Реймънд Чандлър
Изстрели в „Сирано“ (5)

5

Бени Сирано бе оформен като две яйца: едно по-малко за глава, върху голямо, което беше тялото му. Късите му чевръсти крака в лачени обувки бяха пъхнати под плота на черно матово писалище. Стискаше здраво между зъбите си крайчето на носна кърпа и я подръпваше с лявата ръка, а с пухкавата си дясна ръка сечеше въздуха пред себе си. Говореше с приглушен от кърпичката глас:

— Почакайте малко де, момчета. Почакайте малко.

В единия ъгъл на канцеларията върху вградено раирано канапе Дюк Тарго седеше между двама полицаи. На една от скулите му имаше синина, гъстата му руса коса беше разрошена, а черната сатенена риза бе усукана, сякаш някой се е мъчил да го обеси на нея.

Устната на единия полицай, този с прошарената коса, беше сцепена. Младият, рус като Тарго, беше с насинено око. И двамата бяха бесни, но русият изглеждаше по-бесен.

Кармади беше възседнал стол до стената и гледаше сънливо Джийн Ейдриън, седнала близо до него в люлеещ се кожен стол. Тя въртеше в ръце носна кърпичка и бършеше дланите си с нея. Правеше го отдавна, като че ли беше забравила откога, стиснала сърдито малката си уста.

Гюс Нийшакър пушеше, облегнат на затворената врата.

— Почакайте малко, момчета — повтори Сирано. — Ако не бяхте груби с него, нямаше да ви отвърне. Добро момче е… най-доброто, което съм имал. Оставете го да си отдъхне.

От единия ъгъл на устата на Тарго по издадената му брадичка се стичаше струйка кръв. Тя се събра там и заблестя. Лицето му беше празно, безизразно. Кармади се обади безучастно:

— Да не би да искаш от момчетата да оставят играта на палки, Бени?

Русият полицай се озъби:

— Още ли имаш разрешително за частен копой, Кармади?

— Търкаля се някъде, струва ми се — отвърна му той.

— Може и да ти го отнемем — изръмжа русият.

— Що не пофръцкаш задник, ченге. Може и да си по тая част, де да знам.

Русият се надигна. По-възрастният рече:

— Остави го. Отмери му шест стъпки. Прекрачи ли, ще го разглобим.

Кармади и Гюс Нийшакър си размениха усмивки. Сирано размаха безпомощно ръце. Момичето погледна Кармади изпод мигли. Тарго изплю кръв точно пред себе си на синия килим.

Отвън някой натисна бравата. Нийшакър се отдръпна, открехна вратата, после я отвори широко. Влезе Макчесни.

Макчесни беше лейтенант от полицията, висок, с пясъчноруса коса, към четирийсетгодишен, слаболик, със светли очи и мнителна физиономия. Затвори вратата, завъртя ключа, бавно прекоси стаята и застана пред Тарго.

— Съвсем мъртъв — рече. — Един под сърцето, един в него. Точна стрелба като по мишена. Да не тренираш в някой клуб?

— Заемеш ли се с нещо, върши го както трябва — отрони унило Тарго.

— Разбра ли кой е? — попита колегата си полицаят с прошарената коса и се отдалечи от канапето. Макчесни кимна.

— Подпалвача. Наемен убиец. Не съм го виждал цели две години. Много опасен, ако си е взел дозата. Наркоман.

— Трябва да е такъв, щом точно тук е устроил веселбата — подхвърли прошареният.

Продълговатото лице на Макчесни беше сериозно, не сурово.

— Имаш ли разрешително за пистолета, Тарго?

— Да, Бени ми го извади преди две седмици. Отправят ми сума закани.

— Слушайте, лейтенант — зачурулика Сирано, — някакви комарджии се мъчат да го сплашат, та да загуби с нокаут, разбирате ли? Печели девет мача поред с нокаут и те биха взели хубава пара. Подхвърлих му, че май трябва да загуби веднъж.

— За малко така да стане — навъси се Тарго.

— И затова му изпратиха гангстера — добави Сирано.

— Може и така да е — съгласи се Макчесни. — Как го изпревари, Тарго? Къде беше пистолетът ти?

— В джоба ми.

— Покажи!

Тарго бръкна в десния си страничен джоб, бързо измъкна носна кърпа и мушна пръст в нея като дуло на пистолет.

— Тая кърпа в джоба ти ли беше? — попита Макчесни. — При пистолета?

Едрото румено лице на Тарго помръкна. Кимна.

Макчесни някак между другото се наведе и измъкна кърпата от ръката му. Помириса, разгъна я, помириса пак, сгъна я и я сложи в джоба си. Лицето му не изразяваше нищо.

— Какво каза той, Тарго?

— Каза: „Имам новина за теб, глупако, ето я.“ После бръкна за патлака, но пълнителят му се закачи. Измъкнах моя пръв.

Макчесни се усмихваше леко и се поклащаше на пети. Леката усмивка сякаш се изниза от върха на дългия му нос. Измери Тарго.

— Да-а-а — изрече тихо. — Бих казал, адски сполучлива стрелба с пистолет калибър двайсет и две. Май си доста ловък за тоя ръст… Кой получаваше заканите?

— Аз — отвърна Тарго. — По телефона.

— Познат ли ти е гласът?

— Може да е бил точно този тип. Не съм съвсем сигурен.

Макчесни отиде със скована походка до другия край на стаята и постоя там, загледан в някаква цветна гравюра. Върна се бавно, приближи до вратата.

— За тип като този няма какво да се тревожим толкова — рече кротко, — но наш дълг е да свършим работата си. Вие двамата трябва да дойдете в управлението и да дадете показания. Да вървим.

Излезе. Двамата полицаи станаха с Дюк Тарго помежду им. Прошареният се озъби:

— Ще се държиш ли прилично, приятел?

— Ако успея да измия лицето си — рече подигравателно Тарго.

Излязоха. Русият изчака Джийн Ейдриън да мине пред него. Отвори вратата и се сопна на Кармади:

— А пък ти… върви търкаляй орехи!

— Ще ми хареса — отвърна меко Кармади. — По душа съм катеричка, ченгето ми.

Гюс Нийшакър се разсмя, сетне затвори вратата и отиде до писалището.

— Треса се като третата гуша на Бени — рече. — Я всички да му обърнем по един коняк.

Наля по малко в три чаши, взе едната, после отиде до раираното канапе, изтегна на него дългите си крака, отметна глава и отпи от коняка.

Кармади стана и гаврътна своята чаша. Извади цигара и я размачка между пръстите си, гледайки изпод вежди гладкото бяло лице на Сирано.

— Според теб колко са разиграни на мача тази вечер? — попита тихо. — Имам предвид облозите.

Сирано премига, разтърка устни с пухкавата си ръка.

— Няколко хилядарки. Това беше просто редовият седмичен мач. Не е за вярване, нали?

Кармади пъхна цигарата в устата си и се наведе над писалището да драсне клечка. Добави:

— Ако повярваме, значи убийството доста поевтинява в този град.

Сирано не изкоментира. Гюс Нийшакър допи коняка си и внимателно остави празната чаша върху кръгла коркова маса до канапето. Зазяпа мълчаливо тавана.

След малко Кармади кимна на двамата, прекоси стаята, излезе и затвори вратата зад себе си. Тръгна по коридора покрай гримьорните, вече тъмни. Мина през арка със завеса и се озова зад сцената.

Във фоайето оберкелнерът стоеше до стъклените врати, загледан в дъжда навън и в гърба на униформен полицай. Кармади влезе в празната гардеробна, намери шапката и палтото си, облече се, излезе и застана до оберкелнера.

— Случайно да знаете какво стана с момчето, което беше с мен?

Оберът поклати глава и посегна да отключи вратата.

— Тук имаше четиристотин души… триста се изметоха, преди да дойде полицията. Съжалявам.

Кармади кимна и излезе на дъжда. Униформеният му хвърли бегъл поглед. Пое по улицата към мястото, където беше оставена колата. Нямаше я. Огледа се, постоя малко на дъжда, сетне закрачи към Мелроуз. След известно време намери такси.