Реймънд Чандлър
Дръзко убийство (8)

8

След Пико пътят се отклони от главната магистрала и закриволичи сред хълмистата равнина, между две игрища за голф, оформяйки своя мрежа с безброй разклонения. Следваше плътно очертанията на едното игрище, оградено с висока телена мрежа. Тук-там между хълмовете се мяркаха едноетажни дървени вилички. Скоро пътят се спусна в котловина. Долу, точно срещу игрището за голф, стърчеше самотна къща.

Колата мина покрай нея и спря под гигантския евкалипт, чиято плътна сянка изпъкваше ясно на огрения от лунна светлина път. Далмас слезе и се върна пеша назад. Тръгна по циментовата алея към къщата. Тя беше ниска, просторна, с големи замрежени прозорци. Високите храсти отпред стигаха до средата на мрежите. Вътре светеше. През отворените прозорци долиташе тихият звук на радио.

Една сянка се плъзна по мрежите и входната врата се отвори. Далмас влезе в дневната, която гледаше към пътеката. Лампата светеше. Скалата на радиоапарата се открояваше в тъмнината. Бледата лунна светлина слабо проникваше в стаята.

Дени беше без сако, с навити нагоре ръкави на яките си ръце.

— Оная мръсница още спи. Ще я събудя, след като разбереш как я докарах тук — каза той.

— Сигурен ли си, че не са те проследили? — попита Далмас.

— И дума да не става! — махна Дени с голямата си лапа.

Далмас седна на плетен стол в ъгъла между радиото и последния прозорец. Остави шапката си на пода, извади бутилката с евтино уиски и я погледна с неудоволствие.

— Дай нещо истинско за пиене, Дени! Уморен съм до смърт. Не съм и вечерял.

— Имам „Мартел“ — три звезди. Ей сега ще дойда.

Излезе от стаята. В задната част на къщата светна лампа. Далмас постави шишето до шапката и разтърка с два пръста челото си. Болеше го глава. След малко светлината оттатък изгасна и мъжагата се върна с две високи чаши.

Конякът беше истински, силен. Дени седна на другия плетен стол. На слабата светлина тялото му се открояваше като черна грамада. Подхвана разказа си бавно, с дрезгав глас.

— Представям си как тъпо ще ти прозвучи всичко, но нали свърших работа! След като ченгетата престанаха да се мотаят наоколо, паркирах колата в алеята и минах през задния вход. Знаех в кой апартамент живее тая мръсница, но нея самата не бях виждал. Мислех да я забудалкам по някакъв начин и да видя какво ще направи. Почуках на вратата, но тя изобщо не се обади. Чувах как снове вътре. След малко започна да върти телефона. Върнах се по коридора и пробвах вратата на черния вход. Тя се отвори и успях да вляза в апартамента. Отвътре имаше резе, прикрепено с болтчета. Нали ги знаеш, ония, дето излизат от строя само като ги докоснеш, а някои си въобразяват, че са се заключили здраво.

— Сещам се, Дени — каза Далмас и кимна. Едрият мъж отпи от чашата и потърка ръба й нагоре-надолу по долната си устна. После продължи:

— Обаждаше се на Гаен Донър. Познаваш ли го?

— Чувал съм за него — отвърна Далмас. — Значи с такива си има работа.

— Говореше му на малко име. Така разбрах с кого говори. Направо се беше побъркала. Донър държи заведение на „Марипоза канион драйв“ — „Марипоза клъб“. Оркестърът се чуваше отдалече, Ханк Мун и момчетата му… Сигурно го знаеш.

— Знам го, Дени — отвърна Далмас.

— Добре. Изчаках да остави слушалката и й се явих. Тя пребледня като платно и се защура из стаята. Явно изобщо не схващаше какво става. Хвърлих едно око наоколо. Върху масата имаше снимка на Джон Сутро, съветника. Използвах това за претекст. Излъгах я, че Сутро иска да я отведе на по-спокойно място за известно време, че съм един от неговите хора и ме е пратил да я взема. Хвана се на въдицата. Смахната жена! Поиска нещо за пиене. Казах й, че имам бутилка в колата, и тя си облече палтото и сложи шапката.

— Значи толкова лесно мина всичко? — тихо каза Далмас.

— Ами да. — Дени допи коняка и остави чашата. — Бутилката в колата ме спаси, държа си устата затворена. И ето дойдохме дотук. После заспа. Това е всичко. За какво мислиш? Ченгетата не си поплюват, нали?

— Да, изобщо не си поплюват — отвърна Далмас. — Аз, общо взето, не се правих на особено хитър.

— Нещо около убийството на Уолдън ли?

Далмас поклати глава.

— Предполагам, японецът още не се е прибрал, Дени.

— Искаш ли да говориш с оная мръсница?

Радиото свиреше валс. Далмас се заслуша. После каза с уморен глас:

— Нали уж за това пристигнах.

Дени стана и излезе от стаята. Чу се шум от отваряне на врата и шепот.

Далмас извади пистолета изпод мишницата си и го постави отстрани на стола.

Блондинката влезе, олюлявайки се малко повече, отколкото трябва. Огледа стаята, като се кискаше и размахваше неестествено дългите си ръце. Щом съзря Далмас, примигна, спря и залитна. Смъкна се на стола, на който преди седеше Дени. Едрият мъж плътно я следваше. Облегна се на библиотечната масичка до вътрешната стена.

— Я виж, моят стар приятел — ченгето. Къде се изгуби бе, човек? — възкликна тя с пиянски глас. — Няма ли да предложиш пиене и на дамата?

Далмас я гледаше, без мускул да трепне по лицето му.

— Може би ти е просветнало нещо ново за пистолета? — изрече той бавно. — Нали се сещаш, тъкмо говорехме за него, когато Джон Сутро нахълта… Изпиленият пистолет… Пистолета, с който е убит Дерек Уолдън.

Дени трепна и рязко посегна към бедрото си. Далмас вдигна колта и стана от стола. Дени погледна насочения към него пистолет. Ръката му се вцепени и се отпусна надолу до тялото. Момичето не помръдна, но изтрезня с бързината, с която пада обрулен лист. Лицето й придоби горчив, напрегнат израз.

— Дръж ръцете си така, че да ги виждам, Дени — предупреди Далмас, без да повишава тон, — и всичко ще бъде наред. Евтини лъжци! Сега, предполагам, ще ми кажете за какво съм тук.

Мъжагата се обади с дрезгав глас:

— Но, за Бога! Какво те прихваща? Изкара ми акъла, като спомена за Уолдън.

Далмас презрително се изсмя.

— Добре, добре, Дени! Още малко и ще ме убедиш, че тя изобщо не е чувала за него. Дай набързо да се изясним. Защо ми се струва, че не съм дошъл тук за добро?

— Направо си се смахнал — изръмжа дебелият. Далмас поотмести пистолета встрани. Опря гръб на стената до прозореца, наведе се и изключи радиото с лявата си ръка. После рече горчиво:

— Сам се издаде, Дени. И то прекалено лесно. Твърде едър си за опашка и на няколко пъти те забелязах да ме следиш. Щом цъфна тая нощ при разчистването на сметките, бях почти наясно… А като взе да ми пробутваш смешната история как си на карал мацето да дойде тук, съвсем се убедих. Да те вземат мътните, нима мислиш, че тип като мен, успял да остане жив толкова време, ще повярва на прозрачните ти лъжи? Хайде, Дени, не се опъвай и ми кажи за кого всъщност работиш… Мога да те пусна да офейкаш… За кого работиш? За Донър? За Сутро? Или за някой, когото не познавам? Защо ми устроихте тоя капан тук в гората?

Момичето внезапно скочи и се нахвърли върху Далмас. Той я отблъсна със свободната си ръка. Тя се просна на земята и изпищя:

— Дай му да се разбере, дебелако! Чуваш ли, дай му да се разбере!

Дени не помръдна.

— Затваряй си човката! — остро рече Далмас. — Нямам намерение да се хващаме за гушите. Това е просто разговор между приятели. Стани и стига си хвърляла чифтета!

Блондинката бавно се изправи.

В полумрака на стаята лицето на Дени не промени изражението си и остана като камък. Гласът му прозвуча глухо и раздразнено:

— Продадох се. Постъпих подло… Ето, това е. Писна ми да гледам как ония глупачки, статистките, си крадат една на друга червилата… Ако ти се иска, фрасни ми един.

Продължаваше да стои неподвижно до масата. Далмас бавно поклати глава и попита отново:

— Кой е шефът, Дени? За кого работиш?

— Не знам — отвърна Дени. — Обаждам се по телефона, получавам заповеди и по същия начин давам отчет. Парите ми изпращат по пощата. Опитах се да осуетя тая гадост с идването тук, но без успех… Все пак мисля, че ти е устроен капан, и не знам абсолютно нищо за стрелбата на улицата.

Далмас го погледна изпитателно.

— Не би увъртал, за да ме задържиш по-дълго, нали, Дени? — попита той спокойно.

Мъжагата бавно вдигна глава. Изведнъж в стаята стана абсолютно тихо. Отвън бе спряла кола. Приглушеното бумтене на мотора й замря.

Червеното око на прожектора се блъсна в горната част на мрежите. Светлината ги заслепи. Далмас се наведе, опря коляно на пода, бързо и безшумно се прилепи до стената. В тишината прозвуча дрезгавият глас на Дени:

— Ченгета! Да ги вземат мътните!

Червената светлина сякаш разтопи телената дупчеста мрежа, превръщайки я в розово сияние, и хвърли огромно ярко петно върху вътрешната стена. Момичето хлъцна задавено. За миг, преди да успее да се снижи извън обсега на светлината, лицето й се обагри в червено. Далмас погледна през крайния прозорец, като държеше главата си ниско под перваза. Листата на храстите стърчаха като черни остриета на фона на червеното сияние. По алеята отекнаха стъпки. Груб глас раздра тишината:

— Всички навън! С вдигнати ръце!

Чу се трополене в къщата. Далмас вдигна пистолета си, но напразно… Щракна електрически ключ и на верандата светна. Миг след това, преди още да успеят да се прикрият, на светлината се откроиха фигурите на двама мъже със сини полицейски униформи. Единият държеше в ръцете си автомат, а другият — люгер с дълга цев и специален магазин, прикрепен към него.

Нещо щракна. Дени бе застанал до вратата и отваряше шпионката. В ръката му се появи пистолет и той стреля в дупката.

Тежък предмет падна на цимента и издрънча. Мъжагата се олюля напред-назад в кръга на светлината. Беше се хванал ръце за корема. Шапка с твърда козирка падна на земята и се изтърколи по пътеката.

В момента, в който автоматът изтрещя, Далмас се хвърли на пода и се притисна ниско долу, в самия ъгъл между стената и дюшемето. Заби лице в дъските. Момичето зад него пищеше.

Изстрелите светкавично надупчиха стаята, от единия край до другия, и изпълниха въздуха с прахоляк от откъртени парчета мазилка. Стенното огледало се свлече с трясък. Непоносимата барутна смрад се смеси с възкиселата миризма на хоросан. Това трая сякаш цяла вечност. Нещо падна върху краката на Далмас. Той продължаваше да държи очите си затворени, притиснал лице към пода.

Задъханата канонада и трясъкът утихнаха. Вътре дъждът от мазилка не спираше. Някакъв глас изкрещя:

— Е, хареса ли ви, приятелчета!

Друг глас, по-отдалече, подвикна ядосано:

— Хайде! Да тръгваме!

Отново се чу шум от стъпки. Нещо се влачеше. После още стъпки. Моторът на колата изръмжа. С трясък хлопна врата. Гумите изсвистяха по чакъла на пътя, бученето на мотора се усили, после замря.

Далмас скочи. Ушите му бучаха. Вдигна колта от пода, извади от вътрешния си джоб фенерче и го щракна. Лъчът зашари наоколо през прашния въздух. Блондинката лежеше по гръб с широко отворени очи и разкривена уста. Хлипаше. Далмас се наведе над нея, но тя, изглежда, изобщо не го забеляза.

Далмас продължи да проучва стаята. Откри шапката си непокътната до стола. Облегалката бе пречупена наполовина от изстрелите. Бутилката с уиски лежеше до шапката. Вдигна и двете. Мъжът с автомата бе помел всичко в стаята, в едната и в другата посока, но само в една плоскост — на нивото на кръста. Не бе наклонил оръжието достатъчно надолу. Далмас продължи огледа и стигна до вратата.

Дени беше до нея, опрян на колене. Олюляваше се напред-назад и стискаше едната си ръка. Между дебелите му пръсти се стичаше кръв и капеше на пода.

Далмас отвори вратата и излезе навън. На пътеката пред къщата тъмнееше петно кръв и разпилени гилзи. Наоколо не се забелязваше никой. Той застана на място. Кръвта биеше в двете му слепоочия, сякаш забиваше в лицето му чукчета. Усещаше кожата около носа си като облазена.

Отпи от уискито в бутилката, обърна се и влезе в къщата.

Дени се бе изправил. Беше извадил носна кърпа и се опитваше да омотае с нея окървавената си ръка. Изглеждаше така замаян, сякаш бе пиян. Олюляваше се на краката си. Далмас насочи светлината на фенерчето към лицето му.

— Боли ли много? — попита.

— Не, когато я притискам — отвърна мъжагата с дрезгав глас.

Пръстите му несръчно притискаха кърпата към раната.

— Блондинката се е побъркала от страх — каза Далмас. — Това е твоята тайфа, момче. Чудесни приятелчета имаш. Мислеха да видят сметката и на трима ни. Ти им пообърка плановете, като стреля през шпионката. Оставам ти длъжник за това, Дени… Добре че оня с автомата не беше чак толкова добър.

— Къде отиваш? — попита Дени.

— А ти къде мислиш?

Дени го погледна.

— Сутро е този, за когото ме питаше — каза той бавно. — Аз съм вън от играта. Това е краят. Всички да вървят по дяволите.

Далмас излезе отново и тръгна по пътеката към улицата. Качи се в колата и подкара без светлини. Когато зави зад ъгъла и се поотдалечи от вилата, включи фаровете. После спря, за да изтупа прахта от дрехите си.