Реймънд Чандлър
Дръзко убийство (1)

1

Портиерът на хотел „Килмарнок“ беше като върлина. Носеше светлосиня униформа и бели ръкавици, в които ръцете му изглеждаха направо огромни. Отвори вратата на жълтото такси с нежността, с която стара мома гали котката си.

Джон Далмас излезе и се обърна към червенокосия шофьор:

— Най-добре ме чакай зад ъгъла, Джоуи.

Шофьорът кимна, забучи още по-навътре клечката за зъби, пъхната в края на устата му, и изкусно обърна таксито, като го отдалечи от бялата линия край бордюра. Далмас прекоси огрения от слънцето тротоар и влезе в просторното прохладно фоайе на хотела. Килимите бяха дебели и заглушаваха стъпките. Пиколата стояха прави със скръстени ръце, а двамата служители зад мраморния плот на рецепцията гледаха строго.

Далмас тръгна направо към асансьорите. Влезе в облицованата с ламперия кабина и нареди:

— На последния етаж, моля.

Фоайето на надстроения етаж беше малко и тихо. И на трите стени имаше врати. Далмас застана пред едната и позвъни.

Дерек Уолдън се показа на прага. Изглеждаше четирийсет и пет годишен или малко по-възрастен, с доста побеляла коса и мъжествено, съсипано от алкохола лице с торбички под очите. Беше облечен в домашен халат с монограм и в ръката си държеше чаша с уиски. Личеше, че е пил.

— А, ти ли си, Далмас. Влизай — посрещна го навъсено с удебелен глас.

После се обърна и като остави вратата отворена, влезе навътре. Далмас затвори зад себе си и го последва в просторна стая с висок таван и балкон. Стената отляво бе с двойни стъклени врати, от които се излизаше на дълга тераса.

Дерек Уолдън седна до стената на стол, тапициран с материя в кафяво и златисто, и опъна краката си върху табуретката отпред. Разклати питието, като гледаше в чашата.

— Какво става? — попита.

Далмас го наблюдаваше мрачно. След малко отвърна:

— Отбих се само да ти кажа, че повече няма да се занимавам с твоя случай.

Уолдън отпи от чашата и я остави в края на масата. Сетне потърси с ръка цигарата, пъхна я в устата си, но забрави да я запали.

— Така ли? — измърмори безразлично.

Далмас се обърна с гръб и застана до една от стъклените врати, която беше отворена. Вятърът си играеше с брезентовия навес над терасата. Шумът от автомобилите по булеварда едва достигаше дотук.

— Разследването е в задънена улица — каза Далмас през рамо. — Само ти си наясно защо са те изнудвали. Аз откъде да знам. В „Еклипс филмс“ се безпокоят, защото от филма ти печелят добри пари.

— Да вървят по дяволите в „Еклипс филмс“! — рече Уолдън почти шепнешком. Далмас поклати недоволно глава и се обърна.

— Да, но аз не мога да кажа така. Те губят, ако се забъркаш в някоя каша, с която рекламните агенти не могат да се справят. Нае ме, защото са те помолили. Напразно си хабих времето. Пет пари не струва твоята помощ.

— Сам се оправям — сопна се Уолдън. — И в никаква каша не съм се забърквал. Ще преценя кога да купя нещо, което наистина си струва да се купи… А това, което ти трябва да правиш, е да накараш ония от „Еклипс филмс“ да повярват, че положението е в ръцете ни. Сега ясно ли ти е?

Далмас се приближи с няколко крачки, застана до масата и се опря с ръка на нея. Пепелникът отгоре беше пълен с фасове със следи от тъмно червило. Той ги погледна разсеяно и каза студено:

— Това не ми беше изяснено, Уолдън.

— Мислех те за достатъчно умен, за да схванеш как стоят нещата — подхвърли Уолдън саркастично. После се наведе и си сипа още уиски. — Ще пиеш ли?

— Не, благодаря — отвърна Далмас.

Уолдън се сети за незапалената цигара в устата си, хвърли я на пода и отпи от чашата.

— Какво искаш, по дяволите? — изсумтя той. — Частен детектив си и ти се плаща, за да направиш няколко хода, които нищо не значат. Чиста работа, що се отнася до последствията за теб.

— Това пък е друга щуротия, без която спокойно мога да мина — възрази Далмас.

Уолдън махна сърдито с ръка. Очите му блестяха. Ъгълчетата на устните му се дръпнаха надолу и лицето му се навъси. Избягваше погледа на Далмас.

— Не съм против теб — обясни Далмас, — но и ни кога не съм бил за теб. Изобщо не си човек, когото ще подкрепя. Ако беше играл почтено, щях да направя всичко възможно. Все пак ще свърша работата, но не заради теб. Не ми трябват парите ти и спокойно можеш да ме освободиш от опашката, дето се влачи подире ми.

Уолдън свали краката си на пода. Внимателно постави чашата в края на масата. Цялото изражение на лицето му се промени.

— Опашка ли?… Не разбирам за какво говориш — извика и преглътна. — Не съм нареждал да те следят.

Далмас го погледна изпитателно и кимна.

— Добре тогава. Ще проследя следващия тип и ще се опитам да го накарам да си признае за кого работи… Непременно ще разбера.

— На твое място не бих постъпил така — промълви Уолдън. — Играеш си с хора, които могат да си покажат зъбите, и зле ще си изпатиш… Наясно съм.

— Е, няма да позволя подобно нещо да ме разстрои — отвърна Далмас. — Ако става дума за хората, които искат парите ти, то те отдавна си точат зъбите.

Той държеше шапката пред себе си и я погледна. Лицето на Уолдън лъщеше от пот. Очите му светеха като на болен. Отвори уста да каже нещо. Позвъни се.

Уолдън се намръщи и изруга. Погледна към вратата, но не помръдна от мястото си.

— Прекалено много хора взеха да идват, без някой да ги е канил — измърмори. — Днес прислужникът ми е в почивка.

Отвън отново позвъниха и Уолдън понечи да стане.

— Ще видя кой е. И без това си тръгвам — каза Далмас, кимна за довиждане, прекоси стаята и отвори вратата.

В стаята връхлетяха двама мъже с пистолети. Единият пистолет моментално се заби в ребрата на Далмас и притежателят му настойчиво нареди:

— Назад, назад! И по-бързичко! Влизане с взлом. Нали си чел по вестниците.

Беше тъмнокос, хубавец и веселяк. По усмихнатото му, чисто като камея лице нямаше и следа от жестокост.

Другият зад него беше нисък и риж, гледаше намръщено. Тъмнокосият се обърна назад.

— Това е ченгето на Дик, Ноди. Заеми се с него. Претърси го за оръжие.

Рижият Ноди подпря с късоцевния си пистолет корема на Далмас, а приятелят му ритна вратата, за да я затвори, и с небрежна походка тръгна към Уолдън.

Ноди извади изпод мишницата на Далмас 38-калибровия колт, застана отзад и опипа джобовете му. После премести своя пистолет в лявата си ръка и взе колта от дясната.

— Готово, Рикио. Този е чист — измормори той. Далмас свали ръцете си, обърна се и се насочи към средата на стаята. Погледна замислено Уолдън. Той се бе навел напред. Устата му беше отворена, на лицето му се бе появило напрегнато, съсредоточено изражение. Далмас хвърли поглед към тъмнокосия гангстер и подхвърли учудено:

— Рикио ли?

Тъмнокосият го изгледа.

— Ела тук до масата, драги, и си затваряй устата. Сега аз ще приказвам.

От гърлото на Уолдън се изтръгна хриптящ звук. Рикио застана пред него. Гледаше го мило и си играеше с пистолета, увиснал на пръста му.

— Много се бавиш с парите, Уолдън. Ужасно дълго се бавиш. Та затова дойдохме, да те подсетим. Проследихме дотук ченгето ти. Хитро, нали?

— Тоя хлапак е бил от твоите хора, ако името му е Рикио, така ли, Уолдън? — попита тихо и настойчиво Далмас. Уолдън кимна мълчаливо и облиза устните си.

— Недей да остроумничиш, ченге. Предупреждавам те за втори път — изръмжа Рикио и гневно стрелна с поглед Далмас.

После пак се обърна към Уолдън и зачука по часовника на китката си.

— Сега е три часът и осем минути, Уолдън. Мисля, че за тип с твоите възможности няма да е късно да изтегли мангизи от банката. Даваме ти един час да приготвиш десет хилядарки. Ама само един! А ние ще вземем тоя многознайко, за да уговорим предаването.

Уолдън кимна отново, без да каже нещо. Сложи ръце на коленете си и преплете пръсти, като ги стисна силно. Кокалчетата им побеляха.

— Ще играем честно, иначе цялата олелия ще иде на вятъра. Ти също ще играеш честно. Ако ли не, тоя многознайко ще се озове на бунището. Само дето няма да се събуди. Ясно ли е?

— А ако той уреди плащането на сумата, навярно ще ми позволите да съобщя за вас в полицията — рече Далмас презрително.

Хладнокръвно, без да погледне към него, Рикио отвърна:

— За това също сме помислили… Днес искаме само десет хиляди, Уолдън. Другите десет в понеделник следващата седмица. Разбира се, ако не ми създадеш главоболия… В противен случай ще си платиш и за главоболията.

Уолдън безпомощно разпери ръце и побърза да каже:

— Мисля, че ще уредя въпроса.

— Чудесно. Тогава да тръгваме.

Рикио кимна и прибра пистолета си. Извади мека кафява ръкавица от джоба си и я нахлузи на дясната ръка. Приближи се до рижия, взе колта на Далмас и го огледа. Ръката с ръкавицата потъна в страничния му джоб и остана там, стиснала пистолета.

— Хайде да се омитаме — кимна подканващо. Тримата напуснаха стаята. Дерек Уолдън оста на мрачно загледан след тях.

В кабината на асансьора беше единствено момчето, което го управляваше. Слязоха на полуетажа над партера, минаха през тихо фоайе, покрай витража, зад който бяха светнали лампа за имитация на слънчева светлина. Рикио вървеше малко зад Далмас от лявата му страна, а рижият го охраняваше отдясно.

Слязоха по застланите с килим стълби, преминаха през безистена с павилиончета за луксозни стоки и се измъкнаха от хотела през страничния изход. От другата страна на улицата бе паркиран малък кафяв седан. Рижият седна зад кормилото, пъхна пистолета под бедрото си и стъпи на педала за газта. Рикио и Далмас се качиха отзад.

— На изток по булеварда, Ноди. Трябва да обмисля нещо — нареди провлечено Рикио. Ноди изсумтя.

— И това ако не е мръсен номер — измърмори той през рамо. — Да возиш тоя тип посред бял ден по „Уилшир“.

— Хайде, хайде, карай, шефе.

Рижият изсумтя отново, отдалечи малкия седан от бордюра и намали скоростта при знака преди булеварда. Празно такси се отдели от отсрещния тротоар, направи завой по средата на улицата и се залепи зад тях. Ноди изчака при знака и зави надясно. Таксито също. Рикио извърна назад глава и го погледна, без да прояви интерес. По „Уилшир“ имаше голямо движение.

Далмас се облегна на тапицираната седалка и замислено рече:

— Защо Уолдън не използва телефона, докато слизахме надолу?

Рикио му се усмихна, свали шапката от главата си и я постави отпред на коленете. После извади дясната си ръка от джоба и я пъхна с пистолета под шапката.

— Защото не иска да му се разсърдим, драги.

— И какво позволи на двама хлапаци да ме водят на разходка!

— Е, не е точно разходка. Нужен си ни в играта… И не сме хлапаци, ясно! — извика Рикио студено.

Далмас потърка брадичката си с пръсти, усмихна се и внезапно попита:

— Направо при Робъртсън ли отиваме?

— Ще видиш. Мисля, още не съм решил — отвърна Рикио.

— Какъв мозък! — подигра се рижият.

Рикио се усмихна пестеливо и равните му зъби се бялнаха. Светофарът на следващата пресечка светна червено. Ноди даде газ и седанът застана пръв в редицата на кръстовището. Празното такси се нареди отляво почти на същата линия. Шофьорът беше червенокос. Шапката му бе килната над едното ухо. Свирукаше си весело. От устата му стърчеше клечка за зъби. Далмас прибра краката си на седалката и прехвърли цялата си тежест върху тях. Притисна гръб към тапицираната облегалка. Високият светофар даде зелено и седанът потегли, после намали скоростта, защото една кола се вмъкна в редицата пред него, за да направи ляв завой. Жълтото такси също бързо зави наляво след нея. Сетне червенокосият шофьор, наведен над волана, внезапно обърна надясно. Пронизително изскърцаха гумите. Занитеният калник на таксито се вряза в ниския калник на кафявия седан и се блъсна в предното ляво колело. Двете коли рязко спряха.

Клаксоните на автомобилите зад тях нададоха яростен и нетърпелив вой.

Десният юмрук на Далмас се заби в ченето на Рикио, а лявата му ръка натисна силно шапката върху пистолета. Рикио се свлече в ъгъла. Далмас бутна шапката на пода. Главата на Рикио се олюля, очите му запримигваха. Далмас леко се отмести встрани и пъхна колта под мишницата си.

Ноди седеше мирно на предната седалка. Дясната му ръка посегна предпазливо към пистолета под бедрото. Далмас отвори вратата на седана, излезе и затвори. Направи няколко крачки и отвори вратата на таксито. Застана прав и погледна към рижия.

Спрелите коли ожесточено надуваха клаксоните. Шофьорът на таксито бе излязъл и правеше героични, но явно съвсем безрезултатни опити да избута настрана колата си. Клечката за зъби в устата му мърдаше нагоре-надолу. Полицай с жълти очила провираше мотоциклета си между автомобилите и отегчено следеше какво става. Кимна на шофьора и подхвърли:

— По-добре влез вътре и дай заден. Разправяйте се някъде другаде. Кръстовището ни трябва.

Шофьорът се ухили, заобиколи отпред таксито, качи се, запали и припряно се запромъква назад, като енергично махаше с ръка и силно натискаше клаксона. Най-накрая успя да се изтегли. Рижият бе подал глава от седана и гледаше изумено назад. Далмас влезе в таксито и затвори вратата.

Полицаят с мотоциклета извади свирката си, свирна два пъти и разпери ръце на изток и запад. Кафявият седан профуча през кръстовището като котка, подгонена от полицейско куче.

Жълтото такси го последва. Когато се поотдалечиха, Далмас се наведе напред и почука на стъклената преграда.

— Остави го, Джоуи. Не можеш да го настигнеш, а и не ми трябват… Майсторски се справи.

Червенокосата глава се наклони към микрофона на таблото.

— Нищо работа, шефе — каза усмихнат. — Някой път ме пробвай с нещо по-сериозно.