Артър Хейли
Опасно лекарство (13)

10

Доктор Винсънт Лорд, директор на научните изследвания във „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс Инкорпорейтид“, бе един объркан човек, а някой по-недобронамерен би го нарекъл смотан. Негов колега от научните среди, бе казал с кисела гримаса:

— Винс се държи като че ли душата му се върти в центрофуга и не е сигурен как тя ще се измъкне оттам, и каква ще бъде.

Подобна оценка бе сама по себе си противоречива. Сравнително млад — трийсет и шест годишен — доктор Лорд се бе изкачил на доста високо стъпало по стълбата на успеха, което за мнозина беше мечта. Фактът, че бе стъпало обаче, или поне приличаше на такова, го тормозеше непрекъснато — чудеше се как се е добрал дотам и дали по-нагоре имаше нещо съществено. За доктор Лорд също можеше да се каже, че ако в живота му нямаше разочарования, той щеше да си ги създаде сам. С други думи, някои от тях бяха рожба на фантазията му.

Той например страдаше, че не се ползва с уважението, което според него заслужаваше сред академичната общност. Тя проявяваше известен снобизъм към научните работници в лекарствените фирми — общо взето ги възприемаше, макар и не винаги основателно, като учени от втора категория.

А Винсънт Лорд преди три години по свое собствено желание предпочете да изостави асистентското си място в университета в Илинойс и да постъпи на работа в индустрията, по-точно във „Фелдинг-Рот“. Изборът му бе силно повлиян от обхваналото го тогава чувство на безсилие и гняв — и двете свързани с университета, — макар че гневът настойчиво го преследваше и до момента, вече като постоянно разяждаща съзнанието му горчивина.

Заедно с нея понякога в ума му припламваха въпросите: Не постъпи ли прибързано и неразумно, когато напусна академичния свят? Нямаше ли да стане по-уважаван учен с международна известност, ако бе продължил в оня университет или поне се бе преместил в друг?

Зад тези въпроси се криеше една история започнала още през 1954 година.

Тогава Винсънт Лорд завърши университета в Илинойс и стана „доктор Лорд“ — със звание доктор по органична химия. Докторатът му бе действително добро постижение. Химическият факултет на университета, разположен в Шампейн Ърбана бе един от най-добрите в света и там Винсънт Лорд се прояви като отличен студент.

Видът му отговаряше на представата за човек на науката. Лицето му беше слабо, с фини черти, издаваше чувствителност и в известен смисъл създаваше приятно впечатление. Не толкова приятно обаче беше това, че на физиономията му, обикновено навъсена и напрегната, много рядко се изписваше усмивка. Зрението му бе отслабнало, навярно от прекомерното четене, и носеше очила без рамка, през които проницателно гледаха две тъмнозелени очи. Този вечно издаващ подозрение поглед, бе най-характерната отлика на доктор Лорд. Той бе висок, слаб, смяташе яденето за чиста загуба на време — хранеше се само по необходимост. Нищо повече. Жените, които имаха слабост към чувствителните мъже, намираха Винсънт Лорд за привлекателен. Мъжете се разделяха на две групи — или им допадаше, или го ненавиждаха. Предмет на научните му изследвания бяха стероидите — мъжки и женски хормони — тестостерон, естроген, прогестерон, — които имаха връзка с плодовитостта, сексуалната активност и семейното планиране. Тези проблеми събудиха силен научен и търговски интерес през петдесетте години, когато започна употребата на противозачатъчни хапчета.

След като получи званието доктор на науките и започна с успех работа върху синтеза на стероидите, бе логично доктор Лорд да започне двугодишна следдипломна специализация към университета в Илинойс.

Университетското ръководство прояви разбиране, едно ведомство с готовност отпусна необходимите средства и двете години минаха при растящ научен успех, помрачаван само от някои дребни лични проблеми в живота на Лорд. Те се дължаха на почти маниакалния му навик постоянно да се самонаблюдава и да се връща мислено назад с въпроса: Правилно ли постъпих?

Той разсъждаваше така: Не сбърках ли, че останах зад стените на университета в Илинойс? Не трябваше ли да го зарежа и да замина за Европа? Нямаше ли там да получа по-добро образование? Въпросите, в по-голямата си част излишни, непрестанно се увеличаваха. Обхвана го униние и недоволство, които постепенно станаха постоянни негови настроения и отблъснаха приятелите му.

Противоречивата личност на Винсънт се отличаваше с още нещо: той съвсем основателно имаше високо мнение за себе си и за своята работа. Затова не се изненада, когато в края на специализацията университетът в Илинойс му предложи асистентско място. Лорд прие. Отново се оказа зад стените на университета. Отново, ден след ден разсъждаваше върху последните си решения и за кой ли път го измъчваха старите жестоки въпроси.

Ако някой ангел надникнеше в душата му с право би се учудил: Защо?

Асистент Лорд се утвърди като специалист по стероидите не само в университета, но и далеч зад неговите предели. За около четири години той публикува петнадесет научни статии, някои от които в авторитетните издания „Джърнъл ъф ди Америкън кемикъл съсайъти“ и „Джърнъл ъф байълоджикъл кемистри“ — голям успех за скромния му академичен ранг.

И точно това започна малко по малко да разярява Винсънт Лорд.

В потайния свят на науката бързата промоция е рядкост. Това почти винаги е болезнено бавен процес. Следващото стъпало във възхода на доктор Лорд щеше да бъде доцентурата — едно постоянно назначение, равнозначно на лавров венец или на финансова сигурност до края на живота — в зависимост от гледната точка. Доцентското звание вече само по себе си говореше: Успя. Постигна една цел. Сега си в елита на академичния свят. Имаш нещо, което никой не може да ти отнеме и си свободен да работиш, каквото си избереш, с малки ограничения отгоре. Изкачил си стръмното.

Винсънт Лорд вече гореше от желание да стане доцент. И то незабавно. Не след две години — период, през който трябваше да изчака нормалния срок, докато академичната мелница даде мливо.

И учудвайки се защо не му беше дошло по-рано наум, реши да потърси ускорена промоция. С моите научни данни, разсъждаваше Винсънт, това е нищо, просто една формалност. Изпълнен със самоувереност, той си подготви библиография, уговори по телефона да бъде приет от декана следващата седмица и пусна библиографията преди посещението си.

Деканът Робърт Харис бе дребен човек, съсухрен и мъдър дотам, че дори се съмняваше в способността си да взема сократовските решения, които често се изискваха от него. Учен по призвание, той имаше под ръка една малка лаборатория и ежегодно участваше в няколко научни форума. Повече от времето му обаче отиваше за административното ръководене на химическия факултет.

Една сутрин през март 1957 година Харис прелистваше в кабинета си библиографията на доктор Винсънт Лорд и се чудеше защо му е изпратена. При темпераментен и непредсказуем човек като Лорд, причините можеха да бъдат цяла дузина. Скоро щеше да стане ясно — очакваше се авторът на библиографията да се появи пред него след петнайсетина минути.

Затваряйки дебелата папка, която внимателно бе изчел от кора до кора — деканът поначало се отнасяше съвестно към работата си, — той се изтегна в креслото и се отдаде на мисли, свързани с фактите и с личното му отношение към Винсънт Лорд.

Младият човек бе даровит. Несъмнено. Ако деканът не знаеше това, би могъл да го научи от библиографските данни за публикациите на Лорд и за последвалите обзори и аколади. В своята област Винс Лорд можеше и вероятно щеше да достигне висините на познанието. При един добър шанс, потребен за учените, както и за всеки смъртен, съвсем възможно бе той да направи голямо откритие, с което да прослави себе си и университета в Илинойс. Всичко изглеждаше много добре, навсякъде светеше зелен сигнал. И все пак…

Понякога Винсънт Лорд будеше безпокойство у декана.

Причината не бе тежкият характер на доктор Лорд — този недостатък вървеше често заедно с дарованието и в такъв тандем бе приемлив. Всеки университет — деканът въздъхна при тази мисъл — бе един казан, пълен с пристрастия и завист, където нерядко се водеха спорове по незначителни въпроси, но с изненадваща дребнавост.

Не, деканът се безпокоеше от нещо съвсем друго, по-съществено — въпрос възникнал у него отдавна и отново изплувал в съзнанието му наскоро: дали някъде дълбоко в душата на Винсънт Лорд не се криеше семето на интелектуалната непочтеност и произтичащата от нея научна измама?

Преди около четири години, в началото на асистент-ската си кариера, доктор Лорд бе подготвил научен доклад върху серия от експерименти, които според него бяха дали изключително важни резултати. Докладът вече бе даден за публикуване, когато един колега на Лорд, по-старши органик-химик в университета, съобщи, че е извършил експериментите, описани от доктор Лорд, но получил други резултати.

От последвалата анкета се разбра, че Винсънт Лорд бе допуснал грешки. Прие се, че те са станали несъзнателно поради неправилно тълкуване на някои наблюдения. Той преработи доклада и го публикува. Специалистите обаче щяха да проявят много по-голям интерес, ако бяха излезли верни първоначално посочените от Винс резултати.

Сам по себе си инцидентът бе маловажен. Такива неща се бяха случвали и на най-добрите учени. Всеки изследовател може да направи грешка. Щом обаче я открие, съвсем нормално и етично е да признае, че е сбъркал и да публикува поправка, ако трудът вече е отпечатан.

С Лорд случаят бе различен. Когато се разбрало, че нещо не е в ред, по реакцията му у неговите колеги се създало интуитивно подозрение, че е знаел грешките си още когато е писал доклада, но ги е затаил с надежда, че никой няма да забележи.

За известно време из университета се носеха приказки за морална отговорност и етика. Междувременно Лорд постигна нови научни успехи, посрещнати не със съмнения, а с похвали. Неприятният случай отшумя и се забрави.

Деканът също не се сещаше за него. Преди две седмици обаче на една научна конференция в Сан Франциско се наложи да си го спомни. Негов стар приятел, професор в Станфордския университет, с когото бяха седнали да се почерпят му каза:

— Слушай, Боби, на твое място бих държал под око Винсънт Лорд. Някои наши хора установиха, че резултатите, описани в неговите два нови доклада, не могат да се получат. Синтезите му са наред, но не можем да постигнем онова, което той твърди.

Харис го притисна за още подробности и приятелят му добави:

— Не казвам, че Лорд е непочтен, всички знаем, че е добър специалист. Но сред нас се е създало впечатление, че този млад колега иска прекалено бързо да блесне. Ти и аз много добре знаем какво значи това — действия по късата процедура, тълкуване на данните, както му се иска. А оттук — нови прояви на цинизъм и опасни рискове в науката. Пак те моля: за доброто на университета в Илинойс и за твое добро, внимавай!

Угрижен и тревожен, Харис благодари за съвета.

Когато се върна в Шампейн Ърбана той извика завеждащия катедрата, към която бе доктор Лорд и му разказа целия разговор с приятеля си от Станфордския университет. После запита:

— Какво ще кажеш за двата доклада на Лорд, публикувани напоследък?

На другия ден ръководителят на катедрата дойде отново в кабинета на декана, вече с готов отговор. Да, доктор Лорд потвърдил, че имало известни спорове върху последните му публикации и възнамерявал да повтори експериментите. При необходимост щял да публикува поправка.

Пред очевидните факти — съвсем правилно. И все пак в подтекста на разговора през цялото време се криеше въпросът: Щеше ли доктор Лорд да постъпи по същия начин, ако никой не му бе обърнал внимание?

Две седмици след този разговор Харис отново умуваше по този въпрос, когато секретарката му съобщи:

— Доктор Винсънт Лорд чака да го приемете.

 

 

— Това е — завърши Винсънт Лорд, след като бе говорил десет минути. Седеше пред писалището на декана.

— Видели сте данните ми в библиографията, декан Харис. Смятам, че никой друг от асистентите не би могъл да се похвали с по-убедителни и по-големи постижения. Всъщност нито един от тях дори не се доближава до моите Казах ви и за бъдещите си планове. Като имам предвид всичко това, мисля, че една ускорена промоция е оправдана и би трябвало да я получа.

Деканът събра двете си ръце, изгледа доктор Лорд над тях и с шеговита нотка в гласа каза:

— Изглежда не страдате от комплекс за малоценност.

— А необходимо ли е?

Отговорът бе бърз и рязък, без никакъв хумор. Тъмнозелените очи на Лорд непрекъснато фиксираха декана.

— Много добре зная какво представляват научните ми успехи. Зная също и други хора тук, които правят далеч по-малко от мен.

— Ако нямате нищо против — прекъсна го Харис с малко по-остър тон, — нека да оставим другите на спокойствие. Сега те не са проблем. Проблемът сте вие.

Слабото лице на Лорд се изчерви.

— Не разбирам защо изобщо трябва да има проблем? Всичко е съвсем ясно. Мисля, че току-що го обясних.

— Да, обяснихте го наистина. Доста красноречиво.

Деканът реши да не се поддава на емоции и да не прекрачва границите на търпението. В края на краищата Лорд бе прав за своя научен актив. Защо би трябвало да проявява привидна скромност и да си криви душата? Можеше да се оправдае дори неговата агресивност. Много учени — и самият Лорд, както сега се убеди деканът — просто не са имали време да се школуват в дипломатически любезности.

Дали да уважи молбата на Лорд за ускорена промоция? Не. Деканът Харис бе вече сигурен, че няма да я уважи.

— Съгласете се, доктор Лорд, че не мога да вземам еднолични решения за промоции. Като декан съм безусловно задължен да се съобразявам с мнението на факултетния съвет.

— Това е… — измънка Лорд и спря.

„Жалко, мислеше си Харис, ако беше казал «говняна работа» или нещо подобно, щях да имам основания да го изгоня от кабинета. Но все пак разговорът ни е официален, както и самият Лорд осъзна това в последния момент, и ще трябва да продължим в този тон“.

— Подкрепена от вас промоция би се приела при всички случаи — коригира се Винсънт Лорд и леко смръщи вежди. Ужасно мразеше да се поставя по-долу от този декан, когото смяташе не за учен, а за човек, минал покрай науката, а сега станал усърден книжен плъх. За съжаление в ръцете си той държеше цялата университетска власт.

Деканът не отговори. Винсънт Лорд беше прав, но Харис вземаше отношение само след като се увереше, че факултетният съвет ще прояви благосклонност. Съветът имаше по-голяма власт, макар че водещата фигура бе деканът. А за момента не се съмняваше, че дори с настоятелната му подкрепа кандидатурата на Лорд нямаше в никакъв случай да мине през съвета.

Безспорно из факултета се носеше мълвата за въпросните два доклада на Винсънт Лорд. Мълвата, плюс изискванията на етиката, плюс старият инцидент, който през тия четири години бе забравен, но сега отново щеше да излезе наяве.

Нямаше смисъл, разсъждаваше деканът, да премълчава едно вече взето решение.

— Доктор Лорд, точно сега аз няма да подкрепя искането ви за ускорена промоция — тихо каза Харис.

— Защо не?

— Не смятам, че посочените от вас причини дават достатъчно основание за това.

— Какво значи „достатъчно основание“?

Тези думи прозвучаха като заповед. Все пак търпението си има някакви граници, реши деканът. Той хладно отговори:

— Мисля, че за двама ни би било по-добре да прекратим този разговор. Довиждане.

Лорд обаче на помръдна. Продължаваше да седи срещу декана, втренчил поглед в него.

— Моля ви да промените решението си Иначе може и да съжалявате.

— В какъв смисъл да съжалявам?

— Мога да реша да ви напусна.

Харис отговори съвсем откровено:

— Наистина бих съжалявал, ако това се случи, доктор Лорд. Вашето напускане ще бъде загуба за нас. Вие имате заслуги към университета и вярвам, че този ваш принос ще расте. От друга страна — деканът си позволи лека усмивка, — мисля, дори и след като напуснете, това учебно заведение ще продължи да съществува.

Лорд стана със зачервено от яд лице. Без да продума, излезе със сърдити, отсечени крачки и затръшна вратата след себе си.

Деканът си припомни, че неспокойните талантливи хора често биват неразумни, а служебните му задължения изискват да бъде сдържан с тях. След това той продължи работата си.

 

 

За разлика от него Лорд не преставаше да мисли за случилото се. Като че в мозъка му бе направен запис на този разговор и непрекъснато се повтаряше, засилвайки чувството му на огорчение и яд, докато най-сетне намрази не само Харис, но и целия университет.

Макар и да не стана дума на разговора с декана, Винсънт Лорд подозираше, че за отхвърляне на промоцията му са повлияли и онези дребни промени, които трябваше да нанесе в двата си нови доклада. И още повече се ядоса, понеже това бяха дреболии в сравнение с цялостната му научна работа. Е, да, призна в себе си той, причините за тези грешки му бяха съвсем ясни. Тогава той нямаше търпение, гореше от ентусиазъм, бързаше. За невероятно кратко време, просто за мигове, неговата научна прецизност отстъпи на стремежа му да опише резултатите, както очакваше, а не както щяха да бъдат в действителност. Същевременно се закле никога вече да не си позволява такова нещо. Освен това случаят бе отминал, скоро щяха да излязат поправките, защо трябваше изобщо да се взима предвид? Дребнаво! Пошло!

И през ум не му минаваше, че тревогата у критиците идва не от самите инциденти — сегашния и първия, преди четири години, — а от някои изводи за неговия характер. И понеже не се досещаше за това, отровата на огорчението действаше още по-силно.

След три месеца, когато на една научна конференция в Сан Антонио представител на „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“ му предложи „да дойде на борда“ — с други думи, — предложи му да постъпи на работа — отговорът му, макар и не направо положителен бе:

— Е, може би.

Самата покана не бе нещо необичайно. Големите фирми за лекарства постоянно се интересуваха от нови научни таланти и внимателно следяха и проучваха всички трудове в университетските издания. Ако попаднеха на нещо интересно, изпращаха поздравително писмо. По-нататък, за установяване на контакти се използваха научни форуми, където представители на лекарствените фирми се срещаха на неутрална територия с перспективните личности от академичния свят. Така, много преди срещата в Сан Антонио, Винсънт Лорд бе избран и бе поставен „на прицел“.

Последваха по-конкретни разговори. „Фелдинг-Рот“ търсеше учен от голям калибър в съответната област, който да поеме ръководството на нов сектор за изследване на стероидите. От самото начало представителите на фирмата се отнасяха към доктор Лорд с почит и уважение, нещо, което приятно контрастираше на, според него, нелепото отношение в университета.

Перспективата бе интересна и от гледна точка на научните изследвания. Предлаганата заплата също заслужаваше внимание — четиринадесет хиляди долара годишно, почти двойно в сравнение с онова, което получаваше в университета в Илинойс.

В интерес на истината, за Винсънт Лорд би могло да се каже, че се интересува толкова малко от парите, колкото и от храната. Личните му потребности бяха скромни, живееше без никакви затруднения в рамките на университетската заплата. Но предлаганото от фирмата възнаграждение го ласкаеше — беше признание за качествата му.

След двуседмичен размисъл, доктор Лорд прие. Той се раздели с университета набързо, сведе до минимум хората, на които каза довиждане. Започна работа във „Фелдинг-Рот“ през септември 1957 година.

Още в самото начало се случи нещо непредвидено. През ноември директорът на научните изследвания във „Фелдинг-Рот“ припадна на един микроскоп и почина от масиран мозъчен кръвоизлив. Винсънт Лорд бе на разположение. Той притежаваше необходимите качества. Назначиха го на вакантната длъжност.

Сега, три години по-късно, доктор Лорд имаше солидни позиции в компанията. Продължаваше да се ползва с уважението на колектива. Компетентността му никога не се подлагаше на съмнение. Ръководеше дирекцията си ефективно, с минимална външна намеса и независимо от трудния му характер, отношенията с неговите подчинени бяха добри. И не по-малко важно — научната му дейност се развиваше успешно.

За други хора това би било достатъчно да се чувстват щастливи При Винсънт Лорд обаче действаше синдромът на постоянното взиране в собственото му минало, на съмненията и душевните терзания за отдавнашни решения, на гнева и горчивината — по-силни от всякога-за отказа да бъде промоциран от университета в Илинойс Настоящето също поставяше проблеми, или поне така си мислеше той. Отнасяше се с подозрение към другите хора от „Фелдинг-Рот“ извън неговата дирекция. Не се ли мъчеха да го злепоставят? Изпитваше недоверие и ненавист към няколко души, между които „онази напориста жена“ Силия Джордан, обкръжена с прекалено много внимание. Издигането й в йерархия не му харесваше. В нейно лице той виждаше съперник за престиж и власт.

Винаги съществуваше възможност, на която той се надяваше, че тази кучка Джордан ще надцени възможностите си, ще бъде свалена и ще изчезне от хоризонта. Подобно нещо трудно можеше да се случи със самия него.

Разбира се, тези неща щяха да бъдат без значение, даже и обидата нанесена му в близкото минало от университета в Илинойс, и никой не би могъл да се мери с Винсънт Лорд по отношение на власт и на уважение, ако успееше едно негово начинание, за което вече се очертаваха добри перспективи.

Както повечето учени, Винс Лорд се вдъхновяваше от предизвикателствата на неизвестното. И също като другите той отдавна мечтаеше за „голям удар“ — да направи откритие, което би очертало невероятни простори за човешкото знание и би поставило името му в почетната книга на историята.

Тази мечта сега изглеждаше постижима.

След тригодишна упорита и усилена работа във „Фелдинг-Рот“, работа, която според него бе замислена блестящо, най-сетне предстоеше да се получи химическо съединение, което би могло да стане ново лекарствено средство с революционно значение. Изискваха се още много усилия. Необходими бяха най-малко поне две години за изследвания и опити върху животни, но предварителните резултати бяха сполучливи, поставени бяха жалоните. Със знанията, опита и научната си интуиция, Винсънт Лорд ги виждаше съвсем ясно.

Естествено, след като бъде пуснато на пазара, новото лекарство щеше да осигури фантастични доходи на „Фелдинг-Рот“. Това не бе толкова важно. Най-важното бе, че лекарството щеше да осигури международен престиж на доктор Винсънт Лорд.

Трябваше му единствено още малко време.

Тогава щеше да им покаже кой е Винсънт Лорд! Ей богу, щеше на всички да им покаже!