Артър Хейли
Опасно лекарство (10)

7

— Знам, че повечето от вас са семейни и разбират много добре какво представляват жените — каза Силия, изправена пред лавина от мъжки лица в залата. — Често че се изразяваме ясно, объркваме се, а понякога дори забравяме важни неща.

— Но не и умница като теб! — тихо се обади някой от предните редове.

Силия се усмихна за миг и продължи:

— Аз например, забравих колко време ми е определено да говоря сега. Смътно си спомням, че някой каза десет-петнайсет минути, но това не би било справедливо, нали? В края на краищата коя жена би могла да се опознае добре с петстотин мъже за толкова кратко време?

Последва смях и от задния край на залата се дочу типичен глас на мъж от Средния запад:

— Имаш, колкото искаш от моето време, рожбо!

Избухна още по-силен смях. Разнесоха се подсвирквания и гласове:

— И от нас също!

— Разполагай, с колкото време ти е нужно, чедо!

Навеждайки се към микрофона, Силия отвърна:

— Благодаря ви. Очаквах някой да го каже.

Тя отбягна наситения с напрежение поглед на Сам Хоторн, който бе седнал само на няколко реда от катедрата.

Нали той й бе казал преди няколко часа:

— При откриване на тези конференции всеки важничи. Затова първият ден е шумотевица и показност. Ние се стремим да повдигнем самочувствието на момчетата, да кажем на всички наши търговски работници, че са много способни, че „Фелдинг-Рот“ е чудесна фирма и да изразим голямата си радост, че те работят в нашата система. А през останалите два дни се залавяме с по-сериозни въпроси.

— Значи, аз спадам към шумотевицата? — запита Силия, понеже от програмата бе прочела, че ще говори първия ден следобед.

— Разбира се, защо не? Вие сте единствената жена на активна търговска работа, много от момчетата знаят за вас и всички ще искат да видят и чуят нещо по-различно.

— Ще се постарая да не ги разочаровам!

Тя и Сам вървяха по „Парк Авеню“, след като бяха закусили в „Уолдорф“ с няколко колеги от компанията. Конференцията щеше да се открие след един час и те бяха решили да се поразходят в свежата и слънчева утрин. В Манхатън лъхаше чист, прохладен ветрец. Безброй лалета и нарциси в централните алеи на „Парк Авеню“ възвестяваха настъпването на пролетта. Както обикновено, в двете посоки се движеха неспирни шумни колони от автомобили. Поток от бързащи за работа чиновници връхлиташе Сам и Силия, докато те бавно се разхождаха. Тя бе пристигнала с автомобила си рано сутринта от Ню Джързи и следващите два дни щеше да остане в „Уолдорф“. Беше избрала много внимателно тоалета си за откриването на конференцията — нов костюм тайор в тъмносиньо и бяла блуза с жабо. Силия знаеше, че й отива тази сполучлива комбинация на делова спретнатост и женственост. За нейна радост се беше отървала от очилата, които постоянно я дразнеха и сега носеше контактни лещи, които Андрю й препоръча по време на сватбеното пътешествие.

Изведнъж Сам се досети:

— Вие решихте да не ми показвате чернова от изказването си.

— О, боже, изглежда съм забравила! — възкликна тя.

Гласът на Сам прозвуча по-силно от шума на уличното движение:

— За други може и да изглежда. За мен обаче не, защото знам, че не забравяте почти нищо!

Силия се готвеше да отговори, но той я спря с жест:

— Не е необходимо да ми обяснявате. Зная, че сте различна от останалите мои сътрудници — правите всичко по наш модел и досега почти винаги сте успявали. Позволявам си обаче да ви предупредя само с две думи: Силия, не прибързвайте! Не бъдете непредпазлива! Не разваляйте добрия си престиж в стремежа си да правите прекалено много или да напредвате извънредно бързо! Това е.

Тя мълчеше и размишляваше, докато завиха, пресякоха „Парк Авеню“ и се отправиха обратно към „Уолдорф“. Чудеше се дали онова, което бе решила да говори следобед, бе прибързване.

Сега вече изправена пред цялата армия търговци на „Фелдинг-Рот“, събрани в зала „Астор“ на хотел „Уолдорф“, тя разбра, че ще получи отговор на този въпрос.

Участниците в заседанието бяха предимно търговци-търговски пътници, инспектори и регионални директори — от предната линия на деловата дейност на компанията, достигаща чак Аляска, Флорида, Хавай, Калифорния, Северна и Южна Дакота, Тексас, Ню Мексико, Мейн и по-близките райони в тези граници. За много от тях конференцията представляваше единствена възможност за личен контакт с ръководителите на „Фелдинг-Рот“. Това бе време за създаване на приятелство, за разпалване на ентусиазъм, за лансиране на нови идеи и препарати, дори — за някои — нова искра за идеализма и всеотдайността им. Имаше и неудържими желания за приключения с жени и пииване — неизменно съпътстващи всяко търговско съвещание от всеки бранш.

— Когато ме поканиха да говоря на конференцията, ми предложиха да разкажа за опита си като търговски пътник. Мисля да направя точно това — обърна се тя към аудиторията. — Предупредиха ме също така да не се впускам в обсъждане на сериозни проблеми. Това ми се струва невъзможно. Всички сме убедени, че вършим сериозна работа. Ние сме посветили силите си на една солидна компания, която търгува с препарати от много голямо значение за човешкия живот. Затова трябва да бъдем сериозни и аз искам да говоря сериозно. Убедена съм и в още нещо — ние, които работим на огневата линия на търговията, би трябвало да сме откровени, честни и ако е необходимо критични един към друг.

Силия много добре съзнаваше, че освен множеството оперативни търговски работници я слушат и шепа хора, заели предварително запазените места на първите два реда — висшето ръководство на „Фелдинг-Рот“: председателят на управителния съвет, президентът на компанията, първите вицепрезиденти, вицепрезидентът по търговията и още дузина други ръководни дейци. Между тях бе и Сам Хоторн с полуоплешивялата си, светнала като прожектор глава.

Илай Кампърдаун, както подобаваше на президент на компанията и централна ръководна фигура, седеше в средата на първия ред. До него бе Флойд Ванхутен, председател на управителния съвет, който макар вече възрастен и болнав, преди десет години бе оглавявал и развивал компанията. Все още авторитетът му бе голям, въпреки че задълженията му вече се свеждаха главно до това да председателствува съвещанията на директорите.

— Послужих си с думата „критични“ и макар че на някой може да не се хареса, решила съм да бъда именно такава — каза Силия в микрофона. — Обяснението е просто. Искам да допринеса за по-добрия резултат на срещата, а не да бъда повърхностна. И ще говоря само в рамките на предложената ми тема, както е отбелязано в програмата. — Продажбата на лекарства през погледа на една жена.

Тя чувстваше, че е приковала вниманието на участниците. Всички мълчаха и слушаха.

Точно от това се смущаваше най-много, преди да излезе на подиума — дали ще успее да овладее аудиторията. Сутринта, след разходката по „Парк Авеню“, докато минаваше през пълното, задимено фоайе, където се събираха оперативните търговски работници, Силия за пръв път почувства нервно напрежение. Тя призна в себе си, че конференцията на „Фелдинг-Рот“ бе, поне до момента, едно мъжко сборище, където дружелюбно се потупваха по раменете, разменяха си вулгарни шеги, носеше се глуповат гърлен смях и всичко това на фона на банални разговори. Вече не си спомняше за кой път бе чула „цял век не съм те виждал“, изречено като някакъв нов, току-що сътворен стих.

— И аз като вас милея за компанията, в която работим, и за лекарствената индустрия. Те са постигнали много хубави неща в миналото, ще постигнат още по-хубави в бъдеще. Има обаче някои недостатъци, бих казала сериозни недостатъци, особено в оперативната търговска дейност. Бих искала да споделя какви са по мое мнение тези недостатъци и как бихме могли да ги превъзмогнем.

Силия хвърли поглед на първите два „ръководни“ реда и по няколко лица прочете известна тревога: един или двама започваха да нервничат. Явно казаното не отговаряше на очакванията им. Тя вдигна очи към широкия кръг присъстващи.

— Тази сутрин на влизане в залата, а също и следобед, всички сте видели рекламния щанд и плакатите за лотромицина. Той е великолепно лекарство, едно от големите постижения на медицината и що се отнася до мен аз се гордея, че го продавам.

Чуха се аплодисменти и одобрителни възгласи. Силия спря. Във фоайето бяха уредени щандове на около една дузина по-важни препарати на „Фелдинг-Рот“, но тя избра лотромицина, понеже бе свързан с нейната дейност.

— Ако вземете една диплянка от щанда, както навярно някои вече са направили, ще можете да прочетете за приложението на лотромицина от моя съпруг. Той е лекар, интернист. Много е доволен от този и от някои други препарати. Имал е и несполуки с лекарства и с търговски пътници, които са ги представяли в невярна светлина. И не само той. Съдейки по писмата, които съм получила лично, същите неприятности са имали и твърде много други лекари. Тази слабост на лекарствената търговия може и би трябвало да се отстрани.

Съзнавайки, че навлиза в опасни води, Силия се обърна открито към аудиторията, като внимателно подбираше всяка своя дума.

— Съпругът ми, на базата на опита си като лекар, мислено разделя търговските пътници на три групи. В първата са онези, които му дават вярна информация за препаратите, без да премълчават неблагоприятните странични явления, във втората — които не са добре запознати с възможностите на предлаганите от тях лекарства и не могат да му дадат точни сведения, и в третата — хора, които говорят всевъзможни неща, дори лъжат, за да та накарат да предписва рекламираните от тях препарати Би ми се искало да кажа, че първата група — на информираните и почтените търговски пътници — е най-голяма, а останалите две са малки. За съжаление това не е вярно, Втората и третата група са далеч по-големи от първата. А това води до ниско качество на оперативната търговия — що се отнася до пълна и точна информация на предлаганата от нас продукция. А това се отнася до всички лекарствени фирми, и до нашата включително.

Тя виждаше, че се изписва недоволство не само по лицата на ръководителите от първите редове, но и на хората зад тях. Разнесоха се неодобрителни възклицания и някой извика:

— Е, какво значи това?

Силия предусещаше подобна реакция и я прие като част от предвидения риск. Тя продължи с уверен, ясен глас:

— Сигурна съм, че си задавате два въпроса. Първият — откъде тя знае всичко това и може ли да го докаже? И вторият — защо ни занимава с този въпрос сега, когато всички сме доволни и щастливи и нямаме никакво жела-ние да слушаме неприятни неща?

Отново се чу глас от публиката:

— Точно това искаме да знаем!

— Ще го научите — моментално отвърна тя. — Ваше право е да получите отговора ми.

— Нека да е приятен!

Силия бе заложила и на още нещо — независимо от реакцията, която биха предизвикали нейните думи, да може да завърши словото си. Въпреки навъсените физиономии от първите два реда, никой не стана да използва правото си да й отнеме думата.

— Знам това, което ви говоря, защото и аз принадлежах към втората група — неинформираните. Тръгнах да предлагам препарати на лекарите без необходимата подготовка, всъщност не бях преминала никакво обучение. Нека да ви разкажа нещо по този повод.

Тя описа случката, за която бе разказала на Андрю по време на сватбеното им пътешествие — как лекарят от Норт Плат я беше обвинил, че не притежава „необходимите знания“ и я бе изгонил от кабинета си. Силия успя да представи добре този епизод и в залата отново се възцари тишина, нарушавана тук-таме от одобрителен шепот. Някои кимаха утвърдително. Тя предполагаше, че много от участниците са преживели подобни огорчения.

— Лекарят бе прав. Аз нямах необходимите знания, за да обсъждам лекарства с висококвалифицирани специалисти, макар че трябваше да съм добре подготвена, преди да тръгна да предлагам нашата стока.

Силия посегна към масичката зад гърба си, за да вземе една папка.

— Споменах за писма от лекари, получили невярна информация от търговски пътници. Почти четири години, през които работих във „Фелдинг-Рот“, правих документация от такива съобщения и я нося. Нека да ви посоча някои примери.

Тя измъкна един лист от папката.

— Както знаете, имаме препарат наречен перналтон. Чудесно лекарство при хипертония и един от продуктите на „Фелдинг-Рот“, които се пласират доста добре на пазара. Но той не бива в никакъв случай да се препоръчва на пациенти, страдащи от ревматизъм и диабет, понеже води до опасни последици. В литературата могат да се намерят изрични предупреждения в това отношение. И въпреки това… четирима лекари в Ню Джързи и двама в Небраска са били уверявани от търговски пътници на нашата фирма, че перналтонът е подходящ за всички пациенти, включително и за страдащите от споменатите заболявания. Ако желаете, мога да цитирам имената на тези лекари. Разбира се, това са хората, за които аз знам. Сигурно има и други, вероятно много други. Двама от лекарите, за които ви казах, са проверили погрешната информация и са узнали истината. Други двама са я приели на доверие и са предписали перналтон на хипертоници, страдащи от диабет. Няколко от пациентите са изпаднали в критично състояние, един от тях е бил близо до смъртта, но в крайна сметка се е възстановил.

Силия взе друг лист от папката.

— Една конкурентна фирма предлага антибиотик-хлоромицетин, също първокласен препарат, но само за сериозни инфекции, понеже има странични явления, водещи до нарушения в кръвната картина, понякога с фатален изход. Въпреки това разполагам с дати, имена и места, търговски пътници на тази фирма са уверявали лекарите, че препаратът е безвреден…

Изчерпвайки въпроса за хлоромицетина, тя продължи:

— Сега да се върнем отново на „Фелдинг-Рот“…

И представи съкрушителни доказателства в подкрепа на своето мнение.

— Мога да цитирам още, но спирам — папката остава на разположение на всеки, който желае да я прегледа. И ще отговоря на втория въпрос: защо ви занимавам с тези въпроси днес? — каза тя. — Защото другояче не мога да накарам никой да ми обърне внимание. От миналата година се опитвам да намеря човек от нашата централа, който да ми отдели малко време и да прегледа папката. Напразно. Останах с впечатление, че натрупаната от мен документация е просто неприятна и никой не иска да чуе за нея.

Тя насочи поглед към първите два реда:

— Може би ще кажете, че това, което правя сега, е неразумно, дори глупаво. Сигурно е така. Но бих искала да ви уверя, че то е резултат на дълбокото ми убеждение и грижата за нашата компания и нашата индустрия, за престижа и на двете!

— Той е накърнен, но ние не се стремим да го защитим — продължи Силия. — Повечето от нас знаят, че сега в Конгреса сенатска подкомисия разследва въпроси на фармацевтичната индустрия. Изводите й са неблагоприятни, но малко хора от бранша им обръщат достатъчно внимание. Положението обаче наистина е сериозно. Печатът вече публикува критиките, скоро ще се надигне обществен протест с искане за реформи. Според мен, ако ние самите не направим необходимото за подобряване на нашата търговска практика и престижа на индустрията, правителството ще го стори за наша сметка и по начин, който няма да хареса на никой от нас, защото ще има неблагоприятни последици за всички ни.

После добави:

— Накрая, съобразно изтъкнатите основания, настоявам нашата компания да поеме инициативата и първо: да утвърди морален кодекс на търговския пътник; второ: да приеме програма за неговата квалификация и за опреснителни курсове. Набелязала съм идеите си за такава програма. Ако някой се интересува — усмихна се тя, — разработката ми също е в папката. Благодаря ви за вниманието и приятен следобед.

Докато си събираше книжата и слизаше от подиума, тук-там в залата се разнесоха плахи ръкопляскания, които веднага замряха, не намерили подкрепата на множеството. Явно повечето хора си сверяваха часовниците по първите редове — оттам не се чуха никакви аплодисменти, а по лицата на шефовете се четеше неодобрение. Председателят на управителния съвет изглеждаше ядосан и говореше разгорещено с Илай Кампърдаун. Президентът на „Фелдинг-Рот“ кимаше с израз на съгласие.

Новият вицепрезидент по търговията, родом от Ню Йорк, Ъруин Грегсън се приближи към Силия. Енергичен мъж с атлетична фигура той поначало беше дружелюбен и се нравеше на хората. Сега бе намръщен, със зачервено лице.

— Уважаема госпожо — обърна се Грегсън към нея, — проявихте злонамереност, предубеденост и неосведоменост, а вашите тъй наречени доказателства са неверни. Ще съжалявате за това. Вашата постъпка ще се обсъди по-късно, а сега ви нареждам да напуснете конференцията и повече да не се връщате.

— Сър, няма ли да хвърлите един поглед върху материалите, които…

— Нищо няма да гледам! — гласът му се разнесе из цялата зала. — Напуснете!

— Довиждане, господин Грегсън — каза Силия.

Тя се обърна и тръгна към изхода. Крачеше уверено, с вдигната глава. После, мислеше Силия, ще има достатъчно време да съжалява, да изпитва дълбоко огорчение, но сега нямаше никакво намерение да напуска това мъжко сборище победена, като някаква слабохарактерна баба. Наистина, призна в себе си тя, претърпях поражение и предвиждах подобна развръзка, но се надявах, че няма да ми се случи. Посочените от нея слабости бяха тъй очебийни и безспорни, реформите тъй належащи, че просто не можеше да разбере защо другите не са в състояние да приемат посочените факти.

Но те действително не ги приеха. И почти сигурно с работата й във „Фелдинг-Рот“ бе свършено. Ако не в момента, то съвсем скоро. Жалко. Навярно Сам Хоторн щеше да я упрекне, че си бе позволила да пренебрегне предупреждението му — прекали в стремежа си да постигне прекалено много. Андрю също я бе предупредил на връщане от сватбеното пътешествие, когато му разказваше за документацията си от лекарски писма. Тя си спомни думите му: „Заемаш се с много голяма задача. Рисковано е“. Колко е бил прав! Да, ставаше дума за принципи, за собствения й престиж и тя отдавна бе решила в никакъв случай да не отстъпва. Нали още от ученическата скамейка в съзнанието й се беше врязал стихът от „Хамлет“: „…И най-важно: бъди на себе си във всичко верен.“^[1] Въпреки че това се заплаща. Понякога доста скъпо.

Докато прекосяваше залата, тя усещаше съчувствените погледи на малцина присъстващи, които още не бяха станали от местата си. Това й се стори странно след всичко, което бе казала, макар че сега нямаше никакво значение.

— Един момент, ако обичате!

Внезапно я стресна този, като че ли прогърмял от небитието глас по високоговорителя:

— Госпожо Джордан, бихте ли изчакали?

Силия се поколеба, но спря едва след като същият глас повтори:

— Почакайте, госпожо Джордан!

Тя се обърна и с изненада разбра, че говори Сам Хоторн. Застанал бе на подиума, наведен над микрофона. Другите участници също имаха изненадани физиономии.

Ъруин Грегсън възкликна:

— Сам… Какво дявол да го вземе…?

Сам прокара длан по блесналото под прожекторите си чело. Винаги правеше това несъзнателно в моменти на напрегнат размисъл. Лицето му с изсечените си черти бе сериозно.

— Ако не възразяваш, Ъруин, бих искал да кажа нещо на всички, преди да излезе госпожа Джордан.

Силия се учуди. Сигурно Сам нямаше намерение от своя страна да изтъква, че одобрява изгонването й, споделяйки с публиката сутрешния им разговор и своето предупреждение. Подобни постъпки не бяха в характера му. Все пак, човешките амбиции могат да променят личността по странен начин. Възможно ли бе Сам да е решил да се възползва от случая, за да блесне пред очите на височайшето ръководство?

Вицепрезидентът по търговията се обърна към Сам и раздразнено запита:

— И какво е то?

— Предполагам — каза Сам и се приближи до микрофона, за да се чуят думите в затихналата зала — ще се съгласиш, че съм се изправил тук, за да се зачете и моят глас.

— Как да се зачете? — обади се от своя страна вече станалият Илай Кампърдаун.

Сам Хоторн се обърна към президента на „Фелдинг-Рот“ и още повече доближи микрофона:

— Да се зачете в подкрепа на госпожа Джордан, Илай. И да призная, макар никой друг да не се решава на подобно нещо, че всичко, което каза тя, е вярно. Точно както до болка ни е известно, макар и да говорим обратното.

В залата цареше гробно мълчание. Процеждаше се само едва доловим шум — далечното ехо от трафика, дрънченето на съдове от кухнята, приглушени гласове от коридора. Всички сякаш бяха замръзнали, боейки се да не пропуснат и дума. В тишината отново прозвуча гласът на Сам.

— Бих искал също така всички да чуят за желанието ми да имах ума и смелостта на госпожа Джордан, за да мога да ви кажа онова, което каза тя. И още нещо…

Ъруин Грегсън го прекъсна:

— Не ти ли се струва, че каза достатъчно?

— Нека да продължи! — намеси се Илай Кампърдаун. — Май няма да излезеш прав.

Вицепрезидентът се сви на мястото си.

Сам Хоторн продължи:

— По-конкретно аз съм съгласен с мнението, че ако фармацевтичната индустрия не успее със свои сили да влезе в релсите, ще бъдат приети закони, които ще ни задължават да направим това. И те ще ни наложат много по-големи ограничения, отколкото ако сами внесем ред в собствения си дом, според разумния съвет, който чухме преди малко.

Той погледна към публиката и добави:

— Накрая, за госпожа Джордан. Тя неколкократно доказа колко е полезна на нашата компания и преди минути го потвърди още веднъж. Ако я оставим да напусне залата по такъв обиден начин, ще изпаднем в положението на късогледи празноглавци.

Силия не можеше да повярва на ушите си. За миг се почувства засрамена, че се бе усъмнила в намеренията на Хоторн. Бе съвършено ясно, че заради нея той поставяше на карта собствената си кариера, амбициите си, хубавите си перспективи във „Фелдинг-Рот“.

Необичайната тишина все още сковаваше присъстващите. Те бяха завладяни от общо чувство за едно напрегнато, драматично развитие на нещата, в което никой не би могъл да предвиди какво ще се случи в следващия миг.

Пръв се раздвижи Илай Кампърдаун. Върна се на мястото си до председателя на управителния съвет и заговори с него тихо, съсредоточено. Явно искаше да го убеди в нещо, а старият Ванхутен слушаше внимателно. Отначало въртеше упорито глава, после сякаш прояви благосклонност и накрая вдигна рамене. Кампърдаун даде знак на Ъруин Грегсън да се приближи към тях.

Явно вземаше се решение на най-високо равнище и всички останали изчакваха, макар че сега се водеха оживени разговори из залата.

Приказките затихнаха, когато вицепрезидентът по търговията се изкачи на трибуната. Той застана до микрофона, където преди секунди говореше вече седналият на мястото си Сам Хоторн. Грегсън огледа стотиците сериозни лица в залата и след като помълча, за да привлече вниманието, подкупващо се усмихна.

— Каквото и да приказвате за нашите конференции, едно е гарантирано — никога не са скучни.

Думите бяха казани на място и предизвикаха одобрителен смях, към който се присъедини дори строгият Ванхутен.

— Председателят на управителния съвет и президентът на компанията ми наредиха, нареждане, с което лично аз съм напълно съгласен, да заявя, че преди няколко минути ние постъпихме прибързано, дори неразумно — каза Грегсън.

Отново усмивката, пауза и шефът на търговията продължи:

— Много отдавна, когато бях малък и ми се случваше да сгреша, нещо, което става с всяко момче, майка ми ме учеше: „Ъруин, когато си станал смешен и е необходимо извинение, вдигни глава, и го поднеси мъжки и красиво.“ Моята незабравима майка не е между живите, мир на праха й, но сякаш и сега чувам гласа й: „Ъруин, момчето ми, това се иска от теб в момента!“.

Силия, загледана и заслушана, си мислеше: Грегсън има стил. Неслучайно се е издигнал в търговската йерархия.

Междувременно разбра, че той сочи към нея:

— Госпожо Джордан, моля елате при мен. И ти, Сам.

Когато тримата застанаха на подиума — Силия бе объркана, сякаш сънуваше. — Грегсън каза:

— Както заявих пред всички, госпожо Джордан, аз моля за извинение. Ние ще проучим внимателно предложенията ви. И мога ли, ако не възразявате, да ви помогна и да поема от ръцете ви тежката папка?

Обръщайки се към останалите, Грегсън добави:

— Току-що бяхте свидетели на един пример за величието на нашата компания и…

Бурни аплодисменти и възгласи заглушиха думите му и след секунди ръководители и оперативни работници заобиколиха Силия, за да се ръкуват с нея и да й поднесат поздравленията си.

 

 

— Защо рискувахте? — запита Сам Хоторн.

— Ами вие? Нима рискувахте по-малко? — отговори Силия.

Беше минала една седмица. Силия и Андрю, поканени на вечеря у Хоторн, се възхищаваха на кулинарното изкуство на Лилиан, а в разговорите нарочно не засягаха темата за търговската конференция на „Фелдинг-Рот“. Няколко дни преди това русите бяха съобщили за свалянето на един американски самолет Ю–2 и за пленяването на пилота му, Гари Пауърс. Москва обвиняваше, че полетът бил с шпионска цел. Съединените щати отначало отрекоха, но скоро след това президентът Айзенхауер с червено от срам лице призна, че обвинението е основателно. И двете семейства бяха на мнение, че повечето американци също се чувстват доста неловко.

В Англия сватбата на принцеса Маргарет, сестрата на кралицата, с професионалния фотограф Антъни-Армстронг Джоунс, предизвика злостни коментари и учудване сред кралските поданици. Сватбата премина в „карнавално настроение“, както се изрази печатът. Много се питаха дали този брак не накърнява престижа на британския трон? Андрю категорично отрече подобно опасение.

След вечеря те слушаха нов запис на Елвис Пресли — поп-баладата — „Слава и щастие“. Пресли продължаваше певческата си кариера след едногодишна служба в армията на САЩ и отсъствието му не бе засенчило неговата популярност. Жените харесваха „Слава и щастие“. Мъжете — не.

След вечеря, на чаша коняк в просторната, артистично обзаведена дневна на семейство Хоторн, вече в домашен кръг, Сам пръв заговори на темата, която вълнуваше гости и домакини.

Отговаряйки на въпрос на Силия, той каза:

— Когато вървях към подиума, от който току-що бяхте слезли, бях сигурен, че не мога да остана безучастен в създалата се драматична обстановка.

— Но вие направихте много повече от това! — възрази тя.

— Всички сме на това мнение — присъедини се Андрю. Той се бе излегнал в един удобен фотьойл и с наслада отпиваше от коняка. Чувстваше се уморен след един доста напрегнат ден в лекарската си практика, която бързо се разрастваше, ако се съди по увеличаващия се брой на пациентите. — Вие рискувахте всичко, Сам — много повече от Силия.

— Разбира се, толкова съм благодарна… — започна тя, но Сам я прекъсна.

— Тези приказки са излишни. Ако искате да знаете истината, аз имах чувството, че съм подложен на изпитание — каза Сам и се обърна към Андрю. — Съпругата ви вече бе показала, че е по-смела и държи повече на истината, отколкото всеки друг в залата. Аз не исках да остана по-долу от нея.

Усмихвайки се на Силия, той добави:

— Особено ако ще се стремите да ме следвате нагоре по стълбата на „Фелдинг-Рот“.

— Знаете значи?

— Аз му казах — намеси се Лилиан. — Съжалявам, ако съм нарушила обещанието си да не споделям с него, но ние със Сам нямаме тайни един от друг.

— Аз имам една — прекъсна я Сам. — Отнася се за Силия.

Другите обърнаха озадачени погледи към него, а той продължи:

— Вече няма да работи като търговски пътник.

— В крайна сметка е уволнена, така ли? — кисело се усмихна Андрю.

— Не, повишена е. Компанията ни ще има дирекция за търговска квалификация, точно както предложи Силия. Тя ще помогне за изграждането на нови служби и ще бъде заместник-директор.

— Е, браво! — вдигна чаша Лилиан. — Най-накрая мъжете показаха здрав разум! Нека пием по този случай!

— За да бъдем честни, нека кажа, че Силия трябваше да стане директор. Но някои хора в компанията не могат да го преглътнат. Все още. Решението ще бъде обявено утре.

Андрю стана и отиде при Силия да я целуне.

— Толкова се радвам за теб, обич моя. Ти го заслужаваш!

— Е, още не съм се разтопила съвсем от радост — пошегува се Силия, обръщайки се към всички. — Благодаря Сам, ще се задоволя и със „заместник“! — И добави с усмивка. — Засега.

Разговорът им бе прекъснат от две малки създания, облечени в пижамки, които се втурнаха със смях в дневната. Първа тичаше Лайза, вече на годинка и половина, жизнерадостна палавница, която Андрю и Силия бяха взели със себе си и мислеха, че вече е заспала. След нея бягаше Джулиет, четиригодишната дъщеря на Хоторн, която щеше да остане единственото им дете. Лилиан бе споделила със Силия, че лекарите не й препоръчват да има повече деца, затова тя и Сам бяха обкръжили с много обич Джулиет — без изобщо да е разглезена, тя беше живо и умно дете. Двете момиченца бяха доста възбудени от възможността да си играят заедно.

Лайза се хвърли в прегръдките на баща си и заливайки се от смях, му каза:

— Джули гони мен!

Лилиан скочи:

— Ей сега ще ви подгоня и двете! Бързо в леглата!

Със смях и крясъци трите изчезнаха към стаята на Джулиет.

Когато Лилиан се върна, Силия каза:

— Децата ме подсетиха за нещо. След време ще се наложи да поискам отпуск от новата работа, Сам. Май че пак съм бременна.

— Това наистина е нощ на откровенията! — възкликна Лилиан. — За щастие имаме още за пиене, така че да вдигнем чаши за тази новина.

На Силия й се стори, че долови нотка на завист в гласа на другата жена.