Реймънд Чандлър
Изстрели в „Сирано“ (4)

4

Гюс Нийшакър беше стокилограмово конте с много червени бузи и тънки, фино изрисувани вежди — като на китайска ваза. На ревера на широкия си смокинг носеше червен карамфил и току го помирисваше, докато следеше как оберкелнерът настанява група клиенти. Когато Кармади и Тони Акоста минаха през арката на фоайето, на лицето му изведнъж грейна усмивка и той се насочи към тях с протегната ръка.

— Как си, Тед, момчето ми? С компания ли си?

— Само двамата сме — отвърна Кармади. — Запознай се с мистър Тони Акоста. Гюс Нийшакър, шеф на кабаретната програма в „Сирано“.

Гюс Нийшакър се здрависа с Тони, без да го гледа.

— Я да си спомня — рече той. — Последния път, когато се отби…

— Тя напусна града — прекъсна го Кармади. — Ще седнем някъде до дансинга, но не прекалено близо. Не сме двойка за танци.

Гюс Нийшакър дръпна менюто изпод мишницата на оберкелнера и ги поведе надолу по петте тъмночервени стъпала и покрай масите, ограждащи овалния дансинг.

Седнаха. Кармади поръча уиски със сода и сандвичи. Нийшакър даде поръчката на келнера, придърпа стол и седна при тях. Извади молив и зарисува триъгълници по опакото на кибритена кутия.

— Беше ли на мача? — подхвърли той.

— Че това мач ли беше?

Гюс Нийшакър се усмихна отстъпчиво.

— Бени говори с Дюк. Той разправя, че си в течение. — Сепнато погледна Тони Акоста. — Не се притеснявай от Тони — рече Кармади.

— Добре. Направи ни една услуга, а? Погрижи се това да не се повтаря. Бени харесва момчето. Няма да позволи да му се случи нещо. Ще го обгради с охрана… истинска охрана… ако сметне, че ония заплахи са нещо повече от сметкаджийството на някой комарджия. Бени никога не залага на повече от един боксьор, а изборът му е особено прецизен.

Кармади запали цигара, пусна дим от крайчеца на устата си и тихо каза:

— Не искам да се бъркам, но те предупреждавам — работата е съмнителна. Надушвам такива неща.

Гюс Нийшакър го гледа втренчено известно време, сетне сви рамене.

— Дано грешиш — рече, стана бързо и се отдалечи между масите. Навеждаше се тук-там да се усмихне и да поговори с някой клиент. Кадифените очи на Тони Акоста блестяха.

— Боже мой, мистър Кармади, мислите ли, че играта ще загрубее?

Кармади кимна, без да продума. Келнерът сложи на масата питиетата и сандвичите, отдалечи се. Оркестърът на сцената в края на овалния дансинг проточи акорд; ловко хилещо се конферансие излезе на сцената и долепи устни до малкия микрофон.

Кабаретната програма започна. Под дъжд от разноцветни светлини на сцената изтичаха полуголи момичета. Те сгъваха и разгъваха дългата змиеподобна редица, голите бедра проблясваха, а в нежната белота на голата плът тъмнееха пъпните трапчинки.

Червенокоса с коравосърдечен вид изпя коравосърдечна песен с глас, който ставаше да си нацепиш дърва за печката. Момичетата се върнаха в черни трика и цилиндри и изпълниха същия номер от малко по-друг ъгъл.

Музиката стана по-мека и под кехлибарената светлина висока мулатка склони глава и запя за нещо много далечно и злочесто с тембър, напомнящ мекия блясък на стара слонова кост.

Кармади отпиваше от уискито и човъркаше сандвича в полумрака. Изопнатото от възбуда младежко лице на Тони Акоста се белееше до него като малко петно с размазани очертания.

Мулатката свърши, последва кратка пауза, сетне изведнъж всички светлини в заведението изгаснаха освен лампите над нотните подставки на оркестъра и бледожълтите лампички над входовете за сепаретата, разположени радиално зад масите.

В непрогледния мрак отекнаха резки, пищящи звуци. Високо, под самия таван, примигна бял прожектор, снопът светлина заля пътека край сцената. В отразената светлина лицата станаха тебеширенобели. Тук-там блещукаха червените връхчета на цигари. На пътеката излязоха четирима високи негри, понесли на раменете си бял ковчег на мумия. Пристъпваха по пътеката бавно, с ритмично поклащане. Главите им бяха обвити в бели египетски тюрбани, около бедрата им имаше бели кожени препаски, а краката им бяха в бели сандали с връзки до под коленете.

Стигнаха средата на дансинга, където бавно изправиха ковчега, докато капакът му се плъзна и бе хванат, преди да падне. Сетне увита в бяло фигура се наклони напред и започна да пада — бавно, като последното листо от изсъхнало дърво. Тялото се залюля във въздуха, сякаш за миг се поколеба, сетне гъвкаво се приземи под оглушителния екот на барабаните.

Светлината угасна, плисна отново. Увитата фигура се беше изправила и се въртеше около себе си, а един от негрите се въртеше в обратна посока, набивайки белия покров около тялото си. Покровът се размота и под ярката светлина блеснаха облеченото в сребристо трико тяло на момиче и гладките й бели крака и ръце; тялото й се стрелна във въздуха, четиримата негри го подхванаха и го запрехвърляха ловко от ръце на ръце като бейзболна топка.

После музиката премина във валс и тя затанцува между негрите бавно и грациозно, като между четири абаносови колони, съвсем близо до тях, но без да ги докосва.

Номерът свърши. Люшнаха се вълни от аплодисменти. Прожекторът угасна, настъпи мрак, а когато светнаха всички лампи, момичето и четиримата негри вече ги нямаше.

— Страхотно — промълви Тони Акоста, — о, страхотно! Това беше мис Ейдриън, нали?

— Много дръзко — проточи Кармади. Запали нова цигара и се озърна. — Още един номер в черно и бяло, Тони. Самият Дюк, лично.

Застанал на входа към едно от радиално разположените сепарета, Дюк Тарго ръкопляскаше разпалено и се хилеше до уши. Изглежда, беше обърнал няколко чаши.

Някаква ръка се стовари върху рамото на Кармади. Една лапа се насади в пепелника до лакътя му.

Завоня му на уиски. Бавно обърна глава и съгледа лъсналата пиянска физиономия на Шенвеър, телохранителя на Дюк Тарго.

— Чернилки и бяла мацка — изхриптя Шенвеър. — Кофти. Отвратително. До немай къде отвратително.

Кармади бавно се усмихна, поотмести стола си. Тони Акоста зяпна учудено Шенвеър, присвил малката си уста.

— Маскирани като негри, мистър Шенвеър. Не са истински чернилки. Хареса ми.

— Кой, по дяволите, го е еня какво ти харесва? — сопна се Шенвеър.

Кармади се усмихна вежливо и подпря цигарата си на ръба на една чиния. Отново поотмести стола си.

— Още ли мислиш, че искам да заема мястото ти, Шенвеър?

— Да. А ти дължа и един в муцуната. — Извади ръката си от пепелника, избърса я в покривката и я сви в юмрук. — Харесва ли ти сега?

Един келнер го хвана за ръката и го завъртя.

— Масата ли си загубихте, сър? Оттук!

Шенвеър потупа келнера по рамото, опита се да го прегърне през врата.

— Чудесно, да идем да му цапнем по едно. Тия тук не ми харесват.

И изчезнаха между масите.

— Омръзна ми това място, Тони — рече Кармади и втренчи унил поглед към площадката на оркестъра. Сетне се вторачи.

Момиче със сламеноруса коса, в бяла наметка с яка от бяла кожа, се появи в края на площадката, заобиколи отзад, дойде по-близо. Премина покрай сепаретата до мястото, където стоеше Тарго. Плъзна се между тях и изчезна.

— Омръзна ми това място. Да си вървим, Тони — повтори Кармади ниско и гневно. Сетне добави много тихо и възбудено: — Не… почакай. Ето още един, който не ми харесва.

Мъжът беше от другата страна на дансинга, където в момента нямаше никой. Следваше овала, мина покрай масите. Беше малко по-друг без шапката, но лицето бе все тъй безизразно, със същите близо разположени очи. Младееше, нямаше повече от трийсет, но вече си имаше грижи с плешивината. Леката издутина от пистолета под лявата му мишница почти не личеше. Мъжът, който избяга от апартамента на Джийн Ейдриън в „Каронделет“.

Стигна до входа на сепарето на Тарго, в което миг преди това влезе Джийн Ейдриън. Вмъкна се вътре.

— Почакай тук, Тони — рязко рече Кармади. Бутна стола назад и стана.

Някой му нанесе изотзад отсечен удар по врата. Той се извърна към хилещото се запотено лице на Шенвеър.

— Ето ме пак, приятелче — изкиска се къдрокосият и го удари в брадата.

Ударът беше рязък и доста сполучлив за един пиян. Кармади загуби равновесие, олюля се. Тони Акоста рипна като котка, озъбен. Кармади все още се олюляваше, когато Шенвеър замахна с другия юмрук. Твърде бавно, много отдалеч. Кармади се сниши и яростно подпря носа на къдрокосия, ръката му поаленя от кръв, преди да я отдръпне. Повечето от кръвта отново се размаца върху лицето на Шенвеър при следващия удар.

Шенвеър се заклати, политна назад и тупна тежко на пода. Притисна носа си с ръка.

— Понаглеждай този навлек, Тони — изръмжа Кармади.

Шенвеър хвана най-близката покривка и я дръпна. Тя се свлече от масата. По пода се посипаха прибори, чаши и чинии. Някакъв мъж изруга, изпищя жена. Келнер се втурна към тях, почервенял и вбесен. Кармади почти не чу двата изстрела.

Прозвучаха слабо и приглушено, един след друг — малокалибрен пистолет. Тичащият келнер се закова на място, изведнъж около устата му се очерта бяла линия — сякаш изрязана дълбоко от удар с камшик.

Черноока жена с остър нос отвори уста и извика, но не последва никакъв звук. В такива моменти — след пистолетен изстрел — никой не гъква и като че ли никога вече няма да се чуе друг шум. Сетне Кармади хукна. Блъскаше се в хора, наскачали и проточили шии. Стигна пътеката между сепаретата, където се вмъкна онзи с бялото лице. Сепаретата бяха с високи стени и с не толкова високи двукрили вратички. Над тях надничаха глави, но още никой не бе излязъл на пътеката. Кармади се втурна по застлания с тънък килим наклон, в другия край на който бяха отворените вратички на сепарето.

През тях се виждаха безжизнено изпружени крака в черен панталон, с подсечени колене. Върховете на черните обувки сочеха към сепарето.

Кармади се освободи от нечия ръка, добра се до мястото.

Мъжът се беше проснал в края на масата, коремът му и едната буза бяха върху бялата покривка, лявата ръка висеше надолу и почти докосваше тапицираната седалка, дясната върху масата държеше с разхлабени пръсти голям черен пистолет калибър 45 със срязано дуло. Плешивината на главата му лъщеше под лампата, а до нея блестеше омазнената метална повърхност на пистолета. Яркочервена кръв струеше от гърдите му върху бялата покривка и се просмукваше в нея като в попивателна хартия.

Дюк Тарго в бялото си шевиотено сако стоеше в дъното на сепарето. Подпираше се в края на масата с лявата си ръка. До него седеше Джийн Ейдриън. Тарго погледна безизразно Кармади, сякаш го виждаше за пръв път. Протегна напред голямата си дясна ръка. В дланта му лежеше малък автоматичен пистолет с бяла ръкохватка.

— Застрелях го — рече Тарго. — Насочи пистолет към нас и аз го застрелях.

Джийн Ейдриън бършеше ръцете си с носна кърпичка. Лицето й бе изопнато, равнодушно, без следа от уплаха. Очите й бяха мрачни.

— Аз го застрелях — повтори Тарго. Хвърли малкия пистолет върху покривката. Той отскочи и за малко не удари главата на мъртвеца. — Хайде… хайде да се махаме оттук.

Кармади допря ръка до шията на мъжа, подържа я там секунда-две, после я вдигна.

— Мъртъв — обяви той. — Когато гражданин пречука гангстер… това е новина.

Джийн Ейдриън го гледаше сковано. Той й се усмихна, сложи ръка на гърдите на Тарго, бутна го назад.

— Сядай, Тарго. Никъде няма да ходиш.

— Ами… добре. Застрелях го, разбираш ли — не спираше да повтаря Тарго.

— Разбирам. Просто се успокой.