че вместо сърце в гърдите ми е заседнал някакъв тежък камък. Разбираш ли нещо от това, което казвам?

— Струва ми се, да — потвърди той и си помисли: колко малко знае всеки от нас за страданията на другите! Толкова време Хилда Таунсенд бе живяла затворена в света на една благородна тайна, за която Андрю дори не бе подозирал! Спомни си и думите на Езра Гулд от предишната вечер — „Беше мълчалива… Останах с впечатление, че е имала някакво предчувствие, но не е знаела точно какво ще се случи.“

— Ти си знаел за Ноа и за опиатите, нали? — запита Хилда.

— Да.

В гласа й прозвуча нотка на обвинение:

— Ти си лекар. Защо не направи нищо?

— Опитах се. В болницата. Преди четири години.

— И никой не искаше и да чуе?

— Нещо такова.

— Не можеше ли да проявиш по-голяма настойчивост?

— Да — отговори той. — Сега, като се обръщам назад, смятам, че можех.

Тя въздъхна:

— Сигурно нямаше да успееш — Хилда изведнъж смени темата. — Тази сутрин отидох да видя Ноа, по-скоро да се опитам да го видя. Той буйстваше. Не ме позна. Никого не познава.

— Хилда мога ли с нещо да ти помогна? — ласкаво запита той.

Тя се престори, че не го е чула.

— Силия чувства ли се виновна за случилото се?

Андрю се слиса от нейния въпрос.

— Още не съм й казал. Ще говоря тази вечер с нея. А пък дали се чувства виновна…

— Тя трябва да се чувства виновна! — Хилда продължи със същия жесток тон. — Силия е част от алчния, безмилостния, сребролюбивия, угнетяващия бизнес с лекарства, който дава мило и драго, за да продава продуктите си, да накара лекарите да ги предписват, а хората да ги използват даже когато не са им необходими. Дава мило и драго!

Андрю спокойно отвърна:

— Никоя фармацевтична компания не е принудила Ноа да взема лекарствата, които гълташе.

— Може би не директно — повиши глас Хилда, — обаче Ноа ги гълташе, както правят и други лекари, понеже компаниите ги обсипват с препарати! Примамват ги! С безброй нелепи, хитроумни реклами, страница след страница в медицинските списания, които са настолно четиво за лекарите, а също и с лавина от писма, с безплатни пътувания, черпни и приеми — само и само да им се внуши да мислят за лекарства, непрекъснато за лекарства, още и още лекарства! Всички фирми засипват лекарите с безплатни мостри, уверяват ги, че могат да получат, което лекарство поискат, в каквото количество им е необходимо, достатъчно е само да кажат! Никакви ограничения, никога въпроси! Ти знаеш това, Андрю! — Тя спря за секунда: — Андрю, искам да те питам нещо.

— С удоволствие ще ти отговоря, стига да мога.

— Много търговски пътници са идвали в кабинета на Ноа. Винаги ги е приемал. Не мислиш ли, че някои от тях, а може би всички са знаели, че той гълта лекарствата, разбирали са, че е наркоман.

Андрю се замисли. Представи си кабинета на Ноа с безразборното изобилие на лекарства, всичките в шишенца и опаковки на фирмите-производителки.

— Да — потвърди той. — По всяка вероятност са знаели.

— И въпреки това не спряха, нали? Негодници! Те просто продължаваха да носят. Даваха на Ноа всичко, каквото пожелае. Помагаха му да руши организма си. Такъв е гадният, долнопробният бизнес, в който работи и твоята жена, Андрю! Аз го ненавиждам!

— Има нещо вярно в думите ти, Хилда — съгласи се той. — Може би много неща са верни. И въпреки че това не е цялостната картина, аз разбирам твоите чувства.

— Така ли? — гласът й бе изпълнен с презрение и горчивина. — Тогава го обясни някой ден на Силия. Може би ще реши да премине на работа другаде.

И в същия момент дълго задържаната мъка внезапно се изля — тя скри лице в ръцете си и зарида.